Joomla Software solutions Template

Payday loan

Българското национално-революционно движение в края на 60-те и началото на 70-те години. Създаване и дейност на БРЦК /1869-1873 г./

През 50-те и 60-те години на XIX в. политическите борби на българският народ навлезли в един нов етап от своето развитие- етап на организираното националноосвободително движение. Още след избухването на Кримската война /1853-1856/ по-изявените емигрантски дейци създали Добродетелната дружина в Букурещ

/ДД/ и Одеското българско настоятелство /ОБН/, които открито си поставили за цел да се борят за отхвърляне на чуждото господство. По същото време големият български революционер Георги Раковски /1821-1867/ се опитва да изгради мрежа от Тайни общества във вътрешността на страната, които трябвало да подготвят населението за въстание, в случай на успешно руско настъпление на юг от р.Дунав. И въпреки че Кримската война завършила катастрофално за Русия, първите усилия за цялостно решаване на българския политически въпрос били вече направени.

Само за около едно десетилетие, благодарение на енергичното участие на Георги Раковски, както и на съмишлениците на ДД и ОБН, били разработени различни планове и програми за освобождение на България. Търсили са възможност за съюз с една или друга балканска държава. Издавали се пропагандни брошури и политически вестници. Сформирали се легии и чети, предприемали се целенасочени акции за привличане вниманието на Великите сили. През 1866 г. в Букурещ бил създаден и Тайният български революционен комитет /ТБЦК/.

За съжаление усилията на ДД, ОБН и ТБЦК да се постигне окончателно решаване на българския политически въпрос, претърпели неуспех. През октомври 1867 г. след тежко боледуване умира Г.Раковски, вследствие на което революционната емиграция останала без своя най-авторитетен и опитен водач.Предприетите през 1867г. опити да се прехвърлят чети в българските земи също завършили без успех. През месец юли 1868г. турските власти разгромили и четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.Малко преди това окончателно  преустановил дейността си ТБЦК. Провалил се проектът на Добродетелната дружина за организиране на въоръжена акция срещу Османската империя съвместно със Сърбия.

В съвременната научна литература идейната пъстрота на на българското възрожденско общество се ппедставя чрез три основни течения : консерватори /ДД и ОБН/, либерали /ТБЦК/ и революционер-демократи /Раковски и неговите съмишленици/. Социалният състав и вътрешнополитическата ориентация на тези три течения обаче, както защитаваните от тях стратегия и тактика, евоюлирали съобразно с конкретната политическа ситуация. Поради това не винаги определенията “консерватор”, “либерал” и “революционер- демократ” отразяват точно политическата действителност  в предосвобожденското българско  общество.

Документалните свидетелства от епохата на Възраждането разделят политическият спектър на тогавашното българско общество на две групи: “млади” и “ стари“. Към старите се причисляват хората на ДД и ОБН, а към младите- съмишлениците на Раковски и Тайния комитет. “ Старите ”  защитавали по-умерените форми на борба срещу Портата, демонстрирали обвързаност с Русия, проявявали недоверие към въоръжените акции, дистанцирали се от революционната пропаганда и лансирали реформистки проекти за решаване на българския политически въпрос. “Младите”  от своя страна отстоявали необходимостта от предприемане на радикални действия срещу Високата порта  и затова именно те били в основата на почти всички инициативи за организиране на чети и легии, за бунтове и всенародни въстания.

Смъртта на Раковски, разпадането на Тайния комитет и неуспехите на предприетите от ДД начинания,изострили идейното противоборство на българската емиграция. В края на 60-те години привържениците  на две течения се конфронтирали най-вече около дуалистичната формула, издигната от ДД като възможен вариант за решаване на българския въпрос. Предимствата на дуализма дейците като Христо и Евлоги Георгиеви въждали най-вече в мирните средства, чрез които можело да се стигне до създаване на дуалистична българо-турска държава, при това без да се засягат чувствително интересите на големите европейски сили и без да предизвикват сериозни сътресения вътре в страната. Пропагандирането на тези реформистки по същество идеи подтиквало “ младите” да преодолеят  собствените с

и и да пристъпят към консолидирането си в нова политическа организация.

Междувременно, поради отсъствието на единен ръководен център и поради липсата на общонационална политическа платформа, противоборството между различните групировки сред българската емиграция се засилило.

Било крайно наложително да се извърши цялостна преоценка на използваните до този момент тактически средства срещу Високата порта. Новата тактика е свързана с колосалната дейност на Любен Каравелов и на Васил Левски със създаването на Вътрешната революционна организация /ВРО/ и на БРЦК, с революционната и публицистична дейност на Христо Ботев.

Основни източници за изследване на историята на българското националнореволюционно движение е публицистиката на Каравелов и Ботев; дописките на Левски до БРЦК; проектоустава на ВРО; програмните документи на БРЦК; кореспонденцията между революционни дейци /например писмата на Левски до Д.Попов; до Филип Тотю/, Донесения на дипломатически представители в Турската империя и мн. др.

Сред най-изявените изследователи на национално-революционното движение можем да посочим Ал.Бумров, М. Арнаудов, Д. Косев, Н.Генчев, Ив.Унджиев, М.Димитров, Кр.Шарова и др.

В кря на 60-те години ръководството на революционната организация във Влашко е поето от Любен Каравелов. Той е роден през1834г. в Копривщица в семейство на заможен търговец на добитък. Първоначална грамотност получава в местното килийно училище, а през 1850г. заминава за Пловдив, където постъпва в известното гръцко училище. В големият град, арена на остри национални и социални конфликти, той определя своята жизнена позиция на борец и патриот.

През 1857г. Каравелов заминава за Русия и след като не успява да влезе във военно училище, постъпва като слушател във Историко-филологическия факултет на Московския университет. В Русия общува с представители на различни идейно-политически течения: с водачите на славянските комитети М.Погодин, Ив.Аксаков, Вл.Ламански; запознава се струдовете на революционерите-демократи Херцен, Добролюбов, Чернишевски, дружи с руския революционер И.Прижов, опознава постиженията на западноевропейската революционнодемократична мисъл и практика. Тук Каравелов се изявява като журналист, писател и политически мислител. Сътрудничи на славянофилските вестници и списания “ Ден”, “Голос”, “ Москва”. Политическото формиране на Каравелов  в  Русия  е сложно и противоречиво. Той общува с всички обществени среди, които могат да помогнат на българското дело.

През 1861г. Каравелов публикува своя първи програмен документ “ С какво  може да се помогне на българите”, който по същество представлява проект за създаване на българска централизирана организация в Белград. Тя трябвало да бъде от типа на незаконните емигрантски организации по подобие на унгарската, създадена от Лайош Кошут през 1848г. в Торино и на Херцен, представляваща руската емиграция в Лондон. Като крайна цел на тази организация се предвиждало вдигането на българския нарид и приобщаването му към “всеобщото политическо движение на другите славянски народи”. Тази идея за централизирано ръководство на българското освободително движение, споделяна и от Раковски, заляга като основен момент във формиращата се национално-революционна идеология.

В началото на 1867г. обстановката на Балканите рязко се променила. Избухналото още през 1866г. гръцко въстание на о.Крит продължавало. Сръбското правителство започнало демонстративно да се готви за война срещу Турция. Българската емиграция във Влашко и Южна Русия видимо се активизирала.Революционните дейци около Г.Раковски пристъпили към реализиране на неговия последен план за освобождение на България-“ Привременен закон за народните горски чети през 1867 лето”.ТБЦК също излязъл от летаргията, в която изпаднал, и започнал да осъществява целенасочена пропаганда по българския политически въпрос. ДД и ОБН пък подкрепили замисъла на руската дипломация за организиране на обща българо-сръбска акция срещу Високата порта.

Убеден, че създалата се политическа сътуация е благоприятна за подготовка на въстание в българските земи, Л.Каравелов рещава да се включи лично в освободителните борби на своя народ и напуска Русия. През февруари 1867г. той се установява в Белград, където постепенно се утвърдил като най-авторитетния водач на местната българска емиграция. Надявайки се, че в най-скоро време между Сърбия и Турция ще избухне война, през пролетта на 1867г. Каравелов съставил в сръбската столица Български революционен комитет /БРК/. Комитетът се състоял от 12 души и неговата дейност била насочена към подгототовката на въстание в българските зами- нещо,  към  което по същото време се стремели и дейците на ДД и съмишлениците на Раковски. Плановете на Л.Каравелов предвиждали издаването на революционен вестник, изграждането на нелегални канали през сръбско-турската граница, подготовката и изпращането на чети.

За по-добрата организация на работата на БРК бил съставен и комитетски устав, на 1 юни била издадена и специална към българския народ.

По същото време, в резултат на усилията на БРК и най-вече на самия Каравелов, започнало сформирането и на голямата Зайчарска чета. Ръководството на четата било поверено на опитните войводи Ив.Кулин и Еремия Българов, като според предварителния замисъл четата трябвало да се насочи към Стара планина, за да се съедини с четниците на П.Хитов и Ф.Тотю. В Сърбия се избистря виждането на Каравелов за южнославянската федерация, която той разбира като съюз между сърби и българи под предводителството на сръбския княз Михаил Обренович. В това държавно обединение всеки народ ще има отделен език, училища и литература. Само върховната власт ще бъде обща.

Сръбското правителство, обаче, поречило на изпращането на четата. Полицията започнала да ограничава дейността на Л.Каравелов, още повече, че той поддържал близки контакти и с ръководителите на републикански настроената Сръбска Омладина- най-радикалната политическа формация в тогавашното сръбско общество. Подложен на преследване, Каравелов решил да напусне пределите на Сърбия, и през февруари 1868г. се установил в Нови Сад/Австро-Унгария/.

През юни 1868г. Л.Каравелов бил заподозрян в съучастие в извършения от Омладината атентат  срещу сръбския княз Михаил Обренович. Арестуван от австрийската полиция, той бил изпратен в затвора в Пеща, където престоял половин година. Докато изчакал следствието да приключи, Каравелов решил да обобщи своите политически възгледи в едно обръщение към своите сънародници под наслов .

В статията Каравелов излага своите основни политически възгледи. Първо посочил значението на просветата, силата на знанието и съгласието за напредъка на българския народ. След това Каравелов рязко отхвърлил идеята за турско-българска дуалистична държава. Турците, в условията на деспотизма и религиозния фанатизъм, са неспособни на развитие. Той поддържал идеята за съюз на българите, сърбите, румънците и гърците, но при пълно равенство и взаимно уважение. Държавното устройство на Швейцария и САЩ, Каравелов вземал за пример, считайки ги за особено добри. В статията си той отбелязва:.

Крайният успех според Каравелов, зависел от способността на българите да се обединят ида си сътрудничат с другите балкански народи. През март 1869г. Иван Касабов публикувал обръщението на страниците на в. и това допринесло за затвърдяване на авторитета на Л.Каравелов сред революционно настроената българска емиграция.

В началото на януари 1869г. австрийските власти освободили Каравелов от затвора и малко по-късно той се установил в Букурещ, където бил поканен от дейците на ДД да стане редактор на техния печатен орган в.. Още от самото начало, обаче, Каравелов влязъл в остър идеен конфликт с хората на Добродетелната дружина и в крайна сметка отказал да им сътрудничи. Шумният скандал със , направил Каравелов още по-популярен в средите на техните опоненти- кръга на , които били обединени по това време около създадената в началото на 1869г. политическа формация . За кратко време, благодарение на солидните си познания и натрупания  вече опит, Л.Каравелов се утвърдил като безпорен лидер и обединител на обърканата и разцепена на малки групички революционна българска емиграция. За това допринесло и решението на Каравелов да запопчне самостоятелно да издава свой политически вестник под името .

Димитър Ценович и други влиятелни дейци от средите на подкрепили идеята на Каравелов и на 7 ноември 1869г. в Букурещ бил отпечатан първият брой на в.. Постепенно около редакцията на вестника се обособила нова политическа група, дала впоследствие началото на Българския революционен централен комитет /БРЦК/.

В научната литература съществуват различни мнения относно времето на създаване на БРЦК. Повечето историци приемат, че новата революционна организация възникнала през есента на 1868г. Според друди изследователи,БРЦК се създава през пролетта на 1870г., а трета група специалисти защитават тезата, че комитетът се учредява едва през Първото общо събрание на БРЦК-от 29 април до 4 май 1872г.

Оскъдната документална информация за ранния период от същестяуването на БРЦКне позволява и до днес да се оформи общоприемливо мнение кога и при какви обстоятелства възниква новия комитет. Всички изследователи са съгласни, обаче, че през началните месеци от съществуването на БРЦК Каравелов е бил ннннай-влиятелната личност в него. Още от създаването на БРЦК той поел ръководството му. Постепенно в. се превърнал в комитетски печатен орган, а през пролетта на 1870г. Каравелов изработил и първата програма на революционната организациия, която била обнародвана на 1 август 1870г. в Женева.

Каравелов, който винаги свързвал възможността за освобождаване на Блгария по пътя на въоръжената борба с приготовленията на съседните християнски народи и Европа за война срещу Турция, следял внимателно развитието на събитията. Като редактор на той установил близки връзки с основаната в Женева през 1867 Международна лига за мир и свобода. Под влияние на Гарибалди и другите революционер-демократи лигата провъзгласява правото на поляците и народите под турско робство на въоръжено въстание, а в програмата й за проектирания IV Конгрес през 1870 залегнало рещение за През март 1870 г. Каравелов препечатал в цялата програма на Лигата,приета на конгреса й през есента на 1869г. Препоръчвало се на представителите на източните народи да си съставят , да изпращат на Централния комитет своите програми, сведения за положението на народа и др.материали, които могат да бъдат използвани за доклада на следващия конгрес на Лигата.В отговор на отправеното искане с Каравелов съставил програмата на БРЦК /от други автори посочвана като програмата на БРК/ и я изпратил в /Женева/, който я обнародвал с дата 1 август 1870г. и с малки, но съществени поправки. Този документ е синтез на революционер-демократичните идеи, които Каравелов пропагандирал преди това в статията си , и обнародваните във в. материали и представлява важен момент от развитието на българското национално-освободително движение.

Според първата програма на БРЦК, главната задача на революционната емиграция се свеждала до започването на открита борба за постигане на . За осъществяването на тази цел Каравелов преадвиждал използването предимно на мирни средства, но при необходимист, той отбелязвал, че ще се употребят и . Що се отнася до бъдещето на свободна България, Каравелов предлагал да се създаде една балканска федерация, по модела на Щвейцария, като окончателното решаване на този въпрос трябвало да стане, според него, по волята на всяка отделна народност. През есента на 1870г. Каравелов обнародва брошурата си . В нея той развива по-подробно възгледите залегнали в програмата на БРЦК, но вместо към  призовава към въоръжена борба.Каравелов бил убеден,че настъпил съдбоносният момент на освобождението и твърди:, . Брошурата разглежда във втората си част въпроса как да се води борбата за окончателно решение на църковно-националния проблем и завършва: .

Революцията според Каравелов е историческа необходимост за политическото освобождение за всички народи под чужда власт и особено за българите, , - пише Каравелов. Като анализира във всеки брой на положението на българския народ под чужда власт, Каравелов стига до тази идея, за революционната борба, като единствен път за българите, подчертавайки:.

Запознат добре с политиката на големите държави към българското освободително движение, Каравелов смята, че народната революция, която българския народ подготвя, е необходимо условие и за въздействие върху отношението на Великите сили към съдбата му.

В програмата на БРЦК и в статиите във в.е отделено място и на важния въпрос: кои могат да бъдат съюзници на българския народ в борбата му. Опирайки се на фактите от съвременната му действителност, Каравелов като възможни съюзници не , а . С балканските народи, които имат общи неприятели в лицето на Турция и Австрия и общи интереси с българите, , се казва в програмата на БРЦК. Каравелов излага и своето схващане по въпроса за социалния и политически характер на българската държава след освобождението. Тя трябва да буде устроена съобразно с демократичния облик на българския народ, който . Чорбаджиите, станали в народното съзнание символ на враг от вътрешна страна, на съглашателство с турската власт, са причислени към враговете на народа. Оттук и искането за демократично управление на бъдещата държава. В брошурата Каравелов за пръв път лансира и идеята за републиканско управление на свободна Българя. Всичко това дава основание на биографите на Каравелов да я определят като своеобразен връх в неговата идейна еволюция. <За образец на политичеакото устройство на бъдещата българска държава Каравелов посочва най-демократичните държави по онова време- Щвейцария и САЩ. Две особености на тези две държави го привличат: републиканското им управление и федеративното им устройство на равноправни начала. и според програмата на БРЦК и редица статии във в. трябва да осигурят . Федеративната общност ще се състои от държави, изградени на национален принцип, а всяка една от тях ще има свое управление, сввои закони, свое съдопроизводство, на практика автономия, но ще бъдат свързани от общия парламент. При това това във всеки дял от общата държава ръководното начало да бъде народовластие.

В своята публицистика Каравелов многократно подчертава, че в борбата си за освобождение българският народ трябва да разчита на собствените си сили, а не на дипломатическото съдействие на Великите европейски държави.

Л.Каравелов е една от най-оспорваните политически фигури в доосвобожденската ни история.Някой специалисти виждат в него преди всичко просветителя, други революционер- демикрата, трети акцентират върху неговите идейни колебания. Каравелов, всъщност е един от малкото интелектуалци на поробена България и това обяснява добре неговия сложен и противоречив политически път, Каравелов преживява съмнения, търси компромиси, което го прави политическа личност от национална величина. В конкретната си политическа дейност, обаче, Каравелов се ограничава единствено до пропагандирането на своите революционни идеи. Това предизвикало несъгласие сред част от дейците на БРЦК, които настоявали комитетът да пристъпи към практическо реализиране на неговата Програма. Особена активност в това отношение проявил Васил Левски, който още прз пролетта и лятото на 1869г. предприел първите стъпки към изграждането на революционна организация във вътрешността на страната.

Васил Иванов Кунчев е роден на 6 юли 1837г. в Карлово. Първоначално учи в карловското килийно, а след това взаимно училище, но след смъртта на баща си, под влияние на своя вуйчо Василий-таксидиот на Хилендарския манастир, станал послушник. По-късно завършил първите два класа на Старозагорското  класно училище, но през 1858г. по настояване на вуйчо си, се замонашил в Карловския манастир и приел името Игнатий. На 3 март 1862г. Васил Левски захвърлил расото и се отправил към сръбската столица, за да се запише в легията на Г.Раковски. В Белград той пристигнал в началото на април и веднага се включил в живота на българската революционна емиграция. През юни 1862г. Левски участвал активно в сраженията на легията срещу турския гарнизон и според някои свидетелства именно тогава получава своето прозвище . След като сръбското правителство разпуснало легията, той останал известно време в Белград, а по-късно през Букурещ се завърнал в родния си град. Известно време учителствувал в с.Войнягово, Карловско, а през 1866г. и в с.Еникьой, Добруджа.

През март 1867г. Левски се отправил за Букурещ, за да се включи в подготвяната по това време под върховното началство на Раковски четническа акция. По препоръка на Раковски, Левски е избран за знаменосец в четата на Панаьот Хитов и активно участва в нейния тримесечен поход по Стара планина. След като четата достига до сръбска територия, повечето четници се връщат в Румъния, Левски обаче, заминава за Белград и през есента на 1867г. се записва във Втората българска легия.

Времето прекарано в сръбската столица, се оказва съдбовно за по-нататъшната  революционна дейност на Левски. Тук именно той започва да подлага на преоценка своя собствен политически опит, за което може да се съди по едно негово писмо до Хитов от пролетта на 1868г. Уведомявайки своя доскорошен войвода, че е готов да работи всеотдайно за освобождението на България, Левски споделя, че е замислил нещо ново и добавя: .

След като Втората българска легия е разтурена, Васил Левски напуска Белград и през пролетта на 1868г. посещава за кратко Влашко. После пак се връща в Сърбия, където научава за смъртта на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

Подобно на мнозина свои другари Левски изживява с болка трагичния край на Хаджидимитровата чета. За разлика от повечето емигрантски дейци, обаче, той възприема неуспеха като поредния урок, от който трябва да се извлекат сериозни политически поуки за съдбата и бъдещето на освободителното дело. Установил се отново в Букурещ, Левски се свързва с представителите на - формация явяваща се продължение на разпадналия се вече ТБЦК. През 1868г. обединявало, фактически групата на във Влашко и с различни инициативи, като изпращането на четата на Х.Димитър и Ст.Караджа, се опитвало да привлече вниманието на великите сили към съдбата на българския народ. С помощта именно на и най-вече на неговия деец Димитър Ценович, Васил Левски престъпил към подготовка на своята първа обиколка из българските земи.

В началото на декември 1868г. Левски се отправя за Цариград и оттам тръгва за вътрешността на страната. Главната цел на тази първа обиколка е била да се набере възможно най-точна и цялостна информация за реалните политически настроения сред възрожденските българи. Левски разбирал, че повечето българи в страната оставали пасивни наблюдатели на емигрантските усилия. Той виждал необходимостта от по-активна и плодотворна агитация в Българско, в ангажирането под различни форми на повече слоеве от българското общество. Някои изследователи приемат, че по време на първата обиколка Левски успял да изгради комитети в отделни селища, но серизни доказателства липсват. Според проф. Кр.Шарова и Пламен Митев в края на 1868/69г. Левски все още възлага повече надежди  на дейността на чети отвън. Завърнал се в  букурещ през март 1869г. Левски веднага започнал да подготвя нова обиколка из Българско, като за целта се свързал с дейците на - политическа група, появила се на мястото на разпадналото се в началото на 1869г. . Един от дейците на - Иван Касабов изготвил прокламация от името на , която била отпечатана в голям тираж на български и турски език. Прокламацията трябвало да послужи на Левски като доказателство за сериозността на неговата мисия и същевременно да демонстрира идейната близост на новото революционно начинание с делото на Раковски и ТБЦК.

Втората обиколка започнала на 1 май 1869г. и завършила през месец август същата година. Тръгвайки от Никопол Левски преминал през десетки селища из Северна и Южна България, като навсякъде търсел съмишленици. В отделни градове-Плевен,Ловеч,Троян,Сопот,Калофер,Карлово,Пловдив,Пазарджик, Чирпан,Стара Загора,Сливен   той създал и първите революционни комитети.

През месец август 1869г. Левски се завърнал в Букурещ с убеждението, че българският народ не е готов за въстание, и за да се разчита на успех в бъдещата революционна борба, е необходимо да се изгради ръководен център вътре в страната.Точно по това време Любен Каравелов започва да се консолидира ново емигрантско ядро, обединяващо групата на и превърнало се през есента на 1869г. в основа на БРЦК. Васил Левски е сред най-ревностните съмишленици на Каравелов. Той активно се включва в създаването на новия комитет, обикаля Галац, Браила, Александрия, Турну Мъгуреле, Гюргево, среща се с различни емигрантски дейци и аргументирано обосновава идеята, че бъдещото освободително въстание може да разчита на успех, само ако бъде предварително подготвено от една добре организирана вътрешна комитетска мрежа.

В края на май 1870г. през Гюргево и Русе преминава в България и пристъпва към изграждането на ВРО – Вътрешна революционна организация. Само за около година и половина успява да създаде широка комитетска мрежа, обхващаща цялата страна. Начело на така оформилата се ВРО стоял Ловешкият централен комитет, назован в някой документи още и “ Привременно правителство “ в България. За връзка с емиграциата и с Букурещкият комитет бил ортанизиран нелегален куриерски канал през Турну Мъгуреле, където живеел един от най-доверените хора на Левски – Данаил Попов на него именно е поръчано да изработи и печат на ВРО.

През 1871г. по инициатива на БРЦК, като помощници на Васил Левски са изпратени Ангел Кънчев и Димитър Общи. Това позволило но Апостола да разшири териториалният обхват но ВРО и да разгърне ак – тивна пропагандна дейност сред населението.

По-нататъшната дейност на Левски през 1871-1872г. води до разширяване мрежата от поделения на БРЦК в България. Той и съратниците му създали около 400 комитети в селата и градовете. По социалният си състав членовете на ВРО са главно древни занаятчии и търговци.  В ръководството на комитетите най – многоброни са интелигентите (главно учители).

В хода на практическата организаторска дейност Левски изпробва и налага принципете на несъществувала до тагава нородна организация на революцията. Те са систематизирани в един документ известен в нашата истария под името “Проектоустав” или “Наредба до работниците за освобождаването на българския нород”. По същество, “Проектоуставът” предстанлявал и програма и устав на ВРО. В него В.Левски обосновал основните задачи на революционната организацията, средствата за тяхното постигане и общата идеологията на ВРО.  В усилията си Левски не бил сам  - помагали му предани съратници като Матей Преображенски, Христо Иванов Големиа и други.

Левски утвърждава идеата, че българското освобождение може да бъде постигнато само чрез само – стоятелна и победоносна революция. По този начин  той се противопоставя на съществуващите концепции за решаването на българския въпрос, а именно - на реформизма, на политическият консервизъм и на конформизма на либералите. “С една обща революция да се направи коренно преобразуване на сеташната деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република”, пише той в “ Наредба на работниците за освобождението на българският народ”.

Приел идеята за революцията като единствено възможен път за бълтарското политическо освобо – ждение, Левски разбира и чувства, че часът на революционното изпитание е настъпил. Точната постановка  (за всеобщо народно въстание) отвежда Левски до въпроса за движещите сили на революцията.Той по-добре отвсичките си съвременници и от някои по-късни изследователи на неговата епоха е разбрал нацио-налноосвободителният характер на движението, и необходимостта в него да бъде въвлечена цялата нация, всички национални слоеве – и буржоазията, и селяните, и занаятчиите, и интелигенцията, всички до един, заинтерисувани от ликвидиране на чуждото господство.

Левски има точна представа за чорбаджилъка и неговата социална функция “Чорбаджиите – казва той – спират живота на всичкият народ”. Но докато Раковски и Каравелов , макар да схващат ролята на чорбаджиите, се задоволяват да ги заклеймяват като предатели и народни изедници, да ги поставят вън от българският народ, Левски, който непосредствено подготва революцията, се стреми да използва техните средства. И така той стига за пярви път в историята на националноосвободителното движение до идеята за революционнен терор срещу компрадорските среди в българското общество.Първоначално Левски апелира към националното чувство на чорбаджиите, като ги призовава пред съда на народа и бога, да се осъзнаят, защото близко е времето на равносметката. Но апелите остават напразни и той е принуден да премине към революционния терор за събиране на пари за организацията и за ликвидиране на предателите.

В “Наредата” се определя структурата на ВРО – частни български революционни комитети, подчинени на същите принципе, както и БРЦК; тайна поща – управлявана също от БРЦК и снабдена с кодове, пароли, т.е. действа при строга конспиративност; тайна полиция, управлявана от БРЦК, при която никой не познава лицата, които влизат в състава й. По заповед на ЦК тайната полиция трябва да изпълнява наказания на пристъпилите разпорежданията на устава, а също и смъртните, издадени от ЦК. На смърт са осъждани предателите;ако някой на своя глава вдзигне бунт, без да зачита БРЦК; членове на тайната полиция, които откажат да изпълняват заповед на ЦК; злоупотребили комитетски кадиери и т.н.

“Наредата” определя и начина за приемане на нови революционни работници. Всеки поканен да участва в делото и после отказал да работи , да даде писмено обяснение за своя отказ. Приемането на нови дейци става по препоръка на един револйционен работник и след проверка от тайната полициа.”Наредата” определя начина на набиране на войводи; взира моралните норми но организациата – приложен е един наказателен закон, който предвижда спартанска дисциплина и пълна обреченост на дейците. Един постскриптум уточнява, че “Наредбата” е мирновременен устав на ВРО. Този уникален документ систематизира идеите на Апостола зо освободителната революция, а именно: ръководният център на революцията да бъде пренесен в страната; общ ръководен център; безукорна революционна дисциплина. Тези организационни принципи придобиват завършен вид в изискванията, които той предявява към революционните дейци – революционна убеденост; жертвоготовност в името на свободата.

За Левски революцията не е самоцел. Пред него възниква въпросът – революция, но за какво? Какви са целите й? Какво тя ще донесе на хората и как трябва да се устрои бъдещото българско общество? Идеята на Левски за революция е неразривно свързана с идеята за бъдещия свят. Той извежда тези идеи след критическа преоценка на съществуващия социален ред в Турция.

В “Наредата” Левски най-напред посочва основните най-важни черти на турската държавно система- “тиранство и безчеловечнодст”. Така по един безпогрешен начин разкрива най-характерните белези на сре –дновековната азиатска деспотия, нейния асоциален, античовешки характер. Критиката, която Левски прави на стария свят има една прицелна точка – идеята за човека, за неговите насъщни права е свободи. Тирани –ята да се замени с демократска република иска Левски.

Още от първи поглед проличава, че схващанията на Апостола за бъдещият свът са вдъхновени от революционните и либералните идеи на ХVIII и ХIПв. За Левски главния, основен принцип на изграждане на бъдещата република е принципът е равноправие на народностите и малцинствата. В нашата национална революция тази идея се усвоява още чрез нейната първа програма “История славянобългарсая” на Паисий Хилендарски, пропагандира се страстно в трудовете на всички възрожденски демократи, на Нефит Бозвели, на Георги Раковски, на Любен Каравелов, на Христо Ботев и т.н. Очевидно Левски е познавал техните съчинения. Точния анализ на неговите изрази не говори за прики заемки, а показва дълбоко вътрешно прео- смисляне. Левски мотивира идеята за равенство на нациите и от собственото българско развитие, от положението на бълг. общество по време на турското господство.

Вторият принцип на бъдещата “свята и чиста република” Левски търси в границите на българското общество да защити своите естествени исторически, демографски, културни и морални права. В това отношение той е чужд и враждебен на всякякви националистически увлечения.

В основата на бъдещата република Левски поставя гражданските е политическите права на народа и личността, т.е. това е третия принц. “В Балгарско не ще има цар, а народно управление и всекиму своето”, “пълна свобода в земята ни”, “всички хора, без оглед на раса, народност и вяра4 ще бъдат равноправни в “гражданско отношение”. Така Левски уплътнява една от най-главните идеи на буржоазнодемократичната мисъл – идеята за граждансото и политическото равноправие.

Другия голям принцип на българското общество Левски, подобно на мислителите на буржоазната епоха, в регулираните отношения между властта и гражданите, т.е. поставя акцента върху законността, върху правните граници за норода в бъдещата република.

Слезващият принцип, коита Левски слага в основата на бъдещото общество, е правото на народа на вероизповедание, принципът на веропърпимост. Навсакъде Левски сочи, че хората и народите трябва да бъдат равни по отношение но вярата, че в България не ще се допущат верските и религиозни репресии.

И така, политическият идеал на Левски за бъдещият свят е въстановяването на славната и силна някогашна българска държава при зачитане на историческите, демографските и културните права на бъл – гарската нация, живяла върху земите на трите класически провинции – Мизия, Тракия и Македония. Бъдещата бълг. държава  според него ще бъде демократична република. Тя ще се управлува от народа и неговите представители при зачитане правата на всички народности, които ще я наследяват.

Демократичните идеали за бъдещиа свят Левски се стреми да разпространи и сред другите народи. И ако Левски е наричан Апостол но свободата, това не е само защото се е борил  за политическо освобождение на Бялгария, а защото се е борил за общество на свободни хора, защото е страдал и увиснал на бесилото за естествените права на човека.

Прозренията на Левски като идеолог и стратег на революцията изпъкват най-ярко, най-плътно в раз- работката на външнополитическите й проблеми, които имат решаващо значение за изхода на освободителната борба, тъй като бълг. освобождение през ХIХв. неможе да се поститне вън от сложната и противоречива плетеница на балканските взаимоотношения, без оглед на интересите и политиката на    Великите сили.

Левски разбира къде е ахилесовата пета на националноосвободителното движение. Той категорично се застъпва за неговата независимост, неангажираност, като лансира идеята за еманципация на бълг.осво- бодително дело. И най-напред Левски разглежда отношението между балканските страни и бълг. революция и преди всичко българо-сръбския съюз.

Парвоначално, когато движението още е било слабо и неукрепнало, Левски отхвърля всякакви проекти за политически контакти със Сърбия. Той не се отказва по принцип от българосръбското политическо и военно сътрудничество, но се стреми към равноправие, изразено в равенството на силите на двата партньора. Левски логически стига до идеята за балканската република, мечтае да се “вдигнат народните байряци и да провъзгласят народната свобода и балканската република”. Идеята за обидинението на балканските страни, лозунга “Балканите за балканските народи” не е нова . Тя е преди Левски в бъгарската , гръцката , в сръбскта и в румънската политически литератури .

Идеята  за балканска  федерация заема важно място и в политическатадоктрина на Раковски и Каравелов. Но и двамата предходници на Левски разглеждат федерацията като обединение на същеструващите държави с неосвободените страни с оглед успеха на обшабалканското и в това число и на бълг.освободително дело. За разлика от тях, на него му е ясно, че на този етап федерацията е илюзия. Именно поради това в неговата политическа идеология и стратегия идеята за балканска федерация не е така обвързана с бълг.освобождение, както у Раковски и Каравелов. Оттук нататък той логически определя водещотомяст  на бълг. революция, която е записала на своите знамена идеята “чиста и свята република”. Не случайно Левски изрично подчертава: същото (т.е. републиката) желаем и на братята сърби, и на черногорци, румънци и пр . . . .

Балканските отношения в политическата доктрина на Левски са можели да се реализират само ако бълканските народи регулират поновому отношенията си с Великите сили, конкуренти на Русия на Изток.

Левски окончателно определя отношенията на българската революция към руската политика по времето, когато изгражда ВРО. Познавайки отлично интересите на руския царизъм в Турция, той смятал, че руските амбиции трябва да се използват за целите на българското освобождение. За разлика от консервативните сили в националното движение Левски поставя отношенията с официална царска Русия на принципни основи. Той е готов да приеме всякаква помощ, но само тогава и дотолкова, доколкото тя би могла да съдейства за осъществяването историческите цели на българската революция.

Левски критически преценява и осмисля политиката на официална Европа. Резюмирани, външнополитическите схващания на Левски могат да бъдат изразени така: самостоятелност и неангажираност на българската революция с чужди сили и държави с оглед еманципацията на освободителното движение; координиране на усилията на балканските народи, но само са гарантирани, равноправни основи, само тогава, когато българската революция разполага с достатъчна военна сила, която може да противостои срещу политическите комбинации на балканския национализъм; независимост на освободителното движение от Великите сили; използване на руската политика за ликвидиране на Турция, но само тогава и само дотолкова, и само при такива обстоятелства, които ще гарантират интересите на българската освободителна борба.

През 1871 и 1872г. Левски, заедно с дейците на ВРО, извършват подготовка на народа за въстание. Най-важното изискване за предстоящото въстание е сплотяването на всички сили и подчиняването им на общия план. Левски последователно изисква от всички дейци да вземат мнението на ВРО за всички инициативи, които засягат бъдещето на българския народ. Така в своята дейност сред емиграцията Левски се стреми най-напред да преодолее все още живите четнически настроения и да ангажира бойния опит на бившите легионери. Левски замисля въстанието в общонационален план. Предвижда се военното ръководство да се предостави на войводите, които да бъдат определени по преценка на БРЦК. Той призовава П.Хитов, Ф.Тотю и други участвали във Втората българска легия да се завърнат в отечеството си и да заработят за военното обучение. Левски същевременно полага големи грици за снабдяването с оръжие. През пролетта на 1871г. той установявява първи контакти с Л.Каравелов и го моли да му изпрати военни устави, като заявява, че за услугата ще му бъде заплатено. Той моли също Каравелов да изработят и изпратят един печат на ВРО. Левски цени високо редактора на в.. Той смята за голямо и важно постижение за революционното движение издаването на вестник, който да защитава правата на българите и дори подготвя необходимите условия за да се издава в България. Кореспонденцията на Левски с емигрантските дейци показва, че отношенията между БРЦК в Букурещ и в България са доста сложни. И двата центъра, обаче, имат една цел- освобождението на България чрез национална революция. През 1871г. започва да надделява тенденцията към обединение, към общо действие с БРЦК- най-влиятелната емигрантска формация, за чието основаване най-голяма заслуга има уважаваният от, Левски Любен Каравелов.

През есента на 1871г. постепенно се оформила идеята, в Букурещ да се свика общо събрание на представителите на вътрешните и на емигрантските комитети, на което да се изработят единна програма и устав.

Събранието, останало известно като Първото общо събрание на БРЦК, се провело от 29 април до 4 /или според някои автори до5/ май 1872г. В неговата работа участвали 25 души, между които се откроявали В.Левски, Л.Каравелов, Тодор Пеев, Димитър Ценович и други. Представителите на вътрешните комитети разполагали с 33 гласа, а емигрантските дейци със 17. Още през първия ден била излъчена комисия, която трябвало да изготви проекти за програма и устав на комитета. На 1 май всички присъстващи на събранието започнали дискусиите върху направените вече проекти и след продължителни дебати те са приети.

В общи линии, новата Програма на БРЦК била много близка до идеите на Първата програма на Любен Каравелов от пролетта на 1780г. Главната цел на БРЦК, според Програмата, била освобождението на България, което щяло да се постигне чрез . Отново се отбелязвало, че БРЦК ще се бори за постигане на . В Програмата, обаче, въобще не се засягал въпросът за бъдещата форма на управление в свободна България. Решаването на този въпрос се отлагало, докато не се осъществи самото освобождение.Що се отнася до приетия от събранието Устаав, в него изрично било отбелязано, че централното ръководство на организацията ще бъде едно, и това ще бъде БРЦК в Букурещ. Всички решения тябвало да се вземат с вишегласие, като се допускало ЦК да упълномощава отделни лица да го представлят навсякъде и във всичко.

Анализът  на одобрените от събранието Програма и Устав на БРЦК показва, че в много отношения двата документа отстъпват по идейната си същност от на Левски/ идеята за алтернативното използване на мирните и въоръжените средства в борбата за освобождението на България; за създаване на Дунавска федерация; централното ръководство да бъде в Букурещ, а не в българските земи и други./. Видимите разлики, обаче, трябва да се обяснят с желанието на Апостола да направи отделни компромиси в името на единството, тъй като добре съзнавал, че противоборството между вътрешните и емигрантските дейци е крайно вредно за практическата подготовка на националната революция.

В последния ден от общото събрание за председател на БРЦК бил избран Л.Каравелов, като малко по-късно, в съгласие с новия устав, той посочил за подпрецедател на комитета Киряк Цанков, за секретар Олимпи Иванов, за касиер Димитър Ценович и за членове Васил Левски и Панайот Хитов. Така сформирания ЦК издал специално пълномощно на Васил Левски, по силата на което бил фактически определен за главен апостол във вътрешността на страната.

На 1 юли 1872г. Левски се завърнал в България и веднага се заел с реорганизирането на ВРО. Тази реорганизация се налагала от изискванията на новия Устав на БРЦК., който бил изпратен до всички вътрешни комитети. Ловешкият централен комитет изгубил своите права на централен комитет за вътрешността на страната, а за да се осигури добра координация в подготовката на въстанието, Левски пристъпил към изграждане на окръжни центрове. До есента на 1872г.той успял да създаде шест такива центъра, които поели практическото ръководство на частните комитети в своя район.

След завръщането си от Общото събрание Левски окончателно наложил в дейността на революционната организация тайната поща, тайната полиция и революционния терор. В резултат на всичко това комитетската мрежа укрепнала, а вниманието на местните дейци постепенно се насочило към непосредствена подготовка на бъдещото въстание.

В този решителен за българското националноосвободително движение момент започнали да се проявяват някои негативни последици от дейността и поведението на Димитър Общи, който след смъртта на Ангел Кънчев на русенското пристанище през март 1872г., останал единствения помощник на Левски. По време на БРЦК изпитвал сериозни финансови затруднения и тъй като доброволните пожертвования били недостатъчни, амбициозният Димитър Общи решил да организира нападение над турската поща в прохода Арабаконак. На 22 септември 1872г. обирът бил извършен сполучливо, но турската полиция взела извънредни мерки  и само след около месец заловила всички участници. В хода на разпитите властите се добрали до подробни сведения, отнасящи се до комитетската мрежа в Софийско, Тетевенско, Етрополско, Ловешко, Плевенско. Десетки комитетски дейци, между които и самият Димитър Общи, били арестувани и изправени пред извънредно организирания съдебен процес в София.

По време на обира при Арабаконак и последвалите го масови арести Левски обикалял Южна България, където изграждал окръжни центрове и създавал нови комитети. Първоначално той обмислял как да се ограничат пагубните последици от направените вече разкрития, но обстановката продължавала да се усложнява. Междувременно Каравелов и БРЦК в Букурещ, които нямали достатъчно информация, предложили да се пристъпи към обявяване на въстанието веднага.При така създалата се ситуация Левски решил да замине лично за Влашко и да запознае БРЦК с реалното състояние на комитетските дела след настъпилият провал. На път за Букурещ той се отбил в Ловеч, откъдето прибрал комитетската архива и на 26 декември вечерта отседнал в Къкренското ханче. През нощта ханчето било обградено от турски заптиета и след кратка престрелка Левски бил заловен. Откаран в София, Левски бил изправен пред съда, и след направените разпити и очни ставки, бил осъден на смърт. Присъдата била изпълнена на 6/18 февруари 1873г. Съдът издал смъртна присъда и на Димитър Общи, а останалите арестувани комитетски дейци били заточени за различни срокове в Мала Азия.

Гибелта на Левски представлявала тежък удар за БРЦК. Гениален теоретик и революционер, само за няколко години той успял да изгради в лицето на ВРО една реална политическа сила, способна да подготви и самостоятелно да осъществи освобождението на България. С практическата си дейност Левски съумял да обедини фактически усилията и мечтите на всички българи, без разлика в образованието и социоалното положение, и така превърнал революцията в общонародно дело – нещо, което никой преди него не е успял да направи.