Joomla Software solutions Template

Payday loan

Възраждането е един от най-наситените периоди в българската история – преход от средновековието към новото време. Това е преход от затворения традиционен живот към модерната епоха на икономическото предприемачество, културни промени, борба за национално признаване и политическа независимост. Първите признаци на възрожденския процес се забелязват още към края на XVII век главно в сферата на стопанския живот. Неговата същност обаче се откроява ясно през следващото столетие. В историографията почти единодушно за долна граница на възрожденската епоха се смята началото на XVIII век. Тази граница не се свързва с конкретни събития, поради което има до голяма степен условен характер и само маркира една нова тенденция в историческия процес. Първото му събитийно проявление в сферата на идеите и духовната култура е появата на Паисиевата “История славянобългарска” през 1762 г. Това дава основание на някои историци да смятат, че именно тя бележи началото на Възраждането. В хода на проведената дискусия по този въпрос надделява схващането, че отец Паисий Хилендарски става изразитвел на вече обективно съществуваща и очертана тенденция в развитието на българското общество.

През Възраждането българското общество притежава всестранен обновителен процес. Възрожденският процес обаче протича неравномерно и преминава презняколко етапа. Първият започва от началото на XVIII век и продължава до края на първата четвърт на XIX век. Това е Ранното възраждане. Буржоазно-пазарните отношения са в своя началвн стадий и намират слабо отражение в обществения живот. От края на 20-те години на XIX век до Кримската война (1853-1856) протича вторият етап. Стопанският потенциал на българското общество посте-пенно нараства, а заедно с него се развива и укрепва националната идентичност и самочувствие; започват играждането на модерно българско образование и борбата за независима национална църква.

Третият етап започва непосредсвено след Кримската война и продължава през 60-те и 70-те години на XIX век. Външната и вътрешната търговия се разраства динамично, променяйки своя облик и характер; рязко се увличава броя на манифак-турните предприятия, основани на наемен труд; появяват се първите фабрики и акционерни дружества. По българските зени се изграждат множество нови пътища, жп линии, пристанища, телеграфни комуникации. Напредъкът в материалния жи-вот, мисленето и поведението променят радикално българската култура – от селска, традиционна и затворена – в динамичната култура на модерната епоха.

Изгражда се светско образование и е извоювана църковна независимост, постигнато е обособяването и признаването на българската нация. Всичко това приобщава българските земи към модерната европейска цивилизация и открива на българите пътя към новото време. През 60-те и 70-те години на XIX век интелектуалният елит на нацията насочва усилията си в борба за извоюване на политическа независимост.  В национално-освободителното движение се оформят различни идейни течения; създават се политически организации, които правят опити за реализиране на програми за национално освобождение в условията на остро противопоставяне на великите сили по Източния въпрос.

За горна граница на Възраждането обикновенно се приема Освобождението и възстановяването на българската национална държава през 1878 г. в резултат на Руско-турската война (1877-1878). Според някои историци възрожденският процес продължава и след това – чак до Балканската война през 1912 г. , но обхваща българските етнически територии извън пределите на възстановената българска държава (Тракия, Родопската област и Македония).

Отварянето на Османската империя към икономиката на Западна и Средна Европа има значително отражение върху съдбата на местното население. През XVIII век се наблюдава икономическо оживление, което през XIX век довежда до сериозни промени в българските земи. Началото, темповете и особеностите на Българското възраждане са повлияни от поредица обстоятелства, които биха могли да бъдат наречени фактори на промяната. На първо място сред тях са особеностите на Османската империя като икономически и социален модел, демографската ситуация е силно смесеното градско население, кръстопътното положение на полуострова и разбира се, ресурсите на самото българско население. Към тях се добавят серия външни фактори.

На първо място това е “отварянето” на Османската империя. Макар и да поддър-жат фанатично отдавна установения начин на живот и закони, консервативнитве елементи и турското общество не могат да спрат неудържимото навлизане на външния свят в икономиката, проникването на западни влияния, движението на хора, стоки и идеи. Непрекъснато нарастващите нужди на Европа от суровини, уси-леното търсене на храни стимулират търговията. Всяка неуспешна война на империята е съпроводена с нови търговски отстъпки към западните съюзници и противници. Слад сключване на поредица договори Османската империя и особено европейските и територии се оказват включени в европейската икономика. Търгов-ското оживление, съчетано с промените в османската система, създава предпостав-ки за подем в местната икономика. В големите градове на полуострова започват да се откриват консулства, търговски кантори на чужди и местни търговци, участващи в международната търговия. Заедно с дипломатите и търговците на Балканите идват учени и изследователи, военни съветници и шпиони.

Фактор в развитието на българското населени са и честите войни дори и когато не се водят на българска територия. Преминаването на войски, издръжката им, рекрутирането на селяни за обоза въвличат цели области във военната кампания,  често засягат тежко селските стопани. Зачестилите войни на територията на импе-рията довеждат чужди християнски сили в пряк досег с местното население.

Сред факторите повлияли на Българското възраждане, огромно място имат кул-турните прониквания и влияния. През XVIII век най-значително е влиянието на гръцката култура. Още от началото на XVIII век сред гърците започва движение за културно възраждане и развитие. През първата половина на XVIII век започва кни-гопечатане на гръцки език, отпечатани са над 100 книги. По това време из импе-рията възникват множество гръцки учулища с високо реноме. Чрез гръцките учите-ли и просветители до българите достигат идеите на европейското просвещение.

Всички тези фактори са предпоставка за промените в различните области на българското стопанство:

Промени в селското стопанство.

Нарасналото търсене на зърно, кожи, вълна, памук, коприна в Европа довежда до многократно увеличаване на търговита в Османската империя. Натискът на пазара предизвиква важни промени в селското стопанство. Особено важен е фактът, че за все повече хора земеделието и животновъдството се превръщат в източник на печалби, а не само в средство за оцеляване. Пазарът става все по-важен регулатор за селскостопанското производство. Появяват се едри земеделски стопанства, наричани чифлици, които произвеждат продукция за пазара , но се обработват със старите методи – изполица, безплатен труд на подчинените селяни и аргати. Чифлиците са собственост предимно на мюсюлмани, но през XIX век се появяват и богати българи чифликчии.

Благоприятно се отразява на земеделието премахването на спахийската система. С реформен акт през 1832 г. султан Махмуд пенсионира спахиите и ги превръща в обикновени поземлени собственици, което ликвидира една от най-големите пречки за нормалното развитие на икономиката. През 1842 г. е вдигнат и държавния монопол на българското зърно, което още същата година за първи път достига Западна Европа и експортът бързо нараства. Износът на пшеница и просо през 60-те години е два пъти по голям в сравнение с 40-те години на XIX век.

Важно значение има въвеждането на нови култури. Така например царевицата първоначално е приета с недоверие, но постепенно селяните оценяват качествата и като храна и фураж. Разрастват се площите с памук, който иска повече работа от зърното, но носи двойно по-големи печалби в сравнение с пшеницата при равни площи. Други нови култури са тютюнът, макът, оризът – източници на стабилни доходи за едрите чифликчии. Търсенето на сурова коприна предизвиква скокообразно развитие и на бубарството, създават се големи черничеви градини, особено в полупланинските райони на Стара планина. Започват да се оформят райони специализирани в определена дейност – производство на ориз (Пловдивско, Пазарджишко), пшеница (Добруджа), на памук (Македония), на плодове и зеленчуци ( по поречията на реките), на овцевъдство (в старопланинските и родопски селища). Специализацията означава преди всичко увеличаване на добивите и нарастване на доходите. Въпреки тези промени обаче преобладаващата форма на стопанисване на земята си остава дребното и селско владеене, издържащо едно семейство, което продава само малко част от производството, и то главно за да си платят данъците. Там където условията позволяват се развива животновъдсто с пазарна насоченост, но на много места малоимотните и безимотните селяни се препитават с неселскостопански дейности като кираджийство, зидарство, грънчарство, железарство или се наемат в полските райони за сезонни земеделски работи.

Занаяти и манифактура.

Основни потребности за живота – тъкани, дрехи, съдове, сечива – в Османската империя се произвеждат от многобройни занаятчии. Нарастналият търговски обмен обаче налага постепенни промени във вековната традиция. Дълго време организацията на производството не се променя – дори през 1773 г. специален султански декрет потвърждава еснафската организация и строгата регламентация на занаятчийското производство. Постепенно търсенето на стоки налага увеличаване на производството. Важна социална промяна е нарастването на българите сред занаятчиите: все повече българи стават калфи и самостоятелни майстори в някой еснаф. Още в началото на XVIII век българите проникват в кожухарския, казанджийския, хлебарския занаят в Русе; в Търново те са мнозинството и ръководят злтарския и бояджийския еснаф; в Скопие в български ръце са обущарския, казанджийски и сапунджийския еснаф. Еснафското съсловие става най-динамичната част от българското общество. Той е гръбнакът на промените, които характеризират Българското възраждане.

Втората промяна е специализацията. Във всеки град има голям брой занаяти. Но постепенно 1-2 занаяти стават най-практикувани, което се определя от наличните ресурси. Постепенно много градове придобиват славата на своето производство – калоферските гайтани, казанлъшкото розово масло, габровските ножове и други.

През  XIX век.  Занаятчийскиото призводство започва да търпи нови промени. Вносът на европейски суровини и стоки променя характера на ред занаяти.

За напредъка на занаятите съдейства и известна интензификация. На първо място примитивният ръчен труд все по често се измества от известни маханични приспособления и машини. Типично е въвеждането на гайтанджийския чарк. Все повече започва да се използва водната енергия – единственият достъпен източник на енергия в технологично изостаналата империя. В ред производства – железодобив, тепане на платове, чаркове, мелничарство и др., се използват водните колела и турбини.

Пак в рамките на занаятчийското производство набират сили и първите манифактури – масово производство със специализирани операции и разделение на труда. В най-разпространеният случай предприемачите раздават суровини, най-често вълна, на работници в околните села, където се извършва една-две прости операции – боядисване, изпридане, изтъкаване на аба, след което полуготовата продукция се връща на предприемача, който има грижата за продажбата. Цели села в Родопите, Средногорието, Стара планина работят за някой майстор или търговец в града. Търговската фирма на Васил Станчев организира производство от такъв тип в Котленско, Иван Калпазанов – Габровско, Масърската компания – в Копривщица.

В тази благоприятна обстановка става възможна появата на първите истински индустриални предприятия – фабриките. Първата фабрика е открита през 1834г. от Добри Желязков, предприемчив сливенлия, запознат с модерното машинно производство в Германия и Русия. „Назначен” официално от властите за директор, той успява да постои модерна сграда и да зопочне масово производство. През 40-те години се появява и втората такава фабрика, организирана от пловдивския предприемач и търговец Михалаки Гюмюшгердан в с.Дермендере. През 70-те години – братя Манолови и Саръиванови в Сливен, на Иван Грозев в Карлово.

Търговия.

Европейският интерес към Османската империя, селскостопанската специализация, нарасналото занаятчийско производство дават силен тласък на търговията. Обменът нараства многократно. Някой местни пазари се разрастват в годишни или сезонни панаири, традиционните панаири придобиват международна слава, на тях пристигат търговци от всички краища на империята да разменят или да уговарят размяната. Най-известен става Узонджовския панаир, разположен централно от важния транзитен път Цариград-София-Белград, и познат извън предлите на империята. За българските търговски необятният османски пазар е огромно предимство. Те могат да реализират значителни печалбиот износа на сукна, прежди, аби и гайтани. Знае се, че Пловдивски абаджии търгували в Бурса, Измир, Ерзерум в Анадола, Дамаск, дори с Калкута в Индия; копривщенски фамилии търгували в Кайро и др. части на Египет. Продукцията на самоковските папукчии, на врачанските копринари, на охридските кожухари намира пазар в Сърбия и Босна.

Особено впечатляващо е развитието на международната търговия. По отдавна проправените пътища към Русия, Влашко и Молдова, Виена и Буда тръгват и български търговци. Средноевропейският търговски път от Македония към Банат, Трансилвания и унгарските земи все по-активно се използва от бългаски търговци от Македония, но и от София, Враца, Видин. Още през първата половина на  XVIII век памук от българските земи достига немските и австрийските предачници и текстилни предприятия. Отварянето на Черно море и откриването на редовно параходно плаване по Долни Дунав улесняват връзките не само с Австрия, но и балканските страни. Европейските държави внасят в империята памучни и вълнени материи, хартия, книжни изделия, рафинирана захар, колониални стоки и кинкалерия, стъкло, фаянс, метални изделия и химикали. 70% от вноса се осъществява от Англия и Австрия. Българските земи изнасят зърно,  обработени и необработени кожи, лой, восък, вълна, розово масло за западноевропейските страни. Вносът от Средна Европа за българските земи превишава четири пъти износа.

Немалко български търговци се установяват в рамките на Австрийската империя. През XIX век търговията в Австрия се върти от известни търговски къщи на хаджи Николи Минчооглу в Търново, братя Паница, Димитър и Григор Начевич, братя Робеви. От началото на  XVIII век се активизира и търговията с Русия. В обмена с руските земи създават богатство и име Кънчо Даскалов от Трявна, братя Априлови от Габрово, Стефан Палаузов от Габровско. Българските търговски къщи стават истински центрове с подразделения и клонове в империята, и в чужбина, с кантори в големите градове. Те се занимават с комисионерство, ипотеки, даване на пари под лихва, изкупуване на стоки, държавни поръчки; поддържат мрежа от търговци, бакали и агенти, които стигат до всеки град и село. Българските търговци, участващи в тази международна търговия, натрупват значителни състояния.

До Освобождението търговията е най-развитата икономическа сфера, в която пазарните отношения, капиталистическото предприемачество, подвижността и приспособимостта за първи път достигат стандартите на модерна Европа. Макар и принудени да се съобразяват с трудностите в империята, българските търговци проправят пътя на модерното стопанство.

Транспорт и финанси.

Липсата на пътна инфраструктура, на модерни съобщения става осезаема пречка пред развитието на българската икономика. Едва след Кримската война (1853-1856) започва изграждането на първите железни пътища изцяло с чужди капитали. Първата линия свързва Кюстенджа с Черна вода, а до средата на 70-те години на XIX век в Османската империя са построени над 2000 км ЖП линии. Особено важни са линиите Цариград-Саранбей и Русе-Варна. На новите областни управители (валии) се възлага грижата за поддържането на пътищата и от 60-те години на XIX век започва сериозна работа по поддържане на междуградските пътища, стоеж на  мостове, прокарване на основни артерии в градовете.

Модернизирането на финансовата система на империята, включително и на българските земи, е единот най-трудните проблеми. Основни пречки са вътрешният дефицит и търговския дефицит – огромния превес на вноса над износа. Те довеждат до непрекъсната инфлация – за 31 години султан Махмуд разрешава 72 пъти обезценяване на монетите.

Друга трудност е твърде обърканата монетна циркулация – в империта са както местните парични средства – пиастри, грошове, така и европейски парични знаци. Изчисляването на курса, особено в състояние на инфлация, е несигурно и често води до загуби за търговците. В опит да се върви в крак с модерното време през 1839г.-1840г. експериментално са въведени дори книжни пари, носещи лихва – т. нар. каймета. През 1863г. е съсздадена и Отоманската имперска банка с френски и английски капитали – първото модерно финансово учреждение, което постепенно се превръща и в емисионна банка.

Огромен проблем е липсата на кредитни учреждения. От край време тяхната роля се изпълнява от лихварите и сарафите, но през XIX век специализираните лихварски къщи дават заеми при минимум 12% лихва и тя непрекъснато нараства. Много от търговските къщи освен с търговия и предприемачество се занимават и с даване на пари под лихва. През 60-те години на XIX век започват да се основават самостоятелни кредитни акционерни дружества с българско участие или изцяло български, като техния брой достига 40.

Така през XIX век започва да придобира очертания една нова действителност. Икономическото раздвижване е сравнително бавно, но необратимо, а промените в мисленето и поведението следват по петите напредъка на икономиката.