Joomla Software solutions Template

Payday loan

Атентатът срещу Хитлер на 20 юли 1944 г. е отчетен като важно събитие в хрониките на Втората световна война, въпреки че е неуспешен. В по-повърхностни четива може да фигурира и като комай единствената, достойна за споменаване, изява на немска съпротива срещу нацисткия режим. Това, разбира се, не е точно така. Мнозина не са обичали Хитлер и са говорили или правели по нещо срещу него - интелектуалци, евреи, комунисти, социалдемократи, демократи, свещеници. Опитите за убийство са поне дузина - някои съвсем наивни, други по-сериозни. Атентатът от 20 юли 1944 се отличава с блестящата си организация - бомбата е вкарана в самата Главна квартира, избухва по план и животът на фюрера е спасен от невероятно съвпадение на случайности. Залогът е бил огромен. При успех атентатът би могъл да промени съдбата на Германия, на Европа, а в частност и на България. Освен това в случая има бунт на един от стълбовете на немската държавност - офицерството. Основният атентатор, граф Клаус Шенк фон Щауфенберг, не е обикновен заговорник, движен от болни амбиции, лична омраза, примитивен егоизъм, обида или служебно интригантство. Той е наследствен войник, рицар на честта, за когото клетвата е нещо свято. Решава да я наруши едва когато осъзнава, че убийството на фюрера е единствен шанс за изход от една трагична ситуация и е своебразен дълг пред родината. Бил е напълно наясно с риска и загива с достойнство.

-----------------

Всъщност Клаус фон Щауфенберг се вписва в дългата и заплетена хроника на политическите атентати. Историята помни много случаи, когато заговорът, отровата, бомбата или кинжалът са променяли съдбата на народи и държави. Може да се спори дали за добро, или за зло. Такива са казусите с римлянина Цезар, с френския революционер Марат, с руския цар Александър Втори или пък с нашия Стамболийски. Понякога може да се забърка такава идеологическо-политическа каша, че и хилядолетия да не стигнат за изясняването й.

Както почти всичко в историята, и сюжетът с политическото убийство и неговия морален аспект тръгва още от Древна Гърция. В центъра на антична Атина, на Агората, стояли бронзови статуи на двама младежи с ножове, наричани "тираноубийци". Те били обект на култ, почетни привилегии ползвали и наследниците им. А зад това стояла една странна история. Хармодий и Аристогейтон били приятелска двойка в древногръцки смисъл. Живеели си в Атина под властта на "тирана" Хипий. Тогава "тиран" означавало просто едноличен управител - имало ги много из полисите между архаичния и класическия период. Аристокрацията губела значението си и започвала да пречи на осъзнатите и замогнали се граждани. Тираните я ограничавали успешно, справяли се с външни врагове, поощрявали търговията, занаятите, образованието.

В Атина Хипий не бил лош управник, но неговият брат Хипарх се заглеждал по красивия Хармодий и започнал да го задява. Приятелите го намразили силно и през 513 г. пр.н.е. успели да го убият. Хипий бил обзет от властническа параноя и наложил своеволен насилнически режим, който направил омразна и самата дума тиран Атиняните се отървали от него, създали най-бляскавата и плодотворна антична демокрация и започнали да почитат Хармодий и Аристогейтон като герои.

Но в патоса на битките се случвали и грешки. Примерно гилотинирането на френския крал Луи ХVI през 1793 г. То било приветствано като символ на борбата срещу "тираните", на премахването на аристократичните привилегии и пролог към царството на свободата. А точно този крал не бил тиранин. Всъщност тези, които го пращат на гилотината, са налагали своя тирания, ентусиазирана и жестока. Разгарянето на народните страсти било част от якобинския терор.

Но страстите се обърнали. Скоро популярният революционен лидер Жан-Пол Марат бил убит във ваната си, където имал навик да редактира памфлети, от младата роялистка Шарлот Корде. Същата тази Франция, стресната от якобинските своеволия, видяла и в този случай голямата правда на "тираноубийството".

В случая с Адолф Хитлер няма съмнения относно оправданието на едно "тираноубийство". Днес той се приема за нещо като въплъщение на абсолютното зло, а значи всичко, правено срещу него, е добро. През 30-те години обаче не било така. Все още няма достатъчно удовлетворително обяснение на нацисткия феномен. Как най-образованата, организирана и ефикасна европейска нация повери съдбата си на налудничав вожд? Неотдавна дори мина вестникарска сензация - бил открит договор на Хитлер със Сатаната. И двата подписа били автентични, твърдят неназовани специалисти. Самото наличие на подобни версии показва, че рационалните обяснения издишат.

Хитлер получава властта по конституционен път през 1933 г. До 1929-а е бил лидер на маргинална партия. Голямата депресия, икономическият хаос и безработицата направили немците чувствителни към яростната му идеология - смес от расизъм, милитаризъм, национализъм и социално реформаторство. Говорел с патос това, което мнозинството искало да чува, и с език, който масите разбирали.

И като действащ управник започнал впечатляващо

Прекратил политическия хаос в обърканата Ваймарска република, измъкнал страната от унизителното положение, в което я поставил Версайският договор, възстановил армията, стабилизирал икономиката. С лекота, която накарала скептици и дори идеологически врагове да повярват в звездата му. Кадровото офицерство - също. В Германия това е особена каста, носител на велика военна традиция, която осъзнава отговорността си като страж на нацията и стои високо над политическите страсти. За офицерите, разбира се, ефрейторът не можел да стане истински военачалник, но първоначалните му успехи заедно с чувството за дисциплина и йерархия ги накарали да го приемат. Заедно направили от Вермахта най-ефикасната военна машина и започнали война срещу целия свят.

През лятото на 1944 година звездата на фюрера вече залязвала. Кълбото на фронтовете се стягало около Германия и крахът наближавал. В този момент Хитлер вече прекрачил границата на безумието - вярвал, че изпълнява историческа мисия, в която немците трябвало да го следват до самия край. И повечето го следвали.

Колективното пътешествие към ада

до голяма степен се крепяло върху личността на фюрера. Та тогава и граф Клаус фон Щауфенберг решил да вкара бомба в Главната квартира. Той никога не е бил нацист, открито е говорел с пренебрежение за "кафявата чума" (за офицер било недостойно да лицемерничи), но като войник дисциплинирано изпълнявал дълга си. Ред висши военни били като него. Щауфенберг активирал бомбата под щабната маса и излязъл. Един офицер се спънал в чантата и я преместил зад масивния дъбов крак, който отклонил ударната вълна от фюрера. Въпреки огромната сила на взрива Хитлер останал жив и решил, че провидението го спасило, за да доведе мисията си до край.

Може много да се разсъждава какво би станало, ако атентатът бе успял. И без Хитлер Германия не би избягнала безусловната капитулация и повторното унижение. Но гладът, жертвите, страданията биха били по-малки. В Париж командващ е бил близкият до заговорниците Ромел, който би могъл да отвори Западния фронт и да предотврати влизането на Червената армия до Балканите, Виена, Прага и Берлин. Така и Европа би могла да избегне разделянето си между СССР и Запада. Тази договорка е постигната едва през октомври и според нея България влиза в съветската зона на влияние.

Атентатът обаче се проваля и води до последните жестоки конвулсии на нацизма. Щауфенберг е екзекутиран. Ромел е принуден да се самоубие. И днес няма ясна оценка за тях - в крайна сметка били са войници на грешна кауза.