Joomla Software solutions Template

Payday loan

Ранното западноевропейско монашество е както плод на прехвърляне на източни аскетски практики и приток на анахорети и ценобити, така и резултат от определени, специфични условия, породени от различния социален и духовен климат в пределите на разпадащата се Западна римска империя.

Началната, т.нар “уединена”  фаза на ценобитния начин на живот и молитва, която се илюстрира най- вече с ранните монашески центрове в Кападокия, тиваидската или нитрийската пустиня, се приема на Запад по- скоро като култура с обратен знак. Тя е възприета само отчасти.

Развитието и разпространението на монашеството на Запад е безпорно един от феномените на патристичната епоха. Монашеската идея не прониква на Запад като готова структура, организирана група, оглавена от лидер. Разпространението на знанието за монашесккото движение през 4в. в източните части на империята се предава споратично на Западна Европа по различни канали; това станало чрез слухове и чрез отделни личности- напр. изпратения в изгнание на Запад александрийски епископ Атанасий (нег книга “Vita s. Antonii”), както и от индивидуални аскети като Касиан, а също и от преживяванията и описанията  от поклонници или набожни пътешественици.

Макар и отделни прояви на монашеството да се надблюдават на Запад още преди 350г., определени пасажи от “Изповедите” на хипонския епископ Августин разкриват че разстежа на монашеството (почти до 386г.) не бил много осезателен в началото.

Йоан Касиан (южна Галия) оказал влияние върху св. Бенедикт и неговите последователи. За Касиан еремитското начало било по- съзерцателно и самовглъбено, за разлика от ценобитния колективизъм. Отшелникът се домогвал до идеала за съвършенството вследствие на пълното си отърсване от всички земни занимания.

Йероним също имал влияние той превеждал много от базисните текстове за монашеската идея като “Правилото” на Пахомий и др.

Еремитската и ценобитната форма на духовен живот и житейско поведение представлявали според възгледите на Йероним и Касиан не толкова алтернативни форми за реализация на духовен живот, а по- скоро различни негови фази. Следствие от този законодателен синтез- целта на всеки монах да бъде повече или по- малко и отшелник – явно е намерила място и в практиката.

Главните “входове” за източни христиански идеи, а и средища за създаване на нови манастири са  Италия, Южна Галия и Ирландия.

Кой е първият западноевропейски монах?

Според  Йероним основополагащ за Запада бил престоят на изгнанника- епископ Атанасий в Трир и Рим- 4в.. Но основополагаща роля изиграл и Иларий от Поатие.

Бенедиктинската монашеска идея (VІв.- средата на XІв.)

Бенедиктинското монашество създава първата стройна монашеска идеология в латинския свят. Бенедикт от Нурсия е създател на братството. Основни извори за неговия живот “Диалозите”на папа Григорий Велики.

През 529г. младият абат основава в планината  Касинум, на най- високото възвишение Монте Касино ценобия, която щяла да се превърне в център на бенедиктинския орден.

Бенедикт идва за да замести образа на “човека Божи”. Светецът от Монте Касино е квалифициран като абат и даже баща на Запада. През 1964г. даже е обявен от папа Павел VІ за патрон на Европа.

Монашески правила:

Най- високата цел според правилото на Пахомий е индивидът да се домогне до праведен живот, т. е. да очаква сетнешен, нетленен живот при Бога. Пътят за постигане на този идеал в манастира на Пахомий е строгата аскеза, която се изразявала не само в пост и ограничаване, но преди всичко и в стриктното спазване и подчиняване на правилата на манастира и неговата управа, т.е. дисциплина, а молитвата и работата били поставяни на второ място.

По късно абат Касиан  прославя образцовата дисциплина и послушание на монасите пахомианци.несъмнено пък от своя страна Касиан е повлиял на Бенедикт Нурсийски, чиято Регула препоръчва четенето на съчиненията му.

Бенедикт Нурсийски успява да моделира един манастир, който не се огражда с духовна “крепост” , а се отваря навън. В него абатът се явява наместник на Христа сред братството, като изисква абсолютно подчинение на себе си и на Правилото.

Правилото е написано в Монте Касино вероятно след 534г. авторът е имал съзнанието, че съставя своята Регула не само за подвластната си монашеска общност, а и за множеството итолийски манастири.

Regula s. Benedicti е най- прочутото и най- разпространено монашеско правило на ранния латински запад- състои се от пролог и 73 глави.

Въпреки, че Бенедикт създава на практика един манастирски закон , той има претенцията да бъде само «пътеуказател» на «прохождащите» християни.

(Едва през 7- 8 век се формира истински образован в християнски традиции монашески елит и в Западна Европа.)

Може би най- праволинейно прокараното виждане на монашеския законодател Бенедикт в неговото Правило е идеята за абата. Още в началото на разсъжденията си отностно фигурата за първосвещеника, св. Бенедикт подчертава, че един достоен абат, оглавяващ своята обител трябва винаги да мисли за името си и да го оправдава само с богоугодни дела. Това е така, защото в неговия образ Бенедикт вижда образа на Христа. Важно е абатът да си припомня кой е  какво значи името му за братството и извън него. Регулата внушава идеята, че Иисус Христос е де факто истинския абат, действителния отец и господар на бенедиктинския манастир, а абатът е само негов временен наместник. Монасите са синове на Бога (респ. Абата). Божият син като строг пастир и едновременно като господар на християнския ценобиум изисква самоотвержено послушание- прокламираната абсолютна дисциплина. Христос е цар и в същото време е далеч от конкретния ценобиум. В противен случай не би имал нужда от своя наместник- абата.

Правилото на Бенедикт е практична, умерено в аскетичните си предписания, лесно нагодимо към условията в различните части на латинския свят. То осмисля затвореното пространство на един самозадоволяващ се манастир- крепост; в лицето на избрания от всички монаси доживот абат, Регулата дава на монашеската общност духовния наставник и вездесъщия патрон.

Монахът- бенедиктинският и византийският:

- за разлика от латинския Запад, където винаги в по- голяма или по- малка степен църковната йерархия е силно обособена във вертикален план и не търпимного дублиращи структури в хоризонтална плоскост, в ортодоксалния Изток положението е по- сложно. На Изток монашеството остава донякъде встрани от църквата като структура, извън църквата на йерархиите.

- във Византия на практика не съществуват истински, общовалидни монашески правила.формулират се универсални норми за безбрачие, бедност и подчинение, но тяхната “дозировка” била различна от Мала Азия до Далмация. Липсата на манастирско правило- типикон се изразява в следването на обща, модифицираща се схема; тя е извлечена от правилото на Пахомий и монашеските наставления на св. Василий. Постепенно писанията на Василий претърпяват корекции от законодателството на църковните събори или от самите императори, а самата литургическа практика оставя свое по- свободно тълкуване. На Запад правилото на Бенедикт е безкомпромистно в това отношение.

-във Византия никога не се извършва постепенния преход (както на Запад) монашеските братства да се превръщат в монашески ордени. На Изток анахорезата винаги е била издигана на пиедестал и е съществувала независимо от обстоятелствата, най- вече в моменти на криза. Василий Велики се проявява като систематизатор на манастирския живот, който трябва да бъде еталон за строен и добре организиран общностно-християнски съвместен живот, но поради цял комплекс от причини никога не се създава орден нар. василиев или под. по аналогия със Запада.

-  източното монашество винаги е било под  влиянието на политиката на двора и императорското законодателство (особено при Юстиниан). Така например Халкедонския събор 451г. поставя манастирите и обителите им под епископски надзор. Юстиановият законник, вселенските събори и цялостният социален климат в империята консервират и опазват източното монашество от “подхлъзване” и вмешателство в светската сфера, от цикличността на упадък и реформиране, присъщи на Запада. Тези фактори попречвата за зараждане на ордени и автономни монашески “клонове”. Императорът, монасите, епископите, свещениците и народът имат съзнанието за силната и взаимна принадлежност и зависимост в религиозните дела- нещо нетипично за по- рационалния и различно йерархизиран Запад.

- през “тъмните векове” източното монашество остава на практика по- закостеняло и традиционно, докато западното средновековие познава повече поврати и развитие. До 9в. само по себе си византийското монашество не се явява в ролята на истинска мисионерска сила, нито в собствените територии, нито в съседни географски райони, за разлика на ирландци, англосаксонци и др. мисионери.

На изток догмата за послушанието донякъде съумяла да привърже братството към игумена в добре организираните манастири, но това не било общовалидно, защото склонността към бродене и отшелничество там била особено силна.

- различия в образоваността; на Запад поне до средата на 12в. монашеските среди формират духовния елит на обществото. Манастирите – основно място за съхраняване на знанието от античната и християнската културна традиция; градовете не играят никаква активна роля. На изток континуитетът на градската култура не прекъсва- висша образованост в дворцовите книжовни школи. Общо византийския монах остава не много образован. Никой манастир не се превръща в главен образователен център, тази роля била поета от светските школи.

- иконоборството и кризата която то води със себе си е непозната на Запад

- действието на каноните, което макар и до известна степен да ограничавало монашеските свободи, на практика не било голямо.мнозина от църковната йерархия се възползвали от натиска на византийското монашество в църковните диспути.статусът на ценобита останал недиференциран, а епископския надзор в разпръснатите, малочислени извънградски поселениа- труден. От монашеските среди доста трудно се прониквало във вертикалните структури на църквата.

За разлика от източното отшелничество, св. Бенедикт постановил живот вътре и само вътре в сакралното манастирско пространство под егидата на избран абат, чиито правомощия са замислени като абсолютни.

- създават се много разнородни текста на правила, които са повече или по- малко взаимно свързани. Докато във Византия си ограничили със списването напоместни, конкретни типици, на Запад ималои опити определени манастирски центрове да се превърнат в средища с панкултурно значение.

- бенедиктинските писани норми за ценобитен живот не преследвали поне в началото подобни амбиции.в центъра на монашеския живот, санкциониран от бенедиктинското правило е издигнато изпълняването на Божията служба. Много време се отделя на физическата работа и духовните занимания- изграждане на значително по- високо образователно ниво от манастирите в сравнение с останалия зап. социум н а средните векове.

- в процеса на налагане на правилото на Бенедикт проличало че то има и някои слаби страни в социален аспект. В него се постановява, че отделните манастири са относително самостоятелни, самозадоволяващи се и стриктно подчинени само на абатската власт. Едно от основните изисквания привързвало доживотно братята към първата им обител. Това подобрило желаната дисциплина, но отчуждило донякъде монашеските братства и следователно улеснило намесата отвън.

- важна предпоставка за издигането на Регулата на Бетнедикт като първостепенно западноевропейско правило е и подходящия исторически момент. Тя била от една страна целенасочената подкрепа на Светия престол, а от друга- размахът на Каролинският ренесанс.....