Joomla Software solutions Template

Payday loan

В средата на 50^те години най-после е оформен следвоенният ред в Европа, но не в резултат на преговори между победителите от Втората световна война, а на неспособността им да стигнат до споразумение.Два въоръжени лагера, изправени един срещу друг в центъра на континента, и многочислени американски войски в Европа – разделение на сфери на влияние в истинския смисъл на думата. Но и тъкмо това разделение осигурява известна стабилност.Ала Никита Хрушчов не възнамерява да оставя американската сфера да процъфтява безнаказано. Той предизвиква Запада на арени, които Сталин винаги е смятал извън съветската сфера на интереси, изваждайки далеч от Европа горещите точки на съветско – американско съперничество. Първата от тези горещи точки се възпламенява през 1956г. и влиза в историята с името Суецката криза.

I. Великите сили и Египет в навечерието на кризата

През 1955 г. Съветският съюз доставя голямо количество оръжие на Египет срещу памук – смел ход за разширяване на съветското влияние в Близкия изток. С тази заявка за влияние в Египет Хрушчов реално “прескача” издигнатия от САЩ около Съветския съюз cordon sanitaire и принуждава Вашингтон да се заеме с решаването на нова задача: как да противостои на руснаците в райони, които до този момент са били смятани за неотменно принадлежащи към западната сфера на влияние.

Дебютният гамбит на Хрушчов е изработен доста внимателно.Съветският съюз дори не е страна в тази оръжейна сделка, тъй като технически доставчикът е Чехословакия, макар по-късно този заобиколен ход да е изоставен.Независимо от камуфлажа продажбата на съветско оръжие  в Близкия изток докосва невралгична точка на Западна Европа, най-вече на Великобритания.След Индия Египет е най-важното наследство от бяскавото й имерско минало.През ХХ век Суецкият канал се превръща в основна артерия за снабдяването на Западна Европа с петрол.Въпреки че непосредствено след войната е доста слаба, Великобритания не престава да се смята за най-влиятелната сила в Близкия изток с две сериозни опори: Иран, откъдето идва петролът, произвеждан от смесена ирано-британска компания, и Египет, служещ за стратегическа база.

През 50-те години обаче този свят се разпада.Под аплодисментите на първото поколение независими страни иранският министър-председател Мосадък национализира петролната индустрия през 1951 г. и категорично настоява за изтегляне на британските военни части, охраняващи петролните полета в Абадан. Великобритания вече не се чувства достатъчно силна, за да предприеме военни действия в такава близост до границите на Съветския съюз без американска подкрепа, каквато обаче не се предвижда. Тя освен това смята, че гърбът и е подсигурен с голямата и база до Суецкия канал.

Две години по-късно на предизвикателствата на Мосадък се слага край, когато Съединените щати подкрепят преврата, чрез който е свален. Влиянието на Великобритания в Иран никога не се възстановява. Към 1952 г. военните й позиции в Египет също се разклащат. Група млади офицери ,изповядващи надигащите се в страната националистически и антиколониални убеждения, смъкват от престола корумпирания крал Фарук.Начело е полковник Гамал Абдел Насър.

Благодарение на арабския си национализъм, Насър се превръща в харизматичен лидер.Той се чувства дълбоко унижен от арабското поражение във войната с Израел през 1948 г. За него появата на еврейската държава е кулминацията на един век западен колониализъм. Той твърдо решава да прогони Франция и Великобритания от региона.

Издигането на Насър разбужда дремещия конфликт между Съединените щати и главните им съюзници в НАТО по темата за колониализма. Америка не иска да наследи европейското политическо влияние в района, нито да бъде свързвана по някакъв начин с колониалните традиции.И Труман, и Айзенхауер енергично се възпротивяват срещу британска военна намеса в Иран или Египет на базата на официалното си становище, че тези спорове трябва да се решават в ООН. Всъщност те не желаят Америка да бъде идентифицирана с британското колониално наследство, което правилно смятат за незащитимо.Но колкото и да се опитва Америка да се разграничи от европейския колониализъм, лидерите й за свое съжаление осъзнават, че Третият свят не ги смята за истински партньор, а просто за полезен поддръжник от империалистическия лагер.

В крайна сметка Америка е въвлечена в близкоизточния конфликт от политиката на сдържане, която изисква съпротива срещу съветската експанзия навред по света, както и от доктрината за колективна сигурност, поощряваща създаването на организации от натовски тип за противопоставяне на потенциална военна заплаха. Общо взето, държавите от Близкия изток не споделят обаче американските стратегически възгледи. Те виждат в Москва по-скоро удобно средство, за да получават отстъпки от Запада, отколкото заплаха за независимостта им.

Отначало нито Великобритания, нито Америка успяват да прозрат истинските намерения на Насър.И двете нации изхождат от презумпцията, че съпротивата на Насър се дължи на определени поводи за оплаквания, които могат да се преразгледат и да се отстранят. Демокрациите тръгват от различни предпоставки и изгубват дори минималния шанс да проверят тази хипотеза. Великобритания се стреми да убеди Насър да признае историческото й господство, докато САЩ  се опитват да го привлекат към широкообхватната си политика на сдържане. Съветският съюз съзира възможност да обходи във фланг “капиталистическата обсада” и да си спечели нови съюзници, като ги снабдява с оръжие, без да е необходимо да поема отговорност за вътрешното им управление (както в Източна Евопа). Насър интелигентно използва всички тези аспирации, за да насъска съперниците един срещу друг.

Вкарването на съветско оръжие в нестабилния Близък изток ускорява процеса. Великобритания и Съединените щати могат да парират най-успешно този акт, като изолират Насър, докато не стане очевидно, че съветското оръжие не му е донесло изгода, и тогава, при положение че се откаже от съветските си партньори или, по-добрия случай, ако бъде заместен от по умерен ръководител, да последва щедра дипломатическа инициатива. През 1955 г. демокрациите избират обратната тактика: те полагат огромни усилия да преодолеят враждебността на Насър, като изпълняват много от исканията му.

Надеждите им се стопяват при най-плахия  опит да се осъществят на практика. Великобритания открива, че както и да подслажда военното си присъствие в района, местните власти просто не желаят да го преглътнат. Шизофреничната политика на Америка да се разграничи на всяка цена от британската позиция в Близкия изток, за да привлече Насър като партньор в глобалната антисъветска стратегия, не довежда до никъде.Насър няма осезаем мотив да прекъсне връзките си с Москва. Напротив, действията му са в точно обратната посока: той балансира всяка придобивка получена от САЩ, с ответен жест към Съветите или към най-радикалните от неутралните страни. Колкото повече Вашингтон се опитва да удоволетвори исканията на Насър, толкова по-определено египтянина гравитира към Съветския съюз, като по този начин вдига залога и се стреми да изцеди допълнителни облаги от Съединените щати.

Междувременно Съветският съюз също изпитва на свой гръб безсилието да се справи с групата на необвързаните страни. През първите етапи от съветското проникване в Близия изток всичко е чиста печалба. На незначителна цена Москва успява да докара демокрациите до отбранителна позиция.Вътрешните им конфликти се изострят, докато съветското присъствие се налага в райони, доскоро смятани за част от западната сфера на влияние.С течение на времето обаче темпераментните близкоизточни клиенти на Москва я въвличат в рискове, които далеч надхвърлят евентуали облаги, които може да извлече от тях, и всеки път, когато се опитва да свърже тези рискове с националните си интереси, Съветският съюз предизвиква недоволство у новите си клиенти. Това дава възможност на западната дипломация да покаже, че Съветите не са способни да помогнат на своите клиенти да постигнат целите си.

Великобритания първа е принудена да изостави илюзиите си по отношение на Близкия изток.Военната й база при Суецкия канал е един от последните важни имперски бастиони с контингент от 80 000 военни.И въпреки това Великобритания не е в състояние да поддържа многобройни части в зоната на канала при наличието на силна египетска опозиция и липсата на американска подкрепа. Притисната от САЩ, през 1954г. Великобритания се съгласява да изтегли военните си части от базата край Суец до края на 1956 г.

Американските лидери се стремят да съчетаят две несъвместими политически линии: да приключат имперската роля на Великобритания  и да използват останките от британското влияние, за да изградят структора на сдържане в Близкия изток. Администрацията на Айзенхауер замисля Северната верига от нации, обхващаща Турция, Ирак, Сирия и Пакистан, с Иран като възможен бъдещ участник. Предвиждан като близкоизточен вариянт на НАТО, този съюз има за цел да възпира Съветския съюз по протежение на южната му граница.

Замисълът се осъществява със сключването на подкрепения от Великобритания Багдатски пакт, но се оказва уязвим в няколко точки. За да бъде ефективен, един съюз трябва да отразява известно чувство за обща цел, усещане за обща опасност и способността да се залага сила. Багдатският пакт не отговаря на нито едно от тези условия. Различията и враждебните настроения между страните в района са далеч по-силни от общия им страх пред съветска експанзия.Освен това враждебните сили на страните членки не са в състояние да окажат помощ на съседите си в случай на агресия от страна на свръхсила; основната им цел е вътрешната сигурност. На всичкото отгоре Насър, най-динамичната фигура в района, е твърдо решен да провали пакта, който в неговите очи е обходна маневра за възстановяване на колониалното господство в Близкия изток и средство да бъде изолиран с радикалните си привърженици.

Твърде разединени, за да предприемат ответни мерки срещу съветското влияние в района, Великобритания и Съединените щати се опитват да откъснат Египет от влиянието на Москва, като му покажат предимствата на западния лагер.В този дух действат по две линии: посредничат за сключването на мир между Египет и Израел и помагат на Насър да построи Асуанския язовир.

Мирната инициатива е основана на вярата, че създаването на еврейската държава със силата на оръжието през 1948 г. е основна причина за арабския радикализъм. Смята се, че един достоен мир ще изтрие чувството на унижение. В този момент обаче арабските радикали и националисти не се стремят към мир с Израел – нито достоен, нито недостоен. За тях еврейската държава е наложено със сила на изконно арабски земи вражеско присъствие, обосновано с претенции отпреди 2000 години, и то като възнаграждение за страдания, непричинени от арабските народи.

Сключването на мир с Израел би лишило Насър от правото да претендира за водаческа роля в арабския свят. Твърдо решен да не се обвързва пред арабската си публика, той иска израелски отказ от целия Негев, който представлява над половината от територията на страната, както и право на стотици хиляди палестински бежанци, прогонени през 1948 г., да се завърнат.

Невъзможно е за Израел да се съгласи да се откаже от половината си теритотия или да разреши на арабските бежанци да се върнат, за да залеят останалата й половина. Страната има един-единствен изход: да настоява за формално мирно споразумение с отворени граници – на пръв поглед безобидно предложение, но много трудно за преглъщане от арабските лидери, защото означава фактическо признаване на новата държава. Израелското предложение за мир без териториални отстъпки и арабските претенции за територии без сключване на мир неизбежно водят до пълна безизходица.

Mеждувременно Съединените щати и Великобритания са на различно мнение по редица въпроси. При все че е благоприятно настроен към Северната верига, Дълес е обезпокоен от факта, че Великобритания я оглавява, и иска Багдадският пакт да се обляга най-вече върху Египет, който пък се съпротивлява със зъби и нокти срещу пакта. Великобритания иска да свали Насър от власт, докато Америка се стреми да го приобщи, въпреки че се чувства неуютно с оръжейните доставки от Съветския съюз.

Разтревожени от разклатеното си единство, англо-американските ръководители са твърдо решени да го закрепят и затова обръщат поглед към гигандския строителен обект на Асуанския язовир на Горен Нил, недалеч от границата със Судан. Със стена, висока 120 метра и дълга четири километра и половина, язовирът ще позволи да се контролира напояването на долината на Нил, която от незапомнени времена изхранва египетския народ, както и да се разреши проблема с ежегодния разлив на реката.

Антани Идън пръв повдига въпроса за съвместно английско-американсо строителство, като Америка трябва да поеме 90% от разходите.На 14 декември 1955 г. Великобритания и САЩ правят официално предложение да построят язовира на два етапа: предвижда се за подготвителния незабавно да се отпуснат известни средства, като след приключването му се определят размерът и видът помощ за втория етап, на същинското строителство. Двата разногласни съюзника се утешават с мисълта, че дори първоначално отпуснатата сума да не успее да спечели Насър на тяхна страна, вторият етап на проекта ще направи Египет финансово зависим.

Проектът за Асуан не само не смекчава позициите на Насър, но и го изпълва с чувство за значимост. За равновесие той бързо предприема серия от компенсиращи ходове. Започва да се пазари упорито, като същевременно отхвърля предложението на американската страна за съдействие в арабо-израелските преговори.Когато Великобритания се опитва да убеди Йордания да се присъедини към Багдадския пакт, избухват проегипетски вълнения и през март 1956 г. крал Хюсеин е принуден да уволни британския командир на Арабския легион Глуб паша.

През май 1956 г. Насър признава Китайската народна република.Това е явно предизвикателство спрямо САЩ. През юни новият съветски външен министър Д. Шепилов пристига в Египет с предложение Съветският съюз да финансира и да построи язовира в Асуан, предоставяйки на Насър възможността да се отдаде на любимото си занимание: насъскване на свръхсилите една срещу друга.

На 19 юли , седем месеца след първоначално обявената подкрепа на проекта, Дълес решава да сложи край на криеницата.Когато египетският посланик пристига в Кайро с инструкцията да приеме всички американски технически предложения, отговорът на Дълес е, че Вашингтон е стигнал до заключението, че язовирът надхвътля икономическите възможности на Египет. Никаква помощ няма да се отпуска.

Оттеглянето на САЩ от поетото обещание става рязко, в груба форма. Едва ли може да се приеме за сериозен аргумент влошеното финансово състояние на Египет в течение само на седем месеца. Истинската причина довела до бруталния завой в американската политика към Египет, е безспорно независимият външнополитически курс, провеждан от египетското правителство.

Oпитите на американския имперализъм за неоколониален диктат спрямо Египет се провеждат в обстановка на разширяване и задълбочаване на кризата на колониалната система. През 50^те години конфликтът на арабските народи с империализма приема на редица места формите на въоръжено стълкновение.През тези години се разширява и изостря кризата на френската колониална система. Широкообхватната борба на алжирския народ и движението срещу протектората в Мароко и Тунис карат френските ръководни среди да приписват отговорността за това на египетската пропаганда и подкрепа.. Като “реванш” френският министър-председател Ги Моле заявява, че е готов да удовлетвори исканията на Израел за доставка на оръжие.

Колониалните интереси на Франция, както и стремежът й да смаже национално освободителните движения в Северна Африка напълно съвпадат с интересите на Израел, чиито ръководни екстремистки кръгове искат разширяване на своето “жизнено пространство” за сметка на арабските народи. На тази антиарабска и преди всичко антиегипетска основа се разгръща широкото френско-израелско военно сътрудничество, което включва и разработването на съвместни военни планове.

II.Национализация на Суецкя канал и нейния международен отзвук

В такава обстановка на 26 юли 1956 г. Насър обявява национализацията на “Общата компания на Суецкия канал” – източник на огромни доходи за акционерите от Англия и Франция. Египетското правителство определя таксите за преминаването по канала да бъдат използвани за построяването на Асуанския язовир. С този акт отпада опасността от провалянето на строителството на един жизнено важен за египетската икономика обект.

Вестта за национализацията на канала предизвиква паника в Лондон и Париж. Особено остра е реакцията сред английските управляващи кръгове. Към египетското правителство са отправени нападки, че заграбва собственост на западните държави и нарушава условията на Константинополската конвенция, предвиждаща поемането на ръководството на компанията от Египет на 16 ноември 1966 г. Национализацията на Суецката компания засяга най-силно интересите на английските акционери, които притежават 383 хиляди акции, а също и френските инвеститори с техните 348 хиляди акции. С национализирането на канала Египет премахва възможността компанията да бъде използвана като средство за експлоатация и за контрол над икономическото и политическото развитие на арабските страни.

Франция също е пряко засегната от национализацията на Суецкия канал както поради големия брой акции в бившата компания на канала, така и поради силните си позиции в управлението на Общата компания. Освен това национализацията на канала има силно отражение върху съпротивителната борба на алжирския народ срещу френските колонизатори. Тя предизвиква възторг в целия арабски свят, където се провеждат невиждани по своя размах манифестации на солидарност със законния и справедлив акт на египетското правителство. Създава се възможност за образуване в переспектива на общ арабски фронт срещу колониализма, който може да доведе до политически промени в полза на националноосвободителното движение.

САЩ получават първото съобщение за събитието от Лондон. На 27 юли сутринта президентът Айзенхауер е информиран от американския шарже д^’афре в Лондон за заседанието на британския кабинет, “проведено в мрачна атмосфера”, на което са проучени възможните икономически, политически и военни контрамерки. При обсъждането британският министър-председател Антъни Идън настоява за незабавна среща между САЩ, Великобритания и Франция на “министерско ниво”. Междувременно е обявена бойна тревога в английските военни единици в Средиземно море. Тя е указание, че английското правителство вече обмисля възможността за военна акция.

Същия ден американският президент получава доклад и от американския посланик в Париж Дъглас Дилан, който информира за реакцията на френското правителство.Проведената в Египет национализация на Суецкия канал предизвиква във Франция още по-голяма тревога, отколкото в английския кабинет. Френският външен министър К. Пино стига до там, че сравнява действията на Насър с окупацията на Рейнска област от Хитлер две деситилетия по-рано. Той се мъчи да докаже, че Западът трябва да реагира бързо и със сила, защото в противен случай Европа скоро ще се окаже “напълно зависима от добрата воля на арабските сили”. Пино планира да отпътува за Лондон, за да могат французи и англичани заедно да обсъдят военния проблем за реокупация на канала. По негово мнение срещу подобна акция Съветският съюз нямало да предприеме някакви ефективни контрамерки.

Като първа стъпка в отговор на национализацията на Суецкия канал Англия и Франция прибягват към икономически натиск върху Египет. На 27 юли в двете страни са блокирани активите на компанията и е замразен стерлинговият баланс на Египет в Англия. На 31 юли САЩ предприемат аналогични мерки, който поставят началото на икономическата блокада и са сигнал за изграждане на общ фронт срещу египетското правителство.

На 29 юли в Лондон пристига американският помощник държавен секретар Робърт Мърфи, за да участва в съвместно съвещание на Англия, Франция и САЩ във връзка със суецкия въпрос.Самият факт, че САЩ приемат поканата за участие в тристранни преговори, подхранва надеждите на Лондон за изграждане на общ фронт срещу Египет. Още повече че на 31 юли в Англия пристига и държавния секретар Дълес.

Началото на преговорите в Лондон разкрива двуличната линия, която следва Вашингтонската дипломация, изхождайки от съображения, свързани преди всичко с нейните интереси. Официално САЩ се присъединяват към Англия и Франция в осъждането на национализацията на Суецкия канал, но са против американското участие във военна намеса. Зад кулисите на преговорите обаче американската дипломация допуска използването на военна сила срещу Египет, а това поощрява англо-френските стремежи за нанасяне на военен удар над тази арабска страна.

Тактиката на Дълес на двусмислени разговори със западните партньори поддържа тяхната войнственост,от една страна, а, от друга насочва англо-френското сътрудничество в борбата срещу  Египет в дипломатическия лабиринт.

На 2 август 1956 г. е публикувано съвместно заявление на Англия, Франция и САЩ, в което трите държави осъждат национализацията на Суецкия канал като произволно заграбване, което “заплашва свободата и сигурността на канала”. Като основен аргумент в подкрепа на своите обвинения те изтъкват “международния характер” на компанията на Суецкия канал. Трите правителства предлагат свикването на международна конференция за изясняване на въпроса за статута на канала.

В тези дни на брутален натиск срещу Египет Съветскивт съюз му оказва решителна морално-политическа подкрепа. На 9 август в отговор на заявлението на Англия, Франция и САЩ съветското правителство подчетрава, че “решението на правителството на Египет за национализация на компанията на Суецкия канал е напълно законно действие, произтичащо от суверенните права на Египет”. На издигнатите от западните страни аргументи за нарушаване на режима на корабоплаването по канала съветското правителство заявява, че актът на национализацията няма никакво отношение към въпроса за осигуряване свободата на корабоплаването по Суецкия канал, която е регламентирана от Константинополската конвенция от 1888 г. В края на заявлението, съевтското правителство съобщава, че приема предложението за участие в международна конференция.

Конференцията се открива в Лондон на 16 август 1956 г. в присъствието на представители на 22 държави, от които 16 са членове на империалистически военни бокове. Египет отказва да вземе участие. Още първия ден на конференцията американският държавен секретар внася проект за организиране на международен контрол върху работата и управлението на канала.Този проект, станал известен като “план Дълес”, предвижда изграждането на международна система за осигуряване на свободното използване на Суецкия канал. Тя трябва да го изолира от политиката на която и да е отделна нация, да определя таксите за преминаване, да учреди съвет, който да ръководи работата му.

В действителност “плана Дълес” лишава Египет от суверинитет над част от собствената му територия и от правото да използва доходите на едно свое собствено предприятие. Мнозинството от участниците в конференцията подкрепят “плана Дълес”. СССР, Индия, Цейлон и Индонезия отхвърлят американския план, виждайки в него опит за установяване на нови форми на колониална зависимост в Египет.

За да заглади донякъде впечатлението от прекомерната активност на американската дипломация по време на Лондонската конференция и в унисон с възприетата вече тактика, на 28 август 1956 г. американския държавен секретар внезапно заявява, че САЩ не са заинтересовани “ в някаква значителна степен’ от Суецкия канал. Независимо от това “Дълесовата” дипломация продължава да търси други форми , за да оказва натиск върху Египет и за да протака дипломатическото решаване на въпроса. На 11 септември 1956 г.САЩ оповестяват новия си проект за Асоциация на страните, които ползват Суецкия канал. Тя трябва да осигури  по-нататъшно развитие на формулата за международен контрол над канала.Според проекта Асоциацията поема върху себе си задачите да осигури координирането на корабоплаването по канала, да ръководи навигацията и управлението със собствен технически персонал, да събира таксите от преминаващите кораби и да осъществява строг контрол върху заната на канала. Главните постановки на американския план показват, че той има за цел установяването на пълен колониален режим в зоната на Суецкия канал.

В средата на септември 1956г. става ясно, че дипломатическите инициативи на Запада не носят желания резултат. Междувременно в Англия и Франция военните приготовления за въоръжена намеса в Египет са в пълен ход. Още на 8 август е формиран обидинен оперативен щаб, в който участват представители на британския и френския генерален щаб.Неговата главна задача е да планира и организира съвместна настъпателна операция срещу Египет. Планът получава кодовото название “Мускетар”. Успоредно с проектите за англо-френска агресия се осъществява изграждането на френско-израелския военен съюз.

Първоначално Англия се въздържа от установяването на преки контакти с Израел,тъй като в годините след Втората световна война официално провежда антиизраелска политика. В края на септември Франция поема ролята на неофициален посредник в разговорите между Англия и Израел.

Национализацията на Суецкия канал предоставя на Израел необходимия претекст за военна акция срещу Египет. В лицето на Франция израелското правителство вижда надежден съюзник поради общите цели – смазване на националноосвободителните движения на народите от Близкия изток. На 27 юли Ги Моле телефонира на Идън, за да препоръча израелското участие в една съвместна военна акция срещу Египет. След два дни френските висши военни започват изработването на общ военен план с Израел независимо от водената съвместно с Лондон военна подготовка. За да се запазят преговорите в тайна, министерствата на външните работи на двете страни не са в течение на хода на срещите.

Шимон Перес пристига в Париж на 28 юли, за да осигури френската военна помощ и в частност въздушна защита за израелските градове. От своя страна френските военни стратези са особено загрижени за осигуряване на бази за англо-френските въоръжени сили в Израел. Подписани са нови съглашения за доставка на още по-големи количества оръжие за Израел, отколкото доставените пролетта.

От август 1956 г. френско-израелските контакти се засилват. Започва размяната на персонал на военноморските и военновъздушните сили на двете страни, а израелските пилоти са изпратено на интензивно обучение във Франция. На 28 септември в Париж пристига израелска делегация. Целта на преговорите е да се уточнят ролята на Израел в проектираната агресия срещу Египет и размерът на материалната помощ, която следва да получи от Франция.Интересен момент в преговорите представлява нежеланието на френската страна да разкрие докрай картите за проектираната англо – френска агресия срещу Египет. Известно е, че на 10 септември британският министър-председател и френският му колега вземат важни решения, предвиждащи заемането на египетската столица и зоната на Суецкия канал от англо-френски части. Чрез тези операции египеските войски ще се окажат изолирани от своя тил, а това ще позволи на израелската армия бързо да овладее Синайския полуостров. Предвидено е също при взаимодействие с вътрешните реакционни сили да бъде свален президентът Насър.

Задържайки за момент информацията относно англо-френските договорености за военна акция срещу Египет, френската делегация се стреми да уточни, от една страна, готовността на Израел за участие във военна интервенция и, от друга, да проучи възможностите за евентуална самостоятелна израелска военна кампания в Синайския полуостров, която Франция и Англия да използват като повод за военна намеса, с цел да се осигури  “безопасността” на Суецкия канал. В тъмните замисли на англо-френската дипломация официалната роля на агресор се отрежда на Израел.

На преговорите в Париж израелската делегация оправдава надеждите, които Франция възлага на участието на Израел в заговора против независимата египетска република. Израелските представители категорично заявяват, че подкрепят плановете за употреба на сила.Потвърдена е също решимостта на Израел да участва в самостоятелна въоръжена фрнско-израелска акция.

Постигнатите по време на френско-израелските преговори в Париж резултати откриват възможността за окончателно оформяне на англо-френско-израелски план за нападение срещу Египет. Детайлите на операцията са уточнени на свръхсекретни преговори, продължили от 22 до 25 октомври в Севър. Преговорите завършват с подписването на официален документ, с който окончателно е скрепен агресивният съюз.

III.Англо-френско-израелска военна интервенция в Египет и нейния международен отзвук

Следвайки севърския план през нощта на 29 срещу 30 октомври 1956 г. израелските въоръжени сили нахлуват на египетска територия. Нападението на сухопътните сили се съпътства от въздушен десант в района на Митла на 45 мили от Суецкия канал. На следващия ден английското и френското правителство представят  ултиматум до Египет и Израел за спиране на военните действия и за “взаимно”оттегляне на войските на 10 мили от канала. Египет решително отхвърля тези нагли искания. На 31 октомври англо-френската авиация атакува военните летища в Египет, при което голяма част от египетския военновъздушен флот е разрушен още в самите бази. Наред с военните обекти на варварски бомбардировки са подложени много египетски градове и села, където главна жертва става мирното население. На 5 ноември Англия и Франция пристъпват към окупация на зоната на Суецкия канал, осъществявайки обединен англо-френски десант в района на Порт Саид.

В тези критични моменти Египет среща подкрепата на Съветския съюз, социалистическите държави, арабските народи и много други азиатски и африкански страни. По настояване на делегациите на редица държави се взима решение за свикване на ООН по въпросите на близкоизточния конфликт. На 2 ноември Общото събрание приема резулюция, изискваща от Англия, Франция и Израел да прекратят огъня и да изтеглят войските си от египетска територия. Независимо от порицанието на световната общественост и от резолюцията на ООН английското и френското правителство продължават да осъществяват военните си планове срещу Египет.

В тази обстановка съветското правителство предприема стъпка, която изиграва решаваща роля за прекратяване на агресията. На 5 ноември 1956 г. съветското правителство изпраща ноти до правителствата на Англия, Франция и Израел. Съдържанието е едно и също: “хищническата” агресия срещу Египет трябва да се преустанови; ООН трябва да предприеме съвместни действия в тази насока;Съветският съюз е готов да сътрудничи, предоставяйки военноморски и военновъздушни сили. Нотите съдържат и отделни предупреждения за всеки от получателите.

Ясното и решително предупреждение, съдържащо се в нотата на съветското правителство, отрезвява агресорите. На 7 ноември Англия, Франция и Израел са принудени да прекратят огъня в Египет. Политическият и военният англо-френски сговор претърпява позорен политически провал. Суецката авантюра показва бързия залез на бившите колониални сили в района на Близккия изток и ги дискредитира пред очите на мнозинството страни – членки на ООН. Тя показва също неспособността на Англия, Франция и Израел да действат с военна сила без участието на САЩ.

Действията на Вашингтон в тези тревожни дни не са прости и еднозначни. Върху тях упражняват влияние редица фактори, коренно различни по своя характер, но те в крайна сметка определят решението на Вашингтон да не се ангажира.

На 3 ноември 1956 г. делегацията на САЩ представя на Общото събрание на ООН две проекторезолюции. В първата се поставят въпроси, свързани с необходимостта от уреждане на главните проблеми между арабските страни и Израел, а във втората – за преодоляване на суецката криза. И двете предложения нямат пряко отношение към неотложната точка от дневния ред за прекратяване на агресията срещу Египет и фактически отвличат вниманието на Общото събрание от агресорите.

Определено влияние върху позицията на Вашингтон  оказва посланието от 5 ноември 1956 г. на Н. Булганин, председател на Министерски съвет на СССР, до президента на САЩ. В него съветското правителство отправя към правителството на САЩ призив двете велики държави да обединят усилията си в ООН за предотвратяване на по-нататъшните кръвопролития. От името на съветското правителство Булганин предлага на президента Айзенхауер и евентуални съвместни военни действия. Американската страна отговаря отрицателно на тази идея и предупреждава,че ще окаже съпротива на всеки едностранен съветски военен ход. Това не означава обаче, че стъпката на съветското ръководство остава без последствия за позицията на Вашингтон. Същевременно съветските предупреждения увеличават натиска, който Вашингтон оказва върху Великобритания и Франция.На 6 ноември Антани Идън дава съгласието си огънят да бъде спрян на следващия ден.Британски и френски части остават по-малко от 48 часа на египетска земя.

IV.Последици от кризата

Най-сериозната последица от Суецката криза е окончателното разделение на Европа на две.Кризата показва на съюзниците на Америка, че една от основните предпоставки на Атлантическия съюз – сходството на интересите между Европа и Съединените щати – е само отчасти вярна. Оттук насетне аргументът, че Европа не се нуждае от ядрени оръжия, защото винаги може да разчита на американска подкрепа, винаги ще се сблъсква със спомена за Суец.

Суецката криза бележи възкачването на Америка като световен лидер.С въздишка на облекчение САЩ използват Суец, за да се отграничат от съюзници, които винаги са обвинявали в болестна Realpolitik и слаба любов към баланса на силите.Отнемайки на Великобритания и Франция историческата им роля в Близкия изток, Америка открива, че отговорността за баланса на силите в този район е легнала на собствените й плещи.

На 5 януари 1957 г. Айзенхауер изпраща на Конгреса записка, с която моли за одобрението на това, което по-късно става известно като доктрината “Айзенхауер” – близкоизточна програма за икономическа помощ, военна подкрепа и защита срещу комунистическата агресия. В своето обръщение от 10 януари 1957 г. Айзенхауер отива още по- далеч, провъзгласявайки, че Америка е поела задължението да защитава целия свободен свят.

Суецката криза подрива традиционното влияние на Франция и Англия в района на Близкия изток. Военната им намеса се възприема като желание да запазят икономическите и политическите си интереси, т.е. като очевидна проява на колоноализъм. Опитът на Америка да се разграничи от тях я довежда до самостоятелно поемане на бремето да закриля всяка свободна (т.е. некомунистическа) страна в света.