Joomla Software solutions Template

Payday loan

1. 1. Произход и същност на димите (οι δημοι) и партиите (τα μερη)

Произходът на димите се губи в Античността.  Знае се, че дими е имало още през IV в. пр. н. е. в Атина, а от Елинистическата епоха има данни за тяхното наличие в големите градове – Александрия, Антиохия, Солун, както и във Византион. Те представлявали отделни райони (квартали) на градовете, жителите на които образували затворени групи със свои началници, събрания, имоти, административни, военни и религиозни задължения.

По време на Римската империя структурата и функциите на димите не се изменят особено. За този период са запазени много малко данни, от които личи, че на дими са се делили Константинопол, Антиохия, и Александрия, като в състава им са влизали всички жители на града. Начело на димите стояли избрани от самите тях първенци.

Във Византия жителите на димите (οι δημοται) имат две основни функции – πολιτευεσται και στρατευεσται. Тоест имат право да се събират на собствени събрания (най-често на хиподрома) и да предявяват искания към императора, както и да носят оръжие и да организират градското опълчение. За подобни военни действия на димотите в Константинопол се споменава за пръв път през 400 г. при борбата срещу вестготите.

Наред с тези функции, димотите имат и доста задължения – те трябва да се грижат за благоустройството на квартала си, за канализацията му, да поддържат реда по улиците, да украсяват квартала по празници и да полагат грижи за патронния храм в квартала.

Освен по квартали, димите, като воини, се делят на два големи отряда – “ператикон” (на малоазийския бряг) и “политикон” (в самия град).

Делението на византийските градове на дими е тясно свързано с разделянето на гражданите в различни партии.

За същността на партиите има сериозни спорове. Според някои историци, като Ф. И. Успенски и А. Камерон, термините “партии” и “дими” се отнасят за едно и също понятие, а според други, като А. П. Дяконов, чието мнение се е наложило сред историците, димите и партиите са различни организации, като първите могат да влизат в състава на вторите.

Произхода на партиите също не е изяснен. Византийците вярват в древния им и божествен произход. Според преданията, първият цирк бил построен от богинята Цирцея, а първата колесница била впрегната от Пелопонеския цар Ейноман. Цветовете на партиите били дадени от Ромул. Колесницата символизирала вечния кръговрат на времето, а четирите цвята на цирковите партии – “сини” (венети), “зелени” (прасини), “бели” (левки) и “червени” (русини) се отъждествявали с четирите елемента – съответно – вода, земя, въздух и огън. В Античността техни покровители били съответно боговете Нептун, Кибела, Юпитер и Веста.

Едно известие от 39г. от н. е., в което се споменава голяма схватка между привържениците на сините и зелените в Антиохия, дава основание да се смята, че тези две партии са възникнали най-напред именно там. Предполага се, че другите две (червените и белите) също са възникнали в Антиохия, но малко по-късно.

Основна задача на партиите във Византия е да организират надбягванията на хиподрома. За тази цел те разполагат с голям щат от служители, собствени каси, коне и конюшни, като са спонсорирани или от самия император, или от други висши сановници.

Във Византия активни действия провеждат две от партиите – сините и зелените, като се смята, че към първите са се присъединили червените, а към вторите – белите. Те имат специални места на хиподрома, като венетите сядат отдясно на импетатора, а прасините – отляво, като привържениците задължително са облечени със съответния цвят на партията, чиито членове са.

Но партиите, поне във Византия, не са чисто циркови формации, а много често се намесват в политиката, дори и в избора на императори, което е ясно доказано и от Ф. И. Успенски, и от А. П. Дяконов.

1. 2. Политическа дейност на димите и партиите във Византия

Когато се говори за политическа дейност, първо трябва да се направи уточнението, че не може да се говори зи димите в това отношение, тъй като, ако те, както твърди Дяконов, са нещо различно от партиите, а именно – просто отделни квартали на Константинопол, то те нямат никаква политическа власт и единствената им подобна функция е правото да носят оръжие и да формират военни отряди по време на война – право, което понякога, както например при император Маркиан, им било отнемано. А ако пък, както твърдят Успенски и Каморон, термините “дими” и “партии” изразяват едно и също понятие, то пак няма смисъл да се говори за двете по отделно.

За партиите като цяло, може да се каже, че партията на “сините” е оглавявана предимно от крупни земевладелци и поддържана от представители на сенаторското съсловие, докато тази на “зелените” е водена и финансирана от забогатели търговци и занаятчии.

Ожесточено съперничество между партиите по време на цялото им съществуване има във връзка с данъчната политика – “зелените” се стремят да прехвърлят повече данъчна тежест върху зелевладелците, да направят търговията и промишлеността по-свободни, да намалят митата и да премахнат държавните монополи, докато “сините” искали да намалят задълженията на земевладелците и да им осигурят по-големи привилегии. Обикновено венетите се опитват да постигнат исканията си чрез сената, където са техните представители, а прасините – чрез финансовия министър.

Тези различия са характерни за ръководните органи на двете партии, докато между отделните привърженици на “сините” и “зелените” няма особени различия – това са, от една страна, дребни земевладелци, а от друга – дребни търговдци и занаятчии, които нямат никакъв интерес от спорове помежду си. Това е причината много често венети и прасини да се обединяват за обща борба срещу властта (най-често – срещу конкретен император).

2.1. Сведения за дейността на партиите преди бунта “Ника”

Първите сведения за дейността на константинополските партии са свързани с борбата между моно- и диофизитите. По правило “сините” подкрепят православните диофизити, а “зелените” – източните монофизити. През 449 г. Теодосий II, под влияние на взелата надмощие в Константинопол по това време партия на прасините, подкрепя Алексанрийската монофизитна църква, вместо Константинополската диофизитна. След неговата смърт обаче (450 г.), на престола се възкачва фаворитът на венетите – Маркиан, който, още на следващата година, свиква в Халкедон събор, на който монофизитизма е обявен за ерес. Това е първата голяма победа на “сините” над “зелените” във Византийската история. Въпреки решението на събора обаче, монофизитизма се запазва в Сирия и Египет, като прониква дори в самата столица на империята, най-вече сред прасините, голяма част от които били по произход от Сирия и Египет, поради което монофизитското учение било по-приемливо и близко за тях, отколкото за останалите жители на Константинопол.

Наследникът на Маркиан – Лъв I – също пъвоначално е привърженик на партията на “сините”, но след неуспешния край на експедицията срещу северна Африка (468 г.), вдъхновена от сенаторската групировка в партията на венетите, се появявя силна реакция срещу нея и съответно – срещу императора.

Желаейки да запази властта си, още в същата година Лъв I издава няколко наредби в пряк ущърб на поземлените аристократи, с които много се ограничава самостоятелността на отделните поземлени собственици и висши сановници, като им се забранява да притежават земите на селските общини, както и да държат наемни воини или въоръжени роби, с които реформи императорът намалява влиянието на “сините” почти до минимум.

Още с възкачването си на престола през 474 г., император Зинон (бивш началник на дворцовата гвардия при император Лъв I) проявява открити симпатии към монофизитите и започва да управлява, защитавайки интересите  на партията на прасините. Това, както и фактът, че Зинон се опира на исаврите, които пък, облагодетелствани от двореца, стават все по-дръзки, настройва срещу него партията на венетите, както и голяма част от жителите на Константинопол. Възползвайки се от ситуацията, “сините” вдигат бунт, свалят Зинон и поставят на престола роднина на Лъв I – Василиск. Новият император обаче, също провежда монофизитска политика и привилегирова “зелените”, в следствие на което е направен нов заговор, Василиск е свален и на трона се завръща Зинон, приет, както твърди летописецът Йоан Малала, “от всички граждани”.

Зинон не спазва условията, при които е върнат на престола и отново започва да управлява в разрез с интересите на венетите. Това предизвиква нови бунтове, които биват потушени с помощта на исаврите. Първият е вдигнат през 479 г. от сина на Западноримският император Антемий – Маркиан. След потушаването му Маркиан е заточен от Зинон в Кападокия, където вдига втори бунт, отново неуспешен, след който е хвърлен в тъмница. Третият бунт е вдигант през 484 г. от управителя на префектура Изток – Ил, който отхвърлил властта на Зинон и провъзгласил за император патриция Лъв. Но и този опит на венетите да свалят василевса завършва с неуспех, след като, през 488 г., бунтът Ил и Лъв е напълно потушен.

Ядосан от постоянните размирици, подклаждани от сенаторите-аристократи в партията на “сините”, Зинон продължил реформите на Лъв I, като през 490 г. забранява на крупните земевладелци, които сами събирали поземления данък от своите владения, да строят частни затвори за подчинените си селяни, с което отново донякъде се ограничава властта на поземлената аристокрация. След тази обезкървяваща венетите реформа, Зинон управлява, поддържан от прасините, до смъртта си през 491 г.

След неговата смърт, с одобрението и на “сините”, и на “зелените”, обединени в обща борба срещу исаврите, на престола се възкачва дворцовият сановник Анастасий. До 498 г. голяма част от исаврите са избити, а останалите са преселени в Тракия.

Скоро след това партията на прасините отново взима връх и под нейно влияние императорът започва да провежда политика, изгодна на занаятчийско-търговските слоеве и съответно – в ущърб на поземлената аристокрация и на венетите, като премахва данъка χρυσαργυρον, събиран от търговците и занаятчиите, и го заменя с нов – χρυσοτελεια, събиран от всички притежатели на земя, които до този момент плащали данъци основно в натура. Този нов данък бързо води до обедняването на голяма част от свободните селяни и дребните земевладелци.

Партията на “сините” подклажда в столицата чести смутове. Положението става много тежко през 511 г., когато на хиподрома е хвърлен камък срещу императора,а статуята му е разрушена. Бунтът е потушен и след края му префектът на Константинопол е сменен и на негово място застава ръководителят на партията на “зелените”, което очаквано предизвиква нови размирици – разрушавани са статуи на императора, домове на видни сановници, на привърженици на монофизитската политика и на партията на прасините. Тази ситуация се задържа със Византия до 515 г., когато император Анастасий, въпреки силната опозиция срещу него, успява окончателно да се справи с всички бунтове и да се закрепи на престола, където остава до смъртта си през 518 г.

2.2. Бунтът “Ника”

По времето на император Юстиниан I Велики (527 г. – 565 г.), в противовес на изпълнената с успехи военна политика на империята, във вътрешността и се разразява сериозна социална криза и назряват големи обществени вълнения. Причина за това са най-вече непосилните данъци, които императорът събира с цел продължаване на военната си кампания, както и злоупотребите на някои чиновници в имперската администрация. Конкретен повод за открито въстание дава назначението на префекта на претория Изток,  Йоан Кападокийски, за финансов министър.

Бунтът започва на 11 януари 532 г., като е подет от партията на “зелените”, но към тях веднага се присъединяват и “сините”. Двете партии, за пръв път в историята си, си сътрудничат толкова активно. Привърженици и на прасините, и на венетите се събират на хиподрома и започват да скандират първо името на министъра, а после и на самия император. За да дадат израз на недоволството си, бунтовниците, пак по инициатива на “зелените”, изкарват на хоподрома племенника на Анастасий – Ипатий, превръщайки въстанието в явен опит за преврат. Искайки да предодврати размириците, Юстиниан уволнява Йоан Кападокийски, но това не помага. Бунтовниците разбиват дворцовата войска и разрушават градската тъмница, много обществени сгради и домове на богати граждани, а дори и “Света София”.

Уплашен от хода на събитията, на 17 януари Юстиниан сам се явява на хиподрома, за да поиска прошка от съгражданите си, каквато обаче му е отказана. Въстаниците официално провъзгласяват за владетел Ипатий и се готвят да щурмуват двореца, но са възспряни от присъединилия се към бунта сенатор Ориген.

Междувременно Юстиниан вече се готви да избяга от Константинопол, но, според Прокопий Кесарийски, е спрян от императрица Теодора. Дворцовият съветник Нарзес подкупва част от водачите на въстаниците и всява разцепление между празнуващите близката победа привърженици на “сините” и “зелените”. Възползвайки се от тази междуособица, пълководците Велизарий и Мундо проникват с отрядите си на хиподрома, където в този момент се намират почти всички въстанали жители на Константинопол. В този ден загиват близо 30 000 души, Ипатий, заедно с брат си Помпей, е осъден на смърт, а 18 сенатори са убити или изпратени на заточение.

Кървавото смазване на бунта е изключително тежък удар срещу партиите и димите, след който, макар да продължават да съществуват, много дълго време не могат да се съвземат и никога не успяват да възвърнат напълно предишните си сила и влияние.

2.3. Партиите след бунта “Ника”

Реално погледнато, въпреки сериозния удар срещу тях и загубата на огромен брой техни членове, партиите пректратявят дейността си едва за около две десетилетия. Явно тежкото финансово положение, високите данъци и злоупотребите на администрацията по времето на Юстиниан са голям дразнител за “сините” и “зелените”, тъй като само за десет години те правят пет общи опита за борба срещу властта – през 553, 556, 561, 562 и 565 г., но всички те се оказват неуспешни.

След смъртта на Юстиниан (565 г.), с помощта на венетите и сената, на престола е избран неговият племенник Юстин II. Във вътрешната си политика този император следвал интересите на сенаторската аристокрация и следоватолно – на партията на “сините”. Доказателство за нарасналата мощ на крупните земевладелци е една новела на Юстин II от 568 г., по силата на която висшите длъжностни лица в провинциите били утвърждавани по препоръка на местните епископи и на най-знатните земевладелци.

Много важно за намаляване силата и влиянието на димите и партиите е управлението на наследника на Юстин II – Тиберий (578 – 582 г.). През 581 г., след проникване на славяни и авари чак до стените на Константинопол, императорът организира димите в два постоянни военни отряда. Единият обхваща димотите от партията на “зелените”, а другият – тези от партията на “сините”. Важна последица от това нововъведение е, че димите и партиите почти губят своята самостоятелност и стават много зависими от правителството, в следствие на което ролята им в историята и развитието на Византия значително намалява. Дори има данни, че по времето на император Маврикий (582 – 602 г.) партията на прасините наброява около 1500 души, докато тази на венетите – едва около 900.

В началото на VII в. партиите и димите продължават да съществуват, но имат много по-малко влияние, а след средата на века и окончателното падане на Египет, Сирия и Палестина под арабска власт, икономическият упадък в империята изтъпява противоречията между венети и прасини, като с времето ги превръща в чисто декоративни организации, без реална роля в политическия живот.