Joomla Software solutions Template

Payday loan

Възраждането е всеобхватен процес на разлагане на феодалните отношения и зараждане и разпространение на новите буржоазни идеи. Промените, които се извършват, са израз на обективно възникналия конфликт между старите феодални обществено-икономически отношения и потребностите за нов живот. То е съвкупност от явления в икономическия, социалния, идейния, политическия и културен живот. В българските земи възрожденския процес протича при господството на чужда политическа власт, поради което зреещата в недрата на феодализма българска буржоазнодемократична революция е едновременно и националноосвободителна. Главната цел на тази епоха е политическия преврат, отразяващ потребностите на българското общество - освобождението на България от вековния чужд владетел. Социалната и духовната революция са подчинени на политиката, която има освободителен характер.

Наред със социално-икономическите промени в българските земи през XVIII в., и в духовния живот на българския народ настъпва съществен поврат, който до голяма степен е подкрепян и стимулиран от дейността на българските общини.

Селската община е териториално-професионална общност, в която човешките връзки се изграждат чрез съвместния живот в общо пространство и с еднакъв поминък. В условията на чуждата власт селската община играе важна роля за организирането на хората. Тя се състои от семействата, които живеят в селото и които действат като общност в множество важни ситуации. Нейна представителна част са мъжете от активната генерация. Възрастовата йерархия и тук е основен принцип, който дава предимство на най-старите. Селският свещеник е неформалният й лидер. Селската община е колективен орган за контакт с османската власт, но едновременно с това и бариера, която защитава отделния човек от пряк контакт с нея. Всички задължения се осъществяват чрез общината. Пак чрез нея се отправят оплаквания към органите на централната власт. Друга функция на селската община е регулирането на отношенията между отделните личности и групи. Тя следи за християнския морал и за нормите на обичайното право. Селската община като социална група създава трайните връзки на единството, върху което се изграждат представите и нормите за “другия”, за “чуждия”. Тя е пазител на традицията, за да бъде продължен животът по правила, доказали във времето своята полезност и превърнати в задължение за всички.

За разлика от населението на селската община, жителите на градската махала нямат общ поминък. Те имат различни професии и определени от тях интереси. Затова главният принцип при обособяване на махалата е верският. Често българската махала съвпада с църковната енория, а център на общия живот е църквата. Нейното поддържане, както и поддържането на училището, изисква формирането на групи от хора, които да организират специални дейности. Така възниква църковното настоятелство – един изборен орган, който играе важна роля в обществения живот през епохата на българското Възраждане. През XVII в. в изворите започва да се среща терминът “варош”, с който се означава цялото християнско население на един град. Той свидетелства за по-висока степен на социална организираност, която постепенно се доближава до възрожденската градска община с разнообразните й обществени функции.

Важна роля за икономическия просперитет на българските градове през периода на Ранното възраждане играе търговията. След като през ХVІІІ в. султанът губи значителна част от своите европейски владения, българските земи придобиват стратегическо значение за Високата порта. За задоволяване на огромните нужди на столицата и войската от селскостопанска и занаятчийска продукция значителни количества стоки, произвеждани в българските земи, трябва да бъдат насочвани към пазарите на Цариград, Одрин, Смирна и другите големи градски центрове в Османската империя. Централно място в организирането на тази вътрешноимперска търговия заемат българските посредници и търговци. Успоредно с това се разраства и самата търговска мрежа. Развива се керванджийството. Появяват се търговските сдружения. Все по-активен обмен се осъществява и на панаирите. Образуват се и регионални пазарища на едрите търговци.

В не по-малка степен бурният подем на градското стопанство се дължи и на разширяващите се търговски контакти на Османската империя с големите европейски държави. Огромните османски пазари предоставят изключителни възможности и същевременно предлагат изгодни условия за износ на текстилни суровини (памук, вълна, коприна), на някои стратегически материали (зърнени храни, дървен материал, сребро), на восък, кожи и т.н. Възползвайки се от военнополитическата слабост на Високата порта, големите европейски държави осезаемо засилват влиянието си върху турското правителство и през ХVІІІ в. извличат редица нови изгоди за своето стопанско, културно и политическо присъствие на Балканите. Особена активност в тази насока проявяват Франция, Русия и Австрия. Традиционно силно е и търговското присъствие на Англия, Холандия, на отделни италиански градове.

Така по българските пазари се появяват западноевропейските манифактурни сукна, индигото, кафето, порцелановите сервизи. В същото време започва и износът на огромни количества обработена вълна, памук, коприна, восък, кожи, зърнени храни. Производството на тези артикули преживява нов подем, а това пък постепенно довежда до появата на нов тип организация на производството под формата на разпръснатите манифактури (първите такива предприятия са създадени през 80-те години на ХVІІІ в. в Карловско и Врачанско). Засилва се и ролята на панаирите, които се обособяват като своеобразни стокови борси. Особено прочути в това отношение са панаирите в Сливен, Узунджово, Долян, Неврокоп.

Разширявайки търговската си дейност, активните в стопанско отношение българи започват да усвояват редица елементи от опита на европейските търговски къщи, като в практиката си все по-често прилагат търговския кредит, търговията по мостра, търговските сдружения. За да си гарантират по-високи печалби от посредническа търговия, мнозина българи създават свои представителства и във Влашко, Южна Русия, Средна Европа. Така постепенно се оформят големите български колонии в Букурещ, Гюргево, Браила, Одеса, Виена, Будапеща и т.н. Чувствително нараства българското присъствие и в Цариград, Одрин, Александрия и Смирна.

Радикалните промени в стопанския живот на българите през ХVІІІ и началото на ХІХ в. създават благоприятни предпоставки за изменение и на социалната структура на българското общество. Макар и бавно, в градовете и селата се появяват богати и влиятелни българи, които, въпреки всеобщата анархия и криза в Османската империя, проявяват засилена стопанска активност. Захващайки се с посредническа търговия или пък с чифликчийство, с търговия или с организиране на манифактурно производство, тази буржоазна по своята същност прослойка придобива все по-осезаемо място в стопанския, културния и политическия живот на тогавашните българи. Успоредно с това, на основата на порасналите материални възможности на българското общество, започва процес на формиране и на възрожденската интелигенция. Активизират се общинските и църковни настоятелства. Все по-дейно в обществения живот на българите се включват и еснафските организации.

През Възражадането укрепват възникналите още през Късното средновековие селски и градски български общини. По същество те се явяват самоуправляващи се обществени структури и се ползват с относителна независимост спрямо турската власт. В хода на общонационалните движения за новобългарска просвета и за църковна независимост се възстановяват нови елементи на българската държавна традиция.

В годините след Одринския мирен договор (1829 г.) стопанските промени в българското общество придобиват необратим характер. Селскостопанското и занаятчийското производство отбелязват видим ръст. Нараства броят на манифактурните предприятия, а през 1834 г. в Сливен е открита и първата българска фабрика. Търговските контакти с големите европейски страни непрекъснато се разширяват, разраства се и обемът на вътрешноимперската търговия. През втората четвърт на ХIХ в. и особено след обособявавето на независимото Гръцко кралство и автономното Сръбско княжество, българските земи заемат стратегическо място в икономиката на Османската империя. Това позволява на възрожденската буржоазия да натрупа значителни парични средства и да засили чувствително своето обществено влияние. Заможните българи придобиват самочувствие.

През З0-те години на XIX в. стопанските промени в българското общество водят до значително замогване на буржоазната прослойка, повишаване ролята на българите в общинските ръководства и църковните настоятелства и нарастване влиянието на българската възрожденска интелигенция в обществения живот. Стопанският и културен просперитет на българското население засяга пряко интересите на гръцките общности, живеещи в големите градове на Румелия и изостря отношенията между двата православни народа.

Повишава се ролята на общинските ръководства, на църковните и училищни настоятелство. Постигат се и първите съществени разултати в развитието на новобългарската просвета. Възрожденската интелигенция също укрепва и все по-уверено поема в свои ръце духовната обнова на тогавашното българско общество. Създават се все по-благоприятни условия за утвърждаването на българското национално самосъзнание.

Общият подем в развитието на българското възрожденско общество засяга пряко интересите на Патриаршията и на гръцките общности, останали след Одринския мирен договор извън пределите на независимата Гръцка държава. През 30-те години на ХIХ в. българските търговци, манифактуристи и първенци изместват гърците от ключовети им позиции в стопанския живот на Османската империя, а това довежда до нарастване на напрежението между двете православни общности. В стремежа си да противодействат на бързо проспериращата българска буржоазия, гърците се опират на Цариградската патриаршия, която е изцяло в ръцете на фанариотското съсловие. По това време обаче недоволството от корумпирания гръцки клир започва да обхваща все повече и повече епархии. Така икономическите подбуди постепенно се преплитат с църковните и противоборството между българското население и гръцкото духовенство се засилва.

Влияние в тази насока оказва и реформаторската политика на султан Махмуд II (1808-1839), който още през 1826 г. унищожава еничарския корпус, а през 30-те години пристъпва към премахване и на спахийската система. Амбициран да преодолее огромното изоставане на Османската империя от тогавашния европейски свят, Махмуд II насочва цялата си енергия към модернизиране на основните институции в държавата, което създава нови и по-добри възможности за стопанския просперитет на възрожденските българи. След смъртта на Махмуд II на османския престол се възкачва Абдул Меджид (1839-1861). Веднага след възцаряването си той тържествено декларира намерението си да продължи реформите, чиито основни насоки са очертани в специален документ, останал известен в историята под името Гюлхански хатишериф (1839 г.). Новият султан прокламира и необходимостта от изработване на закони, които да гарантират живота, честта и имотите на всички свои поданици, независимо от тяхната религиозна и национална принадлежност. Това обещание стимулира българското възрожденско общество да пристъпи към организиране на легална борба срещу Цариградската патриаршия и да постави открито въпроса за възстановяването на независимата българска църква. Подтик в тази посока е и ходът на възникналия през 30-те години на ХIХ в. спор между Вселенската патриаршия и духовенството в независимото Гръцко кралство, който завършва със създаването през 1833 г. на автокефална гръцка църква.

Под влиянието на тези фактори в края на 30-те години на ХIХ в. се създават реални предпоставки за възникване на най-масовото движение в доосвобожденската ни история – движението за църковно-национална независимост. То протича в два основни етапа. Първият обхваща времето от т.нар. “търновски” събития от края на 30-те години на ХIХ в. до началото на Кримската война (1853-1856 г.), а вторият – от края на Кримската война до създаването на Българската екзархия.

Българското училище през ХVIII-XIХ век има първостепенно значение за сближаването между отделните краища на страната, за създаването на чувство за национална солидарност между българите от Мизия и Тракия, от Добруджа и Македония. От особено значение за ускоряване на просветното развитие и приобщаването на народа към културния прогрес са създадените културно-просветни организации - учителски, женски, ученически дружества и особено народните читалища. Най-напред те са открити в Свищов, Шумен и Лом през 1856г. Във взаимодействие с училищата в общините, читалищата се грижат за просветата, като организират читални за възрастни, библиотеки и неделни училища за младежите, които не могат да посещават редовните учебни заведения. Постепенно читалищата стават база за развитие на театъра и музиката, за разпространение на българската книга. Те се налагат като организатори на духовния и обществения живот.

Читалищата изпълняват културно-национални функции и сред емиграцията. Особена роля изиграват "Братска любов" в Букурещ -център на революционната емиграция, читалищата в Браила, Болград и особено Цариградското, което по-късно придобива общонационални функции.

През същия период във всички български градове и в някои села са създадени български общини, които заедно с техните училищни и църковни настоятелства са главните органи на народната просвета. С реформените актове от 50-70-те години техният статут е окончателно определен. Независимо от стремежа на турската власт да ограничи общинската автономия и да превърне общините в част от местната администрация, българите успяват да запазят националния характер на общинското самоуправление. 50-60-те години на XIX в. е времето на вътрешни реформи в самата община. Традиционното място на чорбаджиите се заема от търговците и занаятчиите. Общините се превръщат в главни опори на българската просвета. Когато през 60-те години Високата порта се опитва да отоманизира българското учебно дело, под ръководството и със средствата на общините е подбудено общонационално движение за запазване на българския характер на училищата. Те са и главните инициатори за изпращане на български младежи на учение в чужбина.

Движението за новобългарска просвета, което започва през 20-те години на ХIХ в. и достига своята кулминационна точка през 70-те години на ХIХ в., изиграва решаваща роля за духовната пробуда на възрожденските българи и за тяхното постепенно приобщаване към ценностите на модерната европейска цивилизация. Дело на целия народ, това движение съдейства не само за формиране на възрожденската интелигенция, но и за укрепване на българското национално съзнание. В хода на движението за новобългарска просвета общините и училищните настоятелства натрупват изключително ценен организационен опит, което допринася за утвърждаването им като обществени институции, способни действено да защитават националните интереси на възрожденските българи. Едновременно с това, просветното движение благоприятства и оформянето на книжовния новобългарски език, както и цялостното развитие на българската възрожденска литература и изкуство. Безспорно, движението за новобългарско просвета е едно от най-ярките и значими проявления на възрожденската епоха.