Joomla Software solutions Template

Payday loan

The effectiveness of the kindergarten teacher’s work depends on his/her personality, the way of dealing with children, the level of pedagogical mastery, which is being acquired in the process of orderly qualifications. It is necessary for a teacher to have not only pedagogical knowledge, but also to be moral, high-minded, understanding, loving and knowing children as a whole and each one of the children; to be a person offering knowledge, educating and training lofty characters and cultural people through his/her own model and behaviour. Justice, anxiety, tactfulness, respect for children’s personality, feelings and dignity are to be of grave concern for building his/her personal authority, children’s trust, love and respect for him/her.

KEY WORDS: kindergarten teacher, personality, pedagogical mastery

„ Във възпитанието основният въпрос е кой е възпитателят.” Д.И.Писарев

Ефективността от труда на детския учител зависи от личността му,стила на работа с деца, нивото на педагогическото майсторство, което придобива в процес на системна квалификация. Задължително е учителят да притежава не просто педагагически знания, а да е високо морална, благородна, разбираща, обичаща и познаваща децата, и всяко едно от децата личност, която дава знания и с примера, и поведението си възпитава благородни характери и културни хора.Справедливостта, загрижеността, тактичността, уважението към личността, чувствата и достойнството на децата са основа за изграждане на личния му авторитет, доверието, любовта и уважението на децата към него.

Безспорен класик в личностовата проблематика е видният американски психолог Уилям Джеймс. Още през 1890 г. в знаменития си труд „Основи на психологията” той  представя най-ранната цялостна концепция за личността. Основната идея в нея е следната: „В най-широкия смисъл смисъл личността на човека съставлява общата сума на това, което той може да нарече свое: не само неговите физически и душевни качества, но също така неговите дрехи, неговия дом, неговите жена, деца, прадеди и приятели, неговата репутация и трудове, неговото имение, неговите коне, неговата яхта и неговите капитали”.

Човек не може да осъзнае, да оцени обективно и точно своите качества и своите възможности. Затова той се нуждае от нещо извън себе си, в което да проектира и отрази своята интимна, скрита същност, своите вътрешни, невидими качества.

В знаменитата и мащабна теория на виенския учен Зигмунд Фройд се съдържат редица идеи, имащи пряко отношение към личността.     Той пръв  характеризира психиката като бойно поле на  непримиримите сили на инстикта, разсъдъка и съзнанието на човека. Самата личност в неговата теория  е динамична конфигурация от процеси, намиращи се в непрестанен конфликт помежду си. Сложното взаимодействие между инстинктите, мотивите, влеченията има характер на конкуренция – коя от тези сили да бъде водеща в регулацията на човешкото поведение.

Човек може успешно да запазва своята самооценка, самолюбие и самоуважение и в трудни психологически ситуации без да прибягва към защитни механизми. Това е едно от основните положиния на хуманистичната теория за личността, създадена от Ейбрахам Маслоу. Основната идея, която психолозите – хуманисти заимстват от екзистенциализма, това е идеята за изграждането, човек никога не е статичен, той винаги се развива, става някакъв. А какъв именно ще стане – това в решаваща степен зависи от неговия личен избор.

Психологическият портрет на детския учител съдържа следните основни елементи:

- всеки учител в детско заведение трябва да бъде разглеждан като единно, организирано и уникално цяло,индивидуалност със спомена за своето детство и съзнанието за огромното значение на първите 7 години от живота на детето за целото му по-нататъшно развитие;

- в детският учител има значетелен творчески потенциал – творчеството е най-универсалната човешка характеристика, неотделимо свойство на човешката природа.

- педагозите, притежаващи висока мотивация за работа с деца имат по-големи шансове за успехи в професионалната дейност. Те се характеризират с повишени очаквания за успех, ценят повече съвършенството, отколкото престижа, проявяват реалистична самооценка и адекватно, реалистично равнище на претенции.

Терминът мотивация означава, система от мотиви, подредени йерархично и характеризиращи личността в динамичен, поведенчески аспект, специфичен  начин за организация и регулация на поведението, единството на информационните процеси, афективно-волевите и личностно-смисловите процеси, които регулират цялостното поведение.

Стилът, това е особено пречупване и превръщане на знанията, уменията и личностните нагласи на педагога в специфични за него поведенчески програми, конкретизирането им в постъпки и предпочитани начини за действие в професията и в живота. Стилът съчетава вътрешните нагласи на личността, манталитета й, начина на възприемане и осмисляне на света, на собствената среда и на другите хора, с повече или по-малко устойчиви поведенчески програми, с предпочитани и овладени начини на действие.

Обикновено стилът се изгражда в процеса на съчетаването на индивидуалните му качества с изискванията на професионалната му дейност и под влияние на конкретните условия, в които тя протича. Рядко се слува човек сам съзнателно да избере отведнъж определен цялостен стил, но е често явление стилът да се променя, коригира и усъвършенства постепенно – под влияние на усвоени теоретични знания или по примера на привлекателни образци на успяващи професионалисти. А вече формиран, стилът се закрепва в поведението на личността като определя не само отделните постъпки, но и нейния манталитет.

Детският учител е неповторимо, уникално единство от разнообразни черти, от спомени и умения, съставляващи неговият опит, от надежди, желания и намерения, съставляващи неговата жизнена перспектива – всичко това се отразява в неговия стил на поведение, в работата му с деца.

Човек постъпва в съгласие със своите лични разбирания и убеждения, когато следва особеностите на своя хорактер и темперамент, тогава той изпитва лекота и задоволство не само от постиженията в работата си, но и от постигнатото самоутвърждаване, от усещането за цялостност и единство на поведение и на  „Аз-а”.  По всичко личи, че човек изпитва най-висока степен на удовлетвореност и личностна значимост, когато достигне сериозен успех, действайки в своя стил.

Утвърденият индивидуален стил включва проверени и затвърдени начини за действие, които са своеобразните професионални инструменти на педагога – добре овладени, те му дават и чувство за сигурност. Така стилът се проявява и като особен инструментариум на професионалната дейност.

Според германския психолог Курт Левин най-традиционната и широкоизвестна класификация на стиловете на ръководство се делят на авторитарен, демократичен и либерален.

Авторитарният стил се основава върху прилагането на еднолични решения, като учителят се ръководи от личния си опит и от собствената си преценка за целесъобразността и ефективността на тези решения. Авторитарният човек не изпитва потребност да се допитва до хората, с което работи, да се съобразява с тяхното мнение. Инициативата на децата не              само не се стимулира – тя се пресича; одобрява се само пълното подчинение; похвалите и порицанията са субективни и се определят еднолично. Контактите са рационални, без емоции, с категоричен и сух тон. Мотивацията на обучаемите се поражда единствено от респекта от властта и силата на учителя.

Демократичният стил се отличава от авторитарния по широкото делегиране на права и отговорности на всички членове на групата, отчитане и съобразяване с тяхното мнение при вземане на важни решения, отнасящи се до дейностите  на децата.

Демократичният педагог учи децата  на самоконтрол и взаимен контрол, вместо непрекъснато и досадно да следи отблизо всяка стъпка в развитието или игрите им. Той по-често съветва и оказва помощ, отколкото отдава заповеди и разпореждания.

Либералният стил се характеризира с ограничена намеса на учителя в дейностите на отделните деца и на групата като цяло. Такъв възпитател се проявява само като посредник при контактите – той само наблюдава развитието на малките, без да внася нищо от себе си в педагогическия процес и без да поема лична отговорност. Пасивността му обикновено води до демобилизация и дезорганизация в групата. Либералният педагог не е непременно субективно  безотговорен човек в житейския смисъл на тези качества. Той е по-скоро неуверен в себе си човек, като правило – с високо равнище на личностна тревожност, който се стреми да се предпазва от всички рискове, междуличностни конфликти, възможни неуспехи и несполучливи решения и действия. И като резултат – обикновено бездейства. Рядко се случва подобен учител да се задържи в тази професия,без да внесе корекции в своя стил.

Съвременната действителност роди още един вид стил за работа на детския учител - ситуационен стил . Днешната педагогическа практика е свързана с непрекъсната смяна на ситуациите, в които се налага да се действа с различни възпитателни подходи и методи. Затова в последно време се говори за ситуационен стил, характеризиращ се с гъвкаво и избирателно поведение на учителя, съобразено както с особеностите на конкретната ситуация или задачите, стоящи пред него, така и с особеностите на групата деца, с която работи. Елементите от трите основни стила тук могат да се съчетават по различен начин,индивидуално обусловен.

Успехът в професионалния труд на детския учителя изисква педагогическо майсторство. Според А.С. Макаренко, педагогическото майсторство се придобива в ежедневна педагогическа дейност и зависи само от собствените усилия на учителя да се утвърждава в професията.

Важна страна на педагогическото майсторство е  познанието за детето,което се постига само ако то се изучава всестранно и цялостно Изучаването е свързано с разбиране мотивите на неговото поведение,дава възможност предварително да се предвидят реакциите на малкия човек в различни ситуации, като предпазва възпитателя от много грешки и привежда педагогическите изисквания в съответствие с детските сили и възможности.По този начин възпитанието става по-рационално и ефективно.Важен резултат от системното изучаване на детето е засилването на емоционалната връзка между него и учителя,а тя е особено необходима и за двете страни.

Друга страна на педагогическото майсторство е педагогическото общуване.Показатели за това са не само културата, ерудицията на учителя, но и живото и изкусно прилагане на педагогически принципи в практиката. Добрият учител успява да организира и мобилизира групата и да включи всяко дете в активна и самостоятелна дейност за съзнателно ускоряване възприемането на образователното съдържание, като за целта използва разнообразни похвати на педагогическо въздействие. Той владее до съвършенство методите за преподаване и възпитание. Умее да предвижда ефекта от педагогическите действия и взаимодействия, да прогнозира поведението на децата. Няма проблеми с диспицлината в групата и възприемането на знания и умения..

Съществен компонент в педагогическото майсторство е педагогическата техника. В съдържанието на това понятие се включват различни похвати и практически умения на учителя – погледът, мимиката, жестовете, походката, постановката на гласа. Устната реч на педагога се отличава с яснота, логическа последователност, изразителност, емоционална обагреност.

Основни елементи в педагогическата техника са жестовете, походката, умението на учителя да се движи, да бъде винаги жизнен, да излъчва от себе си оптимизъм ,бодрост и положителни емоции.  Овладяването на педагогическата техника и проявата на творчество дават възможност на учителя да изяви по-цялостно своята личност, да преодолява еднообразието, шаблона, скуката в дейността си и да увеличи възпитателното въздействие върху децата.

Учителят-майстор е своеобразен диригент на цялостния процес на педагогическо взаимодействие. Той управлява дейноста на децата, развивайки умението им самостоятелно да играят и активно да овладяват нови знания и умения. За него е характерен темп на речта,съобразен с дадената ситуация и позитивен, демократичен стил на работа, без което е невъзможна истинска интензификация на възпитателно-образователния процес. Има чувство за хумор, в добро настроение е , винаги се включва с желание в игрите или другите дейности на децата.

Педагогическият такт е отношението на възпитателя към възпитаника и колектива, при което принципите на научния мироглед и действителен хуманизъм се осъществяват с отчитане на индивудалните и възрастови особенности на децата, техните временни психически състояния, жизнени обстоятелства и конкретна ситуация.

Професионалният такт на учителя включва в себе си особенности на поведението, свързани със способността маневрено, гъвкаво да се действа според ситуацията и особенностите на възпитателният обект, умело да се подбират и комбинират най-подходящи средства и методи за педагогическо действие. Той е съществена част от педагогическото майсторство и необходма предпоставка за ефективно изпълнение на професионално-педагогическите функции. Изразява се по думите на А.С. Макаренко, в искренноста на учителското мнение. Проявява се в балансирано съотношение между твърди изисквания и искренно уважение на учителя към индивидуалните интереси, склонности и способности на детето, ако са насочени към благородни цели, в правилен подход към възпитаниците и оказване необходимо влияние върху тях чрез активно педагогическо въздействие или пък своевременно и умело сдържане на определено действие.

За да бъде учителят тактичен, са необходими не само знания, опит, но и съответните свойства на характера и умение да се подбират най-подходящи възпитателни средства и мерки спрямо всяко дете и проява на колектива. В същност педагогическият такт е умение за точно ориентиране в нововъзникала ситуация и най-бързо вземане на правилно решение, т.е. нужна е гъвкавост на ума.

Особенността на учителския характер и темперамент, се проявява в различни форми без да може да се помести в определени схеми или шаблони и да се стандартизира.И независимо от развитието на информационните технологии на съвремието, като изречени днес звучат думите на Януш Корчак, че идеалът за учител е :”възпитател, който не сковава, а освобождава, не потиска, а възнася, не мачка, а формира, не диктува, а учи, не изисква, а пита, преживява заедно с детето много вдъхновени минути...”.

Посоченото дава основание да се изведе следният основен извод за връзката между ефективността на професионалния труд на учителя в детско заведение и неговите личност, и педагогическо майсторство:

Детският учител е съвършен - това е идеалът! И наистина много от посветилите се на тази деликатна професия са всеотдайни, интелигентни,артистични и добри педагози.Те осъзнават, че възрастта 3-7 години е тази, в която се довършва, доизгражда, дошлифова основата на цялостната личност на детето.Каквото е изградено у него като нравственост и възпитание, върху това ще се развива в хармония или в конфликти и трудности по-нататък детето.Защото през следващите си години, то ще получава още знания, а дали е възпитано в достатъчна степен, за да се гради знанието и по-нататъшното задълбочаване и осъзнаване на многостранността и позитивността на личността му, зависи от свършеното дотук!

Учителят е учител, за да научи децата, да ги изведе: от незнанието към знанието, от невежеството към културата, от бездуховността към духовността и към спазване на нормите на нравствеността!Да им предаде знанията си,извисеността на примера си!Той, учителят, е разбиращият, съчувстващият, помагащият!Той не е в детското заведение, за да има работно място, от което да получава заплата и да се доказва със строгост пред децата, а да им дава любов, топлина,знания, но и да ги научи както на любов към знанието, така и на човеколюбие, на взаимоуважение и човекоуважение.

Промените в обществения живот през последните години налагат образованието да се ориентира към личности, които бързо се приспособяват към нови условия. Тофлър ги нарича „асоциирани хора”, т.е. хора отворени за промяната и новото.Този тип учители са с висока степен на адаптивност и гъвкавост на мисленето, и поведението.Те са находчиви,предприемчиви, способни да се справят с променливи ситуации.

Учителят в детско заведение винаги трябва да контролира и доусъвършенства себе си като високо ерудирана и нравствена личност. Той е обществен субект, а не чиновник. От него зависят морала и културата на обществото.Затова учителят не може да си разреши да остане на студентското си равнище или да бъде един от „масата”.Той винаги трябва да стои по-високо, да работи, за да даде духовна храна на другите. Не трябва да се забравя, че учител е най-високото звание в живота! Учители са Христос, Буда, тракиецът Орфей, на основата на чието учение се развиват орфеизмът и елинизмът - културата на Античността, която носим,на която българите сме преки наследници и която създава основата на културата на Европа, на европеизма и на съвременната цивилизация. Зов за всеки от нас- учителите по пътя към познание са думите на Орфей:”Човече, познай себе си, за да познаеш вселената и боговете!”.