Joomla Software solutions Template

Payday loan

Понятие и предмет на СП. Развитие на СП.

СП е система от правни норми, които уреждат отношенията, основани на брак, родство и осиновяване, настойничество и попечителство.

Предметът на СП съвпада с предмета на СК, който съгласно чл. 1 от СК обхваща отношенията, основани на брак, родство и осиновяване, настойничество и попечителство.

Принципно, щом сме възприели пандектната система на ГП, можем да твърдим. че нормите на СП уреждат равнопоставени отношения Този въпрос, обаче, не е безспорен. Искам да ви обърна внимание на едно специфично становище, с което не съм съгласен, а именно, че СП трябва да се разглежда като самостоятелен правен отрасъл, отделил се от ГП. Това мнение на проф. Ненова не е общопризнато сред цивилистите. Проф. Ненова сочи три аргумента:

че семейните отношения били лични, не имуществени, те. те са уредени по начин, който  и прави от личните отношения в семейството; че правилата на морала и обичаите важат за СП и в много случаи законът се задоволява само с препоръки като оставя регулирането на тези извънправни регулатори; че уредбата е кодифицирана в СК, което означава едно обособяване от останалото гражданско законодателство. Ако сега бъде приет един нов Граждански кодекс, в него не би трябвало да се включва раздел "Семейно право".

Контрааргументите на идеята за обособеност на СП са:

Ако се обърнем към предмета на ГП, ще видим, че то също има за предмет и неимуществени отношения, а не само имуществени Освен това, ние можем да подчертаем, че статутът на ФЛ от ОТГП. съпоставен с уредбата на семейните отношения в СП е еднакъв. Къде тогава да бъде уредбата на ФЛ - в СП или в ОТГП. Неслучайно СП и наследственото право са обединени в едно общо. Ясно се разграничават, но общо се изучават. Това е тока. защото правилата за наследяване са ясно зависими от семейните връзки. Защо да разкъсваме СП от НП и да оставим НП в ОТГП ? СП също урежда имуществени отношения

В съда при семейните спорове основна роля играят имуществените отношения.

Най-сериозният контрааргумент срещу този аргумент е в § 1. на СК: "По въпросите, по които този кодекс не съдържа разпоредби, се прилагат съответно правилата на гражданските закони, ако това не противоречи на началата за уреждане на семейните отношения и на морала." Значи в момента нормите на ГП имат субсидарно приложение относно неуредените случаи. ГП също препраща към морала, справедливостта и добрите нрави.

Към която и да е система да се обърнем - пандектната или френската — ще видим, че и в двете семейните отношения са уредени в гражданския кодекс. Така че, СП еднозначно можем да го определим като част от ГП.

Как законът е очертал семейните отношения? Най-напред законът е посочил няколко категории отношения, възникващи въз основа на един признак. Този признак е посочен в чл. 1 от СК и е ЮФ, от който могат да възникнат семейните отношения - бракът. Тук ще направим само едно уточнение — въз основа на него възникват семейните отношения, но законът урежда неговото сключване и прекратяване.

Вторият вид семейни отношения са тези, основани на родството. Първите са отношенията между съпрузите. Трябва да подчертаем, че в основата на родствените връзки лежи произхода. Роднини е едно твърде разтегливо понятие. Ако търсим родословието си до девето коляно, току-виж сме открили родствена връзка с тук присъстващите. Това е излишно Родството има значение само до определена степен. Всъщност. СК по-подробно урежда отношенията между роднините по права линия и децата. Другите отношения са по-бегло уредени.

По права линия в закона връзките са значими при сключването на брак. В чл. 70 се споменава нещо за баба и дядо и толкоз -дотам връзките са значими. Колкото е абсурден (и забранен) брак между дядо и внучка, толкова фактически по-невъзможен е брак между прабаба и внук.

По съребрена линия можем да открием пречката за брак в чл. 13 (1), т. 2 - до четвърта степен, включително. Това са втори братовчеди. Във връзка с термините на няколко места се споменава за братя и сестри и с това се изчерпва уредбата на съребрената линия

СК урежда като факт и сватовството без да споменава за някакви специфични права и задължения на тези лица. Сватовството е симбиоза между брак и съребрена линия и няма никакво семейно-правно значение. Допустимо е две сестри да се омъжат за двама братя.

Следващият ЮФ, от който възникват семейни отношения според чл. 1 от СК е осиновяването. Всъщност, уредбата, която дава законът е насочена най-вече към извършването на осиновяването и неговото прекратяване, а за другите въпроси се препраща към родството

Значи, за да възникнат семейни отношения, законът изисква наличието на конкретни правопораждащи ЮФ, а именно: брак, родство, осиновяване. Законът казва така. А може ли двама души да живеят без брак? Дете живее при възрастна жена, която се грижи за него. Ето тези са важните нища, на които в новия СК трябва да се обърне внимание. Принципно, лицата, които живеят заедно образуват едно домакинство. Домакинството не се разглежда у нас като правен субект. Въпросът е: ако се признае някаква правна значимост на това

фактическо положение, какво би могъл да направи законодателят? Ще признае ли след известна "давност" на лицата някои права и задължения като на сключили брак или извършили осиновяване?

В текста на чл 1 СК следва уредбата на настойничеството и попечителството. Това положение е от 1985 г. насам. По-рано тази уредба бе в ЗЛС. Дали е оправдано сега уредбата да е в СК? На пръв поглед тези отношения наподобяват семейните -настойникът се грижи за лицето. Това подобие не е достатъчен аргумент, за да се каже, че това са семейни отношения. Даже напротив, изрично се подчертава, че между настойника и поставения под настойничество не се прилагат семейните отношения. Основната функция на настойничеството и попечителството е свързана с института на дееспособността Недееспособните се нуждаят от грижи. Това е общ проблем, както и грижите за децата. Логично е тогава институтите да бъдат в СК

В чл 1 от СК не е посочен и още един от разделите на СК като част от неговия предмет (става дума за семейните отношения с международен елемент. Тези норми, не могат да бъдат включени в С11. Те са предмет на МЧП. Някои автори говорят за международно семейно право. Тогава можем да сложим пред всяко право "международно" и така да имаме международно облигационно право и т.н. Така че. този раздел е към МЧП.

Развитие на семейното право. Принципно, няма да се връщаме преди Освобождението. До 1945 година брачните отношения са били уредени от църковния канон. За нашите прабаби и прадядовци е действал Уставът на българската православна църква. Законодателството по отношение на произхода се е регламентирало от Закона за извънбрачните деца, а въпросите, относно осиновяването - от Закона за децата.

След 1945 година се издава Наредбата за брака. С приемането на ЗЛС през 1949 година е била дадена една обща уредба на семейните отношения. ЗЛЗ е претърпял редица изменения преди да се стигне до 1948 година, когато е приет първият семеен кодекс. Той се свързва, най-вече, с въвеждането на СИО и имуществените отношения. Либерализират се разводът и осиновяването. Може да се каже, че СК от 1968 година не се отличава много от сега действащия, приет през 1985 година. Промените от 1985 година не са от такъв характери обем. че да се налага изработването на цял новСК. Даже в момента има становище, че измененията към нов СК са неоправдани, а IЮ добре е да се промени сега действащият, като институтът на брачния договор просто се вмъкне в него

Сега задължително трябва да кажем няколко думи за тенденциите. Първо, във връзка със сключването на брака ще се въведе т. нар. брачен договор. Този договор ще доведе до промени само в имуществените отношения. Второ, известни промени се очакват и по отношение на развода. Трето, осиновяването ще бъде значително реформирано. Ще се уредят т, нар. приемни семейства. В предложения проект, за съжаление, няма никакви по-сериозни промени на отношенията между родители и деца Прие се, че ще се издаде Закон за защита на детето. Основната задача на този закон не е само да повтори Конвенцията за защита на детето, защото тя е ратифицирана и е част от действащото право. Основната задача на този закон ще е реализацията на правата на детето в сегашните условия.

Заключение Основно понятие в СП би трябвало да е "семейство" Изненадващо откриваме, че в СК няма легална дефиниция на това понятие. По принцип, ако не следва друго от целта на нормата, смята се. че семейството обхваща съпрузите и ненавършилите пълнолетие деца. Всъщност, семейство е и когато двама живеят без факта на брака В ЗДС и в ЗОС във връзка с наемните отношения дефиницията на понятието "семейство" е пак същата и в същия смисъл, те съпрузи плюс ненавършили пълнолетие деца. Това е понятието "семейство" в тесен смисъл В по-широк смисъл семейството може а се разглежда по отношение на уредбата на издръжката - задължени да си дават издръжка са и бабата, дядото, внуците и т.н , и то, без оглед на възрастта.

Въпрос №2

Сключване на брак- форма и процедура

Понятие за брак. Източници на СП са Конституцията и СК. В чл. 46 от Конституцията е дадено понятието за брак: "Бракът е доброволен съюз между мъж и жена ..." Първо да направим едно терминологично уточнение с "брак", от една страна, наричаме самото сключване (те. ЮФ като брак) на брака, а, от друга страна, с термина "брак" обозначаваме и брачните отношения между съпрузите. В случая говорим за брака като ЮФ.

Бракът е ЮФ и е определен от Конституцията като доброволен съюз между мъж и жена. Съюз - в смисъл на нещо като съгласие с обща цел. Основният въпрос е дали можем да приемем, че бракът е договор, защото всеки съюз се създава с договор за обединяване, но терминът "договор" е избягнат. Дали бракът е договор или, ако не е, дали поне не е сделка?

Знаем, че сделката е правомерен ЮФ, който съдържа в себе си едно или повече волеизявления на гражданско-правни субекти, насочени към пораждането на гражданско-правни последици и определящи съдържанието на тези последици. При брака волеизявления има - и писмени, и устни. Те са насочени към правни последици, защото възниква правна връзка. Определят ли тези волеизявления най-съществените последици от сделката? Не, нищо не определят! Сключващите брак казват само "да". Правните последици, които ще настъпят, се определят от закона, и то - в императивен режим, от който съпрузите не могат да се отклонят, дори и да искат. Излиза, че по сега действащата нормативна уредба бракът ням всички признаци на сделката, пък камо ли на договора. Ще се промени ли това положение след въвеждането на брачния договор? Тогава ще има свободно определяне на имуществените отношения с този договор. Той става част от ФС на сключване на брака. Значи, с влизането в сила на новия СК ще можем да определим брака като договор. Брачният договор ще е част от сключването на брака (понятията не са равнозначни).

Ще има предбрачен договор с нотариална заверка на подписите. Това е едно объркващо понятие. Предбрачният договор ще породи действие, само ако бъде сключен бракът. Преди това е все едно дали го има или не. Затова е по-точно да се говори за брачен договор.

Сключване на брака представляват, преди всичко, тези действия, които трябва да бъдат осъществени и, които имат конститутивно значение, за да придобият страните качеството "съпрузи". Те са уредени в чл. 6-11 от СК. На първо място, законът урежда формата на сключване на брака. Това е форма за действителност и неспазването й води до нищожност. Съгласно чл. 6 (1) "Само гражданският брак, сключен във формата, предписана от този кодекс, поражда последиците, които законите свързват с брака.." За религиозен брак не можем да говорим. По-точното понятие е "религиозен обред". Той е форма, но непризната от закона, и затова не води до последиците на брака. Разделянето на църквата от държавата става още през 1945 година с Наредбата за брака. След тази дата религиозният обред не поражда брачни отношения. Дори в чл. 6 (2) има изискване първо да се сключи граждански брак, а след това може да се извърши религиозен обред. Била е предвидена административна отговорност за свещеник, който извърши обред без да му е представен акт за граждански брак. Формата на брака може да се разглежда и като спазване на определени процедурни изисквания при сключването му. Кои са конститутивните елементи от ФС по сключването на брака?

Съгласието, те. същността на брака. Става дума за волеизявленията на сключващите брак. Те трябва да са взаимни, насрещни и то дадени от мъж и жена. Съгласно чл. 7 СК "Бракът се сключва по взаимно съгласие на мъж и жена, дадено лично и едновременно пред длъжностното лице по гражданско състояние." Браковете на хомосексуална основа не са уредени у нас. Изводът за недопустимостта на този брак се прави от чл. 46 от Конституцията. Дори и двама приятели да си направят една екскурзия до Холандия и там да сключат брак, този брак няма да бъде легализиран у нас. Не бива тази хипотеза да се смесва със следната: отиват на екскурзия до Кипър мъж и жена, запознават се на кораба и в Кипър сключват брак. Щом бракът е сключен по реда, който изисква законодателството на чуждата страна, този брак трябва да бъде зачетен и у нас, защото не противоречи на българската конституция и не става въпрос за неспазването на съществен елемент от ФС - съгласието е дадено в Кипър. Волеизявленията трябва да бъдат дадени лично, а не чрез пълномощник, дори и той да е снабден с изрично пълномощно.

Волеизявленията трябва да бъдат дадени едновременно. Тук не става въпрос те заедно да кажат "да", а, просто, процедурата да е единна.

Следващото изискване с конститутивно значение е бракът да е сключен пред длъжностното лице по гражданско състояние. Кое е това лице? Кметът на общината или специално назначено от него лице, капитанът на кораб в открито море, командирите на съответните военни части при война, задграничните представители - консули и дипломатически. Всеки от тези лица си има своята териториална и времева компетентност, от която не може да се отклонява. Не може назначеното длъжностно лице по гражданско състояние в Благоевград да прескочи до Кюстендил, за да съчетае там в брак своята приятелка. Заради това изискване, което беше

нарушено, се наложи да се издаде Закон за уреждане на правните последици на бракове, сключени в нарушение на чл. 7 от СК - бр. 41 на Държавен вестник от 1999 година Нарушението бе от лица, които са действали публично без да са имали това право, включително и обредни домове.

Съгласието трябва да бъде безусловно Никакви уговорки не може да съдържа това волеизявление. Не може де се каже: "да, ако ми дадат обещания Мерцедес".

Формата на волеизявленията - законът изисква длъжностното лице първо да запита, а след това мъжът и жената да подпишат акта за брак. Писмената форма поглъща устната.

Подписите трябва да се положат в акта за граждански брак. Актът съдържа определени реквизити, които намираме в Закона за гражданската регистрация. Документът не може да бъде в свободен текст. Няма ли реквизитите ,  няма акт.

Чл 10 (3) СК изисква актът за граждански брак да бъде подписан и от длъжностното лице по гражданско състояние. След този ЮФ бракът се смята за сключен. Обявяването на това и химнът на Менделсон вече е ритуал.

Горепосочените изисквания имат конститутивно значение. Неспазването дори на едно от тях води до нищожност на брака.

Втората група изисквания нямат конститутивно значение. Те могат и да не бъдат спазени и не се отразяват върху действителността на акта. Отговорност за тях носи длъжностното лице. Те са:

Актът за гражданско състояние се подписва и от двама свидетели И без тези подписи бракът се счита за сключен. Това е нормално, защото как можем да поставяме правните последици на брака в зависимост от волята на трети лица. Представете си, че те кажат "не" в последния момент. Ако липсват свидетели, бракът се сключва. Длъжностното лице е извършило едно нарушение, но бракът е факт. Подписите на свидетели са изискване с неконститутивно значение. Това е изискване към длъжностното лице, а не за действителността на брака.

В чл. 9 (1) се споменава за публичност I тържественост на сключването на брака. Щом бракът се сключва на общодостъпно'място, това означава, че публичността е спазена. А тържествеността не е абсолютно необходима за действителността на брака. Възможно е най-делово да се сключи брак.

В чл. 9 (1) е казано "в общинския съвет". Ясно е, че не става дума за кабинета на кмета. В градовете има специално определени зали за тази цел. В любопитните хроники срещаме "брак под водата", "в пещера", с парашути" и т.н. Това е допустимо, но рискът е за длъжностното лице, защото в чл. 9 (2) се говори за преценка на длъжностното лице. Мястото (екзотично) може да се определи от кмета. То може да е дори и под водата, само че длъжностното лице задължително трябва да присъства.

При определени хипотези длъжностното лице може да сключи брака и на друго място, когато някой от присъстващите не може да се яви в общинския съвет по уважителни причини. Такава уважителна причина може да е изтърпяване на наказание лишаване от свобода и тогава длъжностното лице ще отиде в затвора, за да бъде сключен бракът.

В чл. 8 има изискване за необходимите документи. Всеки от желаещите да сключат брак представя в общината декларация, че не съществуват пречките за сключване на брак, установени в чл. 12 и 13 и медицинско свидетелство, че не страда от болестите, посочени в чл. 13 (1), точки 2 и 3. Целта на тези документи е да се удостовери пред длъжностното лице, че няма пречки за сключване на брака. Липсата им не означава, че бракът не може да бъде сключен. Наличие на някаква пречка могат да бъдат и подправени, неистински документи. Например, лекарят ви е познат и си затваря очите за това, че сте болен от СПИН. Бракът би трябвало да е унищожаем. Значи, валидността на брака е в зависимост от самата пречка, а непредставянето на документите не е порок. После съдът търси дали са налице някакви пречки, което не проблем на чл. 8.

Срок. Съгласно чл. 10(1) бракът се сключва не по-рано от 30 дни от заявяването в общинския съвет. С разрешение на длъжностното лице по гражданско състояние брак може да се сключи и по-рано, ако важни причини налагат това. Значи, законът изисква желаещите да сключат брак да направят писмено заявление в общинския съвет. Заявлението може да бъде подписано и само от един от желаещите, но той трябва да посочи с кого иска да сключи брак, а не просто, че иска да сключи брак. Чл. 10 е отпаднал от проекта за нов СК.

Съгласно чл. 10 (2) длъжностното лице по гражданско състояние проверява самоличността и възрастта на страните ... Това изискване също ще отпадне. Ако длъжностното лице не е спазило това изискване, то бракът ще е действителен и ако липсва необходимата възраст за някой от сключилите брак, по-късно бракът ще е унищожаем.

Въпрос №3

Условия и пречки за брак. Понятие

Бихме могли да използваме общото понятие "изисквания" за брака, защото условията и пречките са изисквания на закона по отношение на сключващите брак, за да бъде той валиден. Изискванията са само от закона. Всички други условия нямат последиците на законовите.

Изискванията са свързани с лични качества на лицата, които се преценяват за всеки, сключващ брака, поотделно. Длъжностното лице по гражданско състояние следи за тяхното спазване. В чл. 8 СК се изискват декларация и медицински свидетелства за всеки кандидат поотделно.

Казахме, че при неспазването на тези изисквания бракът ще е недействителен, по-точно, ще е унищожаем. Съгласно чл. 96 (1) СК бракът се унищожава, когато при сключването му са били нарушени чл. 12 и 13. Значи, тези изисквания са уредени в чл. 12 и 13 от СК. Те са конкретни изисквания, които винаги са съществували в СП. В чуждите законодателства също съществуват, като са съобразени с обичаите и нравите на съответното общество.

Видове изисквания. Те най-напред се разделят на условия и пречки. Условия са тези обстоятелство, които трябва да са налице, за да се сключи бракът. Условието е само едно - това по чл. 12 (1) СК: "Брак може да сключи лице, навършило 18 години." Всички други изисквания са пречки, т.е. отрицателни условия. Пречките се съдържат в чл. 13 (1) и (2) от СК.

Може да се направи и едно друго разграничение на изискванията, което не е безспорно - делението им на изисквания в обществен и частен интерес. В учебника на проф. Ненова всички изисквания са в обществен интерес. Можем, обаче, да посочим пример за изискване, от което всеки може да се отклони без да накърни обществото. Съгласно чл. 13 (1), т. 3 "Не може да сключи брак лице, което страда от болест, представляваща сериозна опасност за живото или здравето на поколението или другия съпруг, освен ако болестта е опасна само за другия съпруг и той знае за нея." Ясно е казано в СК, че е защитен интересът на другия съпруг, а не на обществото. Той може да поеме риска, ако например, партньорът му е болен от СПИН. Неговото съгласие е достатъчно, следователно нормата е дизпозитивна. Това е изключението, а всички други изисквания са от обществен интерес.

Въпрос №4

Пълнолетието като условие за брак. Наличие на друг брак като пречка

Съгласно чл. 12 (1) СК брак може да сключи лице, навършило 18 години. Брачното пълнолетие в СК е в синхрон с чл. 2 от ЗЛС "С навършване на осемнадесетгодишна възраст лицата стават пълнолетни и напълно способни чрез своите действия да придобиват права и да се задължават. Семнадесетгодишната възраст е бариерата, над която всички лица са в състояние да се включват в гражданския оборот. Но някои се развиват по-бързо и затова законът дава възможност и на навършилите шестнадесетгодишна възраст да сключват брак. Виж чл 12 (2) от СК. За тази възможност са необходими две предпоставки:

1)  навършени шестнадесет години;

2) разрешение от председателя на районния съд по местожителство на лицето, а ако и двамата са под осемнадесет години и са с различно местожителство, сами избират една от съдилищата.

След като констатира наличието на тези две предпоставки, съдията дава исканото разрешение. Съдията трябва да установи "важни причини, които налагат сключването на брака". Това не е трета предпоставка, защото която причина съдията сметне за важна, тя е. Обикновено като важна причина се сочи бременност и разрешение в интерес на бъдещото дете.

Не трябва да се подминава и още един израз. В чл. 12 (2) е казано: "По изключение..." При преценката си съдията би трябвало да се ръководи от историческото тълкуване. Преди, когато пълнолетието е настъпвали на двадесет и една годишна възраст, непълнолетните са могли да сключват брак само с разрешението на родителите си. Сега родителите не дават съгласие. Наличието на възможен конфликт между родителите и непълнолетните им деца е довело законодателя до извода, че едно трето лице - съдията - трябва да разреши брака. Сега съдът трябва да изслуша мнението на родителите, но, ако иска ще се съобрази с него. С разрешението, което днес почти винаги се дава, непълнолетният става еманципиран, т.е. приравнен по правен статут с пълнолетните. Не трябва ла се забравя, че съдът трябва да чуе с ушите си мнението на родителите.

Искането за разрешение се прави лично от самия непълнолетен. Ако и двамата са непълнолетни, те избират в кой районен съд по местожителство на единия от тях да подадат искането. Важното е да се пази т.нар. "розова подсъдност", т.е. не може друг по степен съд, дори ВКС, да даде това разрешение. Не е посочено изрично в закона дали е необходимо съдът ла изслуша и другия желаещ. По принцип, разрешението за брак се дава конкретно и индивидуално. Няма как съдът да направи тази преценка, ако не отчете с кого иска да сключи брак

Производството може да приключи по два начина:

1)  Отказ да се даде разрешение. Този отказ може ла бъде обжалван. Ясно е, че интерес от отмяната му може да има само непълнолетният, получил отказа, на практика, обаче, отказът не се обжалва, защото той   не   прегражда   пътя    към    нов   искания непълнолетният може още на другия ден да направи ново искане и тъй като отказът е мотивиран, той ще съобрази новото искане с мотивите на отказа. Такава е съдебната практика.

2)  Дава се разрешението. Интересът, който е бил поставен, е удовлетворен. Родителите, ако не са били съгласни,    могат    да    обжалват    решението, разрешението важи за брак с конкретното лице, а не за което и да е. То важи до навършването на осемнадесетгодишна възраст от непълнолетния. Ако бъде сключен бракът, ал.  3 на чл.  12 урежда еманципацията на непълнолетния. Ако я нямаше тази разпоредба, непълнолетният съпруг би бил под надзора на своите родители, съгласно чл. 4 ЗЛС. Това значи, че, ако искат да си купят пералня, трябва да питат    родителите    си.    Затова    след    брака непълнолетният бива еманципиран и всички правни действия са достъпни за него. Всичко друго, но не и сделки на разпореждане с недвижим имот. Такива сделки той може да извършва само след разрешението на районния съд по местожителство.

Наличие на друг брак като пречка.

Съгласно чл. 13 (1) не може да сключи брак лице, което е свързано с друг брак. Всички съвременни законодателства изискват това отрицателно условие при сключване на брак. Моногамията е възприета почти навсякъде в света

За да е налице тази пречка, никой от съпрузите не бива да се намира в брак с друго лице, или пък и двамата да са в вече в брак помежду си. Безразлично -- според закона, дали първият брак е действителен или не. Само да не е нищожен. Ако е унищожаем, значи е валиден преди да е унищожен. Този предварително сключен брак трябва да не е прекратен. Ако е прекратен, ясно е, че бившите съпрузи могат да сключат следващ брак.

Бракът се прекратява по три начина: при смърт на съпруга, след развод и при унищожаване на брака. Значи, ако е бил сключен някога брак, само след едно от горните основания бившият съпруг може да сключи  брак. Поредност в закона няма - всеки може да слючва толкова бракове през живота си, колкото

При сключването на втори брак след наличието на недействителен първи, първият си остава. Унищожаем е вторият брак. Обаче, тук има възможност и за санирането на втория брак, ако първият се прекрати по един от горните три способа и вторият остане единствен.

Въпрос №5

Болестта като пречка за брак. Родството и осиновяването като пречка за брак

Болестите като пречка за брак са уредени в двете точки на чл. 13. Първите са психични болести, а вторите - опасни болести.

Съгласно чл. 13 (1) т. 2 не може да сключи брак лице, което е поставено под пълно запрещение или страда от душевна болест или слабоумие, които са основание за поставянето му под пълно запрещение. Не само болестта се отчита от лекаря, а и нейното развитие - доколко тя е засегнала развитието на лицето. За тази цел Министерството на здравеопазването е издало Инструкция с три списъка със забранените болести, с която лекарите са запознати. И в горната точка се споменава за "... които са основание за поставянето му под пълно запрещение". Под пълно запрещение се поставят лица с тежка деградация на личността. Значи, преценява се състоянието на лицето, а не толкова болестта. Също така, когато чл. 5 от ЗЛС урежда поставянето под запрещение, взема предвид не само болестта, но и какво е нейното отражение върху личността. Заключението на лекаря може да се обжалва по административен ред и след като последната административна инстанция се произнесе, съдът решава дееспособността.

По аргумент на противното от т. 2 (1) на чл. 13 можем да направим заключение, че поставените под ограничено запрещение могат да сключват брак. Те са брачно дееспособни. В закона не е предвидена гаранция за защита на интересите на ограничено запретения. Никой не преценява дали ограничено запретеният може да сключи брак и дали няма да бъде измамен, както и дали ще се грижи за поколението си, никой, дори и съдът. Ограничено запретеният е оставен сам на себе си. За да продаде своето видео, той трябва да иска разрешението на своя попечител, а, за да сключи брак, не трябва да пита никого.

Казахме, че непълнолетните се еманципират. Ограничено запретените не се еманципират. Значи, съгласно чл. 5 ЗЛС, негов попечител би трябвало да бъде съпругът му.

Съгласно чл. 13 (1), т. 3 не може да сключи брак лице, което страда от болест, представляваща сериозна опасност за живота или здравето на поколението или на другия съпруг, освен ако болестта е опасна само за другия съпруг и той знае за нея.

От тази разпоредба правим извод, че опасните болести са два вида: опасни за поколението и опасни за другия съпруг. Болестите, опасни за поколението са тези, които се наследяват не непременно от децата, а и от внуците. Тази забрана е лишена от практически смисъл. Каква й е целта? Да не се раждат деца, които ще са в тежест на обществото, родителите или себе си? Ами кой държавен орган ще попречи на болния да живее на свободни начала с някого, от което съжителство да се роди дете? Ако си направи операция, за да не може да има деца, тогава ще може да сключи брак, но кой ще го принуди? Така че този замисъл на нормата няма как да бъде осъществен 100 %.

Вторият вид болести, които са пречка за брак, са опасните за здравето на другия съпруг. Тази забрана може да бъде заобиколена чрез изискването и другият съпруг да знае за болестта. Когато и двамата са наясно за тази болест, пречка също няма. Дори не се търси съгласието на другия.

Всички тези болести трябва да са налице към момента на сключване на брака. Ако се появят по-късно, те не го опорочават. И тук е уредена възможността за саниране на брака, ако болестта бъде излекувана.

Родството и осиновяването като пречка за брак.

Правната уредба намираме в чл. 13 (2), точки 1, 2 и 3. Родството е определено в чл. 46 от СК. То бива родство по права линия и родство по съребрена линия. Общото понятие за родство може да звучи така: това е връзката между две лица, едното от които произхожда от другото пряко или непряко или и двете имат общ родоначалник. Родството по права линия е  връзката между две лица, от които едното произхожда пряко или непряко от другото. Родството по съребрена линия е  връзката между две лица, които имат общ родоначалник , без едното да произхожда от другото. Степените са следните:

Между двама роднини по права линия има толкова степени, колкото са поколенията.

Между двама роднини по съребрена линия има толкова степени, колкото са поколенията от единия от тях до общия родоначалник и от последния - до другия роднина.

При родство по права линия всяко родство е пречка за брак. Тук кръвосмешението и моралният елемент са главните аргументи за тази забрана.

При родство по съребрена линия пречката за сключване на брак е да четвърта степен, включително. Например, внучката не може да сключи брак с брат на дядо си или пък първи братовчеди - те също не могат да сключат брак. До 1960 година такива са могли да сключват брак, защото забраната е била до трета степен, включително.

Родството и осиновяването са относителни пречки за сключване на брак, т.е. не можеш да сключиш брак само са относително определено лице, с другите -можеш. Докато болестите са абсолютни пречки за сключване на брак, т.е. въобще с никого не можеш да сключиш брак, освен в хипотезата на чл. 13 (1) т.3.

За да изясним пречките при осиновяване, първо трябва да видим видовете осиновяване. При непълното осиновяване възниква родство между осиновителя и осиновения плюс неговите низходящи. Значи, тук забраната ще се отнася за сключване на брак между осиновителя и преките роднини по низходяща линия на осиновения, т.е. осиновителят може да сключи брак с майката на осиновения, но не и с дъщерята на осиновения. При пълното осиновяване се създават връзки и с възходящите на осиновения. Значи, при пълното осиновяване важи забраната за сключване на брак между осиновителя и възходящите на осиновения. Забрана за сключване на брак в съребреното родство при непълно осиновяване няма. Които се харесват, могат да сключат брак. При пълно осиновяване забраната важи само по отношение на лицата, които при пълното осиновяване се явяват братя и сестри. Ясно е, че забраната за другите степени се явява излишна, няма кръвна връзка, остава само моралното съображение. При осиновяването, за разлика от родството, има възможност тази връзка да бъде прекратена. Възможно е да се сключи брак при съществуващо осиновяване и бракът да се санира, ако се прекрати осиновяването. Все пак, кръвна връзка няма. Докато при другите случаи на родство, дори и цялата кръв на едно лице да се прелее, генът си остава.

Въпрос №6

Лични отношения между съпрузите. Имуществени отношения между съпрузите - обща характеристика

Правната уредба е в чл. 14, 15, 16 и 17 СК Уредбата на личните отношения о твърде обща. В голяма степен те са оставени да бъдат регулирани от извънправните регулатори морала и обичаите Все пак, законът съдържа някои по-общи постановки На първо място стои принципът за равенство на правата V задълженията на съпрузите, закрепен в чл 46 от Конституцията съпрузите имат равни права и задължения в брака и в семейството. Чл. 14 от СК преповтаря Конституцията съпрузите имат равни права и задължения е брака. Важността на този принцип има сво1/ исторически смисъл в това, че правата на мъже са били значително повече от тези на жената е; брака. Редно е това да бъде нормативно закрепено днес.

Еднаквите права преминават в едно общо задължение за взаимност. Следващото правило е именно това. Съгласно чл. 15 СК отношенията на съпрузите се изграждат на основата на взаимно уважение, общи грижи за семейството, разбирателство и вярност. Общата грижа е развита в чл. 18 - съпрузите са длъжни чрез взаимно разбиране и общ1/ усилия и съобразно своите възможности, имущество и доходи да осигуряват благополучието на семейството и да се грижат за отглеждането, възпитаването и издръжката на децата. Тук няма изискване за еквивалентност, както е в ТП. Това, че някой е давал повече, не му дава право при развод де иска това, което е дал в повече на основание неоснователно обогатяване. Всичко в брака е основателно дадено.

Всъщност чл. 18 СК прекрачва имуществените отношения в посока към неимуществените. По-конкретните правила на личните отношения намират израз в чл. 11 СК при съставянето на акта за сключване на брак всеки заявява дали запазва своето фамилно име или взема фамилното име на своя съпруг, или добавя фамилното име на съпруга си към своето.

Друга правна норма с насоченост към личните отношения между съпрузите е чл. 16 съпрузите живеят съвместно, освен ако важни причини налагат да живеят разделно. По принцип, всеки съпруг има свободата да избира местожителството си. Местоживеенето е нормален белег, едно фактическо състояние и не е свързано с местожителството. Законът препоръчва на съпрузите да живеят заедно Те не са задължени да живеят заедно, това е едно същинско задължение, защото няма как де бъдат принудени да живеят заедно. Може и да не живеят заедно, ако важни причини налагат това. Все пак, този текст има смисъл разделното живеене без важна причина може да се третира като фактическа раздяла, като прекъсване на връзките между тях. Който е напуснал семейството без важна причина, е виновен и е в брачно нарушение. Това е от значение при развод.

Бракът не създава ограничения относно правото на свободно придвижване. Никой не границата не иска съгласието на съпругата, за да ви пусне зад граница.

Съгласно чл. 17 СК, всеки съпруг има право на свобода при избор на професия. Това право се крие в историята, когато съпругът е могъл да спре жена си да работи или той да й избере работа. Според проекта за СК, това право ще бъде стеснено - съпругът ще иска съгласието на другия, ако желае да бъде неограничено отговорен съдружник в СД или КД или да се регистрира като ЕТ, защото неговите кредитора ще могат да насочват исканията си по съдебен ред върху половината от СИО

Ако единият пречи на другия да упражнява професията си, той ще бъде виновен при евентуален развод. Никакво основание за развод, обаче, не са религиозните убеждения, политическата ориентация и т.н.

Обща характеристика на имуществените отношения.

Развитието им е протичало така: До 1962 година е бил възприет принципът на разделност на имуществото, т.е. всеки от съпрузите е оставал титуляр на имуществото си, придобито по време на брака. За да се избегне неоснователното обогатяване в чл. 52 от ЗЛС е бил уреден иск на другия съпруг за част от стойността на това имущество. Всъщност, той е могъл да иска даже част и в натура от реалното имущество. Всеки един развод тогава е бил свързан с чл. 52 от ЗЛС.

За да намалеят споровете, през 1968 година се е наложила уредбата на СИО. Този режим най-пълно съответства на фактическите отношения в едно семейство. Предполага се. че съпрузите с общи усилия допринасят за придобиването на различните имущества по време на брака. Най-голям недостатък на режима на СИО е неговият императивен характер съпрузите не могат да уговарят нищо друго по време на брака и второ те не могат да прекратят това общо притежание докато трае бракът. Именно, за да се даде възможност за избор, в проекта за СК са предвидени три възможности за уреждане не имуществените отношения: 1) режим не общност: 2) режим на разделност и 3) договорен режим. Разбира се съпрузите при сключване на брак няма да са длъжни де определят кой режим избират Ако те не се определили, законът определя кой е общият режим, запазва се режимът на общност Уредена е и една презумпция за отношенията на съпрузите с трети лица. Тъй като по принцип, съпрузите са длъжни да обявят не трето лице какъв е режимът на общност, ако това не е направено, предполага се, че то се избрали режим на общност. Уредбата не общността в проекта е запазена Твърде лаконично е уредена разделността. Тук проблеми с общността не може да има, защото такава при този режим няма В проекта име възможност един от съпрузите да предостави на другия управлението на своето имущество. А тогава кой ще придобива плодовете? Този, който управлява имуществото не дължи връщането на плодовете. Става въпрос за фактическото предоставяне, а не чрез договор. Третият режим на семейно имущество е договорният. Според проекта брачният договор може да съдържа уговорки по четири въпроса: Въпроси, отнасящи се до притежаваното от някого имущество до сключването на брака Досега самото сключване на брака не се отразяваше върху това имущество. Но можеше преди брака съпрузите да си прехвърлят имущество Сега и при сключването на брака един съпруг може да прехвърли свое имущество на другия Съгласно чл. 18 ЗЗД договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване на ограничени вещни пране върху недвижими имоти трябва да бъда' извършени с нотариален акт. В проекта за СК нотариален акт не е необходим

Въпроси, отнасящи се до имуществото, което ще бъде придобито по време на брака Кое ще бъде общо, кое- лично, ще се определя от брачния договор предварително

Въпроси, отнасящи се до евентуалния размер на дяловете от общите имущества при евентуално прекратяване на брака Става въпрос за поделяне на дяловете, а не на конкретно имущество. Гази уговорка не е предварителен договор, защото не се знае кои имущества ще влязат в дяловете. (Според доц. Марков тази уговорка е много правилна.)

Въпроси, отнасящи се до това как съпрузите ще участват в разходите за нуждите на семейството. Можем да определим, че въпросът е уреден по един и същ начин -съпрузите отговарят солидарно за задълженията, поети за нуждите не семейството (и сега, и според проекта). Въпросът е дали с брачния договор може да се отмени тази отговорност? Не може, защото не е в интерес на третото лице (кредитор). В брачния договор може да се определят само вътрешните отношения между съпрузите, а не и отношенията с трети лица.

Формата на договора е писмена с нотариална заверка на подписите, ако се прехвърлят недвижими имоти пред местно компетентния нотариус, за да може договорът да бъде вписан по общия ред А тези договори, с които не се прехвърлят недвижими имоти, също е предвидено да бъдат вписвани в специални книги при съдията по вписвания те в съответния район.

При сключвано на брак сключващите бран представя удостоверение за сключен брачен договор, за да бъде отразен в акта за граждански брак. Ако няма брачен договор, те подават декларация, с която посочват кой от законовите режими избират.

От облигационното право се знае, че договорите имат силата на закон за този, които са ги сключили. По съгласие на страните те могат да бъдат изменяни. Режимът на брачния договор е по-строг. Веднъж уредени с брачен договор, отношенията не могат да бъдат преуреждани Не е предвидена промяна не брачния договор в проекта. Той важи докато бракът не бъде прекратен.

Не е предвидено още, че ако с декларации сключващите брак изберат един режим, ще могат да го сменят Режимът в тази насока е императивен. Веднъж трябва да се мисли.

В проекта няма никакви правила по отношение на недействителността на брачния договор. Значи, при липса на уредба се прилага ЗЗД. Дали това е оправдано във връзка със сключването и изискванията за действителност, ще се види занапред.

В рамките на тази обща характеристика не имуществените отношения между съпрузите бихме могли да кажем, че законът урежда известно отклонение от общия режим по III. Такова отклонение представлява най-напред самият режим на общност. Той твърде много наподобява съсобствеността. Но при съсобствеността има дялове, тя е дялова, а в СК е бездялова. Освен това, отношенията между съпрузите, които наподобяват някакъв вид договор, губят своята правна значимост Например, когато между съпрузите се извършват услуги, не се прилагат правилата на договор за услуги. Известно отклонение търпят и извъндоговорните източници не облигационни отношения, особено неоснователното обогатяване. Както казахме, всеки допринася за подобряването на имуществото съобразно възможностите си. Също така, не винаги можем да приложим правилата за непозволеното увреждане между съпрузите. Давност не тече при неизпълнение на задълженията в семейството, защото съгласно чл. 115 ЗЗД срокът спира.

Друг особен институт е съвместното разпореждане с общото имущество. Но се урежда самостоятелното управление не общото имущество. Това води до известие представителство, но то не е същото, както в ГП.

Въпрос №7

Общи имущества на съпрузите

Терминът "съпружеска имуществена общност" не трябва да се бърка със "семейна имуществена собственост", защото води до две на изпита. СИО е общност само на съпрузите, децата нямат никакви права върху нея.

Първият въпрос, на който трябва да се спрем, е за обхвата на общността и за предпоставките за нейното възникване. Съгласно чл. 19 СК в общността влизат:

1)  вещите   -  движими и недвижими, които са придобити от съпрузите по време на брака в резултат на съвместен принос;

2)  правата върху вещите, а това са: право на собственост и съсобственост (възможно е и двамата съпрузи да са в съсобственост с трето лице), право на ползване, строеж и т.н.

3)  паричните влогове - паричните влогове се събират от банките и те са общи; вземането е общо, макар че титуляр на влога е само един. Това включване на влоговете в общността създаде един двойствен режим на парите, притежавани от съпрузите. Парите в брой, които всеки един от тях държи са негово лично имущество. Па влог стават общи, като ги изтегли един - пак стават лични. Другата несигурност на този режим идва от банковата тайна. Банките пазят в тайна влоговете дори и от мнителни съпруги, а в същото време никой не задължава съпрузите да си обявяват влоговете. Затова в чл. 17 от проекта се предвижда задължения за съпруга да дава сведения за влоговете си на другия съпруг. Това е несъщинско задължение, но неспазването му води до вина при евентуален развод. При определени случаи може да се поиска от съда да разгласи банковата тайна.

Предпоставките по чл. 19 СК, за да станат общи вещите, вещните права и влоговете са: Наличие на брак. При едно фактическо съжителство общност не може да възникне. Дори и да е сключен някакъв договор, той ще доведе до обикновена собственост. Бракът може да е унищожаем, но до унищожаването му всичко придобито попада в режим на СИО. Независимо от това на чие име е имуществото, то трябва да е придобито по време на брака. Придобитото трябва да е придобито от съпруг, не от друг член на семейството, например от детето. Значи, втората предпоставка е времето. Тук е нужно да се установи началният момент на брака. От ОП си спомняме кога се прехвърля собствеността при индивидуално и родово определени вещи. Известни неясноти има при придобиването по давност. Има едно становище, при което вещта се придобива, едва когато лицето се позове на давността, но това е субективен елемент, затова, изтичането на давностния срок е достатъчно.

Съвместния принос на съпрузите. Това е последната предпоставка. Приносът, всъщност е основанието, поради което е уредена СИО. Съгласно чл 19 (3) съвместният принос се предполага до доказване на противното. Това е една оборима презумпция. Има още една презумпция за приноса, която не се споменава в учебниците. Съгласно чл. 27 СК при прекратяване на СИО дяловете на съпрузите са равни. Равният дял предполага равен принос И тази презумпция е оборима. Какво е принос? Съгласно чл 19 (2) СК приносът бива пряк и косвен. Прекият се изразява във влагането на пари и/или труд, например при строеж на къща. Косвеният принос е работата в домакинството и грижата за децата. Други косвени форми на принос законът не сочи.

Всички предпоставки трябва да са дадени кумулативно.

Специални хипотези, при които има известно разминаване между втората и третата предпоставка. През 1972 година ВС се е произнесъл относно придобиването по време на брака на сграда, построена по време на брака върху земя, върху която право на строеж е възникнало само за единия от съпрузите. Правото на строеж също е възникнало по време на брака. Съгласно чл. 92 ЗС е налице приращение, т.е. носителят на правото на строеж придобива и собствеността върху сградата. Щом като, обаче, той има качеството съпруг, придобитото от него право на строеж също става общо. Чл. 19 СК има специално приложение спрямо общите правила на ЗС. Затова и другият съпруг придобива половината от правото на строеж

Друг проблем -  Възможно е строежът да е бил извършен преди сключването на брака, а довършителните работи са извършени по време на брака. Решението тук е следното - сградата остава лична собственост, а извършеното по време на брака се счита за подобрение и се дели на половина.

Същност на СИО

В зависимост от обекта на общността ще видим, че тя се разглежда като собственост върху вещи и други вещни права. Това съвместно притежание е много сходно със собствеността от ВП. Дали ще приемем, че е вид собственост или е ново явление е доктринален спор.

СИО е съвместно притежание на съвместни права. Две са имуществените различия между СИО и собствеността.

Липсата на дялове - при СИО е налице дялова собственост. На друго място в законодателството такава собственост няма.

Неделимост на СИО - не може съпрузите да извършат делба на СИО докато трае общността. Даже не могат да сключат и предварителен договор. Всички делби са нищожни.

Според чл. 32 ЗС общността се използва и управлява съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата вещ. При СИО дялове няма. Ето защо отиваме към чл. 32 (1) СК - съпрузите имат равни права на владеене, ползване, разпореждане и управление върху общите вещи и права върху вещи.

Същност на общото притежание върху влогове.

Вложителят има право на едно вземане срещу банката. Налице е едно общо вземане, т.е. активна солидарност. Установено е, обаче, едно отклонение от ЗЗД във връзка със солидарността Отклонението е, че с влога се разпорежда само титуляра. Счита се по презумпция, че той действа със съгласието на другия. Съгласно чл. 22 СК с влога се разпорежда съпругът, на чието име е открит. Когато действията на разпореждане застрашават интересите на семейството или на другия съпруг, по негово искане съдът може да постанови тези действия да се извършват по общо съгласие на двамата съпрузи.

Прекратяване на съпружеската имуществена собственост.

СИО не е вечна. Рано или късно, та винаги се прекратява. Общото правило е - с прекратяването на брака се прекратява и СИО. Чл. 26 СК изброява основанията за прекратяване на брака: смъртта на единия съпруг, при развод или унищожаване на брака. Това са общите основания. Чл. 26 (2) урежда едно изключение, когато основание за прекратяване на СИО. Имуществената общност може да се прекрати по съдебен ред и през време на брака, ако важни причини налагат това. Всеки съпруг има правото да предяви такъв конститутивен иск. Искът е конститутивен, защото променя правното положение на другия съпруг. За да бъде уважен искът, ищецът трябва да докаже наличността на "важна причина". Важните причини трябва да увреждат интересите на семейството или на съпруга ищец.

А. когато съпружеската имуществена собственост застрашава интересите на трети лица, например кредитори, как да се постъпи? Другият съпруг предчувства това и започва да източва СИО Кредиторите също имат право да поискат прекратяване на СИО. Това право за тях намираме в чл 134 ЗЗД - сурогационен иск на кредитора.

Дали прекратяването води до прекратяване на общото притежание на придобитото до този момент или има по-широк ефект, т.е. тотален прекратяване на СИО? Разбирането е, че законът има предвид тоталното прекратяване на общността. Иначе, за една част ще има разделност; а за друга част ще важат правилата за общност. Със съдебно решение отменяме законов ред и казваме, че той не се прилага. Значи, и сега по изключение е възможно да съществува режим на разделност.

В чл 26 (3) СК е уреден и последният случай на прекратяване на имуществената общност - принудително изпълнение върху отделни вещи, които са съпружеска собственост, за личен дълг на единия от съпрузите, прекратява общността върху такива вещи.

При неизпълнение на личен дълг на един съпруг се стига до принудително изпълнение и един опит на съдия-изпълнителя да посегне върху личното му имущество. Какво да стане, ако личното имущество е недостатъчно? До 1976 година този проблем не е бил уреден. През тази година са създадени нови чл. 389, букви "а" и "д" от ГПК. Съдия-изпълнителят може да посегне на влог или вещ от СИО при недостиг на личното имущество на съпруга длъжник При това положение за съпрузите възниква право на избор върху коя вещ съдия-изпълнителят да насочи принудителното изпълнение.

Оттук нататък в СП има редица отклонения от общите правила за принудително изпълнение (и правото на избор е такова отклонение). Това е възможността за съпруга на длъжника сам да погаси дълга, ако изяви воля за това. Тогава вещта ще стане негова лична собственост.

Движимите вещи се продават на търг. Придобива се цялата вещ. Половината от цената следва да бъде изплатена на съпруга недлъжник Също така. ако той плати на търга половината от цената, той става собственик. При недвижимите имоти съпругът не-длъжник трябва да плати половината идеална част, за да я придобие, освен ако не иска да бъде съсобственик с купувача.

Важна част в разглежданото производство е, че възможността да се установят неравни дялове е изключена, за де не се ощети съпруга с по-малък дял. Това ограничение е направено и, за да не се злоупотребява от съпрузите и така да се забавя принудителното изпълнение.

Има и две неуредени в чл. 26 СК хипотези, свързани с принудителното изпълнение. Те имат уредба в други закони.

Съгласно чл. 614 ТЗ, СИО се прекратява с решението за откриване на производство по несъстоятелност на ЕТ или неограничено отговорен съдружник в СД, КД и КДА. СЕО се прекратява, за да може неговата половина да се внесе в масата на несъстоятелността.

Производството по несъстоятелност е способ за универсално принудително изпълнение, докато в гражданския процес всеки кредитор сам преследва длъжника. За да се избегнат евентуални злоупотреби на съпрузите с  предварително прекратяване на СИО със съдебно решение (например по чл. 26 (2) СК), ТЗ казва, че това решение се смята за недействително по отношение на масата на несъстоятелността, щом е направено в подозрителния шестмесечен период преди откриване  на       производството    по несъстоятелност.

Втората хипотеза на прекратяване на СИО извън тези в чл. 26 СК, е уредена в Данъчно- |процесуалния кодекс.

Последиците от прекратяването на СИО ще  бъдат разгледани отделно.

Въпрос №8

Лични имущества на съпрузите

Режимът на СИО е императивен, но трябва да подчертаем, че той не се отнася до цялото имущество, което могат да притежават съпрузите. Първото основание за изключване на вещи от СИО е видът на обектите. Щом като чл. 19 СК указва, че в СИО влизат вещите, правата върху вещи и паричните влогове на съпрузите, придобити през време на брака в резултат на съвместен принос, значи, всички останали са лични. Кои са тези вещи, които не попадат в СИО? Чл. 20 от СК отговаря на този въпрос. Това са:

Облигационните права (вземанията) на съпруг, придобити преди брака.

Задълженията на съпруга, които не са солидарни и не са за нуждите на семейството, също са лични. Общите задължения намираме в чл. 25 СК - разходите за задоволяване на нужди на семейството се поемат от двамата съпрузи. За задължения, които единият или двамата съпрузи са поели за задоволяване на нужди на семейството, те отговарят солидарно. Всички други задължения са лични.

Наследствените права и правата, придобити чрез дарение, дори и по време на брака, принадлежат на съпруга, който ги е придобил.

Авторските права, които са с едно комплексно съдържание с имуществени елементи, също остават лично имущество. Те са свързани с личността на автора и не се включват в СИО.

Парите и ценните книжа имат особен режим. Те, макар и да представляват нещо материално, имат не стойността на документа, а стойността на материализираното в тях право. Техният режим много се отличава от режима на движимите вещи. Включването им в СИО не би било удачно. На практика, много трудно има съгласие между съпрузите при харченето на парите. Ако приемем, че те са общи, тогава единият не може да си купи и едно кафе без съгласието на другия. Затова, парите в брой остават лични. Друго е положението при трансформация на парите във вещи. За ценните книжа би трябвало да важи правилото за останалите вещи - щом като са придобити преди брака, те остават лично имущество и обратно. Чл. 20 СК изброява само някои от случаите, когато имуществото остава лично, не всичките. В края на краищата, бракът не е търговско дружество, в което съпрузите правят апортни вноски.

Възможно е като предпоставка да липсва принос. Липсва ли съвместен принос, имуществото остава лично. Говорим за хипотеза, в която липсва тотално какъвто и да е съвместен принос, например, при една фактическа раздяла. Презумпцията за наличие на принос важи винаги и трябва да се докаже липсата на принос. Доказването става по съдебен ред с установителен иск, дори и да няма спор, дори и другият да признава, че няма принос, защото не трябва да се заобикаля императивен закон.

Хипотеза от ежедневието, която показва, кога да се докаже липсата на принос: Когато единият съпруг иска да продаде недвижим имот, нотариусът изисква доказване в съда на липса на принос, освен ако двамата не се явят при него и подпишат нотариален акт. Само след съдебното решение единият съпруг става изключителен собственик и може да продаде недвижимия имот.

Чл. 20 СК не сочи изрично приносът като основание за определяне на определено имущество като лично, но правилото се извежда чрез систематично тълкуване. Например, всичко, което е наследено, остава лично имущество. Защо? Защото другият съпруг няма никакъв принос. Качеството наследник е лично качество. Но не само наследяването по закон води до лично имущество, а и наследяването по завещание. Ако наследодателят би искал и двамата съпрузи да наследят, би ги посочил в текста.

Вторият подобен случай е свързан с дарението. Дарението е облагодетелстващ договор, при който имат значение мотивите на дарителя, а те са свързани с личността на дарения. Какъв е приносът на другия съпруг? Няма такъв. Тези два случая, свързани логически с изискването за съвместен принос от чл. 19 СК, са основание да говорим, че всички вещи, придобити по време на брака при тотална липса на принос, доказана в съда, си остават лична собственост.

И все пак, може да възникне проблем при завещанията и даренията. Какво ще е имуществото, завещано и дарено на двамата съпрузи? В постановление №8 на ВС от 1980 година дарението и завещанието, направено на двамата съпрузи, става част от СИО. В това постановление се отрича възможността дарителят или завещателят да посочи в акта, че желае да подари на един от съпрузите различен дял. Това е крайно становище. Императивният характер на СК се отнася само до отношенията между съпрузите. Той не би трябвало да ограничава трети лица. Та нима дарителят не би могъл с две дарения да дари на един една трета, а на друг - две трети? Когато не са посочени дялове, можем да предположим, че той е дарил двамата като общо качество и тогава дарението става общо.

В чл. 20 (1) СК има още един пример за липса на принос и заличаване на приноса. Това е хипотезата на принудително изпълнение върху личен дълг на един съпруг. Когато съдия-изпълнителят посегне на вещ, която е в режим на СИО, другият съпруг може да плати половината от стойността на вещта и така да я купи, все едно, че е трето лице. Тази вещ става лична собственост. Законът приема, че той е отделил от личните си пари. Това е императивен закон и няма как да се уговори нещо друго.

Следващото основание за обособяване на  имуществото като лично е неговото особено предназначение. Съгласно чл 20 (2) СК, лични са движимите вещи, придобити от единия съпруг по време на брака, които му служат за обикновено    лично    ползване    или    за упражняване на професия. Тук изрично са споменати само движимите вещи: дрехите, бюрото  и т.н.  Тези  вещи  трябва да  са предназначени за обикновено лично ползване, за чието определяне се изхожда от стандарта на  семейството.   Едно  бижу  няма да  е обикновено като тенекиена обица, ако е на стойност хиляда долара, освен ако не е подарено, наследено или завещано. Вещите трябва да служат за упражняване на професия. Това е второто основание за обособяването им като лични. В проекта са включени и недвижими имоти. Например, съпругът е ЕТ и е построил хотел, като упражнява хотелиерска дейност.  Хотелът няма да е в СИО.  За  търговски дружества въпросът не стои - трябва съгласие за апорт и от другия съпруг, ако се пренася сграда от режим на СИО в АД.

Дори и по време на брака да са придобити, тези вещи ще останат лични. Големият въпрос  тук е, че предназначението е една нетрайна и динамична категория. Освен това, вещите могат да имат многофункционално предназначение, това води ли до промяна на режима? Не, за да се гарантира сигурността. Предназначаването на вещта е едно фактическо действие. При ЕТ е необходим изричен акт, който е едностранен и другият съпруг не участва в него. Става дума за вписването в счетоводството на ЕТ, че вещта е предназначена за търговска дейност. Ако е била обща, вписването ще се актува в районния съд. Поне така би трябвало да бъде. Последното основание за обявяване на имуществото като лично е т.нар. преобразуване на лично имущество. Чл. 21 (1) СК гласи: "Лични са вещите, правата върху вещи и паричните влогове, придобити по време на брака изцяло с лично имущество по чл. 20. Когато вещите, правата върху вещи и паричните влогове са придобити отчасти с лично имущество, лично притежание на съпруга е съответната част от придобитото, освен ако тази част е незначителна." Проблемът е следният: Продавам си апартамента в Кюстендил, който съм придобил преди брака и си купувам апартамент в София. Апартаментът в София си е мой. Ето какво е значението на изброяването в чл. 20 (1) СК: само тези имущества подлежат на преобразуване. В чл. 21 (1) СК е казано: "... или с друго лично имущество, придобито преди брака" Вадим извод, че всичко, придобито преди брака, е лично имущество. Но, взел съм заплата и купувам телевизор. Той става общ, макар и парите да са били мои. Трансформация няма. Друг е въпросът с даренията и завещанията. Те са формални актове и лесно се доказват в съда. Заплатата трудно се доказва, и по-точно - нейната трансформация в телевизор. При всички случаи, обаче, установяването на тази трансформация става в съда, а не вкъщи.

В чл. 21 (2) СК е уредена т.нар. частична трансформация, когато придобитото по време на брака имущество е придобито отчасти с лични, отчасти - с общи средства. Тогава в съда с установителен иск се доказва частта на личните средства. Например, парите, които съм взел от къщата в Кюстендил стигат само за половината от апартамента в София. Значи, половината от този апартамент си е моя. Другата половина става СИО. Ако СИО се прекрати, аз взимам половината от апартамента плюс още една четвърт (половината на другата половина). Така ставам съсобственик със самия себе си.

За да се приложи частичната трансформация, законът изисква участието да е незначително. Но никъде няма дефиниция за понятието "незначителност". Съдебната практика е приела, че участие над една десета от стойността вече е значително. Но пак се преценява в зависимост от конкретно поставения казус. И една двадесета част участие в семейна къща на "Мария Луиза" е значително.

Въпрос # 9

Управление и разпореждане с общи и лични имущества на съпрузите.

Започваме с общото имущество. Уредбата е в чл. 22 СК. Необходимо е да си припомним понятията. ВС с решение от 1971 година е изяснил понятието "разпореждане" така: това са действията, с които се прехвърля собствеността върху вещ или се прави отказ от собственост. Към действията на разпореждане се причисляват и тези действия, с които се обременява трайно една вещ - залог, ипотека. Всички останали действия са действия на управление - те са насочени към запазване, поддържане и използване на имуществата.

Според СК съпрузите имат равни права на владение, ползване, разпореждане и управление върху общите вещи и права върху вещи. Докато трае бракът, никой от съпрузите не може да се разпорежда с дяла, който би получил от общото имущество при прекратяване на имуществената общност. Действия на управление относно общите вещи и права върху вещи може да извършва всеки от съпрузите.

От горното виждаме, че съпрузите имат равни права, но тези равни права се упражняват по различен начин, що се отнася до управление и разпореждане. Управление може да извършва всеки съпруг сам, понеже тези действия не водят до изгубване или трайно ограничаване на правото. Например, дава се под наем общ имот. От ОП си спомняме, че този, който може да управлява вещта, може да я дава под наем до 3 години За по-дълъг срок трябва да участват и двамата съпрузи. Макар че наемът е действие на управление, това е едно изключение. При действие на управление от страна на единия съпруг се получава ефект на представителство. За разлика от представителството, тук: 1) не е задължително съпругът да действа от чуждо име; 2) при представителството всички права и задължения отиват изцяло в сферата на представлявания, а тук те остават общи за съпрузите. Можем да кажем, че тук е налице едно задължително законно представителство, защото ефектът настъпва и без да е необходимо упълномощяване. От чл. 25 (2) СК виждаме, че за задължения, които единият или двамата съпрузи са поели за задоволяване нуждите на семейството, те отговарят солидарно. Възможно е между съпрузите да не е имало съгласие, но законът предполага съгласие. Това несъгласие ще бъде правно релевантно, само ако е доведено до знанието на трето лице, в случая — наемателя. Последиците при това положение ще са същите, както при договаряне без предварително власт.

Разпореждане с вещи и вещни права в режим на СИО.

Правилото е само едно - необходимо е съгласието на двамата съпрузи. Двамата може да упълномощят трето лице, или пък те взаимно да се упълномощят, но при всички случаи трябва да има воля и от двамата. Положението е същото, както и при съсобствеността.

Ако нямаме изрична уредба на случаите, бихме могли да приложим общите правила от ГП — или да обявим нищожност, или да разглеждаме случая като разпореждане с чужда право. И приобретателят не може да придобие собствеността. Все пак, ГП не се прилага, защото имаме специална уредба в чл. 22 СК.

Да разгледаме първото правило от (3) на чл. 22 СК. Там е казано, че разпореждането с обща недвижима вещ или право върху такава вещ, извършено от единия съпруг, поражда действие за другия, ако в шестмесечен срок от узнаването, той него оспори по исков ред. Безвъзмездните сделки с движими вещи попадат под същия режим. Но какво значи "... поражда действие за другия съпруг..."? Тя недействителна ли ще е, те. ще има само облигационно действие, а не и вещноправно, значи - унищожаема? Така е в проекта. Другото становище е, че тя у частично недействителна, защото другият съпруг може да я оспори. Третото становище е, че сделката е действителна, но като разпореждане с чуждо право, тя няма вещноправно действие и другият съпруг може да ревандикира вещта, плюс евикция и отговорност на съпруга продавач.

Само че, смисълът на (3) е да даде кратък срок за другия съпруг да упражни правата си. Кое становище да приемем? Възможно е съпругът, който лично се е разпоредил, да се е представил като пълномощник на другия съпруг. Това е действие без предварителна власт и по чл. 42 ЗЗД въобще не се пораждат правни последици от сделката Тази нищожност наричаме висяща, защото мнимо представляваният може да потвърди сделката Чл. 22 СК дава възможност това потвърждаване да бъде мълчаливо в шестмесечен срок от узнаването. Безплодното изтичане на този срок води до валидизиране на сделката.

Друг възможен вариант. Няма пълномощно. Единият съпруг еднолично се разпорежда с вещ, която не му принадлежи изцяло. Сделката не поражда действие спрямо другия съпруг. За какво действие става въпрос? Определено, само за вещноправно действие. Не настъпва вещният ефект така, както предвижда чл. ?4 ЗЗД - при договори за прехвърляне на собственост или за учредяване на вещно право върху определена вещ, прехвърлянето или учредяването настъпва по силата на самия договор, без да е нужно да се предаде вещта. Тук чл. 22 (3) СК трябва да се разбира като настъпване на вещноправния ефект; той би могъл да настъпи, но в един по-късен момент, и то - изцяло, за цялата вещ. Значи, другият съпруг може да актува сделката в шестмесечен срок от узнаването. Неоспорването ще доведе до пораждане на вещноправен ефект.

Опитът сделката да се разглежда като унищожаема не е най-удачният. При унищожаемите сделки има една обща черга — порок във волята, а съпругът, който е продал вещта няма порок във волята. Освен това, унищожаемите сделки могат да се актува от страните. Другият съпруг не е страна Ако трябва да се насочим към някаква форма на действителност, най-приемлива е относителната недействителност - трето лице актува сделката, за да не породи тя ввещноправен ефект. Чл. 22 (3) СК урежда т.нар. "особена нищожност", сродна с относителната нищожност.

Горното се отнася до едноличното разпореждане на съпруг с недвижима вещ от СИО. Правилата важат и за едноличните безвъзмездни сделки с движими вещи.

Сега да видим какво става при еднолично разпореждане с движима вещ от СИО. Според чл. 22 (4) СК разпореждането с обща движима вещ чрез възмездна сделка, извършена от единия съпруг без участието на другия, няма сила за този съпруг, ако третото лице е знаело или, според обстоятелствата, е могло да знае, че липсва съгласието на другия съпруг.

Когато трето лице придобива правото на собственост върху движима вещ в режим на СИО, възниква правоприемство. Другият съпруг не е дал съгласието си. Ако преобретателят е знаел или е могъл да знае, че липсва съгласието, той е недобросъвестен. Другият съпруг ще ревандикира вещта. Това е ясно. Но тук няма да се приложи чл. 78 от ЗС, защото владението на съпруга праводател е непълно, а и СК се явява специален по отношение на ЗС. И най-важната чл. 78 от ЗС урежда оригинерен способ за придобиване на собственост, а в тази хипотеза с вещ от СИО е налице производен способ за прехвърляне на собственост.

А ако другият съпруг не желае да се позове на закона? Ще тече придобивна давност в полза на третото лице и след 5 години то ще стане собственик. Освен това, третото лице може да поиска съгласието на другия съпруг и така да избяга от неопределеността.

Разпореждане с влога. Според (5) на чл. 22 [ СК с влога се разпорежда съпругът, на чието име е открит. Когато действията на разпореждане застрашават интересите на семейството или на другия съпруг, по негово искане съдът може да постанови тези действия да се извършват по общо съгласие на двамата съпрузи.

Принципът е, че вземането е общо. Налице е активна солидарност. Но титулярът на влога може да изтегли сумата, да я изхарчи и да не даде отчет. За защита на другия съпруг е предвиден установителен иск в съда, където той трябва да докаже, че титулярът на влога се е разпореждал с него във вреда на семейството. Защитата, до голяма степен е обезсмислена, защото титулярът на влога може вече да е изхарчил всичко.

Управление и разпореждане с лично имущество.

Според чл. 24 СК всеки от съпрузите може да се разпорежда с личното си имущество спрямо трети лица и спрямо другия съпруг. Тук съпрузите са свободни. Те могат да извършват такива действия и помежду си. Възможен е и договор за прехвърляне на имот срещу задължение за гледане и издръжка. Но това води до включване на имота в СИО. По силата на чл. 19 СК имотът става общ. Още по нелогичен е договорът за продажба между съпрузите. Значи, допустимостта на тази сделка ще зависи от това, средствата, които ще се трансформират, да имат смисъл по чл. 21, например, единият наследява влог и плаща жилището на другия.

При сделки с лично имущество има една забрана. Намираме я в чл. 23 СК. Когато семейното жилище е само едно и е лична собственост на единия съпруг, той може да се разпорежда с него само със съгласието на другия съпруг. Ако липсва съгласие, разпореждането може да се извърши с решение от районния съд, само ако се установи, че не е във вреда на децата и семейството.

Ясна е целта на законодателя - да не остане семейството на улицата. Ако сделката е извършена без съгласието на другия съпруг (и, естествено, без съда), ще приложим общите правила на ГП - налице е незавършен ФС и сделката ще е нищожна. За съжаление, това ограничение в проекта отпада.

Въпрос №10

Произход. понятие. Произход от майката

Произходът е биологична връзка на детето с родителите му. Той е връзка между две лица, едното от които е майка или баща на другото. Разглеждана от позицията на детето, тази биологична връзка се нарича произход, а разглеждана от позицията на родителите, тя се нарича майчинство или бащинство.

Произходът е биологична връзка, но тя с въздигната в ЮФ, с който законът свързва правни последици. Естественото отношение между родители и деца е превърнато в правно отношение. Съдържанието му се състои е съвкупност от взаимни права и задължения. Някои последици от произхода са установени в други глави на СК, например, отношения между родители и деца, издръжка, пречки за брак, пречки за осиновяване и т.н. Ред последици са уредени в други нормативни актове: ЗЛС, ЗС, ГПК, НПК и т.н. Правилата за произхода имат много важна значение, те регламентират въпроси, извънредно съществени както за отделната личност, така и за цялото общество. Тези правила се отнасят до гражданския статус на лицето Те уреждат състояние, което съпътства индивида през целия му живот.

Основни начала при уреждане на произхода. Най-същественото начало, което има важно морално и обществено значение е началото на кръвната (а не брачната) връзка като източник на правоотношения между родители и деца Обстоятелството дали тази връзка е брачна или извънбрачна е без значение за правата и задълженията Меродавен е биологичният произход без оглед на това, дали между родителите е имало брак или не.

Истинност на произхода. Това начало се свързва със стремежа на закона за установяване на обективната истина, относно биологичната връзка на произхода. Това е стремеж да се превърне в юридическо едно действително отношение. Основните правни средства са правните възможности за дирене и оспорване на бащинство и майчинство и възможностите за използване на всички доказателствени средства. Възможността за свободно дирене на обективната истина е ограничена само до такива законови предпоставки, които произхождат от другите начала в материята, например, срокове, активна процесуална легитимация на лицата, предявяващи искове и т.н.

Стабилност на произхода. Това начало се свежда    към    стремежа    на    закона    за ограничаване и спешно приключване не споровете,    за   бързо    превръщане    не отношенията в непоклатими. Смисълът е свързан   с   правната   сигурност   и   със спокойствието на личността и семейството. За това е необходимо бързо стабилизиране на определен граждански статус. Заради тази непоклатимост на отношенията са въведени редица ограничения: активната процесуална легитимация на лицата е стеснена, има срокове, които са преклузивни, недопустимост при необорен наличен произход да се търси друг. Това значи следното, исковете за произход могат да бъдат предявявани, поначало, само от и срещу най пряко заинтересуваните лица детето, майката и бащата   Сроковете в материята са преклузивни, т.е. погасяват самото право и тяхното течение не може да се спира и прекъсва. Изискването за стабилност на произхода може в някои случаи да доведе до отклоняване от началото на истинност. Не такива са положенията, веднъж трябва да се мисли.

Овластеност на ограничен брой лица за установяване и оспорване на произход. Установяването и оспорването на произхода е ограничено в триъгълника на отношенията между детето, майката и бащата. Само от тези лица и срещу тези лица могат да се водят искове за установяване или оспорване на произход. Само тези лица могат да бъдат автори или адресати на припознаване. Изключени са третите заинтересувани лица, даже и наследниците. Те са оправомощени само да продължат един започнат процес или да се явят като ответници при смърт на родителя. Това е продиктувано от деликатния и дълбоко интимен характер на отношенията в областта на произхода. Засяга се съдбата на детето и на родителите, репутацията им. отношенията в семейството. Инициативата е тази област е строго лична. Тези отношения не търпят намеса на трети лица, независимо дали са заинтересувани или не.

Всеобща важимост на установения произход. Установеният по надлежен ред произход има действие по отношение на всички. С такова действие се характеризира съдебното решение, с което се установява или оборва произход (виж чл. 220 (2) ГПК). Действие спрямо всички има и припознаването, което създава титул за произход. Даже и установеният произход по изключение да не отговаря на материалната истина, той действа спрямо всички, докато не бъде оспорен по надлежния ред.

Изчерпателност на способите за установяване и оспорване на произход. Това означава, че тези способи са точно определени от закона. Само чрез тях може да се установява и оспорва произход. Други начини не са допустими. Способите са два:

Специфични, отнасящи се само до майчинството или само до бащинството:

Общи, отнасящи се до произхода и от двамата родители, какъвто способ е припознаването.

Произход от майката.

Същност на майчинството. Майчинството е биологична връзка между детето и жената, която го е родила. Според чл. 31 (1) произходът от майката се определя от раждането. Това важи и когато детето е заченато с генетичен материал от друга жена.

Раждането и неговото доказване като факт не се влияят от обстоятелството дали се касае за брачно или извънбрачно дете. Едни и същи правила уреждат у нас и двата случая. Семейното ни право винаги е считало за майка жената, която е родила детето. Медицината днес позволява различна видове извънутробно оплождане на човешка ембриони, включително и чужди. Но законът е категоричен - майката е жената, която е родила детето. Целта на тези операции е жената да стане майка, нейният съпруг да стане баща и да се сдобие с потомство семейството. Правните способи за установявано на произхода от майката са: акт за раждане, иск за установяване на майчинство и припознаване

Нормалният способ за установяване на майчинството е документирането му с акта за раждане Актът за раждане има пълна доказателствена сила за отразените факти чл. 124 от ЗЛС. Той установява две обстоятелства: 1) самия акт на раждане и 2) произхода на новопоявилия се субект от определени родители, когато са известни, по специално от майката.

Раждането трябва да се обяви в срок от 5 дни. В този срок се съставя и актът за раждане, като денят на раждането не се брои. Задължението за обявяване е, преди всички, на бащата. Ако бащата е починал, отсъства или е в невъзможност да действа, задължението за обявяване тежи върху лекаря, акушерката или всяко друго лице, присъствало при раждането. Ако то е станало вън от жилището на майката, обявяването става от лицето, в чийто дом е станало. Майката също може да съобщи за раждането лично или чрез нотариално упълномощено лице. При раждане в болница, ако бащата не е в състояние да го обяви, задължението тежи върху управителя или върху натоварено от него лице.

Актът за раждане трябва да съдържа: 1) името на новороденото; 2) полът и гражданството; 3) годината, деня и месеца на раждането, 4) населеното място, общината и адреса, където детето се е родило; 5) имената на родителите възрастта им, техните местожителства и гражданство; 6) ЕГН на детето и родителите; 7) други данни. Ако детето е извънбрачно и произходът на детето не е установен, в акта за раждане се вписва само майката.

Съставеният акт за раждане може да бъде изгубен или унищожен, възможно е актът за раждане въобще да не бъде съставен. За подобни случаи чл. 126 ЗЛС предвижда: "Когато съставеният акт за гражданско състояние е изгубен или унищожен или когато не е съставен акт за раждане или за смърт, районният съд, след като призове заинтересуваните лица и изслуша прокурора, може да постанови да се състави такъв акт". Производството е охранително от типа на производствата за установяване на факти. То ще доведе до съставяне на акт за раждане само ако основателността на искането не бъде оспорена Предмет на установяването е фактът на раждането от майката. Лицата, чиито отношения с молителя зависят от този факт, са тези, които могат да оспорят произхода от майката. Ако те оспорят истинността на молбата производството се спира и им се дава срок за предявяване на иск за майчинство, който е едномесечен според чл. 430 б) от ГПК. Ако искът не бъде предявен, охранителното производство се прекратява, а ако бъде предявен, решава се съобразно с конкретните обстоятелства.

Вторият способ за установяване на произхода от майката е чрез иск за установяване на майчинство. Този иск може да бъде предявен, когато произходът на детето от майката не е документиран с акт за раждане Например, майката е била неизвестна и е подхвърлила детето; възможно е съставеният акт да е изгубен и в производството по неговото съставяне да е възникнал спор и т.н.

Искът за установяване на майчинство е уреден в чл. 40 СК: "Произходът от майката може да се търси с иск, предявен от детето, от майката или от бащата".  Като ответник се призовава и съпругът на майката, който би се считал за баща на детето съгласно чл. 32. Предмет на доказване е произходът от майката, т.е раждането на определено дете от определена жена. Това включва два момента: 1) че жената, която се сочи като майка, е родила и 2) че тя е родила тъкмо това дете. Допустими са всички доказателствени средства.

Овластени да подават иска са трите непосредствено заинтересувани лица: детето, майката и бащата По-точно, това са лицата, които твърдят, че имат това качество. Дали го имат, ще се определи в процеса. Детето е лицето, което твърди че жената е негова майка. Майката е жената, която твърди, че определено лице е нейното дете. Щом детето няма установено майчинство, майката би могла да го припознае. Но, ако тя е извършили припознаване и то е било оспорено от другия родител и от детето, този иск за нея е единствената възможност за установяване на произхода от нея. Иск за установяване на майчинство трябва да бъде предявен и от жената, която се стреми да оспори майчинството на друга жена, документирано в акт за раждане. Виж чл. 31 (1) СК. Бащата е мъжът който твърди, че определено дете е родено от определена жена, заченала от него. Той би могъл да има интерес от установяване на майчинството, ако това е свързано с неговото бащинство. Не е необходимо доказването на брачни връзки с предполагаемата майка. Но ако мъжът установи че детето е родено от жената по време на брак с него или до изтичане на 300 дни от прекратяване на брака, за него ще важи т. нар. презумпция за бащинство в чл. 32 (1) от СК. Ако липсват тези предпоставки за тази презумпция, мъжът, който дири майката в качеството на баща, би трябвало да е припознал детето.

Лицето, срещу което се предявява искът, т.е пасивно легитимирания, зависи от това кой предявява иска. Ако искът се предявява от детето, ответник е майката или нейните наследници. Като ответника се призовава и съпругът на майката, който би се считал за баща, съгласно предположението за бащинство. Ако искът се предявява от майката, ответник е детето. Ако искът се предявява от бандата, ответници са майката и детето.

Срок за предявяване на иска не е предвиден. Майчинството може да се търси безсрочно. Законът изхожда от съображението че майчинството е централният факт в областта на произхода. Без изяснено майчинство не може да се установява и оспорва бащинство. Затова предявяването на иска е освободено от срокови ограничения. Съдебното решение, с което искът се уважава, само установява произхода, а не го създава.

Третият способ за установяване на произхода от майката е припознаването. Чрез припознаване може да се установява и бащинство.

В някои редки случаи документираното с акта за раждане майчинство може да не съответства на действителността. Например, две деца биват случайно разменени в родилния дом и т.н. СК допуска произходът от майката да бъде оспорен. Съгласно чл. 31 (2) СК произходът от майката установен с акт за раждане, може да бъде оспорен с иск, предявен от детето, от жената, посочена в акта като майка, от нейния съпруг, от жената, която претендира, че е майка на детето и от мъжа, който претендира, че е баща на детето.

Въпрос №11

Предположение за бащинство на съпруга.

Бащинството е биологичната връзка между детето и мъжа, от когото то е заченато. Докато произходът от майката се определя от раждането, произходът от бащата се определя от зачеването. За разлика от раждането, което с очевидно, зачеването е факт без външна манифестация. Затова произходът от бащата се установява по-трудно. При това, докато установяването на майчинството не зависи от брачния или извънбрачния характер на произхода, установяването на бащинството се влияе от това обстоятелство. Ако детето е родено от омъжена жена е налице една предварителна достоверност за бащинство на определено лице, но ако то е родено от неомъжена жена, има пълна неизвестност.

Способите за установявано на бащинство са три: 1) презумпция за бащинство; 2) иск за установяване на бащинство, 3) припознаване

Предположение за бащинство. Когато едно дете е родено от омъжена жена, нормално негов баща е съпругът на майката. Тази житейска логика е намерила израз в едно старо законно предположение: "Pater is est quem nuptiea demonstrant" или "баща е този, когото бракът посочва". В сега действащият СК тази презумпция е закрепена в чл. 32(1): "Съпругът на майката се счита за баща на детето, родено по време на брака или до 300 дни след прекратяването му". Както всяка презумпция, това според закона е вярно и не се нуждае от доказване. На доказване подлежи опровержението й. Презумпцията е изградена върху убеждението за съжителство между съпрузите и вярност на съпругата.

Законното предположение за бащинство важи при наличието на определени предпоставки:

1. Наличието на законен брак. Но и при унищожаем брак, когато са спазени формалните изисквания, но са нарушени условията и пречките за брак, презумпцията важи. Според чл. 98 (г) "Заченатите или родени през време на унищожения брак деца се считат за брачни и за тях важи предположението за бащинство по чл. 32". Предположението не важи при унищожен брак, например, сключен чрез религиозен обред или без да е подписан акт за брак. В тези случаи произходът от бащата трябва да се установи с други способи

С иск. Предмет на иска е установяването, че жената, посочена в акта за раждане като майка, в действителност не е родила детето. Искът е приложим, когато майчинството е установено със самия акт за раждане. Той е неприложим, ако майчинството е установено чрез припознаване, вписано в акта за раждане. В този случай се подава иск за оспорване на припознаването (от другия родител и от детето). С иска за оспорване на майчинство не може да се оспорва и неистинско майчинство, документирано със съставен акт за раждане, прикриващ пълно осиновяване. При този случай на осиновяване черпенето на данни от автентичния акт за раждане е забранено. Искът за оспорване на майчинството може да бъде предявен преди всичко от детето. Касае се за детето, което счита, че само формално фигурира в акта за раждане. Друг активно легитимиран е "жената, посочена в акта като майка и нейният съпруг". Касае се за формално фигурираща майка. Овластени да предявят иск за оспорване на майчинство са и жената, която претендира, че иска детето и мъжът, който претендира, че детето е родено от неговата съпруга. Въпросната жена предявява претенция с двойно съдържание - тя оспорва майчинството с разглеждания иск и същевременно иска установяване на майчинство. Срок за предявяване на този иск не е посочен. Ако искът бъде уважен, решението ще отрече произхода на детето от жената, фигурираща в акта като майка от момента на самото раждане. Това ще повлече с обратна сила всички правни последици, оказали се изградени върху нереална основа.

за установяване на бащинство или чрез припознаване Същото е и при фактическо съжителство

2. Детето    да    произхожда    от съпругата.  Този факт се установява чрез способите за установяване на майчинство: с акт за раждане, с иск за установяване на майчинство или с припознаване.

3.  Третата предпоставка се отнася до времето на раждането. Тя е свързана с най-много проблеми

Едната ситуация е времетраенето на брака. Детето да е родено през време на брака (чл. 32 (1) СК). Това е периодът между сключването и прекратяването на брака. Няма значение колко време след брака е родено детето. Дори и при положение, че детето е заченато преди брака, съпругът на общо основание се счита за негов баща. Това е в интерес на детето.

Втората ситуация, в която важи презумпцията за бащинство, е раждане на детето до 300 дни от прекратяването на брака. Без значение е дали прекратяването на брака е след смърт, развод или унищожаване. Презумпцията се изгражда върху зачеване по време на брака. Срокът 300 дни по идея е максимално възможната продължителност на бременността. Ако детето се роди след тези 300 дни, то е извънбрачно и бащинството се установява чрез припознаване или съдебно решение. Презумпцията е неприложима, ако след прекратяването на брака майката се е освободила от бременност (чрез раждане или аборт) и след това роди дете преди изтичането на тези 300 дни, защото важимостта на презумпцията се основава на зачеване през време на брака

Предположение за бащинство при два последователни брака. Така би било, ако детето се роди по време на следващ брак на майката, но преди да са изтекли 300 дни от прекратяването на първия брак. Чл 32 (2) СК гласи: "Ако детето е родено преди да са изтекли 300 дни от прекратяването на брака, но след като майката е встъпила в нов брак, за баща на детето се счита съпругът на майката от втория брак." Това е в интерес на детето. Отделен е въпросът, че настоящият съпруг може да оспори своето бащинство (чл. 33 (2) СК).

Предположение за бащинство при двубрачие на майката. За разлика от горния случай тук и двамата съпрузи на идентично основание могат да се считат за бащи на роденото, защото първият брак е редовен и съществува, а вторият е унищожаем, но равностоен на редовен (законен) брак. Двете презумпции се неутрализират и произходът на детето се установява с други доказателства.

Предположение за бащинство при обявено отсъствие или смърт. Идно лице се обявява за отсъстващо от съда по искане на заинтересуваните или прокурора, когато изчезне и няма сведения за него в продължение на повече от една година (чл. 8 и 9 ЗЛС). Едно лице се обявява за починал по искане на същите лица, след като изтекат пет години от деня, за който се отнася последното известие за него (чл. 14 ЗЛС). Срокът е две години, ако изчезването е при война или друго събитие, което дава основание да се приеме, че то е загинало (чл 15 ЗЛС.) За момент на смъртта се приема денят, за който се отнася последното известие (чл. 16 ЗЛС).

Според чл. 32 (3) СК в случай на обявено отсъствие на съпруга, предположенията по (1) и (2) не се прилагат, ако детето е родено след изтичане на 300 дни от датата на последното известие за съпруга, а при обявена смърт - от датата на предполагаемата смърт. Към тези два момента бракът не е прекратен. Обявяването на отсъствие не прекратява брака изобщо. Обявяването на смъртта прекратява брака от момента на влизане в действие на съдебното решение за това, а не в посочения момент на предполагаемата смърт. Ако, обаче, отсъствието или смъртта не са обявени формално, презумпцията за бащинство на съпруга ще важи, колкото и отдавна да е изчезнал той.

Оспорване на предположението за бащинство. Предположението за бащинство е оборимо. Отчетена е възможността то да не отговаря на действителността. Оспорването може да стане само чрез специален иск - иск за оспорване на бащинство. То не може да стане чрез възражение на бащата в друг процес. Овластени да предявяват иск за оспорване на бащинство са само две лица: съпругът на майката (чл. 33 (1) СК) и самата майка (чл. 33 (2) СК).

Съпругът на майката е презумптивният баща. Съпругът има право да оспори приписваното му по закон неистинско бащинство. Но той не може да стори това и да пожелае да приеме детето за свое. Презумпцията създава за него и правото да бъде считан за баща. Това право той може да противопостави на всички, включително и на самото дете, макар бащинството да не отговаря на истината. Непълнолетният съпруг (той е еманципиран), както и ограничено запретеният съпруг могат да предявят иска за оспорване на своето бащинство лично, без съдействие. За пълно запретения съпруг липсва правна уредба. Приема се, че искът може да бъде предявяван от специално назначен представител (чл. 16 (6) ГПК), а не от законния му представител, защото, съгласно чл. 128(3) СК негов настойник е дееспособната му съпруга, а тя не може да предяви от негово име срещу себе си иск за оспорване на  бащинството.

Майката придобива законно право да  оспорва бащинството на съпруга си от 1968 година насам. Фактически, майката се позовава на своята брачна изневяра, а в същото време съпругът се въздържа от оспорване поради психологически   задръжки.  Майката овластена с това, главно, при случаи на  дълготрайна и окончателна фактическа раздяла   и   пълно   дезинтересиране формалния съпруг относно детето, което тя ражда. След една година от раждането майката не може повече да оспорва бащинството. За баща трябва да е вписан съпругът, макар и това да не отговаря на истината. След това съпругът  само може да оспори бащинството.

Детето, обаче, не е овластено. Такава възможност не е установена от закона. Счетено е, че истината относно произхода му е гарантирана чрез исковете на майката и нейния  съпруг. А тогава, когато тези две лица не оспорват, не е морално и оправдано самото дете да оспорва произхода си. Детето не може да оспорва предположението за бащинство и под формата на установяване, че съпругът на майката е всъщност негов осиновител.

Чл   34 СК гласи:  " При оспорване на бащинство като страни се призовават майката, детето и съпругът..." Искът за оспорване на  бащинство   е  ограничен   със  срок. Продължителността  му  е  една  година. Началният момент е установен различно за майката и за съпруга. За майката срокът тече от момента на раждането, а за съпруга - от  узнаването за раждането.

Предметът на доказването е строго определен. Както съпругът, така и майката  трябва да установят, че детето не е могло да бъде заченато от съпруга.

Ако бащинството на съпруга бъде оборено със съдебно решение, последното ще  декларира това обстоятелство от момента на раждането. Ще отпаднат с обратна сила всички правни последици, основани върху оборения  и неистински произход.

При иск за оспорване на бащинство са овластени само съпругът на майката и самата майка. Иск за дирене на бащинство предявяват само детето и майката.

Въпрос №12

Иск за дирене на бащинство.

Чл. 41 СК гласи: "Произходът от бащата може да се търси с иск, предявен от детето до изтичане на три години от навършване на пълнолетието и от майката - в тригодишен срок от раждането на детето".

Касае се за търсенето на извънбрачния баща, което е сложен социален проблем. Искът по чл. 41 СК може да бъде предявен само при условие, че произходът от бащата не е установен чрез предположение за бащинство или чрез припознаване. ВС допуска предявяване на иска и въпреки наличието на пълно осиновяване.

Искът има за предмет установяването, че майката е заченала от претендирания баща. Трябва да се установи, преди всичко, предполагаемият период на зачеването. Трябва по-нататък да се докаже, че през този период претендираният баща е имал съответни връзки с майката на детето. Другите връзки на майката само затрудняват доказването на този иск. Допустими са всички доказателствени средства.

Овластени да предявят иска са само детето и майката. Бащата не е легитимиран, защото той би могъл просто да припознае детето. Само ако припознаването му бъде оспорено, той е принуден да установи своето бащинство чрез иск, уреден в чл 37 (2) СК, който е различен от иска по чл. 41 СК.

Искът за дирене на бащинство принадлежи поотделно на майката и детето. Разбира се, те могат да предявят своите искове в един общ процес. Самостоятелният иск на майката се оправдава с нейния собствен морален и материален интерес - да осигури издръжка на детето си и т.н. Майката не може да предявява този иск, ако детето е само заченато. Приема се, че тя може да предяви този иск, ако детето е починало. Майката може да предяви иск за дирене на бащинство в тригодишен срок от раждането.

Искът на детето, ако то е малолетно, трябва да се предяви от законния му представител. В това качество може да се яви и майката. Детето може да предяви иск за дирене на бащинство до три години от пълнолетието, т.е. до навършване на 21 години. Ако детето е непълнолетно, то може и само и само да предяви иска по реда на чл. 271 (2) във връзка с чл. 258 (2) от ГПК.

Действие на решението, с което се уважава искът за дирене на бащинство. Това решение не създава, а само установява произхода на детето от него. Това става с обратно действие. Детето придобива към бащата всички права, предвидени в законите. - издръжка, наследяване и т.н.

Конкретните правни последици, които се поставят в действие от установеното бащинство, са въобще последиците на произхода. Следва да бъде променено името на детето. Установено при раждането съобразно с името на майката, сега то трябва да бъде изменено съобразно името на бащата. Детето придобива и наследствени права спрямо бащата и спрямо всички роднини от момента на раждането - виж чл. 2 от ЗН. Ако наследството е било открито преди установяване на произхода, наследствените правоотношения трябва да бъдат преуредени съобразно с наличието и на този наследник.

Чл. 258 (2) ГПК: "Непълнолетните и ограничено запретените съпрузи могат сами да предявяват брачни искове и да отговарят по тях".

Чл. 271 (1): "По реда на тази глава се разглеждат исковете за установяване или за оспорване на произход, както и исковете за отменяне на осиновяването".

Чл 271 (2) "По тези искове се прилагат съответно чл. 25(2)...

Въпрос №13

Припознаване.

За разлика от разглежданите способи, с които се установява само майчинството или само бащинството, припознаването е способ за установяване на произхода и от двамата родители.

Припознаването е заявление на едно лице, че дадено дете произхожда от него. То не се контролира по същество. Припознаващият не е длъжен да доказва родителското си качество. Държавният орган, приемащ декларацията, няма нито право, нито задължение да проверява нейната вярност.

Припознаването е едностранен акт. За неговото извършване СК не изисква нито съгласие на припознавания, нито съгласие на другия родител. Тези лица могат да оспорят припознаването или пък мълчаливо да го приемат, но това са последващи действия и поведения. Майката може да желае да мълчи. Ако бащата е ограничен от съгласието на майката, той въобще би бил лишен от възможността да установява своето бащинство, защото той не може да предяви и иск за установяване на бащинство.

Припознаването е строго личен акт на родителя. То се основава на дълбоко субективни оценки и мотиви. Затова то не може да бъде извършено чрез представител. Дори и пълно запретеният припознава лично. Припознаването е неотменим акт. Веднъж направено, то не може да се оттегля, тъй като създава титул за произход. СК допуска само унищожаване на припознаването поради порок на волята.

Автор и адресат на припознаването. Автор на припознаването може да бъде всеки родител - както бащата, така и майката. "Всеки дееспособен родител може да припознае своето дете", гласи чл. 35 СК. Няма значение дали произходът на другия родител е установен или не е установен. Припознаващият трябва да е дееспособен.

Адресат на припознаването може да бъде само дете с неустановен произход - и от двамата родители или от бащата, ако припознава мъж или от майката, ако припознава жена. Детето може да бъде или извънбрачно, или брачно. Детето трябва да е родено и живо, но тук има изключение - могат да бъдат припознавани и заченати, както и починали деца които са оставили низходящи. Така гласи чл. 35 СК.

Припознаване на заченато дете. По естеството на нещата такова припознаване може да прави само бащата. Например ако той ще отсъства твърде дълго от страната или се опасява, че няма да доживее раждането и се стреми да осигури наследствените права на нероденото. Чрез припознаването на заченато дете бащата спестява необходимостта от установяване на произхода след раждането. Припознаването ще породи действие само ако детето се роди живо и жизнеспособно.

Припознаване на починало дете. Чл. 35 СК допуска да бъде припознато и починало дете, ако е оставило низходящи. Припознаваният е дете на припознаващия, но вече е възрастно лице. Условието да са налице низходящи се обяснява с две съображения. Низходящите осигуряват насрещен субект, спрямо когото да се установи отношението на произход. В противен случай припознаването би било една без адресна декларация, лишена от правно действие. При наличието на низходящи то се извършва фактически в полза на внуците. От друга страна, наличието на низходящи гарантира безкористността на припознаването, защото низходящите изключват припозналия родител като наследник - чл. 5 и 6 от ЗН. Така припозналият родител не може да се домогне до наследството на починалия припознат.

Припознаване на несобствено дете. Поначало се припознава дете, което припозналият счита за свое и което наистина произхожда от него. Но може да бъде припознато и дете, което припозналият счита за свое, но в действителност не произхожда от него. Припознаването е валидно. Щом не бъде оспорено или унищожено по надлежния ред, то ще съставлява на общо основание титул за произход. Виж чл. 37, 38, 39 СК. Може да се припознае и дете, което припозналият не счита за свое и което действително не произхожда от него. Мотивите могат да бъдат различни: състрадание към детето, желание за придобиване на потомство и т.н.

Припознаване - форма. Припознаването е формален акт. Формата е за валидност. Уредена е в чл. 36 СК: "Припознаването се извършва лично с писмено заявление пред длъжностното лице по гражданското състояние или с декларация с нотариално заверен подпис, подадена по длъжностното лице по гражданското състояние. Заявлението може да се подаде и чрез управителя на заведението, в което се е родило детето".

Начините са три:

1) писмено заявление до длъжностното лице по гражданското състояние;

2) декларация с нотариално заверен подпис пак до същото лице;

3) със заявление, подадено до длъжностното лице по гражданското състояние чрез управителя на заведението, в което се е родило детето.

Формата е без значение, важното е волята да бъде ясно и недвусмислено изразена, че се касае до припознаване на определено дете.

Действие на припознаването. Припознаването е декларативен акт. То не създава бащинство или майчинство, а само го обявява. Обявяването на произхода става с обратно действие, т.е. към момента на раждането. Припознаването е титул за произход. До оборването му то е пречка за търсене на нов произход - подобно на акта за раждане, презумпцията за бащинство, съдебното решение за установяване на произход. Припознаването има действие спрямо всички.

Оспорване. Припознаването е едностранен акт, който се извършва без знанието и съгласието на припознатия или на други заинтересовани лица. Оспорване може да извърши всяко заинтересовано лице и преди всичко другият родител на детето. Оспорването от другия родител и от детето е уредено в чл. 37 СК. Процедурата е различна в зависимост от това дали детето е пълнолетно или не.

Ако детето е пълнолетно, длъжностното лице по гражданското състояние съобщава припознаването на другия родител, ако той е известен и на детето. Ако в тримесечен срок от съобщението тези лица не оспорят припознаването с писмено заявление до длъжностното лице по гражданското състояние, припознаването се вписва в акта за раждане" (чл. 37 (2) СК). Ако тези лица не оспорят припознаването в тримесечния срок от уведомяването, значи те мълчаливо се съгласяват с него. Тогава в акта за раждането се вписва припознаването и край.

Но ако тези лица оспорят припознаването, тогава в акта за раждане не се вписва нищо. Припозналият трябва да предяви иск, за да установи своето бащинство или майчинство. Ако този иск бъде уважен, припознаването се утвърждава с влязло в сила решение, въз основа на което длъжностното лице по гражданското състояние трябва да направи надлежно вписване в акта за раждане. Но ако припозналият не предяви такъв иск или пък съдът не го уважи, припознаването се счита за не станало. Ако детето не е пълнолетно? "Ако при припознаването детето не е навършило пълнолетие, то може да го оспори до изтичане на три години от навършване на пълнолетието или от узнаването на припознаването, ако това узнаване е станало по-късно. Ако искът бъде уважен припознаването се заличава със съответна бележка в акта за раждане" (чл. 37 (3) СК). Мълчаливата идея на разпоредбата е, че оспорването е чисто лично действие. Затова възможността за оспорване трябва да бъде осигурена след пълнолетието. Дотогава пълнолетието се вписва в акта за раждане. Ако искът бъде уважен, припознаването се заличава чрез съответна бележка в акта за раждане с обратна сила.

Припознаване - оспорване от трети лица. Според чл. 38 СК "...припознаването може да бъде оспорено от всяко лице, което има интерес, чрез иск, предявен в едногодишен срок от узнаването". Това е единственото овластяване от трети заинтересовани лица да предявят по своя инициатива иск в материята на произхода. Тази възможност балансира извършването на припознаването без проверка на истинността. Интересът може да бъде наследствен, морален и т.н. Третото лице трябва да докаже, че припозналият не е родител на детето. Ако направи това припознаването ще бъде заличено с обратна сила. Припознаване - унищожаване. СК дава възможност и на самия припознал да иска унищожаване на собственото си волеизявление, поради порок на волята (грешка, измама, заплаха, недееспособност). Член 39 СК гласи: "Припозналият може да иска унищожаване на припознаването поради грешка или измама в едногодишен срок от припознаването, при заплашване - в едногодишен срок от прекратяване на заплашването, а при недееспособност - в едногодишен срок от придобиване на дееспособността". Предмет на доказване е порокът на волята. Достатъчно е доказването на грешката, измамата, заплахата, дееспособността. Ако припознаването бъде унищожено с надлежно съдебно решение, ще се счита, че припозналият никога не е бил родител. Ще отпаднат с обратна сила всички последици, основани на този несъществуващ произход. Припознаването следва да бъде заличено със съответна бележка в акта за раждане.

Въпрос №14

Родство. Сватовство.

Родството е връзка между две лица, от които едното пряко или непряко произхожда от другото или които имат общ родоначалник, без едното да произхожда от другото. Виж двете алинеи на чл. 46 СК. Има два вида родство - по права и по съребрена линия.

Родство по права линия. Родството по права линия е връзката между две лица, от които едното произхожда пряко или непряко от другото. Правата линия на родството може да се окачестви като низходяща и възходяща. Зависи от чия позиция и от какво направление тя се наблюдава. Линията е възходяща когато се разглежда от потомците към предшествениците. Тя е низходяща, когато се разглежда от предшествениците към потомците.

Родство по съребрена линия. Това e връзката между две лица, които имат общ родоначалник, без едното да произхожда от другото. Тези лица са роднини по съребрена линия.

Съребрените роднини могат да бъдат пълнокръвни и непълнокръвни. Пълнокръвни са тези, които произхождат от общ баща и обща майка. Непълнокръвни са тези, които имат само един общ родител. Ако е обща майката, те се наричат едноутробни, а ако е общ бащата - еднокръвни. Пълнокръвни и непълнокръвни се явяват най-напред братята и сестрите. В последствие това качество на родствената връзка се пренася върху потомството, например, пълнокръвни и непълнокръвни първи братовчеди. Това е възможно само по родство по съребрена линия. Родството по права линия не може да се дели на пълнокръвно или непълнокръвно. Едно лице или е син, баща, внук или пр. на друго или не е. За бащата, например, всички деца са еднакво негови, макар да са родени от различни майки.

Пълнокръвният или непълнокръвният характер на съребреното родство има значение при наследяването: "... еднокръвни или едноутробни братя и сестри получават половината от това, което получават родните братя и сестри." Но този характер на родството по съребрена линия си остава пречка за брак, защото по-малкото количество кръв не променя степента на родството.

Отсъствие на родство. Възможно е да встъпят в брак лица, които имат деца от предишни връзки. Съпругът на родителя сe нарича втори баща или втора майка на детето. А според традиционните битови понятия "доведени" са децата на съпругата, а "заварени" — децата на съпруга. Защото по традиция у нас жената идва при мъжа.

Между втория баща и втората майка от, една страна, и доведените или заварени деца, от друга, не съществува връзка. Всъщност, те се намират в отношение на сватовство. Между доведеното дете и завареното дете също не съществува родство, защото между тях няма никаква кръвна връзка. Те се намират в отношения на сватовство.

Не съществува връзка и между съпрузите, сключили законен брак. Между тях няма кръвна връзка, защото иначе не биха могли да сключат брак. Наистина между тях би могло да има някаква далечна родствена връзка, но това е случайна възможност, която няма нищо общо със съпружеската връзка.

Степени на родство. Между двама роднини по права линия има толкова степени, колкото са поколенията. Броят се ражданията, необходими за създаване на съответната родствена връзка, без да се брои родоначалникът. Така бащата и синът са от първа степен, дядото и внукът от втора степен и т.н.

Между двама роднини по съребрена линия има толкова степени, колкото са поколенията от единия от тях до общия родоначалник и от последния до другия роднина. Така двама братя са от втора степен, чичото и племенникът от трета степен, първите братовчеди от четвърта степен и т.н. Отново се броят ражданията, без да се брои родоначалникът, като изчисленията се правят и в двете направления и резултатът се събира. Но съребрена линия няма първа степен: за да възникне съребрено родство са необходими минимум две раждания. Това важи и за близнаците.

Сватовство. Правната уредба е в чл. 48 СК. Бракът създава отношения на близост и между всеки съпруг и роднините на другия, както и между роднините на двамата съпрузи. Тези отношения се наричат сватовство. По своята същност сватовството е връзка между единия съпруг и роднините на другия съпруг, както и между роднините на единия съпруг и роднините на другия съпруг. Сватовството не е родство в същинския смисъл на думата. Първоначално сватовството бе пречка за брак, но през 1953г. тази пречка бе премахната.

Видове сватовство. Сватовство са връзките между единия съпруг и роднините на другия съпруг. В сватовство се намират: съпругата и майката на съпруга или неговата сестра, или неговият дядо и пр.; съпругът и бащата на съпругата или нейното дете от предишен брак, или нейния брат, племенник, чичо и пр.

Сватовство са връзките между двете групи роднини - тези на единия съпруг и тези, на другия съпруг. В сватовство се намират: майката и бащата на съпруга с майката и бащата на съпругата; братята, сестрите, племенниците на единия съпруг с тези на другия съпруг и т.н.

СК обявява за сватовство още една връзка, която не се вмества в определението по чл. 48 (1) СК: "Отношенията между съпругите на двама братя и съпрузите на две сестри" Според чл. 48 (4) СК "Съпругите на двама братя или съпрузите на две сестри са роднини по сватовство от втора степен."

Степени при трите вида сватовство: Степента на сватовство между единия съпруг и роднините на другия съпруг се определя от степента на родство между последния и роднините му. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 48 (2) СК. Например, съпругата и майката на съпруга (те са снаха и свекърва) са в сватовство по първа линия, защото синът и майката са в родство от първа степен, съпругът и сестрата на съпругата (балдъзата), а също и съпругата и сестрата на съпруга (зълвата), съпругата и братът на съпруга (девер) са в сватовство от втора степен, защото съпругът, респ. съпругата със своите брат или сестра са в родство по втора степен. Съпругът и чичото на съпругата са в сватовство от трета степен, защото тя е в родство с чичо си от трета степен и т.н.

Степента на сватовство между роднините на единия съпруг и роднините на другия съпруг се получава като се съберат степените на родство, в което роднините на всеки съпруг се намират към него. Например, бащата на съпруга и бащата на съпругата са в сватовство от втора степен, защото всеки от тях е роднина от първа степен на единия съпруг. Братът на съпругата и братът на съпруга са в сватовство от четвърта степен, защото всеки от тях към брат си и сестра си е в родство от втора степен. Съпругите на двама братя и съпрузите на две сестри са обявени изрично от чл. 48 (4) СК за роднини по сватовство от втора степен. По аналогия това важи и за отношението между съпругата на брата и съпруга на сестрата.

Въпрос №15

Осиновяване. Необходими съгласия

Условията за осиновяване са поставени от закона по отношение на осиновен и осиновител, за да бъде допуснато осиновяването. Има едно общо решение, от което започваме. Според чл. 59 (г) СК "Осиновяването се допуска само, ако е в интерес на осиновения." Ако се допусне осиновяване от съда в нарушение на чл. 59 (г), не се допуска съдът сам да прекрати осиновяването, а се отива по процедурата на чл. 60.

Условията за осиновяване се разделят на три групи:

1. Условия,  отнасящи се до личността на осиновения. Съгласно чл. 49 СК може да бъде осиновено само лице, което при подаване на молбата за осиновяване не е навършило осемнадесет години. По време на производството може да ги навърши. Продължителността на процедурата не бива да уврежда права и интереси. Осиновяваният трябва да не е вече осиновен. Съгласно чл. 53 (2) никой не може да бъде осиновен втори път, докато не е прекратено съществуващото осиновяване. Тази забрана не се прилага по отношение на съпруга на осиновителя. Естествено, така осиновеният ще има своето "пълно" семейство. Проектът предвижда осиновяване само за лице, включено в списък за осиновяване, направен от общинската служба за осиновяване. Изискването за включване в този списък има само едно изключение - когато осиновяваният е дете на единия съпруг или дете на роднини. Включването в списъка става по молба на родителите, а ако те не са известни - по решение на районния съд. Инициативата може да се поеме и от прокурора, кмета или управителя на заведението, където е настанено детето.

2. Условия, отнасящи  се  до личността   на   осиновяващия.   Първото изискване намираме в чл. 50 СК - може да осиновява само дееспособно лице, което не е лишено от родителски права. Има само една хипотеза, когато ограничено запретен може да бъде осиновител. ВС е приел решение, че ограничено запретен може да осинови, когато се осиновява дете на другия съпруг. По принцип, ограничено запретените са брачно дееспособни. В  конкретния   случай е разбираемо, че те искат да гледат детето като свое, но за общи случаи осиновяването от ограничено   запретен   е   забранено.   За родителските права е ясно - щом като е бил лишен   от   родителски   права,   значи   е неспособен да се грижи за което и да е дете. В проекта относно личността на осиновяващия е предвидено и още нещо. Той трябва да получи от общинската служба за закрила на детето писмено заключение, че може да осиновява. Този орган е задължен да извърши една задълбочена проверка на качествата на лицето   -   здравословно,    социално    и икономическо положение и т.н. Заключението има действие две години.

3. Условия, отнасящи се до общите качества на осиновителя и осиновения. Възраст - за осиновения границата е осемнадесет години. След раждането на детето съгласие за осиновяване от неговите родители може да се даде не по-рано от един месец след раждането. Значи, тази възраст е от един месец до осемнадесет години. За осиновяващия чл. 51 изисква петнадесет години разлика между осиновителя и осиновения в полза на осиновителя. От това правило чл. 51 допуска две изключения:

1) Ако се осиновява дете на съпруг, никаква разлика не е необходима;

2) При осиновяване от двама съпрузи достатъчно е единият да има тази възрастова разлика. Неговият авторитет ще е достатъчен да поддържа авторитета и на по-младия родител.

Друга пречка за осиновяване е наличието на родствена връзка между осиновен и осиновяващ. Чл. 52 (1) поставя ограничение по права линия без ограничение на степените. Родството тук е абсолютна пречка за осиновяване с едно изключение - дядото и бабата, или един от тях, могат да осиновят свой внук само, когато той е роден извън брак ил когато са починали двамата или единият от родителите му. Съдът изслушва и другите баба и дядо на осиновения. Чл. 52 (1) поставя само едно ограничение за осиновяване между роднини по съребрена линия - братя и сестри, но могат да бъдат осиновен и осиновяващ.

Логично е, когато и двамата родители са починали, дядото и бабата да осиновят внука, защото тогава внукът няма да стане брат на баща си фактически. Другата хипотеза, когато само един родител е починал, е спорна, защото внукът става брат или сестра на своя жив: родител. При наследяване по закон отношенията между тях ще се променят. При тази хипотеза е по-добре бабата и дядото да станат попечители или настойници, а не осиновители.

Това са условията за осиновявано. Съдът трябва да ги докаже, за да бъде удовлетворена молбата Освен това, съдът трябва де установи и наличие на съгласие на определени лица, за да бъде допуснато осиновяването. Чл. 54 (1) изброява чие съгласие е необходимо. Там са дадени четири точки, плюс този, от (3) стават пет. За осиновяване е необходимо съгласието на:

1) осиновяващия,

2) родителите на осиновявания;

3)  съпрузите  на  осиновяващия  и   не осиновявания;

4)  осиновявания,    ако   е   навършил четиринадесет години;

5) (3) на чл. 54. Когато детето е оставено за отглеждане  в  обществено  заведение  и родителите  му  предварително  са  дали съгласие за неговото осиновяване или са неизвестни, тогава съгласие за осиновяване дава управителят на заведението

Съгласието на лицата по (1) от закона и по (2) не се изисква, ако те са недееспособни или ако местожителството им не е известно. Осиновяващият е инициатор не производството и е естествено неговото, съгласие.

Искането за съгласие от страна не съпрузите е от значение за хипотезата, при която единият съпруг ще стане втори родител на осиновения. Обяснимо е по някакви съображения той да не иска да бъде втори родител, например, ако не желае втори наследник. Вторият родител, съгласно чл. 68 (2) е длъжен да помага на родителя мри изпълнение на родителските му права

Съгласие на съпруга на осиновявания. Предполага се, че той е на шестнадесет години и е сключил брак. Формално е допустимо еманципиран да бъде осиновен. Но защо му е на него родител, щом е еманципиран? В случая законодателят изисква съгласието на съпруга на осиновения като се ръководи от личните отношения на младото семейство със свекър и свекърва.

Чл. 64 (1), т, 1 изброява какви нарушения на осиновяването водят до неговото унищожение и виждаме че там съгласието на съпрузите на осиновяван и осиновител липсва като правопораждащ унищожаването на осиновяването ЮФ. Значи, дори и да не се дали съгласието си, осиновяването е действително. Би трябвало съгласието им де бъде дадено като мнение. Мнения, съгласие чл. 55 (1) и (2) от СК дават: осиновеният ако е на възраст между десет и четиринадесет години; настойниците и попечителите на осиновявания; лишените от родителски права родители на осиновявания, неговите родители и съпрузи, поставени под ограничено запрещение.

Неизвестното местожителство или пък запрещението (каквото и да е) на лицата, посочени в чл. 54 (1) СК изключва съгласието им. Виж чл. 54 (2) Това действие, може би трябва да бъде стеснено. Ако осиновяваният е с неизвестно местожителство (изчезнал е) или пък в същото положение са намира осиновяващият е абсурдно да говорим за осиновяване. Изискването е за останалите.

В чл. 57 (1) и (2) СК предвижда осиновяваното без съгласието на родителя Чл. 57 (1) гласи: "По изключение осиновявано се допуска и, когато родителят не е съгласен, ако той трайно не полага грижи за детето, но дава издръжка или го отглежда и възпитава по вреден за развитието му начин." Това са три алтернативно дадени случая, които трябва де са само относително трайни, нещо повече: 1 ] не полага грижи (трайно), 2) не дава издръжка (трайно); 3) отглежда детето по вреден за развитието му начин (кара го да краде и проси). Всяко едно от тези нарушения е основание за съда да не се съобрази с мнението на родителя.

Втората хипотеза на осиновяване без съгласието на родител намираме в чл. 57 (2). Когато той е оставил детето за отглеждане и обществено заведение и не го е потърсил в едногодишен срок от деня, когато е трябвало да го вземе. В този случай съгласие дава управителят на заведението.

Въпрос №16

Ред за извършване на осиновяването.

Ясно е, че това е съдебен ред. По реда на кое производство? Много труден въпрос. Проф Цанкова стига до извода, че това е едно особено производство, смес между охранително и исково производство. Компетентен е районният съд по местоживеене: на осиновителя. Производството е при закрити врати.

В чл. 58 (2) е предвидено служебно събиране на доказателства от съда районният съд събира сведения за осиновявания и осиновяващия от общинските съвети по местожителството им и взема мнение от тях, дали осиновяването е в интерес на осиновявания. Сведения за детето не се събират, когато то се взема от обществено заведение. Естествено, първо е необходимо осиновяващият да подаде молба до районна съд. СК изисква за осиновяването и съгласието на:

1) осиновяващия;

2)  родителите на осиновявания;

3) съпрузите на осиновяващия и на осиновявания

Съгласието на лицата не се изисква, ако те са недееспособни или, ако местожителството им е неизвестно. Когато детето е оставено за отглеждане и родителите му предварително са дали съгласие за осиновяване или са неизвестни, съгласие за осиновяване дава управителят на заведението. Осиновеният, ако е на възраст между десет и четиринадесет години, се изслушва от съда, освен ако има достатъчно данни, че той знае осиновяващия за свой родител. Настойникът, попечителят, както и родителите и съпрузите поставени под ограничено запрещение или лишени от родителски права, дават мнение по осиновяването.

Разликата между съгласие и мнение е, че съгласието е необходимо за осиновяването, докато с мнението съдът може да се съобрази, но може и да не се съобрази. По принцип, съгласията и мненията трябва да бъдат дадени лично пред съда В чл. 56 СК са предвидени и алтернативни форми. Съгласието може да бъде дадено и чрез пълномощник с изрично пълномощно или писмено, с нотариално заверен подпис. Управителят на заведението не е длъжен да заверява подписа си.

Съдът взема решението си при закрити врати след като изслуша заключението на прокурора Решението може да се обжалва по общия ред от лицата по чл 54 (1), т. 1, 2 и 4. Това са осиновяващия, родителите на осиновявания и самият осиновяван, ако е навършил осиновеният ако навършил четиринадесетгодишна възраст. Право на обжалване не е дадено на съпрузите на осиновяващия и осиновявания и на управителя на детското заведение. Те дават мнение, а не съгласие, защото волеизявлението им не е признато за толкова тежко

Прокурорът също може да обжалва. Задължително в процеса на осиновяване участва и прокурор, който при закритите врати дава заключение "да" или "не". В проекта неговото заключение се заменя със заключение на общинската комисия за закрила на детето. Но и в проекта прокурорът участва и може да обжалва.

В чл. 58 (2) СК е предвидено съдът служебно да провери сведения за личността на осиновяващия и осиновявания. В проекта сведенията по отношение на личността на осиновителя се съдържат е заключението на общинската комисия за закрила на детето. Предвидено е да се подават и две декларации:

1) че родителите не получават никаква изгода (не продават детето си);

2) че те предварително   са   били детайлно запознати с последиците от това свое съгласие за оставяне на детето за осиновяване.

Въпрос №17

Действие на осиновяването.

Всъщност двата вида осиновяване - пълно и непълно са уредени в Кодекса от 1968г. В периода 61-68 година с едно изменение на ЗЛС е било уредено като единствено възможно пълното осиновяване. Преди 1961г. пък режимът беше същият както и сега. А след 1968г. е създадена възможност за избор.

Двата режима. Пълно осиновяване - чл.61. Първият въпрос, който се урежда в този текст не е свързан с действието, а с три хипотези, при които осиновяването е пълно. Първо, когато осиновеният е дете на неизвестни родители, второ - детето е оставено в общ. заведение със съгласие, за осиновяване и трето - когато детето е оставено е обществено заведение за отглеждане и не с потърсено в едногодишен сок от деня, когато е трябвало да бъде взето от родителите.

В останалите случаи осиновяването може де бъде пълно или непълно в зависимост от съгласието на лицата по чл.54 какъв да бъде вида осиновяване решават родителите.

Последици при пълното осиновяване. Налице са два вида пр. последици. От една страна то има правопрекратяващо (блокиращо) действие. Става дума за отношенията между осиновения, неговите родители и останалите роднини. Тези връзки се суспендират, те. те си остават с правно значение. но нямат действие. Защо се суспендират? заради пречките за брак напр. не може осиновеният да сключи брак със сестра си. Освен това важна възможност да се иска прекратяване на осиновяването се дава на родителите в чл.64 и 65 СК. Ако се прекрати осиновяването, връзките се възстановяват. Правното значение се запазва.

Другото действие е правопораждащото. Правопораждащият ефект е на първо място възникването на връзка между осиновител и осиновен като при произход. Не винаги при пълното осиновяване има правопрекратяващ ефект. Чл. 62 СК урежда изключението ако осиновителят е съпруг на родителя, тогава този ефект не настъпва (суспендиране няма).

Пълното осиновяване създава две отношения:

1.между осиновителя и неговите роднини и между осиновения е неговите низходящи възникват право и задължения като между роднини пс произход.

2.правата и задълженията между осиновения и неговите низходящи с роднините по произход се прекратяват.

И за да е по-пълна симулацията законът предвижда съставянето на нов акт за раждане. Имената се сменят. Старият акт не се унищожава, а се съхранява в архив Защото ако осиновяването бъде прекратено, новосъздаденият ат за раждано губи значението си.

Непълно осиновяване. Ще е допустимо, когато има съгласие между лицата осиновяването да бъде непълно. Прекратителен ефект тук няма. Връзките на осиновения с роднините по произход остават. От друга страна правопораждащият ефект е по ограничен, защото не възникват връзки между осиновения и роднините на осиновителя Възникват връзки между осиновителя и низходящите не осиновения.

Другият въпрос, който урежда закона е за наследяването При пълното осиновяване е ясно. Осиновеният все едно е дете.

При непълното осиновяване връзката родител-дете е запазена. Осиновеният е наследник на всички

и на роднините си по произход, и на осиновителя. Ако осиновеният почине, ще го наследят горните. Но рождените родители не наследяват осиновения.

Въпрос №18

Прекратяване на осиновяването.

Първият случай е автоматично прекратяване. Това става по силата на закона при наличието на определено събитие. Събитието е смърт. Чл.65(2)СК "При осиновяване по чл.62 (те. при непълно осиновяване), ако единствения или двамата осиновители починат, осиновяваното се счита за прекратено, но осиновеният наследява осиновителя. При непълното осиновяване този ефект настъпва, защото след като едната страна липсва, не можем да говорим за правоотношение. При пълното осиновяване остават роднините на осиновителя. Да приемем, че и те са починали. Излиза, че осиновяването се прекратява. Разбира се, това не е пречка за наследяване.

Във всички случаи осиновяването се прекратява по съдебен ред. Хипотезите са:

1. Смърт на осиновителя - чл.65(1) "При осиновяване по чл.61 съдът може да прекрати осиновяването по искане на осиновения, на неговите родители, на настойника, на попечителя или на прокурора, ако единственият или двамата осиновители са починали и това се налага от интересите на осиновения".

Кои лица искат прекратяване на осиновяването? Осиновеният, ако е пълнолетен. Ако е непълнолетен - прокурора. родителите и настойниците. Роднините на осиновяващия също са с интерес, но на тях законът не е признал това право. Производството е исково, компетентен е районния съд. Допълнително условие е прекратяването да се налага от интересите на осиновения.

2. Прекратяване поради разстройство на отношенията между осиновения и осиновителя. Чл.64(1)      , т.3. Осиновяването се прекратява при тежко провинение от едната страна или при наличието на други обстоятелства, които дълбоко разстройват отношенията между осиновения и осиновителя". Причините тук са обиди, побои т.н. това се преценява от съда. Ако се констатира вина и междувременно осиновителят почине по време на делото, наследниците го продължават Ако разстройството на отношенията се дължи на виновното поведение на този, който е останал жив, той не наследява.

3. Друго основание за прекратяване на осиновяването е унищожаването му. Съгласно чл.64(1 ) т.1 осиновяването е унищожаемо при неспазване на изискванията за недопускането му: осиновеният е бил над 18 год., осиновителят е с по-малко от 15 год. по-възрастен от осиновения;осиновеният и осиновителят са роднини по права линия, дядото и бабата са осиновили внука, който е имал двама родители и не е роден извънбрачно; осиновеният е осиновен едновременно от две лица, които не се съпрузи; осиновеният е осиновен преди да е било прекратено съществуващо осиновяване; осиновяването е разрешено без да е взето съгласието на осиновяващия, родителите на осиновения или осиновения, ако той е навършил 14 години, когато осиновяването е допуснато, въпреки че родителите, които са оставили детето в обществено заведение са го потърсили в едногодишния срок. Унищожаването на осиновяването има същите последици, както и прекратяването.

4. Прекратяване на осиновяването по взаимно съгласие, когато осиновения и осиновителя са дееспособни. Тук прекратяването не е по исков ред, а е едно охранително производство. Съдът трябва само да провери налице ли е взаимното съгласие. Тук не участва прокурор за разлика от всички останали случаи. Решението на съда има действие занапред. Не се заличава изтеклия период.

Разводът между осиновителите не е основание за прекратяване на осиновяването

Искът за унищожаване на осиновяването поради нарушаване на изискванията за съгласие по чл.54 може да се предявява в едногодишен срок, който тече за осиновителя и родителите на осиновения от узнаването, а за осиновения — от навършване на пълнолетие.

Ако е засегнат обществен интерес, прекратяването на осиновяването може да се иска и от прокурора.

Въпрос №19

Права и задължения на родителите по отношение на личността и имуществото на децата.

Този въпрос е свързан е един отдавна готвен Закон за защита на детето. Основната цел на този закон е не да повтори Конвенцията за защита на детето, която е ратифицирана от нас, а да уреди механизмите, чрез които да се гарантират правата на децата, визирани в тази Конвенция.

Първо се налага да очертаем кръга на субектите на тези отношения. От една страна това са родителите (лица, по отношение на които е установен произхода на децата - чрез акт за раждане, чрез съдебно решение и чрез осиновяване. На второ място, тези правила се отнасят и за осиновителите, защото при тях възниква връзка, както при произход. Връзката родител-дете не се влияе от това дали родителите са в брак или не.

Другата страна на отношението са децата. Те трябва да са с произход от родителите си или да са осиновени. На второ място, детето не трябва да е навършило пълнолетие. Еманципираните непълнолетни нямат нужда от родителски контрол.

Други субекти на тези отношения са бегло споменати в чл.68(2) СК. Това са вторият баща и втората майка. Те са длъжни не към детето, а към родителя в смисъл да му съдействат при изпълнение на родителските му права. Чл.70 СК споменава за дядо и баба. Внуците са длъжни уважават своите баба и дядо и да помагат. По същество това е една препоръка към децата. Според втората алинея дядото и бабата има право на лични отношения с ненавършилите пълнолетие внуци. Всъщност тук правото на внуците да имат контакти с дядото и бабата трябва да е водещо. Именно от интересите на децата трябва да се ръководим, но инициативата за тези контакти по съдебен   ред,    ако   те   фактически   са невъзможни, ще е на бабата и дядото.

След субектите да видим кои са обектите на тези права и задължения Някои казват - обект са децата. Не е вярно, децата са субекти, а не обекти. Обект са техните блага - личните и имуществените по отношение на които родителите имат определени права и задължения.

Каква е същността на родителските права и задължения? Най-напред трябва да се почертае, че те са уредени като единството права и задължения. Водещата цел е запазване на децата. В учебника на проф.Павлов се казва, че в семейните отношения има отношения на власт и подчинение и наподобявали публичната власт. Категорично не е така - това не е власт, а право на родителя. Всяко право е власт.

Дали са притежателни или непритежателни родителските права? Притежателни са , защото има насрещен субект - детето Относителни ли са или не са? Абсолютни права са, защото имат една насоченост към конкретен субект, но и към всички останали

Родителските права са неимуществени. Осиновяването не бива да се разглежда като прехвърляне на родителските права. За правоприемство не може да се говори.

Това са характеристиките на родителските субективни права.

Задълженията на родителните са спрямо другия субект на отношението — детето. Първата особеност, която можем да видим, е че то трудно може да бъде предмет на принудително изпълнение. Има ли иск да накараме родителят да се грижи за детето? Не, пряката принуда е немислима. Другата особеност, е липсата на възможност насрещната страна да изисква, да контролира и да се защити сама. Оттук идва необходимостта от един обществен, държавен контрол Досега такъв орган не е имало у нас. Детските педагогически стаи се занимаваха с децата, нагазили лука.

Всеки родител сам е титуляр при упражняване на родителските права и задължения. В това отношение видяхме, че при осиновяването всеки родител сам дава съгласието си за осиновяване. Това е единственото изключение за отказ от родителски права.

Предполага се, че родителите действат заедно. Законът позволява пред съда да се водят спорове по отношение на родителските права. Но сериозни спорове, а не какво да закуси детето. Законът позволява в процеса да се изслуша и детето, ако е навършило 14 г. между 10 и 14 г. възраст съдът преценява дали детето да бъде изслушано в процеса.

Друго общо правило за упражняване на родителските права и задължения се съдържа в чл.73(1) СК Всеки от родителите може сам да представлява малолетните си деца и да дава съгласие за правните действия на непълнолетните си деца само в техен интерес. Действията на родителите са винаги в интерес на децата.

С това приключваме общата характеристика на родителските права и задължения. След това изложението на въпроса се разделя на две:

1) за имуществото на детето; 2) за упражняване на правата на детето. Вторите са уредени най-общо в чл.68 - "Родителите са длъжни да се грижат за децата си и да ги подготвят за общественополезна дейност. Значи родителите са длъжни да полагат грижи за отглеждането, възпитанието и развитието на децата. Тези грижи са насочени към личността на детето, неговите живот, здраве, телесна неприкосновеност и т.н. неимуществени блага на детето. За имуществените права на детето се грижи чл 73(1) СК (виж по-горе). Задълженията на децата към родителите. Чл 69(1) СК "Децата са длъжни да уважават своите родители и да им помагат". Какво означава това задължение? Това е морално задължение, както и задължението по втората алинея

Единственият проблем е въпросът с местоживеенето. Чл.71 СК урежда най-напред задължение на детето да живее при родителите си. Това е свързано и с правото на родителя да иска връщането на детето, ако то го е напуснало без да има важни причини. И тук е уреден един бърз механизъм. Дежурният съдия резюмира искането на родителя и издава заповед за връщането на детето, ако няма важни причини. Става дума за една административна дейност на съда. Заповедта се изпълнява по административен ред със съдействието на полицията.

В чл. 1(2) СК има хипотеза, при която родителите не живеят заедно. Ако има съгласие между родителите къде да живее детето, до съд не се стига. До спор се стига, когато родителите не са в брак или са в процес на фактическа раздяла. Съдът ще реши при кой ще живее детето Но от това следва нещо друго - ако детето е при майка си. бащата може ли да упражнява родителските си права. Законът мълчи. А при развода в бракоразводното решение се определя не само къде ще живее детето, но и какви ще са контактите с другия родител, каква ще е издръжката и т.н.

Имуществени права на детето Прочетете ги от чл.73 СК.

Отчуждаването на недвижими имоти и движими вещи с изключение на плодовете и вещите, които подлежат на бързо разваляне, обременяването им с тежести и изобщо извършването на действия на разпореждане, които се отнасят до имуществата на ненавършили пълнолетие деца, се допуска с разрешение от районния съд по местоживеенето само при нужда или очевидна полза децата.

Дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължение чрез залог, ипотека или поръчителство от ненавършили пълнолетие лица са нищожни. Това не се отнася за еманципираните лица.

Даване на заем - защо детето, ако има пари, да не даде заем на родителите си. За паричните средства на детето нищо не се казва. Бабата прехвърля на детето апартамент, даден под наем. Детето печели по 300 лв. месечно. Родителите са длъжни да изразходват тези средства за възпитанието детето. Ами така детето ги кредитира, а нали заемът е забранен.

Основният проблем е, че няма ефективен контрол за действията на родителите по отношение имуществото на детето. При попечителството има подобни механизми като: съставяне на опис на имуществото на запретения, парите му се влагат в банка и г.н.

Въпрос №20

Ограничаване на родителските права. Лишаване от родителски права.

Това се двете мерки, които законът урежда понастоящем. Чл.74 и 75 СК съдържат най-напред основанията. В двата случая мерките се налагат от съда. Третата обща характеристика на двете мерки е, че те засягат само правата на родителите, а не и задълженията Най-накрая трябва да се подчертае, че при изменение на обстоятелствата мерките могат да се променят или отменят.

Производство за ограничаване на родителски права.

1. Производството е исково и пред районния съд. иск може да предяви единият родител, прокурорът, а може и съдът служебно да образува производство. Дори да не е започнало по искане на прокурора, той задължително участва в производството. В чл.75(2) СК се говори за съдебни заседатели, но тази част да се смята за отменена, защото ЗСВ отмени участието на съд. заседател и по гражд. дела.

2. Съдът не е длъжен да се ръководи от искането в смисъл, че ако в него се иска лишаване от права, той може и само да ги ограничи.

3. Задължително трябва да бъде изслушан родителят, чийто права са предмет на делото. Законът не предвижда детето да бъде изслушано - този пропуск е поправен в проекта. Та нали заради него ограничават или лишават правата

4. Решението на съда подлежи на обжалване по общия ред. При изменение на обстоятелствата мерките може да бъдат променени и тук говорим за администриране от съда, макар и в един исков процес. Основанията за ограничаване на родителските права е наличието на опасност за интересите на детето. Чл.74 СК разграничава в двете си алинеи две възможни причини за този иск: 1) виновно поведение на родителя; 2) други обективни причини, напр. болест - физическа или душевна. Това деление на причините не е практично. В крайната сметка основната цел на мерките е да се защитят интересите на децата от някаква опасност. На второ място отстъпва значението на тази мярка като санкция за родителя. При болест въобще не можем да говорим за наказание. Какво е виновен родителят, че се е разболял и защо да бъде наказван? Бихме могли да потърсим едно значение на това разграничение, но само при лишаване от родителски права. Ако поведението е било виновно чл 91(3) СК урежда една санкция за родителя - той не може да иска издръжка от детето си. А при ограничаване на родителските права е все едно дали има вина или няма.

Основания за лишаване от родителски права. Чл.75 СК ги изброява в три точки: "Родителят може  да бъде лишен от родителски права:

1. при особено тежки случаи по предходния член;

2. когато без основателна причина трайно не полага  грижи за детето и не дава издръжка;

3. когато е оставил детето за отглеждане в обществено заведение и не го е потърсил в едногодишен срок от деня, когато е трябвало да го вземе.

Последните две точки ги разглеждахме във връзка с осиновяването. При осиновяване на тези две групи  родители не се иска съгласието, т.е. все едно, че са   лишени от родителски права.

Последици при ограничаване на родителските права. За този случай законът се е задоволил с най-общия  израз, че съдът взема "съответни мерки". Съответни на  вида на опасността, на нейният източник, за да бъде премахната. Ако да речем родителят харчи средства на детето, можем да забраним да се разпорежда с тях. Ето една конкретна мярка. Самият закон посочва друга В   примерна мярка - настаняване на детето на подходящо място: при баба, дядо с тяхно съгласие; настаняване на детето в приемно семейство - това ще новият институт. Приемното семейство отглежда детето без да упражнява родителски права. Малко трудно ще му е на това приемно  семейство. Освен то да бъде нещо като представител. Приемните семейства се определят от общинските  комисии за защита на децата. Предвижда се още  настаняване в приемно семейство да става и в следните случаи: когато родителите са починали, неизвестни са,  лишени са от родителски права. Но кой ще упражнява родителските права? По принцип на детето се назначава    попечител. Като че ли по-разумният вариант е приемното семейство да получи статут на настойник или попечител. Настаняване на детето в обществено заведение. Издръжката, която родителят ще дължи по общия ред се определя от съда. Този, който се грижи за детето, не е длъжен сам да поеме издръжката. Личните отношения между детето и родителите съдът определя служебно.

Последици от лишаване от родителски права. Ясно е, че те са по-сериозни. При всички случаи тук   детето ще бъде отделено то родителя. Фактически това  ще засегне и другият родител, който не е лишен от  родителски права, ако живеят заедно.Лишеният от родителски права все пак запазва    личните си контакти с детето. Те са установени в интерес  на детето и като право на детето. Друго право, от което лишеният от родителски права не е лишен е да иска от съда прекратяване или заменяне на съдебното решение. Той има възможност да даде мнение и при осиновяване  на детето.

Той губи:

1. при осиновяване не дава съгласие, а мнение;

2. ако е виновен, няма право на издръжката по чл.91;

3. засяга се и статусът му. Такъв родител не може да осиновява друго дете, да бъде настойник или попечител.

4. един дискусионен въпрос е дели съдебното решение за лишаване от родителски права има действие само по отношение на това дете  или спрямо правата му спрямо всички деца. Аргумент за абсолютното му  лишаване от родителски права се черпи от извода, че такъв родител   не дава съгласие за осиновяване. Аз  споделям не тоталното лишаване от родителки права, защото родителят може да има специално отношение към едно дете - напр. смята, че то не е заченато от него. Защо тогава да лишаваме от родителски грижи и  останалите деца.

За упражняване на прит. права е необходимо   задълженото лице да осъществи или да спазва    продължително време дължимото поведение. В тяхното  съдържане се включва възможност да се изисква от  задълженото лице определено поведение.

Прит. права са: абсолютни (напр. вещните права) и  относителни (облигационните).

Въпрос №21

Задължение за издръжка - обща характеристика, кръг и ред на задължените и оправомощените лица, предпоставки, размер. Изменение и отпадане на  издръжката.

В  режима  на издръжката  не се  предвиждат съществени промени. Издръжката може да се разглежда  и като право и като задължение.

Определение: издръжката представлява законово задължение за едно лице (ФЛ) да осигурява средства за съществуване (пари) на друго нуждаещо се лице от неговото семейство. Но веднага уточняваме, че става въпрос за "семейство" в широк смисъл. Кръгът е очертан в чл.80 и 81.

Чл. 80 (1) СК "Лицето, което има право на издръжка, може да я търси в следния ред:

1 .от съпруг или бивш съпруг;

2.от деца;

3 от родители;

4.от внуци и правнуци;

5.от братя и сестри;

б.от дядо и баба и от възходящи от по-горна степен.

Издръжката е едно семейноправно задължение, макар че може да се разглежда като парично вземане. Но по произхода си тя е задължение от семейноправен характер.

Обща характеристика на издръжката:

1. издръжката е едно притежателно право;

2. тя е имуществено право, защото предметът й са пари,

3. издръжката е право, свързано с личността;

4. издръжката е ненаследимо и непрехвърлимо право. Това се отнася и за правото, и за задължението.

5. издръжката е относително право, защото се знае кои са задължените лица.

Законът определя кои са задължените лица. Това че определяме издръжката като право, възникнало по силата на закона означава, че за нейната изискуемост не е необходимо някакво действие, а е достатъчно само наличието на определен ФС, по силата на който настъпват правни последици. По тази си характеристика издръжката от Семейното право се различава от договорната издръжка - напр. рентният договор не е забранен. Прехвърля се имот, от който се получава издръжка.

Съотношението между двата вида издръжка е на несъвместимост. Този, които има право на договорна издръжка, няма право на законна издръжка. Щом има договорна издръжка, законната отпада. Даже това да се посочи като пречка за издръжка.

ФС съдържа следните предпоставки:

1.наличието на семейноправна връзка;

2.според чл 79 СК право на издръжка има само лице, което е нетрудоспособно и не може да се издържа от имуществото си. Това е фактическо качество, породено от болест, възраст и т.н.

Това лице не може да се издържа от имуществото си в смисъл от активите на това имущество. Имат се предвид всички възможни активи: доходи, суми от действия на разпореждане със свои имот, лихви и т.н. Тук трябва да си припомним и за една друга граница -става дума за секвестируемост и несеквестируемост. Без несеквестируемото имущество лицето не може да живее.

3. от чл. 84 СК извличаме последната предпоставка. Тя се отнася до задълженото лице - то трябва да е в състояние да прати издръжката. Размерът на издръжката се определя според възможностите на лицето, което я дължи. Ако възможностите на дължащия издръжката са равни на нула и издръжката е равна на нула. Възможностите пък се основават на имотното състояние на лицето, трудоспособност , доходи, други имущества. Но се взимат предвид и пасивите му, защото ако те надвишават активите той няма как да дава издръжка. Преценка се прави и кого още той трябва да издържа. Първо себе си и след това тръгваме по реда на чл.81: на деца, съпруг и бивш съпруг, на внуци и правнуци, на братя и сестри, на дядо и баба и възходящи. Ако възможностите на дължащия издръжката се такива, че не покриват нуждите му, нуждаещият се ще се обърне към следващия по реда в чл.80 (1) СК. Ако няма близки се отива към реда на социалното подпомагане.

Плащането на издръжката става ежемесечно. При забава се дължи лихва. Така гласи чл.89 СК. А според чл.90 СК не се допуска прихващане на вземането със задължение за издръжка. За този текст има две становища, първото е, че забраната е абсолютна. Компенсацията е забранена, независимо кой я извършва. Значи, ако я извърши длъжникът, е забранена. Това е редно. А ако я извършва кредиторът - не е редно. По-склонен съм да приема другото мнение - наистина издръжката е несеквестируемо вземане, но според чл.105 ЗЗД "Не могат да се прихващат без съгласието на кредитора вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение, вземания, породени то деликти, и вземания за данъци." Защо кредиторът трябва да вземе тези 100 лева и след това да ги върне на същата минута. Неговият интерес е защитен, той сам преценява, че има достатъчно средства и се съгласява с компенсацията.

За издръжката има специална давност. Срокът е погасителен, а не преклузивен. Той забранява да се иска принудително издръжка за повече от една година преди предявяване на вземането. Чл.87 СК "Издръжка за минало време може да се търси най-много за една година преди завеждане на иска". Така формулираното правило значи, че съдът няма право служебно да иска плащането на издръжката за повече от 1 година назад. Но парите могат да бъдат дадени доброволно и то за пет години назад дори. И ако срокът би бил преклузивен, то това ще е неоснователно обогатяване

Този едногодишен срок важи за правото, което все още не е съдебно установено А след съдебното решение важи петгодишният давностен срок. Това е т.нар. изпълнителна давност. Бариерата от една година е използвана за да не може издръжката да се използва за натрупване на капитали. Щом е живял една година без издръжката, значи кредиторът се е справил.

Прихващането на насрещни задължения е възможността на две страни, които си дължат взаимно заместими и еднородни вещи, всяка от тях, ако вземанията са изискуеми и ликвидни, да го прихване срещу задължението си.

Предпоставките за компенсация са:

1 да има идентичност на лицата.;

2.задълженията не е необходимо да са породени от едно;

3.предмет на тези задължения да са еднородни и заместими вещи;

4.вземането на страната, която прави компенсацията де е изискуемо;

5.вземането да е ликвидно, т.е. установено по основание и размер;

6.вземанията да са валидни, а не нищожни или унищожаеми.

Ако едното задължение е погасено по давност, прихващането се допуска, дори и ако лицето се е позовало на давността. Давността погасява само правото на иск, а не и самото субективно право.

Компенсацията е едностранна сделка, е нея се упражнява едно потестативно право.

Последици от компенсацията:

1. насрещните вземания се считат за погасени, до размера на по-малката сума;

2. другата страна няма право на дуплика. Страната, която извършва волеизявлението избира кое задължение да погаси. Но без модалитети.

Не могат да се компенсират вредите от умишлен деликт. Не се компенсират вземанията, върху които не се допуска принудително изпълнение и вземанията от данъци, пенсии и издръжка. Но за тях е възможна  договорна компенсация.

Въпрос №22

Особените видове издръжка.

Те са два вида:

1. издръжка на деца и

2. издръжка на бивш съпруг.

А)Издръжката на ненавършили пълнолетие деца, уредена в чл.82 (1). Родителите дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца независимо дали са трудоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си. Новото тук е размерът, който може да бъде присъден. Чл.85 СК казва, че размерът на издръжката, която родителят дължи на ненавършилите пълнолетие лица, се определя в зависимост от нуждите на децата и възможностите на родителя в граници, установени от МС. Тези граници са то 15 до 65% то минималната работна заплата. Но от миналата година издръжката е в твърди граници - от 9 до 35 лева. И сега със скока на минималната заплата има ощетяване на имащите право на издръжка.

Съдът има право да определя издръжка и под минималния размер, ако детето се намира на държавна издръжка или други важни обстоятелства налагат това. Съдът може да определи издръжка и над установения максимум, когато трябва да бъдат задоволени изключителни нужди на детето и родителят може да я дава без особени затруднения.

Б)Издръжка на пълнолетни, учащи се деца. Този вид издръжка се урежда от чл.82 (1) и (2). Те са си пак деца, въпреки и пълнолетни. Това правило беше изоставено през 1985г. и от 1992г. - установено отново. Без значение е фактът дали родителите са разведени или не са. Предпоставките са:

1. изискването за нетрудоспособност не е задължително. По принцип студентът е трудоспособен.

2.от изискването студентът да не може да се издържа от имуществото си отпада възможността той да се издържа чрез продажба, като остава само възможността студентът да се издържа чрез използването му.

3.формата на обучение да е редовна.

4.максималната възраст на студента да е не повече от 25 години. След тази възраст той не получава издръжка. За средно образование максималната възраст е 20 години.

5.естествено издръжката е за срока на обучението.

6. родителите без особено затруднение да могат да дават издръжката.

Горните предпоставки трябва да е кумулативна даденост. Липсва ли една, няма издръжка.

Издръжка на бивш съпруг.

За издръжка между бивши съпрузи говорим при прекратяване на брака поради развод и унищожаване на брака, при което се прилагат правните последици на развода. Издръжката на бивш съпруг е особен случай на издръжка, тъй като за нея важат специални правила. Тази издръжка не е автоматично продължение на издръжката, която евентуално е била доставяна през време на брака. Разводът погасява правото и задължението за издръжка, основана на брачната връзка. Издръжката след развода има ново основание, различни условия и свои особености.

Бившият съпруг, както и настоящият, е на първо място в стълбицата на задължените и оправомощените лица по чл.80 и 81 СК. Издръжката между тях се обуславя от общите условия за получаване и даване на издръжка по чл.79 и 84 СК: нетрудоспособност, невъзможност за издържане от собственото имущество, възможност за даване на издръжка.

Специалните правила се отнасят до: значението на вината, срока на издръжката, прекратяването на издръжката. Те са установени в чл.83 СК.

Вината. Право на издръжка има само невиновният за развода съпруг. Даването на издръжка от виновния не е наказание, а материална подкрепа на нетрудоспособния бивш съпруг. Издръжка би се дължала и при невиновност на двама съпрузи т.е. при развод по обективни причини. Липсата на вина ще бъде налице и при непроизнасяне по вината от съда по желание на съпрузите. Но условие за това е споразумението им по всички въпроси на развода, включително и по издръжката.

Срок. Според чл.83(2) СК "Издръжката се дължи най-много до три години от прекратяване на брака, ако страните не са уговорили друг срок. Съдът може да продължи тези срокове, ако получаващият издръжката бивш съпруг е в особено тежко състояние, а другият може да я дава без особени затруднения".

Поначало издръжка се дължи до три години от прекратяването на брака. Този срок може да бъде продължен от съда - напр. след развода жената се оказва в напреднала възраст, нетрудоспособна и без доходи, след като цял живот се е грижила за съпруга, децата и домакинството. Продължаването на срока е по споразумение или по решение на съда.

Условията за удължаване на срока са две:

1. Първо, получаващият издръжката бивш съпруг, трябва да е "в особено тежко състояние". Примерно - тежка болест, пълна старческа безпомощност, липса на други близки. Тези неща могат да бъдат съчетани с трагическо изживяване на разрива на брака.

2. Второ, дължащият издръжка съпруг трябва да може да я дава "без особени затруднение". Той трябва да бъде с широки материални възможности и обезпечени условия на живот.

Двете условия трябва да са в кумулативна даденост.

Величината на продължението на срока не е посочена, следователно е по преценка на съда. Все пак издръжка не може да се присъди безсрочно.

Погасяване.

В чл. 83(3) СК е предвидена специална причина за прекратяване издръжката на бившия съпруг: "Правото на издръжка на бившия съпруг се прекратява, когато той встъпи в брак". Издръжката се поема от настоящия съпруг. Но същевременно новият брак разрушава и последните остатъци от връзките между разведените съпрузи. Задължението на първия съпруг не може да се възроди.

Конститутивните елементи на брака са:

1. съгласието;

2. дадено лично;

3. едновременно;

4. пред длъжн. лице по гражданско състояние;

5. безусловно;

6. подписан акт за гражд.брак;

7. актът си има реквизити;

8. подпис на длъжностното лице по гражд. състояние.

Въпрос №23

Унищожаемост на брака - понятие и обща характеристика на режима.

Унищожаемият брак е недействителен брак защото унищожаемостта е вид недействителност. Значи първо трябва да го съпоставим с нищожния брак. За нищожен брак никъде в СК не се споменава, но по същата логика, както в ГП неосъщественият ФС води до нищожност, така и тук при липсата на които и да е конститутивен елемент бракът е нищожен. Обратно, унищожаемият брак е основен на изискванията на чл.96(1), т.2 СК - заплашване.

За причините за унищожаемост нищо няма да кажем, защото те са в отделен въпрос от конспекта (24 въпрос). Продължаваме с характеристиката на унищожаемият брак, като го съпоставим с унищожаемите сделки. Общото е, че и унищожаемият брак поражда действие, както и унищожаемите сделки. Брак между майка и син поражда действие, въпреки че е унищожаем. Тук е налице една възможност да бъде прекратено действието на унищожаемия брак по съдебен ред. До този момент всички трябва да зачитат наличният брак като действителен.

Искът, с който се търси унищожаемост на брака е конститутивен, защото с него се търси една правна промяна на съществуващо положение. А правото да се иска унищожаемост на брака е преобразуващо субективно право. В ГП има една възможност и с възражение да се иска унищожаомост на сделката, но по отношение на брака това е недопустимо.

Процесуалната легитимация в СП също е стеснена. Тя се разглежда в следващия въпрос.

Основната разлика е свързана с последиците от унищожаването. В ГП действието на съдебното решение е ретроактивно. Докато с унищожаемостта бракът се прекратява занапред. Значимостта му през целия изтекъл период се запазва. Значи децата, които са родени, са родени по време на брак. За тях действа презумпцията за бащинство. Имуществото също е по съответния режим.

Заради това, че действието на унищожаването на брака е занапред, се налага едно сравнение с развода. При развод също е налице съдебно прекратяване на брака занапред. Различно е обаче основанието. При унищожаването на брака бракът се прекратява по причини, които са били налице още при сключването му. Обратно, при развода основанията са възникнали след сключването на брака.

Но има сходство в правните последици на развода и унищожаването на брака, ето защо съгласно чл.98(1) СК "Разпоредбите относно последиците на развода за личните и имуществените отношения между съпрузите, както и за отношенията между тях и децата се прилагат съответно и при унищожаването на брака. Недобросъвестността при унищожаване на брака има значението на вината при развода". При развода голямо значение за последиците има въпросът за вината. Поставя се въпросът как при унищожаването на брака да приложим тези правила. Какво да замести вината? Не винаги бихме могли да работим с вината. Затова законът казва, че значението на вината се замества с термина "недобросъвестност". Критерият за добросъвестност и недобросъвестност е знанието или незнанието. Този, който е знаел че има пречка, е недобросъвестен. Само в чл.62 ЗЗД добросъвестно значи грижливо.

Когато говорим за добросъвестност при сключването на брака не може да подминем запретените. Едва ли запретеният би могъл да знае за наличието на пречка, така че той е добросъвестен. В другите случаи ще е налице недобросъвестност и на двамата.

Въпрос №24

Причини и ред за унищожаване на брака.

Чл.96(1) СК Бракът се унищожава, когато при сключваното му са били нарушени чл.12 и 13:

"Встъпващият в брак е бил принуден да го сключи чрез заплашване с тежка и предстояща опасност за неговия или на негови близки живот здраво или чест".

Това обаче е една твърде обща формулировка, особено що се касае де изискванията на чл.12 по процедурните правила за издаване на разрешението. Един чисто теоретичен въпрос - сключва се брак от лице, което е ненавършило 16 години. Какъв е този брак? Появява се съмнение за нищожност. Волята на лицето е правно ирелевантна. Не непълнолетието настъпва на 14 годишна възраст. За липса на воля говорим при малолетните. Ако се опрем на порок на волята, ще видим че пълното запрещение е основание за унищожаемост, а не за нищожност. Виж чл.13(1) т.2.

И едно буквално тълкуване ще ни доведе до извода, че и този брак е унищожаем.

Законът урежда предпоставките за брак - чл 12 за възрастта и чл. 13 за дееспособността. Това очевидно не е случайно. Възрастта не е свързана само с волята, тя е свързана и с чисто физическото узряване на детето. Така че, не можем формално да сравняваме детето с пълно недееспособния. При ниската възраст има морално-етични съображения, които са аргумент за нищожността на такъв брак Но само де лега фаренда може да говорим за нищожност на брака на непълнолетен между 14 и 16 години.

1) Липсата на съдебно решение за разрешаването на брака на непълнолетен като причина за унищожавано на брака (чл.12(2)). В тази алинея конститутивно значение има само съдебното решение. Вътрешното убеждение на съдията не може да зависи от тях. Значи само ако съдебното решение е недействително, се стига до унищожавано на този брак. Напр. разрешението е подписано от друг, а не от председателя на районния съд Унищожаването на този брак става по следния ред. Съгласно чл. 97(1), т.1. Иск за унищожаване на брака може да се предяви при нарушаване на чл.12 — само от непълнолетния съпруг; но не по-късно от шест месеца от навършването на пълнолетието, ако няма деца от брака и съпругата не е бременна. Само от непълнолетния съпруг - той вече е еманципиран, значи може сам да предяви иска. Законът изхожда от идеята, че искът е даден за защита интересите на непълнолетния. Той единствен може да прецени дали да подаде иск. Дори и прокурорът не е овластен за този иск..

Има срок за този иск. СК предвижда да се изчака навършването на пълнолетие и от този момент тече срока за иска в продължение на шест месеца. Ако искът не бъде предявен в този срок, бракът е действителен. Не дори и по време на този срок има възможност искът да не може да бъде предявяван. Това става при две обстоятелства: 1) при бременност на съпругата и 2) при наличието на деца от брака. Общи за съпрузите деца, родени и преди брака, припознати или пък осиновени. Бременността или децата санират брака. Другото становище търси значението на бременността или общите деца като процесуална пречка за предявявано на иск за унищожавано. Материалното право е налице, но е блокирано действието му. Според мен има решаващ аргумент в полза на второто становище. Когато тълкуваме чл.97(1), т.1 можем да изходим от целта на законодателя Интересът на непълнолетния отстъпва пред един друг интерес - този на детето, което се е родило или ще се роди. Но ако бременността не завърши с раждане на живо дете бракът не се е заздравил и искът е възможен. Ако с изтекъл 6-месечния срок се отива към развод Следователно бракът не се санира при тези две обстоятелства, а просто материалното право е блокирано.

2) Следващата причина за унищожаване на брака е двубрачието. Съгласно, чл.13(1 ), т.1 "Не може да сключи брак лице, което е свързано с друг брак". В случая вторият брак е унищожаем докато не се прекрати предходния брак. С прекратяването на предходният брак, вторият не може вече да бъде унищожен. Активна процесуална легитимация по този иск принадлежи на всеки от съпрузите от втория брак, съпругът от предходния брак и прокурора. В хипотезата на двубрачие има и една специална възможност за иск даже и след като някой от съпрузите по унищожаемият брак е починал. Това означава, че бракът е прекратен. Искът в този случай няма да има за цел унищожаване на брака. Прекратеният брак не маже да бъде унищожаван. Целта е да се установи, че бракът е бил унищожаем поради двубрачие. Защо е необходимо това? Защото смъртта на който и да е от съпрузите предизвиква проблеми в наследяваното. За наследството на починалият съпруг по унищожаемия брак ще претендират двама съпрузи, (този от първия и този от втория брак). Значи целта е да се признае вторият брак за унищожаом и съпругът да не бъде наследник. Така имуществото ще се разпредели на другите наследници по закон без участието на втория съпруг. Легитимиран за този иск е и прокурорът. Значи наследниците трябва да се обърнат към него, за да защитят интересите си. Искът в случая е устаноиителен и решението на съда има установително действие. Установява се налице ли е основанието за унищожаването на втория брак.

3) Третото основание за унищожаване на брака е болестта. Според чл. 13(1 )т.2 "Не може да сключи брак лице, което е поставено под пълно запрещение или страда от душевна болест или слабоумие, които са основание за поставянето му под пълно запрещение".

Тук има една недомислица в закона. Според чл.97(1 )т.3 СК активна легитимация по този иск имат всеки от съпрузите и прокурора. Напълно запретеният не е могъл да се грижи за своите работи и правото би трябвало да е само на него. Другият съпруг не е имало как да не знае, че съпругът му е напълно запретен. И защо да му даваме право да иска унищожаваното на брака. Ако е имал користни подбуди? А ние на всичко отгоре му даваме защита.

Според чл.13(1 ), т.3 "Не може да сключи брак лице, което страда от болест, представляваща сериозна опасност за живота или здравето на поколението или на другия съпруг, освен ако болестта е опасна само за другия съпруг и той знае за нея". Това е следващата недомислица в закона. Нормата е установила защита на другия съпруг При негово съгласие бракът може да бъде сключен. В този случай унищожението на брака може да е само негово право. Откъде накъде и другият съпруг да има това право. Щом застрашеният приема болестта и не иска да унищожи брака, защо да признаваме правото на болния. Още пък по малко право има прокурорът да се меси в личния живот на здравия съпруг, който сам знае, че се жени за болен.

4) Четвъртото основание за унищожаване на брака е ако съпрузите са роднини по права линия. Докато трае бракът всеки от съпрузите, плюс прокурорът може да поискат унищожавано на брака За родството съребрена линия до четвърта степен включително е същото.

5) Петото основание за унищожаване на брака е когато той е сключен от лица, между които осиновяването създава отношения на роднини по права линия и на братя и сестри. С отпадането на осиновяването този брак се санира, но докато съществува осиновяването пък винаги може да се иска унищожаването му.

6) Шестото основание за унищожавано на брака намираме в чл.96(1)т.2 "Бракът се унищожава, когато встъпващият в брак е бил принуден да го сключи чрез заплашване с тежка и предстояща опасност за неговия или на негови близки живот, здраве или чест".

Заплашване. Текстът е така формулиран, че някои го определят това основание като принуда. Не бива да се смесват физическата принуда и насилието със заплашването.Щом липсва волеизявление при принудата, бракът е нищожен. А тук става въпрос за заплашване т.е. предизвиквано на основателен страх, чрез което се мотивира един или и двамата съпрузи да сключат брак.

Между другото грешка, измама, крайна нужда в СП са ирелевантни. Дори и грешката да е в личността на съпруга, дори измамата да е умишлена, дори и съпругът да е изпаднал в крайна нужда без средства.

Заплашването е малко по-тясно формулирано, отколкото по чл.9 от ЗЗД. Става дума за опасности, които се насочени спрямо лични, неимуществени блага на запрашения и негови близки. Значи, заплахата срещу имуществени блага не е основание за унищожаемост на брака. Ясно е казано в чл. 96(1 )т. 2 СК "...живот, здраве или чест".

"Близки" не е дефинирано понятие приема се, че близки са: близките роднини и нероднините. Понятието се характеризира преди всичко с фактическите отношения между лицата. Въпрос на конкретна преценка е и доколко опасността е способна да повлияе на близките, които са предмет на заплахата. Тежестта на заплахата, характера на опасността и личните качества на заплашения и заплашителя се преценяват също конкретно за случая.

Чл.97(1)т.2 посочва кой е легитимиран да предяви иск за унищожаване на брака поради заплаха. Това е само заплашеният съпруг. Неговата вола е била опорочена, независимо дали другият съпруг знае или не знае за заплахата. Този иск се предявява не по-късно от 1 година от сключването на брака. При положение, че заплахата е продължила и по време на сключеният брак това би послужило като основание за развод. Значи след 1 година е открит пътят за развод, защото заплахата е причина за разстройството на брака

Въпрос №25

Развод - обща характеристика, законодателно развитие на уредбата.

Понятие. Няма легално определение, но разводът е способ за съдебно прекратяване на брака приживе на съпрузите, по причини, настъпили след неговото сключване.

Принципно разводът е бил допустим по българското право и преди години, когато отношенията са били уреждани от екзархийския устав. В това отношение източноправославната църква била по-либерална от католическата. Разводът се допуска от законодателствата с оглед житейската необходимост. Това е една реалност, с която трябва да се съобразим. Основен принцип в правото, е че правното положение трябва да съответства на фактическото.

Законът допуска само съдебната форма на развод. Макар че бракът се сключва пред длъжностното лице по гражданското състояние, не можем да приемем, че това ще бъде и най-удачната форма и за прекратяването му. Това би било удачно в ГП, но не и в СП, защото прекратяването на брака е свързано с множество положения, които трябва да бъдат уредени

Законът урежда две групи проблеми. Първата група са тези по допускането на развода. При какви предпоставки може съдът да допусне развод? - тук можем да кажем нещо за развитието на законодателството. Принципно в него са възможни два подхода

- подход на абсолютни основания и

- подход на относителни основания.

По екзархийския устав са били необходими само абсолютните основания: прелюбодеяние, разделяне на хляба и постелята, детеродна неспособност, и т.н. Абсолютни ще рече, че щом се докаже, че е налице този факт, съдът трябва да допусне развода. Значи няма място за преценка доколко е тежко това нарушение, как се е отразило то на съпрузите и т.н. Има ли препюбодеяние - дава се развод. Чисто формално съдът преценява.

Относителното основание се е появило в ЗЛС. Там е била установена смесена система - наред е абсолютните основания се появява и относителното основание - дълбоко разстройство на брака. Или пък грубо нарушаване на брачните задължения.

В крайна сметка с Кодекса от 1968 година абсолютните основания отпадат като остава единствено основание - дълбоко разстройство на брака, което е относително основание за прекратяване на брака. Наред с това СК урежда е едно друго основание за прекратяване на брака. Наред с това СК урежда и едно друго основание за прекратяване на брака - взаимното съгласие между съпрузите. То е било познато и на ЗЛС, но е било отменено Сега действащият СК урежда тези два вида основания за развод.

Развод по исков ред е равно на развод поради дълбоко разстройство на брака. Това е едно исково, спорно производство, което се развива по реда на особените искови производства по ГПК.

При развод по взаимно съгласие спор няма. Съпрузите са единодушни и по последиците от развода Затова производството в този случай не е исково, а е от групата на охранителните производства Съпрузите заедно подават молба и съдът само проверява налице ли са законовите предпоставки и допуска развода.

Втората група проблеми, които урежда законът във връзка с развода е свързана с неговите последици:

- личните последици, които са свързани със статута на съпрузите и положението на непълнолетните им деца, ако има такива:

-  имуществените последици. Те при развода по исков ред са извадени от производството, с цел опростяване на производството. Те задължително се разглеждат отделно. При развод по взаимно съгласие те трябва да бъдат уредени в споразумението между съпрузите.

В проекта се предвижда една чест от имуществените последици да бъдат уредени още в брачния договор. Но само относно дяловете в общото имущество. Предварителни последици извън тези в брачния договор са недопустими: издръжка, семейно жилище и т.н.

Въпрос №26

Развод по исков ред

Всеки съпруг може да иска развод. Това е едно преобразуващо право, което се упражнява само по съдебен ред чрез иск. Искът е конститутивен. За да възникне правото трябва да са налице тези предпоставки. които законът изисква. Предпоставката е състояние на брака, описано в закона като дълбоко и непоправимо разстройство на брака. Не просто какво да е разстройство, а такова, което води до несъвместимост и невъзможност за продължаване на брачната връзка. Разстройството е дълбоко, когато формално не е останало нищо от брака. Връзките са напълно разкъсани Непоправимо да се разбира като невъзможност за възстановяване на семейните отношения

Съдът трябва да прецени тези два момента: дълбоко и непоправимо. Колкото и дълбоко да е разстройството евентуално би се стигнало до прощаване. Тези факти "дълбоко и непоправимо" трябва да бъдат доказани. Доказва ги ищецът. Не е достатъчно само твърдението на съпрузите, че бракът е дълбоко и непоправимо разстроен. Доказването ще въведе в процеса и нови факти. Обикновено се установяват причините за да се стигне до този разрив. Дали е имало изневяра, дали несходство в характерите и т.н. В момента има още една необходимост за това, че съдът трябва да изследва причините за разрива и това е чл.99 (2) СК "С решението за допускане на развода съдът служебно се произнася относно вината за разстройството на брака освен ако разстройството се дължи на обективни причини, които не могат да се вменят във вина на съпрузите". В проекта съдът ще се произнася за вината само ако това бъде поискано.

Доказване на дълбоко и непоправимо разстройство на брака.

Много често като доказателство се изтъква фактическата раздяла между съпрузите. Фактическата раздяла може да бъде от една страна причина за разстройството на брака, а от друга страна може да бъде и проява на разстройството на брака. За фактическа раздяла се говори не непременно, когато съпрузите живеят разделено, а:

1.  да има важна причина за раздялата и

2. да е свързано с прекъсване на семейните отношения. Може да живеят разделено, но всеки уикенд да са заедно.

Между другото в проекта е сложена една граница - бракът се прекратява, ако съпрузите живеят във фактическа раздяла повече от две години. Но това прилича на абсолютно основание.

Освен фактическа раздяла в съдебната практика има ботата основа на причините, довели до дълбоко и непоправимо разстройство на брака.  Масовите случаи са физически тормоз, изневяра и т.н.

Въпросът за опрощаването. Когато брачното нарушение, което е причина за развод бъде опростено, няма развод.

Въпросът за вината. В момента обаче, вината заема централно място в бракоразводните процеси. Понятието вина е психическото, субективно отношение на единия съпруг към неговото брачно нарушение. Все пак, възможно е да няма виновен. Разстройството на брака да се дължи на обективни причини - напр. болест на единия съпруг (той става пълно невменяем). В момента има и една такава възможност - съпрузите да поискат от съда да не се поизнася за вината - виж чл.99(3) СК. Условията на чл.99(3) СК са трудно достижими - изисква се от съпрузите да постигнат споразумение както при развод по взаимно съгласие. Но целта на правилото е да се облекчи работата на съда. Ако съпрузите представят такова споразумение съдът няма да разглежда въпросът за вината.

В проекта това правило е изоставено. Вината там няма процесуално значение, но мисля че това не води до отпадане на възможността при развод по исков ред за в бъдеще съпрузите да постигнат споразумение и съдът да провери дали то ще отговаря на интересите на децата и да го отпусне. Това е възможност делото да завърши със спогодба, те. имуществените отношения отпадат и остават за уреждане само въпросите за децата. Добре би било и едно такова правило, каквото е чл.99(3) СК да остане в проекта. Отпадането на въпросът за вината не значи, че и проблемът за споразумението ще отпадне.

Защо в момента вината е поставена на централно място? - това правило бе уредено през 1985г и обяснението е много важното отношение на вината при определянето на последиците на развода. Вината по-нататък има значение при решаването на въпроса за родителските права. Според чл 106(2) СК "Съдът предоставя упражняването на родителските права, след като прецени всички обстоятелства с оглед интересите на децата. Тези права не могат да бъдат предоставени на виновния за развода съпруг, ако това ще се отрази отрицателно за отглеждането и възпитанието на децата. Дори и да липсва това правило, съдът надали ще повери децата на виновния за развода съпруг.

Съпрузите винаги водят битката за вината във войната за децата. Въпросът за вината е свързан и със семейното жилище. Ако има вина, има деца; на когото поверят децата, той печели и семейното жилище. Според чл. 107(1) СК "При допускане на развод съдът предоставя ползването на семейното жилище на единия от съпрузите, когато то не може да се ползва поотделно от двамата, като взема предвид интересите на децата, вината, здравословното състояние и други обстоятелства".

Другото значение на вината е във връзка с издръжката. Съгласно чл.83(1) СК"Право на издръжка има само невиновният за развода съпруг".

Има и други случаи, в които вината е от значение - разноските по делото се поемат от виновния. Друг случай, при който винта е централна има в чл.102(1) СК. Правото да се иска развод не преминава върху наследниците. Те обаче могат да продължат процеса, за да установят основателността на предявения иск, ако той се основава на виновното поведение на преживелия съпруг. Смъртта е основание за прекратяване на брака. При това положение обаче, щом бракът е прекратен, преживелият съпруг остава наследник наравно с наследниците по закон и завещание. Ако делото беше решено своевременно, това нямаше да се случи. Наследниците продължават делото, но с цел доказване вината на преживелия. Решението, към което те се стремят е установително. Искът вече е установителен. Кои наследници могат да предявяват този иск? - по принцип с наследниците по завещание съпругът не се конкурира и те нямат интерес. Остават наследниците по закон.

Предпоставка да се продължи делото е починалият де е поискал от съд да се произнесе за вината Не може тепърва наследниците да правят тази молба за оценка. Ако бъде уважен иска, преживелият не наследява нито по закон, нито по завещание. Все едно че разводът е изпреварил смъртта.

Някои особености в производството по исков ред за развод. Това е един особен исков процес, който се развива по чл.258 - 270 ГПК.

Първо, при предявяването на иск трябва да се отбележи ограничението, че ако съпругата е бременна или има дете до 1 годишна възраст, на делото не се дава ход, освен ако тя не даде съгласието си. При започнало дело тя винаги може да бъде поискана от всеки съпруг, е той да постанови привременна мярка по въпроси, по които съпрузите спорят. Тези привременни мерки се установяват с определение от съда и траят само докато делото е висящо. ГПК дава възможност всички брачни искове да бъдат съединени: напр. за издръжката, за фамилното има, за ползването на семейното жилище и т.н.

Чл.260 ГПК е важно процедурно правило. Всеки ищец трябва да посочи като основание на иска си всички възможни причини, които според него са довели до дълбокото и непоправимо разстройство на брака. Има тежка санкция за този, който не спомене всички възможни причини -- при един следващ иск той не може да си служи с основание, което не е споменато до момента на устните състезания. Защото той е могъл да го каже.

Другото важно нещо - първото заседание винаги е помирително Помирителното производство е първо съдът се опитва да покани съпрузите да се помирят лично, не адвокатите им. Неявяването на ищеца на това помирително заседание води до прекратяване на процедурата. Има едно изключение да не се проведе помирително заседание - чл.259 ГПК. Също и като изключение да се проведе второ помирително заседание - виж същия член.

Бракоразводното решение може да съдържа дизпозитиви по всички въпроси и може да бъде обжалвано. Главният дизпозитив е допускането на развода. Горната инстанция вече ще разгледа въпросите за фамилното жилище, име и издръжката. След като бракоразводното решение е влязло в сила последващите атаки не могат да възстановят брака - той е окончателно прекратен.

Въпрос №27

Развод по взаимно съгласие.

Нормално е да се приема, че щом бракът се сключва доброволно то той може да бъде прекратен по взаимно съгласие. Чл.100 СК "При сериозно и непоколебимо взаимно съгласие на съпрузите за развод съдът допуска развода, без да издирва мотивите им за прекратяване на брака." Значи съдът трябва да прецени дали е налице такова сериозно, обмислено и непоколебимо съгласие. Той не изследва въпросът защо те искат да прекратят брака. Не се търсят доказателства за това, дали бракът е разстроен. Съпрузите може да са прекратили всички свои връзки.

Съгласието обаче не е достатъчно за да се допусне развод. Пред съда трябва да бъде представено и едно споразумение между съпрузите, което съдът е длъжен да потвърди. Защото това споразумение трябва да е законосъобразно и някой да го провери и то не кой да е, а съдът. Но споразумението не е основание за развода, съгласието е основанието.

Макар че сериозното съгласие на съпрузите е основание за съд да допусне развода, то не е част то ФС, т.е. при заплаха, измама и други пороци на волята на един от съпрузите разводът може да бъде отменен. А ако съгласието е част от фактическия състав, разводът не може да се отмени. Разводът е последица от съдебното решение. Не можем да говорим за смесен фактически състав: съгласие плюс съдебно решение.

Законът установява един срок, в който от сключването на брак такова искана не може да се прави - 3 години. Възможно е от неулегнали отношения да се стигне до развод и да не се отива към лекомислено решение, а тази норма е това ограничение. Всъщност съпрузите могат са се разведат по исков ред. Разликата между двете производства, е че по исков ред се доказва дълбокото и непоправимо разстройство на брака, а по чл. 100 СК това не е необходимо.

Искането трябва са е подписано от двамата съпрузи и се представя пред съда заедно със споразумението. В този случай първото заседание също е помирително. За разлика от развода по исков ред тук на помирителното заседание трябва да присъстват и двамата съпрузи. Иначе се прекратява делото въобще. Какво трябва да съдържа споразумението: В първата си част споразумението по нищо не се отличава то една спогодба по съдебен ред. Приема се, че споразумението относно децата има по-особен характер, тъй като става въпрос за друг субект. Но принципно и в тази си част споразумението се доближава пак до съдебната спогодба, макар че проф. Ненова го нарича сюи генерис.

Първата група въпроси се уреждат от съпрузите значително по-свободно. Да си установят общите имуществени отношения те имат пълна свобода. Имуществените отношения трябва да бъдат решени окончателно - това е един вид делба.

Другият въпрос, който те трябва да уредят е за семейното жилище. При който са децата, на него остава и ползването на семейното жилище.

Друг съществен въпрос от споразумението е свързан с издръжката.

Възможно е са се каже, че те не си дължат издръжка. Но възможно е и да установят нейният размер и продължителност. Тази издръжка е договорна, не законна.

Друг въпрос от споразумението е този за децата. Децата, върху които и двамата съпрузи имат общи права. Една слабост на уредбата е, че липсва изрично правило, което да задължи съдът да изслуша детето. Казано е само, че съдът трябва да провери, дали в споразумението интересите на детето са защитени. Е как да провери това - само с прочитането на споразумението ли? При развода по исков ред 10-годишно дете може да бъде изслушано.

1. Кой ще упражнява родителските права.

2. Какви ще са контактите между детето  и другия родител. Някакъв режим трябва да е уговорен.

3. Каква издръжка ще дължи родителят, който няма да се грижи за детето. Въпросът за семейното жилище също е съществен.

Освен тези въпрос съпрузите могат да включат и други факултативни елементи. Това не е забранено, стига да не противоречат на морала или на императивните норми в закона. За да утвърди споразумението съдът прави преценка дали то е пълно. На второ място, дали са защитени интересите на детето. Ако открие нередности, съдът трябва да даде указания на съпрузите да го поправят. В определен срок. Неспазването на тия указания води до отхвърляне на иска.

Ако няма недостатъци, споразумението се утвърждава от съда с решение. За разлика от спогодбата, която се утвърждава с определение.

Понеже споразумението наподобява съдебната спогодба, то и при пороци на волята уредбата е аналогична. Споразумението може да бъде атакувано изцяло или отчасти. Като това не води до отмяна на решението за допускане на развода. Само споразумението се отменя и се замества с ново доброволно или чрез спор в съда. Това не се отнася до въпросите за родителските права - тях съдът разглежда служебно и те не могат да се променят. Само при изменение на обстоятелствата и тези въпроси могат да се атакуеми. Като ищецът доказва това изменение - напр. доказва, че може да полага по-добри грижи.

Съдът може служебно да се сезира и да измени постановените по-рано мерки. Това е едно изключение в гражданския процес, защото в него служебното начало е стеснено.

Въпрос №28

Лични последици от развода.

Тона, което законът урежда при развода е, че той внася промяна в правния статут на съпрузите. Те стават бивши. Това означава, че веднага с влизането в сила на съдебното решение за развод те могат да сключат брак. Пречката по чл. 13(1 )т.1 отпада.

Единственият личен въпрос, който СК урежда е свързан с фамилното име. Съгласно чл. 103 "Съдът може да постанови след развода съпругът да носи името на другият съпруг, ако последният е съгласен".

2)Ако единият съпруг е станал известен е името на другия, съдът може да реши той да продължи до носи същото име.

3)При изменение на обстоятелствата бившият съпруг може да поиска другият съпруг да престане да носи неговото име.

Чл. 103 СК ще намери приложение само при развод по исков ред. Той урежда изключенията, при които бивш съпруг може да носи фамилното име на другия бивш съпруг. Кога става това:

1.със съгласието на титуляра. Това е първият случай.

2.съдът по своя преценка дава правото да се носи това име. Съдът преценява негативно - т.е. дали този съпруг ще търпи неудобства, ако той приеме фамилията си по произход.

Въпреки това титулярът на фамилното име има възможност да поиска от съда другият съпруг да спре да носи фамилното му име. Напр. другият съпруг (бивш) е извършил престъпление и така е опетнил неговата фамилия. Съдът ще прецени конкретно това и може да постанови край на това право. Това е въпросът за личните последици.

От учебника. Въпросът за фамилното име на съпруга след развода се поставя, когато той приел или доставил фамилното име на другия съпруг. Решението на въпроса е от значение главно за жената, защото на практика тя приема или добавя името на своя съпруг. По ЗЛС запазването на името зависеше единствено по волята на титуляра. СК допусна носена на името въпреки противопоставянето на титуляра. При съгласие на титуляра е ясно.

Запазване на фамилното име при несъгласие на титуляра. Хипотезата е възможна поради чл.103(2) СК. Съдът констатира, дали този съпруг е станал известен с това име. Тази важна причина е най-характерната. Но съдът се ръководи и от други обстоятелства - напр. че е удобно майката да носи същото име, което носят и децата, които са й поверени.

Отнемане на запазеното носене.

СК охранява оправданите интереси на съпруга, чието име след развода се носи от другия съпруг. Няма значение на какво се основава това носене: на съгласието на съпруга титуляр или на наложено то съда положение поради "известност". Във всички случаи титулярът може да поиска другият съпруг да престане да носи неговото име. Напр. при неморални прояви от негова страна и престъпни деяния.

Какво фамилно има трябва да носи бившият съпруг, ако бъде преустановено носенето на придобитото чрез брака име? - Възстановява се фамилното име, което той е имал преди сключването на брака.

Възможно е разведеният съпруг да продължи да си служи с името на бившия съпруг, макар да е изгубил това право. Засегнатият разполага с общите правни способи за защита правото на име. Той може да предяви два иска. Първият иск е за преустановяване на безправното носене -чл.422 ГПК. Вторият иск е за обезщетение поради претърпени вреди - чл.45 ЗЗД "Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму"

Всичко това не се отнася до фамилното име на децата. Познати са домогвания за такава промяна в съдебната практика - напр. майката е озлобена срещу бившия си съпруг и се стреми към промяна на бащиното и фамилното име на децата. Тези домогвания са неоснователни. Децата запазват името, записано в акта за раждане.

Въпрос №29

Имуществени последици от развода - относно имуществената общност.

Пак се връщаме към СИО. Сега ще продължим от там откъдето сме спрели в нея. Чл.26 посочва развода като основание за прекратяване на СИО. Много често се използва неправилен термин - че общността се разделя, което е груба грешка. Прекратява се - отпадат специфичните характеристики на СИО. Бездяловостта се превръща вече в дялово, обикновена съсобственост под режима на ЗС изцяло. Отпаднала е и другата специфика - че СИО е неделима. Вече е делима и може да се извършва делба.

Какви са дяловете на съпрузите се казва в чл.27 - дяловете са равни. В тази връзка споменахме, че чл.27 изхожда от презумпцията за равни принос. Това е първоначалното положение. Щом разводът е по исков ред веднага чл.27 определя равни дялове. Предпоставките за неравни дялове са в чл.28. Но първо една обща характеристика. Искането на един ще е за по-голям дял. Правото на по-голям дял е едно преобразуващо субективно право. То се упражнява само по съдебен ред.

Дори и да не спорят този, който ще получи по-голям дял ще предяви иск. Искът е конститутивен. За неговото предявяване има срок в чл.30 - едногодишен срок от прекратяването на брака. Този срок е преклузивен, а не давностен.

Освен при развод, исковете за по-голям дял могат да бъдат предявявани:

1. при унищожение на брака;

2. при чл.26(2) "имуществената общност може да се прекрати по съдебен ред и през време на брака, ако важни причини налагат това."

Кои са основанията за искане на по-голям дял:

1) чл.28(3) "при прекратяване на общността поради развод или по реда на чл.26 (2) съдът може да определи по-голям дял от общото имущество на единия съпруг, ако приносът му в придобиването значително надхвърля приноса на другия съпруг". Значително по-голям принос казва закона. Незначителността не е основание. Това, че единият е имал по-голяма заплата не е достатъчно, защото приносът е принос в целия му смисъл по чл.19(2) - както прекия, така и косвения.

Съдът само, по справедливост ще даде оценката си спрямо косвения принос (работата в домакинството).

Оценката на косвения принос е възможност. Това означава, че искането може да се отнася само до по-голям дял върху отделни вещи или влогове. Преценката на съда не може да бъде друга, освен цялостно за цялата СИО. В крайна сметка съдът трябва да се ориентира към някакви цифри. Ще каже примерно, че приносът на единия съпруг е 60 към 40. Става дума за определяне на нови идеални части в съсобствеността, но само в рамките на производството.

2) Следващото основание за по-голям дял в свързано с упражняването на родителските права. Ако в чл.28 (3) общата идея е да не се допусне неоснователно обогатяване, то в чл.28 (1) пък интересите на децата са в основата на промяната в дяловете.

Предпоставките тук на първо място са на съпруга да са предоставени родителските права върху децата от брака. И второто - това предоставяне да създава за него особени затруднения. Сами по себе си, предоставянето на родителските права не е основание. Двете предпоставки тук трябва да са кумулативна даденост. Ясно е, че съдът може да предостави родителски права на родителя, който е финансово затруднен, но пък има по-добри родителски качества. И за да се компенсира това съдът ще му даде по-голям дял.

Все пак, основния момент на доказване ще е материалното положение на този родител. По справедливост съдът ще прецени и определи някакъв нов размер на дяловете, така че да се компенсират затрудненията.

3) Чл.28 (2) СК съдържа също правило относно упражняването на родителските права. Съпругът, на когото са предоставени за отглеждане и възпитаване ненавършилите пълнолетие деца, получава извън дела си движимите вещи, който са предназначени за тяхното отглеждане и възпитание. Тази норма пряко няма ефект, но косвено има , защото вещите, предназначени за отглеждано на децата се обособяват вън от общността. Значи тя се намалява. Дяловете пак са равни, но от по-малка СИО. Тук не става въпрос за вещите които са в собственост на децата - те не влизат в СИО. Вещите трябва да са предназначени към отглеждането и възпитаването на децата и то актуализирано към момента на развода, не към момента на тяхната покупка.

Би могло да се предложи нещо de lage ferenda. Вместо да се дават тези движими вещи на родителя е възможно те да бъдат предоставени на детето. На 16 г. то може да има напр. мотопед, компютър, техника. Вещи, които не са евтини.

Още нещо друго de lage ferenda. Дали съдът не би могъл служебно да се произнесе относно режимът на тези вещи, защото другият родител може да не ги поиска. Така, както сега действа текстът няма възможност за такова служебно произнасяне.

Чл.28(1) и (2) пораждат следния проблем. И в двата случая критерии е упражняването на родителските права, при определяне на по-голям дял от СИО. Както виждаме от чл.106 съдебното решение може да бъде изменено. В един момент съдът предоставя на бащата отглеждането на децата. И вещите, които майката е получила би трябвало да следват децата.

По-интересно е обаче, ако бащата, поиска и по-голям дял. ВС допуска това. Справедливо е и в интересен на децата да се допусне това.

Ако този, който има право на по-голям дял вземе, че почине по време на производството, може ли неговите наследници и кредитори да искат по-голям дял. В хипотезите на (1) и (2) от чл.28 СК - категорично не, защото става дума за една лична преценка на титуляра на по големия дял, който е починал. При хипотезата на (3) е възможно, защото прекият принос все пак подлежи на доказване.

Въпрос №30

Други имуществени   последици   от развода.

1. Започваме с правото да се иска част от стойността на личното имущество на другия съпруг. Това право е уредено в чл.29 СК "При развод всеки то съпрузите има право да получи част от стойността на вещите за упражняване на професия и от вземанията на другия съпруг придобити през време на брака, ако са на значителна стойност и той е допринесъл за придобиването им с труда си, със средствата си или с работата си в домакинството. Този иск може да се предяви и преди развода, ако поведението на съпруга, който е придобит имуществото, поставя в опасност интересите на другия съпруг или на децата". Заглавието на текста подвежда - "Получаване на дял отличното имущество". Като че ли става въпрос за дял в съсобственост. Няма такова нещо. Искът не е конститутивен от стойността, т.е. това е една парична претенция. Щом има претенция това ще се упражни с осъдителен иск, за да се осъди екс-съпругът да плати тази сума. За кои лични имущества става въпрос? 1) за вещите за упражняване на професията по чл.20(2) СК "Лични са вещите (движимите), придобити от единия съпруг през време на брака, които му служат за обикновено лично ползване или за упражняване на професия; 2) за вземанията на другия съпруг, т.е. облигационните му права. Може да са парични, може и непарични, но те имат- паричен еквивалент. Предпоставката е най-напред те да са на значителна стойност. Значителната стойност се преценява конкретно от съда с оглед на стандарта на съпрузите.

Втора важна предпоставка е приносът на съпруга, който иска тази сума. Той трябва да е допринесъл за придобиването на тази сума. За какъв принос става въпрос - ясно е, че става въпрос както за прекия, така и за косвения принос. Приносът в този случай трябва да се предполага, не е нужно да се доказва. Презумпцията е за равен принос. Щом приносът равен, ако не се докаже друго, наполовина е. Ако е установено друго във връзка със спора по чл.28(3) СК това трябва да се съобрази и с чл.29 СК. Очевидно идеята на законодателя е такава - вземанията от вещи за упражняване на професията са включени в СИО, но за удобство са лични. И при прекратяване на брака тази тяхна същност престава да съществува за да се възстанови равенството. Да се премахне неоснователното обогатяване на единия съпруг за сметка на другия. Титулярът на вещта би се обогатил без основание, тъй като и другият е имал участие Искът по чл.29 СК може да бъде предявен в същия едногодишен срок, както и горните по чл.28 СК. Допустим е при: 1) развод; 2) унищожаване на брака; 3) хипотезата на чл.26(2) СК - прекратяване на СИО.

Другата имуществена последица на развода е свързана с ползването на семейното жилище. Значимостта на този въпрос е особено голяма когато от брака има деца (до 18 години). Тогава съдът е длъжен служебно да се произнесе по въпроса за семейното жилище.

Понятие за семейно жилище - това е жилището, в което са живеели съпрузите до развода или до фактическата раздяла. Чл.107 СК използва понятието ползване. Какво е това ползване - вещноправно или облигационно? Вещното ползване е нумерус клаузуз - щом няма такова посочване по аргумент на противното приемаме, че то е облигационно ползване, възникващо по силата на съдебно решение. Нищо не е казано по въпроса дали е възмездно или безвъзмездно. В ГП са познати и двата вида. Въпреки това в ГП има един общ принцип, че доколко не е казано друг отношенията са еквивалентни. И съпругът дължи възнаграждение за ползването. На кого ще дължи възнаграждението? - зависи от собствеността върху семейното жилище. Те може да принадлежи и на трето лице. Може да е и на свекървата на съпругата, която след развода естествено ще иска наем. Но когато има деца, трябва да се спомене, че те не дължат наем на когото и да било. Въпросът се поставя тогава, когато семейното жилище не може да се ползва от двамата съпрузи едновременно. Най- важният критерий от който се ръководи съдът са децата под 18 години. Родителят, който упражнява родителските права, получава и ползването на семейното жилище. Съдът служебно се произнася по това. Упражняването трае до навършване на пълнолетие на децата. Дотогава се ползва и семейното жилище. Навършването на пълнолетие от децата слага край на ползването на семейното жилище, когато то е собственост на другия съпруг или на трето лице.

При наличието на деца по изключение ползването на семейното жилище може да се даде по отношение на жилището на близък на единия съпруг и за по-кратък срок. Съгласие чл. 107(4) СК "Когато от брака има ненавършили пълнолетие деца и семейното жилище е собственост на близки на единия съпруг, съдът може да го предостави на другия съпруг, комуто е предоставено упражняването на родителските права, за определен срок". Този срок обикновено в съдебната практика е до 2 години. В проекта съдът не определя срок, но ползвателят се счита за такъв, както при наемни отношения със собственика при безсрочен договор. Това значи, че след едномесечно предизвестие собственикът може да прекрати договора с ползванеля. Ясно е, че близкият другия съпруг ще предпочете да го прекрати.

Следващият критерии по важност при определяне на ползването на семейното жилище е вината. Вината се среща в (1) на чл.107 При допускане на развода съдът предоставя ползването на семейното жилище на единия от съпрузите, когато то не може да се ползва поотделно от двамата, като взема предвид интересите на децата, вината, здравословното състояние и други обстоятелства". В (2) пък се споменава, че когато от брака няма ненавършили пълнолетие деца и семейното жилище е собственост на виновния съпруг, съдът може да предостави ползването на невиновния съпруг само за определен срок". Тази алинея отпада в проекта.

Вината евентуално би била от значение за ползването на семейното жилище в случаите, когато то е общо. Възможност за представяне на жилище, собственост на другия съпруг, за ползване от другия остава единствено на основание упражняването на родителските права.

Логично е във всички тези случаи, когато е било предоставено чуждото жилище за ползване, ако ползващият сключи нов брак, ползването да се прекрати автоматично. Мисля че случаят трябва да се разпростре и върху фактическото съжителство. Защото изключително неморално е бившият съпруг да живее в собственото си жилище с любовника на бившата си жена.

3. Друга имуществена последица от развода е отпадането на наследяването. Наследяването по закон автоматично отпада, защото лицата нямат вече качеството съпрузи. Съгласно чл.104 "След развода бившите съпрузи престават да бъдат законни наследници един на друг и губят всички изгоди, произтичащи от разпорежданията в случай на смърт направени преди това. Същите последици настъпват и когато основателността на иска за развод е установена след смъртта на ищеца".

Значи наследяването по завещание също отпада, защото то е разпореждане в случай на смърт. Завещанието губи сила автоматично, защото се предполага, че мотивът на завещанието е качеството на лицата, които са вписани като облагодетелствани. Законът предполага, че волята на завещателя отпада. Ако иска, да направи ново завещание на екс-съпруга.

Второ разпореждане в случай на смърт е застраховката в полза на съпруга. Сумата ще бъде изплатена на наследниците, а не на екс-съпруга. Ако има осигуровки в случаи на смърт е същото.

4. Последна имуществена последица от развода е отмяна на дарението. Подобно на завещанието и дарението е облагодетелстваш акт. Мотивът е качеството съпруг. Действието на правилото се разпростира и върху даренията, направени преди брака, направени във връзка с брака  - например при годежа.

Предпоставката да бъде отнето едно дарение е имуществото на една значителна стойност. Преценката на съда е в зависимост от стандарта на съпрузите. Друга предпоставка за да възникне правото на отмяна на дарението е свързана със страните по договора. Дареният е другия съпруг. Дарителят може да бъде другия съпруг или негови близки. Извън приложното поле на чл.105 СК остават даренията между близките на съпрузите. Последната предпоставка за отмяна на дарението между съпрузите е то да не противоречи на морала и добрите нрави.

Правото на отмяна на дарението е потестативно право, което се упражнява по съдебен ред. Законът е установил едногодишен срок за тази отмяна, който започва да тече от деня на допускането на развода чрез съдебното решение (или от деня на унищожаването на брака).

Един неуреден въпрос - какво става с третите лица, коти са придобили подареното имущество. Правата на тези лица ще се засегнат от отмяната. За недвижимите вещи трябва да приложим чл.227 ЗЗД.

Въпрос # 31

Последици от развода свързани с децата. Упражняване на родителските права.

Прекратяването на брака м/у родителите се отразява върху положението на децата. В бракоразводния процес по молба на страните, съдът, пред който е предявен иска за развод или У. на брака определя привременни мерки за грижата за децата и тяхната издръжка. Те имат действие до приключване на процеса. Основен критерий при определяне на мерките е интересът на децата. Привременните мерки се постановяват с определение на съда, което не подлежи на обжалване, но същият съд може да го изменява. Адресат на мерките са децата, общи на двамата родители - това са общи рождени деца. Произходът им се установява с акта за раждане Става въпрос за деца, върху които родителите упражняват родителски права (малолетни и непълнолетни). Съдът постановява мерките служебно. Преди да постанови мерките съдът изслушва определени липа, като той не е обвързан с мненията им. Изслушват се:

-  родителите задължително. Те могат да се споразумеят за децата, като това не обвързва съда;

- децата, навършилите 14 г. - задължително; от 10 - 14 г. изслушването е факултативно. Изслушване на деца под 10 г. е недопустимо; - близки — изслушването е факултативно. Съдът с длъжен да преценява всички обстоятелства с оглед интереса на децата. Родит. права не могат да бъдат предоставени на виновния съпруг при — условие: ако това ще има отрицателно въздействие в/у отглеждането и възпитанието на децата. Ако условието липсва, няма пречка за поверяване на децата на този съпруг. Ако решението на съда не съответства на интересите на детето, то ще подлежи на отмяна от II инст. съд, защото противоречи на закона.

Упражняване на родит. права:

- съдът постановява на кой от родителите да се предостави упражн. на родит. права. Предпочетеният родител трябва да е дееспособен и да не е лишен от родит. права. Може да е непълнолетен, защото с встъпването в брак той се еманципира. Родителят, на когото не е предоставено детето, не изгубва качеството си родител, нито титулярството на родит. права. Губи само голям обем от практическото им осъществяване. Другият родител има право да поддържа лични отношения с детето; да упражнява родит. възпитателно възд. върху него;

-съгласието му е безусловно необходимо за осиновяване на детето; дължи издръжка;

-ако родителят, на когото е предоставено детето изгуби родит. права, те автоматически преминават върху др. родител (така е и при смърт на родителя)

Издръжката - по време и след процеса - привременна, служебна. За минало време от 3 мес. назад, издръжка се присъжда само, ако е била поискана.

Настаняване на детето при 3-то лице или в обществено заведение. Прилага се само по изключение, когато интересите на детето налагат това. Третото лице е извън родителите. Обществ. заведение - само ако не може да бъде настанено при 3-то лице. Съгласието на 3-тото лице е необходимо. То не става носител на родит. права. То не може да представлява детето. Настаняването отпада с отпадане на обстоятелствата, които го налагат. Родит. права продължават да се носят от родителите. Изменение на мерките:

- ако обстоятелствата се изменят. Мерките нямат сила на присъдено нещо. Начин - само РС по местожителството на детето; служебно, по молба на единия или двамата родители. Производството е съд. админ и няма ответник и ищец. Съдът изслушва съотв лица. служебно се разглеждат въпросите за издръжката, по-големия дял от СИО, ползването на сем. жилите. Изпълнение на действ. на решението - законът не урежда изрично нито начина, нито изпълнителния орган. Преустановяване действието на решението:

- автоматически при навършване на пълнолетие на детето;

- при брак на непълнолетния. Постановените мерки отпадат при нов брак на бившите съпрузи.

ВЪПРОС # 32

Настойничество и попечителство.

Н. и П. имат комплексен юридически характер. Обхващат 2 разновидности от грижи, които се обуславят от възрастта на детето, сьотв. от вида на запрещението. Н. и П. се отнасят до 2 категории лица - деца и запретени.

Настойничество - учредява се над 2 категории лица:

- над малолетни лица (ненав. 14 г. ), чиито родители са неизвестни (важи и за смърт, обявена със съд. решение); произхода на детето не е установен но съотв. начин; лишени от родителски права (цялостно лишаване). Необходимо е тези обстоятелства да се отнасят до 2-мата родители;

- над пълно запретени (лица. които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за работите си).

Производство - поставяне под запрещение може да стане с искова молба от близки роднини. прокурора и всички имащи интерес лица. След разпита на лицето, за което се иска запрещение, съдът са произнася по молбата. За да се учреди Н. комп. е окръжният съд по местожителство на лицето.

Охранителни мерки - вземат се от органа по Н. и П. до назначаване на настойник и попечител. Те са както следва:

-   опис на имуществото;

- др. охранителни мерки, които се вземат относно личността и интересите на лицето Настойнически съвет - учредява се от органа по Н. и П. по местожителство на лицето. Назначават се настойник, зам настойник, двама съветници измежду близките и роднините които трябва да се грижат за лицето. Членове на нает. съвет не могат да са:

І-ва категория - лица, които са юридически негодни (недееспособните);

- лишените от ролит. права по отношение на собствените си деца;

- осъдените за тежки умишлени престъпления

П-ра категория:

- юридич. годни, но са нецелесъобразни, поради алкохолизъм.

- непристойно поведение, користни прояви;

- болни лица;

- лица, чиито интереси противоречат на интересите на поднастойния.

Настойник - централна фигура в наст. съвет. Има права и задължения, регламентирани от закона:

дейността му е почтена;

- грижи за личността на поднастойния (при малолетни и при запретени са необходими различни грижи);

- представителство на поднастойния -законен представител е настойника - черпи представителната си власт от закона;

- грижи за имуществото на поднастойния; местоживеене на поднастойния при настойника - по важни причини допуска се отделно живеене. Ако поднастойният се е отклонил, нека иска от РС заповед за връщането му. Отчети - пред нает. съвет: ежегодно, при освобождаване от длъжност; при поискване. Дейността на настойника е под надзора на органа по Н. и П. Зам. настойник -когато:

- настойникът е възпрепятстван да извършва дейността;

- възникнало несъответствие м/у неговите и интересите на поднастойния;

- смърт на настойника; поставянето му под запрещение

Съветници те са 2 ма, подпомагат н-ка и. зам н-ка уведомяват за възникване на неблагополучия, изслушват отчета на настойника. Особени случаи на Н. (Н. но право):

- настойник на малолетно дете, настанено в общ. заведение;

- настойник на запретения съпруг - дееспособният съпруг, като съчетава съпружески и настойнически права и задължения;

- настойник на запретен без съпруг- ако има родители, годни да упражняват родит. права - те са настойници по право. Прекратяване на Н. - преустановяване на самата настойническа функция по отнош. на лицето.

Причини - 1) ако няма налице малолетен или запретен, смърт на лицето, навършв. на 14 г. , поставяне на лицето от пълно в ограничено запрещение; 2) - ако детето или пълно запретеният престане да бъде без родители, способни да упражн. родит. функции. Н. отпада по право При прекратяване на Н. настойникът представя пълен отчет на своята дейност.

Попечителство:

1.  учредява се на лица от 14 - 18 г. , останали   без    родители   (неизвестни, починали, лишени от родит. права). Възможно е да е възникнало чрез трансформация на Н. в П   Встъпилият в брак непълнолетен не е адресат на П. ;

2.  учредява се на лица, поставени под ограничено    запрещение (пълнолетни страдащи от слабоумие или душевна болест и на могат да се грижат за своите работи). Производство  - след влизане в сила на решението    за    поставяне    под    пълно запрещение, съдът съобщава на органа по Н. и П.  решението да се учреди П. Охранителни мерки  -  опис на имуществото, мерки относно личността и интересите на лицето под П.

Учредяване от органа по Н. и П. Назначава се попечител, зам. попечител, не се образува попечителски съвет. П-л и зам. п-л се назначават измежду роднини и близки, които най-добре ще се грижат за интересите на лицето под П. П. не могат да са:

- недееспособни;

- лишени от РП;

- осъдени за тежки умишл. престъпления;

- нецелесъобразни;

- болни;

- чиито интереси противоречат

Попечител - има правомощията и грижите, съответстващи на родит. права и задълж. Спрямо лицето под попечителство, попечителят само съдейства чрез съгласие за пр. действия, които самите те извършват. Има следните права и задължения:

- дейността му е почтена;

- грижи се за личността на подопечния;

- запазва интересите му;

- дава мнение за осиновяване на непълнолетния:

- съгласие за извършв. на пр. действия - за управит действия, за разпорел, действия;

- местоживеене на подопечния при попечителя - освен, ако важни причини не налагат друго Обяснения - органът по Н. и П. надзирава дейността на попечителя. Ако той поиска, п-лят дава обяснения за дейността си. Органът по Н. и П. може да направи по всяко време промени в п-ля, ако:

- интересите на подопечния го изискват;

- задълженията не се изпълняват

Зам. попечител - замества попечителя, когато го няма; п-лят е възпрепятстван да изпълнява задълженията си; възникнало противоречие м/у интересите. Особени случаи на П. П, се учредява по право по силата на закона, а не от органа по Н. и П. Тази функция е еднолична:

- попечител на непълнолетно с неизв. родители, настанено в общ. заведение

- управителят на заведението;

- п-л на ограничено запретен съпруг е неговият дееспособен съпруг;

- ако ограничено запретеният няма дееспособен съпруг, п-л са неговите родители, ако са живи, известни и не са лишени от РП. Преминаване от Н. към П. - когато детето навърши 14 г. , то по право се освобождава от Н. и органът по Н, и П. му назначава попечител. До назначаването му, дейността се изпълнява от настойника. Преминаване от П. към Н. - ако лицето, което е било под огранич. запрещение, поради влошаване на състоянието бъде поставено под пълно запрещение. Прекратяване на П. преустановяване на самата попечителска функция, поради отпадане на предпоставките за учредяването и.

Причини:

- вече няма непълнолетен или огранич. запретен;

- освобождаване от огранич. запрещение;

- специф. : встъпването в брак на непълнолетния;

- появят се родителите, годни да упражняват РП. Във всички случаи П. отпада по право.

ВЪПРОС # 33.

ПОНЯТИЕ. ПРИНЦИПИ И РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКОТО НАСЛЕДСТВЕНО ПРАВО.

НП - част от ГП, която регулира имущ. отнош. , пораждащи се по повод смъртта на  гражданите във връзка с преминаването на имущ. им към др. лица. НП - съвкупност от ПН, уреждащи отношенията, свързани с наследственото правопрнемство.

Пр. на наследяване - суб. право на наследника да приеме или да се откаже от наследството. Наследяването се свързва със семейните отношения - основание за наследственото преминаване на имуществото.

17 в. - възприема се пр. уредба на Фр. и Ит. гражд. Кодекси ЗН - 1889 г. - мъжките наследници са имали предимство при наследяване на земед. имоти. 1896 -1906 г. - съществени изменения в ЗН - мъжките низходящи наследници имат пр. на 2 пъти по-голям дял от лицата от женски пол при наследяване на непокрити недв. имоти и им се дава право да изкупят дела на омъжената сестра за сметка на зестрата й..

Неравенство в пр. на преживелият съпруг в зависимост от броя и пола на децата. Това положение е до 1944 г. - приема се наредба-закон за изравняване правата на лицата от двата пола. Наредба-закон за брака от 1945 г.

-  равенство на наследствените права на извънбрачните и брачни деца. Премахва се неравенството в наслед. права на преживелия съпруг. К - 1947 г. - признава пр. на наследяване и равенство на гражданите, но ограничава притежанието (наследява се само лична и дребна частна собственост). ЗН — 1949 г. -действа и сега — ясни, точни и практични разпоредби. Промени - 1951 г.; 1992 г. - първо съществено   и   радикално   изменение   - привеждане на НП в съотв. с времето (признава се ч. собственост), променя се наследството по  закон,   наследството  по  завещание, приемането на наследството става безсрочно, разширява се кръга на наследнищпе (4 ред). Наследство по закон - отпада огранич. да се завещава на лица, които не са наследници по закон повече от VI от имуществото. Остава огранич.   за   запазена   част   на   необх. наследници.    Ново  -     умножаване    на наследството на реституирани имоти (възст. на отнетото на собствениците пр. на частна собственост). Приватизация - наследява се по общия ред. Основни принципи на НП:

разностранно проявление на принципа на равенство на лицата от 2-та пола;

- равенство на брачни и извънбрачни деца (относно наследства, открити след влизане на Наредбата в сила);

- равенство на родените и осиновени деца - в пределите на действие на осиновяването - държи се сметка за вида на осиновяването -пълно или непълно, за различен кръг роднини по осиновяване, за които може да се породи право на наследяване, дали осиновяването е съществувало към момента на наследяването;

- равенство на роднините по майчина и по бащина линия - до 1992 г има значение само за възходящите от 2-ра степен и по-горна степен;

- свобода на завещание - лицето да разполага и да се разпорежда за след смъртта си с имущ. си на своя воля и по отношение на определени лица;

- реален дял от наследството;

- недопустимост на неосн. обогатяване

ВЪПРОС # 34

НАСЛЕДЯВАНЕ. НАСЛЕДСТВО. ОТКРИВАНЕ НА НАСЛЕДСТВО.

Наследяване преминаване на имущ. на починалия (наследодател) към др. - едно или няколко лица (наследници). Наследствено правоприемство. 2 вида наследство:

- по закон - по предписание на самият закон, който оказва реда и лицата на това наследяване (преживелият съпруг, децата, лицата в родствена връзка);

- по завещание - на основание волята на наследодателя, изразена в особен документ (завещание).

Наследниците придобиват наследството непосредствено от починалия, без посредничество на др. лица. Преминаването на имуществото на наследодателя към наследниците като съвкупност от пр. и задълж. Универсално правоприемство - става цялостно и едновременно. Наследниците не могат да приемат част от наследството и да се откажат от другата. Когато е един наследник - получава цялото имущество, когато са няколко - идеална (дробна) част от него. Частно правоприемство -възн. на основание на извършен приживе от починалия завет в полза на известно лице. Ч. правоприемник получава само конкретно определено имущество и то не непосредсвено, а чрез наследник, на който се явява особен кредитор. Ч. правоприемство може да възникне само но завещание, а универсалното - по закон и по завещание.

Наследство - съвкупност от права и задълж. на наследодателя. Права - пр, на собственост в/у недвижим имот и движими вещи; облиг. права във връзка със сключени от него договори и вземания; лични неимуществени права - преминават само някои пр. на   публикуване.

Задължения -наследниците отговарят за тях, съобразно дела,   който  получават;   задължения  за причинени вреди; задълж. от финансови начети (глоба-само ако актът, с който е наложена е влязъл в сила преди смъртта на наследодателя - събира се от имуществото му). Не преминават по наследство - пр. на ползване погасява се със смъртта на наследодателя; пр. и задълж. по договори, сключени с оглед личността на починалия (д-р за поръчка); трудов договор; пр. и задълж. за издръжка (строго  личен  характер);   пенсията.   По наследство преминават само тези имущества, които   са   принадлежали   на   починалия преживее.

Откриване на наследство - ЮФ, при наличието на който възн. пр. на наследяване, а именно смъртта на наследодателя, което дава възможност на наследниците му да придобият пр. и задълж. , които той е имал и които не се погасяват със смъртта му. Наследството се открива и в случай, когато се обявява смъртта на едно безвестно отсъстващо лице с решение на съда.

Наследството се открива в момента на смъртта на наследодатели в последното му местожителство. Това е мястото, където същият се е установил да живее постоянно или преимуществено и е вписан в регистъра на населението на съвета като жител. С оглед времето на откриване на наследството се определят наследствени правоотношения - кои са наследниците, каква част се следва на всеки от наследниците, като се има в предвид закона, който е в действие при откриване на наследството. От този момент се пораждат наследствените права и задължения. Местооткриването на наследството има значение за определяне компетентността на държ. органи, които трябва да извършат известни действия във връзка с откриване на наследството (опис, мерки за запазването му), за определяне на местната подсъдност на иска за делба и др. искове, свързани с наследството. Ако мястото на откриване на наследството не е едно и също с мястото на смъртта на наследодателя, има се в предвид местожителството му.

ВЪПРОС # 35.

НАСЛЕДОДАТЕЛ.  НАСЛЕДНИК.

Наследодател - ФЛ, починало, родено живо, макар да е починало веднага след раждането. Не с необходимо ФЛ да е дееспособно. Наследник - лице, към което преминава имуществото на починалото лице. В зависимост от източника на правото на наследяване, те са наследници по закон и наследници по завещание. Това са лица, които след откриване на наследството са призовани за наследяване:

ФЛ -  по закон и по завещание;

ЮЛ - по завещание;

Държавата - по закон и по завещание - наследява само ако няма други наследници.

Откриване на наследството - ЮФ, пораждащ правото на наследяване и действието на завещанието е смъртта на  наследодателя. Особености:

- време на откриване - открива се в момента на смъртта на лицето;

- място на откриване - последното местожителство на починалия.

Наследници могат да бъдат всички заченати преди откриването на наследството, родени живи и жизнеспособни Способността да се наследи може да отпадне, поради недостойнство, което се свързва с виновно и неправомерно поведение на наследника. Основанията са:

- умишлено убийство или опит за убийство на наследодателя, съпруг или дете;

- набеждаване на наследодателя в извършване на престъпление;

- посегателство в/у волята на наследодателя

Недостойнството е по отношение способността за наследяване:

- само по отношение на определени лица;

- само при опр. основания;

- може да се възстанови способността за наследяване,   като   недостойнството  се опрости.   Опрощаването  става  само  от наследодателя изрично (наследникът се признава за достоен в писмен акт с нотариално заверено съдържание) или чрез завещание (пълно или частично). Семейноправна връзка м/у наследодателя и наследниците - по нашия закон наследяването се основава на тази връзка;  наследството се разглежда като имуществено отношение в семейството.

ВЪПРОС # 36.

СПОСОБНОСТ  ЗА НАСЛЕДЯВАНЕ. НЕДОСТОЙНСТВО ЗА НАСЛЕДЯВАНЕ.

Способност за наследяване - според ЗН не може да наследява този, който не е заченат при откриване на наследството и който е роден неспособен да живее. Съществува изкл. - да наследяват лица, които са били вече заченати при откриване на наследството -като деца на починалия не трябва да бъдат лишени от наследство само за това, че при откриването му не са били още родени. Само когато едно лице е родено живо и жизнеспособно то е пр. субект и може да наследява, а то се счита живо, когато с   поело     въздух     в     дробовете     си.  Мъртвороденото не може да се счита за субект, въпреки че е живяло като плод по време на бременността. ЮЛ могат да наследяват само по завещание, но трябва да съществуват при откриване на наследството, т. е. да са били вече създадени и да не са прекратени в този момент.

Недостойнство за наследяване -отпадане на способността да се наследи, свързва  се  с виновно  и  неправомерно поведение на наследника. Има следните основания:

- умишлено убийство или опит за убийство на наследодателя, неговия съпруг или дете. При непредпазливо убийство деецът не може да бъде считан за недостоен да наследява, а също и когато деецът не разбира свойството и значението на деянието или не може да ръководи постъпките       си, поради непълнолетие,  умствена недоразвитост. Вината е необх. елемент при неизбежна отбрана   и  крайна  необходимост. Недостойнството  засяга   не  само извършителите, но и техните съучастници, подбудители и помагачи;

- набеждаване на наследодателя в извършване на престъпление;

- посегателство в/у волята на наследодателя - чрез насилие или измама да направи, измени или отмени завещанието, за поправяне, унищожаване и скриване на завещанието.

Недостойнството възниква със самия факт на извършване на тези деяния, но този факт трябва да се констатира по съд. решение от   съда,  по делото във връзка с наказат. отговорност на наследника.

Заинтересованият наследник и всяко др. лице, което има интерес може да предяви спец. иск за признаване на недостойнството на някои от сънаследниците. Решението на съда има обратно действие и по отнош. на третите лица, които са придобили права от недостойния наследник. Нсдостойиството се отнася лично до недостойния, който е извършил някое от деянията и не се простира в/у наследниците му. Недостойнството   е   по   отношение способността за наследяване:

- само по отношение на определени лица;

- само при опред. основания;

Може да се възстанови способността за наследяване чрез опрощаване. Опрощаването става само от наследодателя, изрично — наследника се признава за достоен в писмен акт, с нотариално заверено съдържание или чрез завещание -пълно или частично. При опрощаването се посочва причината за недостойнството. Недостойният, в полза на когото наследодателят е направил завещание, като е знаел причината за недостойнство без изрично да го е признал за достоен, наследява само в границите на завещанието. Завещанието, направено при незнание за недостойнство на лицето, не произвежда действие недостойния! не може да получи и това, което му е завещано

ВЪПРОС  #38.

РАЗМЕР НА НАСЛЕДСТВЕНИТЕ ДЯЛОВЕ.

Наследниците от 1-ви ред децата на наследодателя, включително осиновените получават по равни части. Когато децата на наследодателя или някои от тях са починали или са недостойни, наследяват др. низходящи (внуци, правнуци) по право на заместване, т. е. получават наследствена част, която се следва на замествания. При липса на наследници от 1-ви ред, наследниците от 2-ри ред (родителите, при O. осиновителите) получават равни части, а ако единият от тях е починал (или е недостоен) цялото наследство се получава от този, който е жив. Ако починалият е оставил само възходящи от 2-ра и по-горна степен, те наследяват равни части. Ако същите са от различна степен, наследство получават от най-близките по степен, без да се прави разлика дали е по бащина или по майчина линия. Когато в 3-ти ред има наследници само от 2-ра група - братя и сестри и техните низходящи до 2-ра степен, братята и сестрите на наследника получават по равни части, а низходящите им деца и внуци по пр. на заместване - частите им по колена. Когато починалият е оставил само братя и сестри + възходящи до 2-ра степен и по-горна стенен, първите получават 2/3 от наследството, а възходящите - 1/3. Дяловете на братята и сестрите се определят в зависимост от това дали те са еднородни или едноутробни или еднокръвни. Еднокръвните и едноутробните -2 пъти по-малък дял от наследството. Преживелият съпруг наследява заедно с всички наследници както следва:

- когато наследява с 1 - ви ред наследници - низходящите получават от индивид. имущ. на наследодателя част, равна на частта на всяко дете, без значение е броя и пола на децата. В този случай съпругът получава от СИО 1/7 като собственик и участва в др 1/2 на общността като наследник;

- когато наследява с 2-ри ред наследници, а при липса на такива, с 3-ти ред, той получава дял както от индивид. имущество на наследодателя, така и от неговото участие в СИО. В тези случаи от значение е продължителността на брака. Когато наследява заедно с наследниците без запазена част (с възх. или братя и сестри), преживелият съпруг получава 1/2 от наследството, ако то се е открило преди навършване на 10 г. от сключване на брака, а ако брака е продължил 10 г. и повече, той получава 2/3 от наследството. Когато наследява заедно с възходящи и братя и сестри, при брак с по-малка продължителност от 10 г. , той получава 1/3, а при брак над 10 г. - 1/2 от наследството. Ако няма наследници от трите реда, съпругът получава сам цялото наследство. Ако няма наследници от 3-те реда и съпругът на наследодателя също е починал, наследяват наследниците от 4-ти ред (роднини по съребрена линия от 3 - 6 степен включително). Законът не казва нито за дяловете на наследниците от 4-ти ред, когато няколко роднини с еднаква стенен се призовават едновременно да наследяват, за това намира приложение принципа за равенство на наследниците от един ред. Равенството в дела на всеки от наследниците отразява еднаквата родствена близост, следователно наследниците от 4-ти ред, които са от една и съща степен на родство получават равен дял. Те придобиват всички права, но нямат право на запазена част от наследството и могат да бъдат отстранени от всяко лице, посочено като наследник в завещанието. Ако няма роднини от 4-ти ред, наследството преминава към държ. — тя го приема по опис. Наследството се превръща в държавна собственост.

ВЪПРОС # 39

НАСЛЕДСТВЕНОПРАВНО ПОЛОЖЕНИЕ НА СЪПРУГА.

Преживелият съпруг е наследник по роднина, но той не влиза в редовете на роднините — наследници по закон, а наследява заедно с този ред наследници, който е призован към наследство. Неговото право се основава на брачната връзка с наследодателя, а не на кръвна връзка. Трябва да съществува реален брак м/у съпрузите, за да може в случаи на смърт на единия от тях, другият да наследява. Преживелият съпруг наследява имуществото на починалия, заедно с роднините от четирите реда наследници. Когато няма такива наследници, преживелият съпруг е единствен наследник. Когато наследява с децата, съпругът има равен дял с всяко дете. При наследяване с роднини съотн. на делбата зависи от продължителността на брака. При брак до 10 г. - съпругът получава 1/ 2, над 10г. - 2/3. Ако бракът бъде прекратен, съпрузите (бившите) престават да бъдат законни наследници един на друг. Когато при смърт на наследодателя е имало висящо бракоразводно дело, наследниците на ищеца, които имат пр. интерес да отстранят преживелия съпруг от наследство, могат да продължат делото (когато иска се основава на вината на преживелия съпруг), за да установят основателността на иска. Ако иска бъде уважен, наследствените права на преживелия съпруг се погасяват. Унищожаването на брака също има за последица изгубване взаимното право на наследяване на бившите съпрузи. Особена хипотеза на наследяване на имоти, които се вкл. в наследството чрез тяхната реституция. Тези имоти могат да бъдат наследявани от наследниците на последващия съпруг, само ако възстановяването им е станало преди неговата смърт и ако той от брака с наследодателя е имал родени или осиновени деца. Тези ограничения са с цел да се запазят интересите на роднините на наследодателя от едно неоснователно облагодетелстване на лица, външни на кръга на наследниците по закон.

ВЪПРОС # 40

НАСЛЕДЯВАНЕ ПО ПРАВО НА ЗАМЕСТВАНЕ.

То представлява изключение от правилото, че по-близките по степен изключват по далечните в интерес е на низходящите. Право на заместване - пр. на наследника да заеме мястото и да встъпи в степента и пр. на своя наследодател и да получи частта, която би се паднала на последния, ако той беше жив в момента на откриване на наследството на неговия наследодател или ако беше достоен да наследява, т. е. това е възможност на децата на един починал или недостоен наследник да го заместят и да получат наследството, което той би получил ако беше жив и има пр. да наследява.

Същност на пр. на заместване - самостоятелно, лично право на лицето, което наследява. Низходящият, който замества своя възходящ не упражнява едно право на последния при откриване на наследството, защото той изобщо няма пр. да наследява. При безвестно отсъствие обявеният за умрял се замества на общо основание. Ако едно лице е обявено само за отсъстващо и предполагаемите наследници са въведени във владение на имуществото му, те могат да го ползват и управляват, но не могат да заместват отсъстващия. Лице, което се е отказало от наследството не може да бъде замествано (това следва от разпор. на закона, че частта на отказалия се уголемява частите на останалите сънаследници). Наследството по заместване става по коляно, т. е. само низходящите на починалия наследяват. Заместващият може да наследи по заместване, дори ако се е отказал или е недостоен да наследи. Наследяване по заместване се допуска по нрава линия без ограничение на степените и до 3-ти ред низходящи на братя и сестри. Починалите преди наследодателя братя и сестри и недостойните такива се заместват само от своите деца и внуци. Наследяването се допуска за всички и техните низходящи до 6-та степен — по-нататък практически е невъзможно. Съпругът на наследника по заместване няма дял от наследството. Такъв имат само неговите деца. Наследствена трансмисия - също има заместване , но правната обосновка е друга - наследникът трябва да е починал след наследодателя, но умира преди да каже приема ли наследството или не.

Право на заместване: Наследствена трансмисия: Право на наследника на едно лице, починало    преди откриване на наследството или недостойно да наследява да наследи частта на възход. Призованият да наследява умира след откриване на наследството, но прели да е изявил волята си относно приемането на наследството.

Допустимо е за низходящия. Наследяват всички щети по права линия и наследници от 1 - 4-ти ред. за низходящите на братя и сестри на наследодателя.

Прилага се при наследяване по закон и при наследяване по завещание. Възможно е при наследяване по закон.

Въпрос №41

Особени правила при наследяването на закон.

Наследниците по закон имат и допълнителни права:

- част от тях имат право на запазена част - децата, родителите, съпруга. Запазена част-тази част от имуществото на наследниците,която закона запазва за посочения кръг наследници и с която същия не може да се разпорежда чрез завещание или дарение. Ако се получи запазената част. Наследник има право да иска възстановяването по съдебен ред и предявен иск самостоятелно или делбено производство или чрез възражение;

- право на обикновена покъщнина - наследниците, които са живели заедно с наследодателя и са се грижели за него получават в наследство и обикновената покъщнина , а ако се занимават със земеделие и не са съответно възнаградени по друг начин - получават и земеделския инвентар на наследения;

Предпоставки: съвместен живот с наследодателя:

- наследника да е полагал грижи за него. Закона не изисква грижата да бъде специална. Достатъчни са обичайните грижи. Няма изискване за срок в който да са полагани грижите /практиката приема тип една година преди смъртта на наследодателя/. Ако няколко наследници са се грижили за него или получават равни дялове от покъщнината.

Право на покъщнина имат само призованите за наследяване. Като имуществено право това право е наследимо.

Обикновена покъщнина - съвкупност от движими вещи които са служели за задоволяване на ежедневни битови нужди на семейството /луксозната покъщнина се изключва/. Взема се под внимание и стойността на вещите.

Право на обикновена покъщнина може да се търси преди и по време на делбата. Ако е преди делбата - покъщнината се определя от цялата наследствена маса. Ако наследството се изчерпва само с тези вещи - стига се до делба- доброволна или съдебна,

-  права на наследниците, които приживе на наследодателя са спомогнали да се увеличи наследството - могат да искат при делба да се пресметне това увеличение в тяхна полза ако не са били възнаградени по друг начин. Става дума за реално увеличение, което е резултат на труди средства, вложени от наследника от наследеното имущество приживе на наследодателя. То трябва да е изразено в някаква форма постройки, имоти, насаждения и др. и да е налице в момента на откриване на наследството. Това увеличение се дава свръх дела на наследниците. Дава се в натура, а ако е невъзможно в пари.

Претенцията може да се предяви преди и по време на делбата. Това право има имуществен характер и по пътя на правоприемството преминава към наследниците. Давностният срок е 5 години.

Въпрос №42

Преминаване на наследственото имущество към държавата.

Когато няма наследници на закона или по завещание или когато всички наследници се откажат от наследството си или загубят правото да го приемат, наследственото имущество преминава в полза на държавата.

Според нашето Наследствено право държавата, която придобива безстопанствено имущество, не се третира като наследник по закон.

Правата на държавата върху наследствено имущество се разглеждат и като права на наследяване от страна на държавата, макар че някои правила на Наследственото право /за приемане на наследството/ са неприложими. Държаната може да придобие качеството на универсален наследник по завещание.

Придобитото от държавата наследствено имущество става държавна собственост и по отношение на него намират приложение съответните разпоредби на ЗС. Според Закона за наследството държавата приема наследственото имущество по опис. Държавата не може да носи отговорност за наследствени дългове в размер, по-голям от полученото имущество, независимо от това дали е извършен опис или не.

- извършването на опис има техническо значение с него не е свързано получаването на самото наследство.  Държавата не може да се откаже от наследството освен ако е придобито по завещание.

Въпрос № 43

Завещание -понятие и обща характеристика.

Завещание /З/ - едностранен акт, който съдържа волеизявление само на една страна завещателят. То произвежда действие за след смъртта на завещателя и трябва да изразява последната негова воля. Важна е обективираната, а не вътрешна воля. Трябва да има намерение да се облагодетелства едно лице - обещание за завещание няма правно действие. Дори обещанието да е в законна форма няма завещание, защото няма непосредствено разпространение, а поемане на ангажимент. Няма завещание, когато то не е завършено. Трябва да е ясно какво и кому се завещава. Няма завещание ако няма намерение да се завещава.

Завещанието като правна сделка има характеристики.

-  едностранен акт - съдържа волеизявление на едно лице;

- личен акт - всяко лице трябва да направи завещание лично - не може чрез представител или пълномощник  /има изследване за дееспособност на завещателя/;

- неадресиран правен акт - всеки може да направи завещание , но не е необходимо да стане известно някому. Това не значи че завещанието е тайно;

- формален акт - Завещанието се извършва в предписаната от закона форма за действителност /не само за доказване/ ; нарушаването на елементи от формата води до нищожност;

- проявява действие за в бъдеще, когато завещателя е починал;

Завещанието поражда действие след смъртта на завещателя, с договора за дарение дарителя отстъпва веднага, безвъзмездно нещо на дарения. Завещанието се извършва едностранно и е отстраняем акт; дарението с договор и то неотменяем.

Завещанието може да съдържа и разпореждания , които не са свързани с имущество. Няма ограничения колко се завещава. Може да се завещае само на едно или няколко лица.

Завещанието е едностраненен, личен и отменим безвъзмезден акт на разпореждане, имуществено или част от него за след смъртта на завещателя в полза на едно или няколко лица.

Завещание може да се извърши: /3 условия/

1.  Лицето да е навършило 18 г. Също еманципиран непълнолетен може да прави завещание, защото то има действие за след смъртта му, защото приживе няма да му навреди, ако се променят обстоятелствата, Завещание може да се отменя.

2.  Лицето да не е поставено под пълно запрещение, защото те не могат да формират правна воля и ще трябва представител; завещанието е личен акт. Ако той може да прави завещание.

3.  Завещателя трябва да действа разумно, тоест да може да разсъждава нормално и да ръководи постъпките си.

Ако са налице тези условия лице може да извърши завещание. Не може да се прани групово завещание /съвместно/. Някои законодателства правят изключение от това правило за съпрузите. Могат да се правят Завещания от двама съпрузи на една и съща страна; непосредствено едно след друго, не трябва да са отделни актове. Всяко завещание да е самостоятелно като волеизявление.

Въпрос № 44

Съдържание на завещанието.

Съдържание: Разпорежданията на завещателя относно лицето в чиято полза се извършват разпорежданията, както и предмета на разпорежданията /това, от което лицето се облагодетелствува/

Обект на завещанието: Разпореждания могат да са имуществени права, които могат да преминават по реда на наследственото правоприемство. Всеки от съпрузите може да завещае своята част от семейната имуществена общност в полза на другия съпруг или на трето лице.

Завещанието може да съдържа и неимуществени разпореждания, но те нямат юридически стойност. Ако завещанието възлага изпълнение на определено задължение без да е представено наследствено имущество то няма юридическа стойност. Във всички завещания се посочват лицата в чиято полза се правят имуществените разпореждания. Завещателят може да завещае на всяко лице което си е избрало, дори то да не е роднина. Няма ограничение стига да не се нарушава запазената част на необходимите наследници. Относно имуществото - всичко, което се наследява по закон, се наследява и по завещание.

Видове завещателни разпореждания:

С оглед съдържанието им те биват:

1 . Универсални /общи/ - разпореждания относно цялото имущество на завещателя или относно идеална част от него, като отделните предмети не се конкретизират. Завещанието предава на лицето в чиято полза е направено, качеството наследник.

2. Частни завещания /завети/ - завещаното разпореждане се отнася до единично определено имущество. Предава качеството заветник на лицето на което е направен. Законът допуска да бъде завещано и само ползуването на даден имот, като и голата собственост върху него. Заветникът придобива веща в състоянието, в което е била в момента на откриване на наследството. Завещанието на една определена вещ е недействително ако завещателя не е неин собственик.

Действие  на  завещателните разпореждания:

С откриване на наследството, лицето в чиято полза о направено се задължава да приеме завещаното му имущество. При универсални завещателни разпореждания към наследника преминава актива и пасива на наследството. Наследникът изпълнява първо дълговете на наследодателя, а след това завещанието му. Заветникът не отговаря за дълговете на наследателя. Заветникът не може да води иск за наследство, нито да предизвика делба на наследство, той е кредиторът на наследство и може иска само изпълнението на завета.

Ако има неяснота в завещаното разпореждане относно предмета или лицето - налага се тълкуване. Целта е разкриване истинската воля на завещателя.

Завещаните разпореждания могат да са чисти или с модалитет.

Модалитетните изменят съдържанието на завещанието и нормалното пораждане на правни последици. Те биват условие, срок, тежест.

1. Условие - действието на разпорежданията се поставя в зависимост от постъпването или настъпването на едно бъдещо   и   несигурно   събитие.   Общите завещателни разпореждания не могат да се правят под отлагателно условие.

Отлагателно условие - правните последици на завещанието настъпват след сбъдване на събитието. Сбъднатото условие има обратно действие - смята се безусловно от момента на откриване на наследството и прехвърля завещаната вещ от този момент.

Прекратително условие - завещанието проявява всички правни последици от откриване на наследството до сбъдване на събитието /условието/, когато прекратеното условие не се сбъдне. Завещанието действа като безусловен акт.

2. Срок - бъдещо сигурно събитие. Биват два вида:

- отлагателен /начален/ - отлага изпълнение на завещанието. То се изпълнява, когато началният срок настъпи.

- прекратителен /краен/ - докато той е висят завещанието се изпълнява. Настъпи ли, завещанието по право престава да проявява правните си последици. Общите завещателни разпореждания са само под краен срок /завет за плодоползуване/.

3. Тежест - завещателят налага на лицето, в чиято полза е завещателното разпореждане да извърши някакви действия. Тежестта се налага само на наследника по завещание или заветника. Тежестта може да има както имуществен, така и неимущестнен характер. Лицето, на което е направено завещание под тежест, изпълнява тежестта до размера на полученото имущество. Неизпълнение на тежестта не влече отмяна на завещателното разпореждане. Всеки заинтересован може да иска изпълнението и. Ако тежестта е била решаващ момент /мотив/ за завещателно разпореждане, при неизпълнението може да се отмени.

Наследствена субституция - завещателят може да посочи едно или няколко лица, които да придобият наследството или завета, в случай, че наследникът или заветникът почине преди него, недостоен е да наследява или се откаже от наследството или завета. Това е обикновена / законна/ субституция - завещателят може да предвиди няколко лица последователни субституенти.

Фидемкомтиарна субституция - забранена е от закона. Завещателя не може да задължава наследника да запази наследството и след своята смърт да го предадена друго лице, посочено от завещателя, без преди да го ползва лично /тоест да пази наследството за друг посочен от наследодателя наследник/.

Въпрос №45

Активна и пасивна способност при завещанието.

Завещателна дееспособност - тъй като завещанието е акт установяващ или прекратяващ гражданско правоотношение необходимо завещателя да е дееспособен. Всяко лице навършило 18г. и което не е поставено под пълно запрещение поради слабоумие и е способно да действа разумно, може да се разпорежда с имуществото си за след своята смърт чрез завещание.

Покрива се с общата гражданска дееспособност. Завещателят трябва да изрази волята си свободно и без чуждо влияние. Ето защо завещанието не може да се извършва от другиго или с чуждо сътрудничество.

Недееспособността при запрещението започва от деня на поставяне под запрещение до момента на вдигането му. При съставяне на завещание законът изисква завещателят да осъзнава своите действия и да разбира смисъла и действието им.

Завещателната дееспособност е необходима в момента на завещанието. Ако такава липсва в този момент завещанието е унищожаемо. Ако завещателят по-късно придобие завещателна дееспособност завещанието не става действително. Ако тази дееспособност се изгуби след извършване на завещанието, то не се влияе от това. Физическите недъзи не пречат на едно лице да е завещателно дееспособно. За лицата от 14-18 г. възраст има възможност да разполагат с имущество което са придобили с труда си без разрешение на родителите - няма пречка за извършване на завещание. /ЗЛС/.

Способност за наследяване по завещание:

Всички лица физически и юридически лица заченати при откриване на наследството и са родени способни да живеят. Неспособните да наследяват по закон се неспособни да наследяват и по завещание. Завещателят може да завещае на лица. които са извън кръга на наследниците по закон Лицата да се призовани при откриване на наследството.

ФЛ   - по закон и завещание

ЮЛ  - по завещание

Държавата - по закон и по завещание /само ако няма др., наследници/.

Въпрос № 46

Нотариално завещание.

Нотариално завещание извършва се от юрист. То е официален писмен документ. Дава по голяма гаранция за волята на завещателя и за точното и изпълнение. Това е специален акт.

1. Спазват се строго определени изисквания :  При извършване на завещанието нотариусът е длъжен да се увери в самоличността и дееспособността на завещателя. Самоличността на непознатите лица се удостоверява с документ за самоличност. При липса на такъв, законът допуска завещателя да удостовери самоличността си с двама познати на нотариуса липа.

2. Нотариалното завещание се извършва в присъствието на двама свидетели тъй наречени инструментарни свидетели, тоест свидетели за извършване на завещанието. Същите могат да бъдат използвани и като свидетели за самоличност. Не могат да бъдат свидетели недееспособните, неграмотните, слепи, глухи, неми, лица в полза на които са разпорежданията в акта, служителите при нотариуса.

3.  Завещателят устно и лично изразява волята си , като нотариусът я записва така, както е изявена. Завещателният акт трябва да бъде автентичен израз на волята на завещателя.

4.  Нотариуса на ръка съставя завещателния акт / в нотариална форма/. Само от нотариуса

5. Нотариусът прочита написаното завещание на завещателя в присъствието на свидетелите. Изпълнението на тези формалности се отбелязва в завещателния акт.

6.  В акта нотариусът отбелязва мястото и дата на съставянето му. Датата се слага в началото на акта.

7.  Завещанието се подписва от : завещателя, свидетелите, нотариуса. Ако завещателя не може да се подпише, той трябва да укаже причината за това и е достатъчно нотариусът да отбележи изявлението на завещателя в това отношение преди прочитането на завещанието. Това изявление замества подписа му.

Нотариалното завещание може да се извърши във всеки нотариат. Обикновено завещанието се съставя в канцеларията на нотариуса, но ако завещателя е възпрепятстван да се яви при него, нотариусът може да извърши завещанието извън канцеларията си.

Нотариалното завещание може да бъде извършено и в извън работно време, когато има уважителни причини за незабавното му извършване.

Въпрос № 47

Самолично завещание

Саморъчно завещание - изцяло написано на ръка от завещателя, датирано и подписано от него. Има недостатъци - може да се направи прибързано завещание; завещанието може да се изгуби, унищожи.

Но тази форма е удобна и леснодостъпна, защото е безплатна.

При оспорване автентичността на завещанието ползуващият се от него, трябва да докаже, че то е ръкописно написано и подписано от завещателя. От изследването за ръкописност - само грамотното лице може да прави саморъчно завещание, тоест завещателя извършва активна съзнателна дейност Може да се пише на какъвто и да е материален носител .

Без дата завещанието с нищожно. Датата е необходим елемент за действителността на саморъчното завещание и има значение, за да се определи дали завещанието е извършено по време, когато завещателят е бил дееспособен да прави завещание както и при конкуренция на две завещания от един и същ завещател на различни лица за един и същ имот. Датата се слага от самия завещател и трябва да е пълна /ден,месец, година/ и да е преди подписа. Подписът на завещателя трябва да бъде след завещаните разпореждания. Разпорежданията направени след година са нищожни. Завещателят се подписва по начин. Завещанието трябва да се пази. Саморъчното завещание може да бъде запазено от завещателя или да се предаде на друго лице или у самия нотариус за пазене. В тези случаи се предава с писмена молба за пазене. При приемане на завещанието нотариусът съставя протокол върху самия плик, които се подписва и се завежда в специален регистър.

Саморъчното завещание предадено за пазене винаги в присъствието на свидетели, в нотариата може да бъде взето обратно само лично от завещателя /пак се подава молба и се прави бележка в специален регистър/. Няма пречка взетото завещание да се даде за пазене в нотариата.

След смъртта на завещателя саморъчното завещание, което се намира у нотариуса, се обявява от последния. При откриване на наследство, заинтересованото лице подава молба за отваряне на завещанието. Нотариусът обявява завещанието като съставя протокол, в който описва състоянието на завещанието и отбелязва за разпечатването му /когато завещанието е било предадено за пазене/.

Протоколът се подписва от лицето, което е подписало обявяването и от нотариуса. Когато саморъчното завещание не с било предадено на нотариуса, лицето у което се намира то трябва веднага след като узнае за смъртта на завещателя да поиска обявяване на завещанието от нотариуса по място на откриване на наследство. Ако лицето у което се намира завещанието не го представи за обявяване, заинтересованите лица могат да искат от районния съдия но местооткриване на наследството да определи срок за представяне на завещанието, за да бъде обявено от нотариуса.

Необявеното завещание не е недействително, но за да придобие ефект, то трябва да бъде прието.

Въпрос № 48

Ограничаване на завещателната свобода. Възстановяване на запазена част.

Завещанието съдържа само едно ограничение на завещателната свобода. Завещателните разпореждания не могат да накърняват запазената част. Последиците от накърняване на запазената част се свеждат до пораждане на едно преобразуващо право на увредения по закон да поиска нейното възстановяване чрез намаляване на завещаните разпореждания. И ако има дарения и на тях но съответния ред.

Запазена част - частта от имуществото на наследодателя която законът запазва за низходящите, родителите, съпругът и с която наследодателя не може да се разпорежда чрез завещание или дарение.

Разполагаема част - част извън запазената.

Субекти на правото на запазената част - низходящи, родители, съпругът.

Размерът на запазената и разполагаемата част се определя в зависимост от броя на призованите към наследяване наследници.

1.  Когато наследодателят не е оставил съпруг. Запазената част при едно дете или низходящите от него 1/2 запазена част; 1/2 разполагаема част При две или повече лица и низходящи от тях - 2/3 запазена част и 1/3 разполагаема част.

2   Когато наемодателя е оставил съпруг и низходящи. Запазената част на съпруга е равна на частта на всяко дете.

-при едно дете

3.  Когато преживелия съпруг наследява сам запазената част е 1/2. Така е и когато той наследява заедно с наследници, нямащи право на запазена част /например братя, сестри,техните низходящи и възходящи от и степен и по-горна степен/.

По отношение на родителите или само преживелия от тях - запазената част е 1/3 . Когато наследодателят е оставил родители и низходящи, запазена част имат само последните, защото им изключвали родителите от наследяване по закон.

Възстановяване на запазена част: /зч/

Ако наследника имащ запазена част не може да я получи в пълен размер, защото има завещания или дарения, има право да иска, те да се намалят до степен необходима да се допълни запазената част. Прихващат се направените му дарения и завети. Трябва той да е приел наследството по опис, когато искът е срещу лица, които не наследяват по закон.

Размерът на разполагаемата част и запазената част се определя като се сформира единна маса от всички имоти и собственост на наследодателя в момента на смъртта му. Към това се включват даренията /без обичайните/ според стойността им /за недвижими имоти/ и времето на подаряването им  /движими вещи/.

Намаляване на завещаните разпореждания става съразмерно без разлика между наследници и заветници.

След като се изчерпят завещанията се намаляват даренията  /върви се от последните към първите/.

Когато наследодателя е завещал плодоползване или пожизнена рента с доход по-голям от запазената част, накърнените наследници имат 2 избора:

- да изпълнят завещаното разпореждане;

- да изоставят пълната собственост върху част равна на разполагаемата част;

Ако предмет на завета или дарението е недвижим имот и стойността на имота е по-голям от 1/4 от разполагаемата част, имотът остава изцяло в наследството, а надареният взема стойността на РС. Ако не е по-голям от 1/4 заветникът задържа имота и компенсира наследника с пари. Ако стойността на имота не е над РЧ + ЗЧ и надарения е наследник със запазена част може да задържи целия имот. Заветникът и надареният задължително връщат плодовете и имотите, над разполагаемата част и то от деня на смъртта на наследодателя.

Субективно право на възстановяване на запазената част се упражнява по исков път. Право на иск се погасява с общата 5 г. давност но ЗЗД. Срокът започва да тече от откриване на наследството когато се намаляват дарения, а ако се намаляват завещани разпореждания - от момента в който се упражнява правото по тях.

Исковете трябва да се предявят като се почне от последното отчуждение и се върви към предшестващите.

Въпрос № 49

Отменяне на завещанието

Отменянето на завещанието винаги самостоятелен последващ правен акт на завещателя /трябва да е дееспособен/. Завещанието изразява последната воля на завещателя и затова до деня на смъртта си той може да го отмени по всяко време. То може да бъде отменено изцяло или писмено с ново завещание или с особен нотариален акт.

1. Изрична отмяна - с ново завещание в което завещателят изрично заявява, че отменя старото завещание изпяло или отчасти или с нотариален акт, който трябва да отговаря на изискванията, без да с необходимо да е спазена формата за съставяне на завещание и да съдържа изрично заявление на завещателя, че отменя предишните си разпореждания. Новото завещание може да бъде нотариално или саморъчно без значение каква е била формата на старото. Новото завещание трябва да с извършено при спазване на изискванията за завещание и да има по-късна дата.

2.  Мълчалива отмяна - волята на завещателя се извлича от други правни действия. Съставя се със съставяне на ново завещание, което е последващо, тоест е съставено по-късно от завещанието и то съдържа разпореждания, несъвместими с тези от предходното завещание.

Последващото завещание трябва да е действително с оглед формалните изисквания. Ако то не произведе правно действие не означава, че първото завещание не е отменено от последното.

Така също при отмяна на едно последващо завещание, с което е отменено извършеното преди това друго завещание се счита, че са отменени и двете завещания - първото и последващото. Ако има порок във волята се следи дали той води до нищожност или унищожаемост.

Саморъчното завещание - може да се отмени чрез унищожаване /физическо/ или заличаваме на част от текста на документа. На лице е мълчалива отмяна - пълна или частична. Ако заличения текст е самостоятелен. Завещанието се смята отменено само в тази си част. Ако се заличат датата и подписът, то се счита за изцяло отменено. Трябва физическо засягане на завещанието да е съзнателно унищожено от завещателя или от друго лице по негово нареждане. Ако унищожаването е станало поради грешка или случайно, не може да се смята, че завещанието е било отменено.

Завет - може да се отмени чрез отчуждаване на завещана вещ приживе /веща се придобива от друго лице но воля на завещателя чрез продажба, замяна/. Отмяната настъпва дори когато отчуждаването е извършено с договор - обещание за продажба /защото съдържа съгласие за продажба волята на завещателя да отмени завещаното разпореждане/. Няма отчуждаване, когато волята на завещателя е опорочена или отчуждителния акт е симулативен. Заветът е отменен и когато завещателя преработи или промени завещаната вещ, така, че да загуби предишната форма и предназначение. Учредяването на ипотека няма за последица отмяна на завета.

Отпадане на завещание - завещанието губи силата си автоматично без да е било отменено изрично или мълчаливо или развод, когато единия съпруг е извършил завещателно разпореждане в полза на другия.

Не може чрез завещание директно да се лиши наследника от наследство.

Въпрос № 50

Нищожност на завещанието.

Нищожни са завещания, при извършването на които не е била спазена формата, която законът предписва или липсва някой друг елемент от необходимите елементи за тяхната действителност. Те са недействителни сами по себе си.

1.  Завещание направено в полза на лице, което няма право да наследява по завещание / напр. не е заченато при откриване на наследството, родено нежизнеспособно, недостойно/;

2.  При нарушение на формата на завещателния акт.   Формата   е   съществен   елемент   на завещателния акт и затова нарушаването на всеки елемент на формата, на всяко едно изискване, както и липсата й, го прави нищожно /напр. липса на подпис на завещателя, липса на свидетели , завещанието което не е прочетено/..

3.  Когато   завещателното   разпореждане противоречи на императивните норми на закона в широк смисъл /вкл. и заобикаляне на закона/ - напр. две или повече лица завещават едно на друго или в полза на   трето   лице.   Същото   е   ако   мотива   на завещанието е противен на обществения ред и добрите нрави. Изисква се мотива да е изразен в завещанието. Ако има много мотиви и един противоречи на закона и морала завещанието действа, защото другите мотиви не са противни. Трябва всички мотиви да са в противоречие с морала , за   да   може   завещанието   да   е недействително.

4.  Нищожно е завещание, което се отнася до недопустим предмет /напр. част от жилище, което не може да бъде самостоятелно/. Заветът на една определена вещ е нищожен, ако завещателят не е собственик на тази  вещ или откриване  на наследството.

5. Завещанието е нищожно, когато условието или тежестта които се съдържат в него са невъзможни - фактическа и правна невъзможност на модалитетите.

Нищожното завещание не произвежда действие и няма нужда да се прогласява неговата недействителност от съда в отделен исков процес. Съдът може да се произнесе по нищожността на завещанието в рамките на вече образуван процес по дадено дело. Това може да стане и служебно, без особено искане на някоя от страните. Възможно е обаче спорът относно нищожността на завещанието да бъде разгледан и разрешен в отделен исков процес по отрицателен установителен иск. Правото на иск не е ограничено с давностен срок. На нищожността може да се позове всяко лице, което има правен интерес от това.

Нищожното завещание не може да стане действително по пътя на потвърждаването му, дори и когато по-късно отпадне това обстоятелство, което пречи за действителността на завещанието.

Въпрос № 51

УНИЩОЖАЕМОСТ НА ЗАВЕЩАНИЕТО.

Унищожаемите завещателни разпореждания притежават елементи, които законът изисква за тяхната действителност, но са засегнати от някакъв порок, който дава основание на заинтересованият да иска унищожаването им  /само след откриване на наследството/.

Основания:

1. Недееспособността на завещателя в момента на съставяне на завещанието. Няма значение дали това състояние е трайно или привременно - ако неспособността съществува по време на извършване на завещанието то е унищожимо.

2. Порок във волята на завещателя.

- грешка - когато има несъзнателно несъответствие между изявената и действителната воля на завещателя. Грешката може да се отнася до лицето в полза на което е завещанието или до предмета на завещанието /напр. несъзнателно посочване на друго лице вместо онова , което е могъл да облагодетелства/. Грешка в мотивите също е причина за унищожаване на завещание, когато не са вписани в него и единствено поради тях то е направено.

- измама - умишлено създаване на неверни представи у завещателя, които го поставят в заблуждение. Тя е основание за унищожаемост на завещанието, ако е решаваща причина за извършване на завещатетелно разпореждане /умишлено изопачаване на нещата или премълчаване на др. обстоятелства, за които ако завещателя е знаел не би извършил завещание/.

- насилие - има се предвид психическо насилие - заплашването - действие, което внушава у завещателя страх от значителни вредни последици за него или близките му. Завещателя в случая действа под влияние на сериозна заплаха, която стига до степен да предизвика решението му да направи завещателното разпореждане против волята си. Заплашването е различно от физическото насилие-при последното има налице воля у завещателя за извършване на завещатетелно разпореждане и затова завещанието в този случай е нищожно не унищожаемо.

Завещатетелното разпореждане може да бъде унищожено чрез иск или възраждане по предявен иск за изпълнение на същото. Искът може да бъде предявен от всеки който има интерес /длъжен е да посочи конкретно основание за унищожаемост/. Този иск се погасява с изтичане на давностен срок 3 г от деня, в който ищецът е узнал за основанието за унищожаемост и не по късно от 10 г. от откриване на наследството. Ако узнаването предшества откриването на наследството - 3 г. срок тече от откриването. Когато искането за унищожаване е във форма на възражение по предявен иск, то не е ограничено със срок. До произнасяне за унищожаването завещанието има правен ефект, който отпада е обратна сила с унищожаването.

Унищожените завещателни разпореждания могат да бъдат потвърждавани от наследници, които имат право да искат унищожаването им. По този начин те могат да бъдат заздравени.

Потвърждаването се извършва изрично, /чрез писмен акт, в който се посочва основанието за унищожение  и мълчаливо - чрез изпълнение/.  Потвърждаването действа с обратна сила, тоест

завещанието се счита за действително от момента на извършването, а не от момента на потвърждаването му. По отношение на третите лица обаче потвърждаването действа за в бъдеще /частни правоприемници/.

Въпрос № 52

Приемане на наследство.

С откриването на наследство наследниците придобиват право да получат наследствено имущество. При откриването на наследство те се призовават да встъпят в правен и задължителен субект на който с бил наследодателя, за тях възниква правото да приемат наследството. С приемането му те го придобиват. Законът изисква съгласието на наследника да го приеме. Приемането на наследство произвежда действие от момента на откриването му - обратна сила на приемането.

Обикновено приемането става веднага след откриването му, но понякога между тези два момента има период от време, през който наследниците не са приели наследството, има отсъстващи наследници или въобще няма такива. Това е състояние на висящност. През този период районния съдия служебно или но искане на заинтересуваните назначава управител на наследството, който да се грижи за неговото запазване. Управителят може да предявява искове във връзка с наследството и да отговаря по тях. Изпълнение на наследствени задължения, на завети , продажба на наследствени имоти - управителят трябва да получи разрешение от районния съдия. С откриването на наследството владението преминава автоматически към наследниците без да е необходимо въвеждането им във владение.

Приемането е едностранен акт, с който наследникът изявява волята си да го придобие. Приемането е без срок /стария ЗН - 5 г. срок/. Наследникът може обаче да бъде заставен да се произнесе по въпроса за приемането. Съдът може да определи срок /преклузивен/ по искане на всеки заинтересуван. Наследникът трябва да се произнесе в този срок приема или не наследството - ако той не отговори значи, че приема. Отмяната на срока - особеното е, че и с дадено обратно действие. Има ограничение назад във времето - ако не е направено възражение за изтекла давност възражението да е направено към момента на влизане в сила на закона. Обратно действие има и при реституирани имоти. Възражения се правят по делба или придобито вече имущество по давност. Приемането не може да е обвързано с медалите - тежест, не може да има приемане при отказ.

Наследството може да се придобие направо или по опис. Направо приемането може да стане изрично или мълчаливо.

Изрично приемане се извършва в писмено заявление до районния съдия по местооткриване на наследството и се вписва в особен за това книга.

Мълчаливо приемане - когато наследникът извършва действия, които несъмнено предполагат намерението му да приеме наследството и които той не би имал право да извърши освен в качеството си наследник. Двусмислени действия, от които могат да се направят в други изводи не са приемане на наследство. Обикновени управителни действия - не е приемане. Получаването- също. Мълчаливо приемане има при:

- предявяване не за наследство;

- извърши разпореждане с наследствено имущество;

- предявяване иск за делба;

- иск за възстановяване на запазена част;

- искане за възстановяване собствеността по реституиран имот;

- когато наследникът укрие наследствено имущество - в този случай той губи правото си в/у укритото имущество;

- подаване декларация за облагане с данък в/у наследство трябва да се решава във всеки конкретен случай дали е приемане или не;

Веднъж приел наследството наследникът не може да оттегли приемането и да се откаже от него. Приемайки го направо той го приема с всички тежести. При приемане направо наследниците отговарят пълно.

Въпрос №53

Приемане ни наследството по опис.

Приемането на наследство произвежда действие от момента на откриването му. Приемането може да е:

- направо - изрично или мълчаливо.

- по опис

Приемането по опис е винаги изрично приемане.

- то е писмено

- то се нрави пред районния съдия

- може да се направи в 3 - месечен срок, откакто наследника е узнал, че наследството е открито. Този срок може да бъде продължен от съдията още до 3 месеца.

- приемането се вписва в обособена за това книга. Ако в срока наследника не направи изявление за приемане на наследството по опие. той губи окончателно това право. Приемането на наследство по опис има значение за отговорността на наследника за задължението на наследството. Наследника приел наследството по опис отговаря ограничено - до размера на полученото.

Наследникът е длъжен да посочи на районния съдия всички известни нему имоти, за да бъдат вписани в описа иначе губи изгодите от приемането по опис. Когато един от сънаследниците приеме наследството по този начин, счита се, че и другите са го приели по опис. Но това не ги лишава от правото да приемат наследството направо или да се откажат от него. Ако наследодателя е направил разпореждане за забрана за приемане по опис - тя с недействителна.

Приемането по опис с задължително за:

- наследника предявил искане за възстановяване на своята запазена част, когато упражнява това право спрямо лица извън кръга на наследниците;

- наследника е недееснособен;

- държавата и обществ. организации;

- за тях 3 м. срок не важи. Не е необходимо приемането да се вписва. Опис обаче трябва да се направи за да е известно наследственото имущество и да се изясни въпроса за отговорността, която е ограничена, само до размера на полученото.

Наследникът по опис не може да се разпорежда с имуществото докато не ликвидира дълговете на наследството. Той само управлява, отговаря на общо основание за вредите, загубите, които е причинил. Не може да отчуждава недвижими имущества до 5 г. от приемане на наследството, а движимите до 3 г. освен ако има разрешение на районния съдия. Такова отчуждаване преди сроковете и без разрешение с валидно, но в тези случаи наследникът отговаря неограничено за задълженията на наследодателя, губи изгодите от наследяването по опис.

Въпрос № 54

Отказ от наследство.

Наследникът, който е предвиден към наследяване може да се откаже от наследство Отказването от наследяване е:

- едностранно волеизявление;

- формален писмен акт - трябва да бъде направен чрез заявление до РС, в района на който е открито наследството. Вписва се в предназначената за това книга която се води в РС. Изиска се заявлението /подписът в него да е нотариално удостоверен/ - изискване в практиката. Невписаният отказ не произвежда действие.

- отказът трябва да е изричен.

С последици на отказ се ползва и неприемането на наследство. Отказът от наследство на непълнолетни наследници се допуска само ако с очевидна тяхната полза и с разрешение на РС.

Отказът произвежда действие от датата на вписване. Ако от датата на заявлението до датата на вписване наследството е прието, отказът е недействителен. Когато наследник се откаже от наследство, се счита, че никога не е бил наследник. Той не може да оттегли своя отказ. Наследникът губи всички облаги, но се освобождава от всички тежести, с които е обременено наследството.

Частта на отказалия се наследник уголемява частите на другите наследници. Останалите наследници са :

- от същия ред;

- при запитване - от същото коляно;

Когато преживелия съпруг наследява с децата на починалия - имат равни части. Ако децата се откажат тяхната част преминава към следващия ред наследници и към преживели съпруг, а не единствено към него /Ц.Ц. не е така/.

Наследниците които получават дела на отказалият се сънаследник, не могат да отхвърлят уголемяването щом са приели вече другата част от наследството - те приемат този дял като полагащ им се по закон. При универсално завещание в полза на две и повече лица отказът на едно от тях уголемява дяловете на всички останали наследници но закон или завещание. Ако завещателят е посочил едно или повече липа. които да придобият наследството, ако наследникът се откаже от него при обикновена субституция частта на отказалият се преминава към указаното в завещанието лице. Дори отказал се от наследство наследник може да получи направения в негова полза завет.

Отказът трябва да е чист /иначе води до недействителност/ :

- без модалитети;

- нито да бъде частичен;

- не може да е засегнат от недостатъци /насилие, заплашване , измама/

- не се допуска оспорване на отказа поради грешка . Отказ в полза на трето лице - не може. И отказа и приемането - след откриване на наследство.

Отказът може да бъде унищожен:

-  по съдебен ред с иск на кредиторите на наследника, когато са нарушени техните интереси;

-  чрез  предявяване на иск за делба  на наследство предявен от отказалия се от наследство и в хода на производството да се призове на нищожността.

Искът за унищожаване може да се предяви в 1 г. срок от унищожаването му, но не по-късно от 3 г. след отказа.

Въпрос №55

Наследствена трансмисия.

Когато преди да упражни правото си за приемане на наследство или преди да се е отказал от него наследникът почине, неговото право /ако не е погасено/ може да бъде упражнено от наследниците му. Те могат да приемат или да се откажат от наследство. Това преминаване на правото за приемане или отказ от наследство се нарича наследствена трансмисия.

Правото да приеме или откаже наследство е имуществено право и може да се наследява.

Всеки от наследниците може да приеме наследство, само ако преди това приеме първо това на наследодателя си.

Например: наследника Б не може да се откаже от наследството на баща си А , починал преди дядото X, а да приеме наследството на дядото. Може обаче, да приеме наследството на А, а да се откаже от това на X.

Наследствената трансмисия е недопустима при едновременна смърт на наследник и наследодател. Ако наследникът А е починал преди наследодателя X или е обявен за недостоен при откриване на наследството на X, А се замества от унищожения Б. Преживелия съпруг не наследява X.

Когато А е починал след X, съпругът Д по трансмисия конкурира внука Г и получава 1/2 или 2/3 от наследството, полагащо се на А. В зависимост от продължителността на брака, а др. част отива в полза на Г.

Когато А е починал преди X наследството преминава по право на заместване към внука Г на неговия брат Б при положение, че Б и В са починали. Преживелия съпруг Д не получава нищо.

Разликата между наследствена трансмисия и наследяване по право на заместване:

Наследяване по право на заместване. Това е право на наследника на едно лице починало преди откриване на наследството или недостойно да наследява, да встъпи в правата които това лице е имало допуска се само всички низходящ по права линия и на братята и сестрите, техните дена и внуци /преживелия съпруг не наследява/ само при наследяване по закон.

Наследствена трансмисия. Призования да наследява, умре след откривано на наследството но преди да е изявил волята си относно приемането на наследството наследяват: децата на починалия други низходящи, родителите, наследниците от най - близката възходяща степен, братя и сестри, техните низходящи роднини по съребрена линия до 6 -та стенен включително при наследяване по закон при наследяване по завещание.

Въпрос № 56

Отношения между сънаследниците - наследствена общност.

С приемане на наследството, имущественото право и задължения преминават към наследниците. Преминаването произвежда действие от откриване на наследството. Когато наследникът е един той получава цялото наследство.

Когато за наследство са призовани повече лица между тях се установява наследствен имуществена общност /всеки наследник участва със съответна и идеална част/.

Вън от НИО остават делимите наследствени задължения или вземания, които се разпределят между отделните наследници по равно. Между наследниците възниква........на собственост във връзка с управлението и наследяването на НИО.

Имотите в НИО се управляват в зависимост от решението на съсобственост, имащи повече от 1/2 от НИО.

Ползите и тежестите - разпределят се между сънаследниците съразмерно с техния дял . Всеки наследник може да си служи с общото имущество по предназначение, като не пречи на другите наследници да упражняват правата си.

Разноските необходими за запазване на НИО се различават между наследниците съобразно дяловете им.

Временното разпределяне на НИО между наследниците за

- не прекратява НИО

- урежда ползуването на общия имот

- не се иска определена форма

- отредените за съответен наследник имоти се упражняват само от него

- може да се направи и от съда по делбено производство

Когато някой от наследниците си послужи със съответния имот за задоволяване на лични нужди той дължи обезщетение на останалите за ползата от която ги е лишил.

Нововъведения в НИО: увеличение на стойността на НИО разходите са задължителни за всички сънаследници. Наследник извършил подобрения може да иска от другите наследници сумата, която се приспада на техните дялове.

Разпореждане с наследствено имущество: с приемане на наследството наследниците стават собственици на наследеното имущество и могат да се разпореждат с него. Законът допуска наследник да извърши продажбата на наследство като цяло така се прехвърля една съвкупност от прав и задължения. Договорът за прехвърляне на наследство се извършва писмено , а подписите на договарящите се трябва да са нотариално заверени. За да се прехвърли наследствено право необходимо е наследството да е открито.

По време на НИО всички предмети влизащи в нея са съсобствени на всички наследници /всеки от тях има идеална част от собствеността на всяка вещ/. Докато съществува НИО разпореждането с реално опред. предмети от някой наследник е недействително. Тези актове придобиват сила, ако при делба на НИО тези предмети се паднат в дял на този наследник.

Прекратяване на НИО - чрез делба на наследството. Преди да се раздели наследството, всеки сънаследник трябва да внесе в наследството това, което дължи на наследателя -  това, което дължи на останалите сънаследници във връзка със съсобствеността между тях. Ако това не се извърши, сънаследниците, които имат право да го искат, получават в дела си част от наследственото имущество равно на стойността на дължимото. Това на практика не се прави, а споровете се уреждат в произв. по сметки , които наследниците имат един спрямо друг във връзка с НИО. Дарението поначало не се привнася, освен ако има изрична уговорка от дарителя. Ако липсва уговорка, дарението остава безвъзмездно в полза на надарения.

Въпрос №57

Отношения между сънаследници и трети лица. Отговорност за задълженията и заветите.

Права на наследниците: При наследствено правоприемство наследниците придобиват правата,които наследодателят е имал /с изключение на личните му/. Това са правата, които преминават по наследство. За осъществяване на тези права наследниците могат да упражнят искове:

- иск за връщане на наследствен имот, които трети лица държат;

- иск към наследниците на наследодателя за заплащане на наследствено вземане;

- иск за наследство - това е иск на наследника срещу трето лице, което държи в свое владение наследствени вещи. като оспорва на ищеца качеството на наследник. Той се предявява когато има спор относно произхода на претендиращия за наследник, когато се оспорва извършено осиновяване или универсално завещание в полза на определено лице; когато се повдига въпроса за недостойнство, за отпадане правото на наследство на съпруга поради прекратяване на брака.

Отговорност на наследниците за наследствени дългове и завети:

С приемане на наследството наследниците придобиват актива и пасива му /дългове на наследодателя и задължения за изпълнение на завета/. Всеки един от наследниците отговаря съобразно дела, който получава. Отговорността обхваща всички задължения на наследодателя освен тези, които се погасяват със смъртта му.

Наследниците по право на заместване отговарят за задълженията на този когото заместват /задълж., които му се следват/. Поначало отговаря с цялото си имущество. Отговорността може да се ограничи до размера на полученото наследство само ако бъде прието по опис или да се освободят от отговорност за задълженията на наследодателя изцяло ако се откажат от наследство.

Делими задължения - разпределят се между сънаследниците съразмерно с техните наследствени дялове, като от всеки може да се иска частта от задълженията, отговаряща на дела му.

Неделими задължения- всеки от сънаследниците отговаря за цялото му изпълнение. Изпълнилият го има право по пътя на регреса, да иска от останалите да му се издължат.

Солидарно задължение - което починалият е поел съвместно с други лица. То се разделя между наследниците така, че всеки от тях отговаря солидарно със съдлъжниците на наследодателя, за частта от дълга, съразмерна на наследствения му дял.

Задължения ,обезпечени със залог или ипотека - залогът или ипотеката лежат върху цялата пещ или върху всички дадени в залога или ипотека вещи, дори когато те са поделени между наследниците.

Принудително изпълнение срещу наследодателя - ако наследодателя умре след като е получил придобивката за доброволно изпълнение, но преди да са извършени други изпълнителни действия, съдебният изпълнител, преди да продължи действието си трябва да изпрати на наследниците нова придобивка за доброволно изпълнение.

Заветниците - не отговарят за задълженията на наследодателя, освен ако им е завещан заложен или ипотекиран имот.

Ограничаване в отговорността - когато след приемане на наследството се открие завещание. Наследника не е длъжен да удовлетвори заветите по него извън стойността на наследството или ако накърнят запазената му част. Той отговаря де размера на полученото наследство.

Наследникът приема наследството по опис отговорен само до размера на полученото наследство. По правило наследникът по опис удовлетворява кредиторите на наследодателя и заветниците по реда по които те предявят вземанията си.

Заветникът отговаря само до размера на получения завет. Когато останалото наследствено имущество не е достатъчно за изплащане на наследственото задължение заветът се намалява.

Определяне на имущество - по силата не наследството имуществото на наследодателя се смесва с това на наследника. Целта е да се удовлетворят от наследеното имущество кредиторите на наследниците и заветниците преди кредиторите на наследника. Предприема се когато пасивът на наследника е по-голям от актива му. Искът за отделяне може да се предяви срещу наследниците в 3м. срок от приемане на наследството. Срокът е преклузивен.

Недвижими имоти, които влизат в двете имущества се отделят чрез вписване по общия ред.

Движими вещи - чрез молба до РС, която се вписва по реда за вписване на приемането се отказва от наследство. Искът на някой от кредиторите ползва всички кредитори на наследството.

По закон кредиторите и заветниците искали отделяне да бъдат предпочетени при удовлетворяването преди тези които не са го поискали.

При отделяне на наследственото имущество от един от наследниците, този от тях които не е приел наследството по опис, остава неограничен отговорник за задълженията и заветите на наследството и със своето лично имущество Кредиторите и заветниците, които не са искали отделянето могат да искат удовлетворяване на вземанията си направо към личното имущество на наследника.

Въпрос № 58

Делба на наследство - общи положения. Видове. Действие.

Когато наследодателя е оставил само един наследник цялото наследство преминава в негова полза. Но когато има няколко наследници между тях се създава имуществена общност и не могат да прекратят тази общност посредством делба на наследствено имущество.

Делбата прекратява общността и превръща идеалните части на сънаследниците в реална собственост за всеки един от тях. Делба може да иска всеки сънаследник, макар да има противно разпореждане на наследодателя или противна уговорка между наследниците. Делба е недопустима само ако закона разпорежда друго и ако това е несъвместимо с предназначението на вещта Наследника може да иска делба трябва да приеме откритото наследство. Правото да се иска делба не е ограничено със срокове. За да бъде валидна делбата в нея трябва да вземат участие всички сънаследници иначе тя ще е недействителна. Не могат да искат делба сънаследници, на които са завещани конкретно определени имоти и сънаследници придобили имот по давност.

Видове -     пълна- частична /част от наследствената     общност/;обикновена-допълнителна; доброволна- съдебна.

Ако някой от сънаследниците са съгласни, за тях може да бъде определен един общ дял равен на сбора на личните им дялове - при наследство по право на заместване /наследници от 1-во коляно/.

Съдебна делба - когато сънаследниците не постигнат съгласие относно разпределението на наследеното имущество, делбата се извършва от съда. Районният съд по местооткриване на наследството.

Производство  -  2 фази:

І-ва фаза - всички действия от подаване на молбата, предявяване на иска до постановяване на решението, наследника, който иска извършване на делбата трябва да подаде в писмена молба. Той трябва да установи, че наследодателят е починал, че лицата, които са посочени като страни са единствените негови наследници, както и че имоти са останали от наследодателя - става с удостоверение от общината или други писмени доказателства. В първото съдебно заседание може да се иска включване на нови имоти или изключване на някои. Въз основа на установените факти съдът се произнася по допустимостта на делбата.  В това решение съдът се произнася по въпросите между кои лица и за кои имоти ще се извърши тя, както и каква е частта на всеки от съделителите. Имотите, чиято   делба   е   допусната   трябва   да   се индивидуализирани, като за движими вещи се посочи във владение на кого от съделителите са. Ако някой от тях не са налице, делба за тях не се допуска. Може да се иска от наследника, по чиято вина липсват вещите да заплати част или стойността им. II -ра фаза - преглеждане на сметките между наследниците.

2.  Разпределяме на имотите, чиято делба е допусната - 1-во касае се за сметките, които произхождат от права и задължения във връзка с открито наследство - това, което всеки наследник дължи на наследодателя и това, което дължи на другите наследници във връзка със собствеността между тях. Исканията за уреждане трябва да бъдат предявени в първото по делото заседание след влизане в сила решението за допустимост на делбата. Те трябва да бъдат предявени в давностен срок- 5 г. от момента на предявявано на иска за делба. По всички предявени искания съдът се произнася с решение, което решение може да се обжалва. Влязлото в сила решение има сила на присъдено нещо. 2- ро разпределяне на имотите чрез дялове в натура при образуване на дяловете съдът трябва да се съобрази с влязлото в сила решение. Делбата в натура се извършва доколкото това е възможно - приложима е при делба на еднотипни имоти. Имоти които не могат да се поделят удобно те се предоставят за публична продан. Неравенството на дялове се изравнява с пари.   За да се избегне раздробяването на имоти, законът не допуска разделянето на нивите на части по-малки от 3 декара, ливадите 2 декара; на лозята и овощните градини - по малки от 1 декар.

Действие на делбата - конститутивно действие прекратява се имуществената общност между съделителите и всеки от тях става изключителен собственик на това, което е получил в дял.

Правата, които е имал върху общото имущество престават да съществуват.

Отговорност при съдебна евикция  /отстраняване/.

Отстраняването става със съдебно решение. Може и доброволно наследникът да отстъпи вещта която му е дадена в дял. Ако някои от сънаследниците претърпи съдебно отстранение от известно имущество, постановено в неговия дял, той не получава своята наследствена част. Поради това е необходимо той да бъде съответно обезщетен от други сънаследници, за да не понесе сам загубата. Отговорността на съделителите е свързано с дяловете им. Обезщетяването става със заплащане на стойността на имота, определена по време на съдебното отстраняване. Обезщетение не се дължи, когато е изключено с уговорка в акта за делба или когато съделителя по своя вина го е претърпял. Законът  предвижда учредяване на ипотека върху недвижим имот, оставен в дела на онзи съделител, който дължи допълване. За да произведе действие ипотеката трябва да се впише от нотариуса.

Нищожност на делбата -  когато е без участие не някой от сънаследниците; когато е включен чужд имот в нарушение на ограничените разпоредби на такава делба - не произвежда действие,

Унищожаемост:

- при измама,

- крайна нужда

Може да бъде заздравена чрез потвърждение от наследника.

Действителна е делбата при извършването не която е пропуснато някое имущество - може да се подели допълнително. Делбата не може да бъде оспорвана поради грешка, само когато някой от сънаследниците е увреден с повече от 1/4 от стойността на дела му. Искът за унищожаване до 1 г. от извършване на делбата. Унищожаване не се допуска ако......

Въпрос № 59

Доброволна делба.

Доброволната делба е договор, чисто съдържание се определя свободно от волята на страните /извършва се по съгласие от сънаследниците/. Доброволната делба на движими имоти над 400 лв. и на недвижими имоти, за да има сила, трябва да се извърши писмено и подписите на участващите в нея лица да са нотариално заверени.

Необосновано е при извършване нотариалната заверка, наследниците да предоставят удостоверение от общата за смъртта на наследодателя; за характера на пазарната цена на наследените имоти, предмет на делбата. Въз основа на данните за цената на имота, се определя и държавна такса, която съделителите следва да заплатят.

За да се завери нотариално, договора за доброволна делба на дворищно регулационен парцел, е необходимо да се представи удостоверение от техническите органи на общината и официална скица - копие от застроителния план. Ако се касае до делба на сграда - удостоверение че особените дялове и части отговарят на одобрен архитектурен проект.

Удостоверяване на доброволна делба се извършва от нотариуса /респ. районния съдия/. Делбата се счита извършена от момента, в който подписите на страните бъдат нотариално удостоверени. Формата на доброволна делба е от значение само за доказването й, но и за действителността й. Преди нотариално удостоверяване тя представлява предварителен договор за доброволна делба.

Сънаследниците, извършващи доброволна делба, трябва да са дееспособни Ако са недееспособни или отсъстващи за да има сила спрямо тях, трябва да е предварително одобрена от районния съдия и правни действия и извършват по реда на чл. 3,5,8 ЗН.

Съдът одобрява делбата след като установи, че тя е явно полезна за недееспособните отсъстващите. Въз основа на утвърдения от съда проект се съставя договора за делба, като подписите на лицата се заверяват нотариално. В случая одобрението на делбата от съда се изисква не за валидността и спрямо всички, участващи в нея, а за да има тя сила спрямо недееспособните и отсъстващите. Затова само последните могат да искат унищожението и, а не дееспособните, които са участвали в нея.

Доброволната делба може да се извърши и чрез съдебна спогодба, когато има образувано дело за делба в съда и сънаследниците чрез взаимни отстъпки разпределят помежду си наследственото имущество.

Въпрос №60

Делба, извършена от наследодателя приживе.

Обикновено делбата става след смъртта на наследодателя, тоест след откриване на наследството и се извършва от самите наследници.

Но наследодателя може и приживе да раздели имотите си между наследниците - с цел да предотврати спорове между наследниците след смъртта си да избегне евентуални съдебни процеси

1. Делба - дарение - договор между наследодателя и наследниците му, чрез който наследодателя приживе безвъзмездно прехвърля имуществото си, като го разпределя поотделно на всеки един наследник. Участващите в дарението трябва да са способни да сключват договори. Когато тази делба се извърши от родителите и някое от децата е недееспособно, то се представлява от назначен от съда особен представител.

Делбата - дарение на недвижим имот трябва да се извърши в нотариална форма. При движимо имущество - достатъчна е писмена форма с нотариална заверка на подписите на страните. Дарение на движими вещи - и с представянето им. Дарението става задължително от деня на изричното му приемане от всички наследници без изключение. Делбата -д арение може да обхване само имущество което наследодателят - дарител притежава при извършването й . Делбата - дарение за бъдещо имущество с недействителна. По силата на изрична уговорка в дарствения акт. наследодателя може да запази правото си на ползване на имота или на част от него.

След смъртта на наследодателя наследниците, които приживе на същия са приели дарението, не могат да отхвърлят делбата и да искат извършването на нова. Те са станали собственици от момента на дарението.

2. Делба-завещание /различна от завета/ - извършва се чрез едностранен акт на наследодателя. Съгласието на наследниците не е нужно.

При делбата-завещание както и при завета наследодателят прави разпореждане с определени имоти, но намерението му е да се разпредели цялото имущество между наследниците. В завещателния акт наследодателят може да направи и завет в полза на някой от наследниците си, така че последния може да получи както дела си по делба, така и завета стига да не накърни запазената част на останалите наследници.

Делбата по този начин, като всяко завещание може да бъде отменена или изменена с ново завещание или нотариален акт

Делбата-завещание произвежда действието си само след смъртта на наследодателя. Наследниците не могат да искат извършването на нова делба. Само ако някой от тях се откаже от наследственото си право отредения за него завещателен дял подлежи на нова делба между другите наследници.