Joomla Software solutions Template

Payday loan

Правото като ценност е въпрос, който е предмет на изследване на науката правна аксиология, която е част от общата аксиология, известна като теория за ценностите. Аксиологията изобщо е наука за ценностите, т.е. за значимостта на идеите, нещата и явленията от материалната и духовната действителност. Подходите при изучаване на правото като ценност също са различни в зависимост от това, дали те се разглеждат на базата на материалното, обективното, позитивното, или разсъжденията почиват на идеалното, духовното, метафизичното. За това този проблем се тълкува и от философията на правото и от юридическия позитивизъм, т.е. от позициите на обективното право. След това кратко въведение, което ни посочва значимостта на “правото като ценност”, ще преминем към изложението на зададената ни тема.

Ценността на правото се състои преди всичко от въплътените в него ценности, които то закрепва и се явява тяхна обективизация в дадено общество. Чрез него те придобиват характер и на правни ценности, т.е. на онези оценъчни явления /като идеи, идеали, волеви феномени/, които стоят в основата на правния ред и пораждат като идеално основание юридическите норми на правото, съставлявайки тяхна и на другите правни институти цел. Осигурявайки условията за съществуването и развитието на тези метаюридически явления, правото се превръща в средството за тяхното постигане и същевременно самото то се включва в “света на ценностите”, аксиологира се. В този процес на юредичска аксиологизация някой от най-важните социални ценности, намерили регламентация в законовите норми, се превръщат в правни принципи на демокрацията, хуманизма и либерализма. Така всяко едно от тях от съвкупността метаюридически явления със своята ценностна характеристика определя и изгражда ценностната характеристика и на правото, тъй като същността на последното зависи от степента на проникване в него на социалните ценности като справедливост, равенство, свобода, демокрация, ред и сигурност. Все ценности, които всяка съвременна правна система се стреми да регламентира, колкото може по-всеобхватно и по-пълно, за да осигури съществуването на гражданското общество и правовата държава.

Ценността на правото, която то получава чрез отразените в него социални и морални и други ценности е по-скоро негова непряка, опосредствана ценност, тъй като то има и друга независима от нея ценностна характеристика, която е непосредствено свързана с природата структура и предназначение на отразено в действителността творение на разума и духа, посредством което се осигурява реда и сигурността и организацията в обществото. Тази своя ценностна функция правото постига посредством правните норми. Системата от последните съставлява деонтична ценност, която се отнася към подгрупата на ценностите – задължение и заедно с ценностите – желание, ценностните идеали образуват групата на целевите ценности, които се намират във висините на ценностно-правната пирамида, имаща за своя основа обширната и развита система от правни задължения като съвкупен образ на различните предписания, заповеди, забрани и пр. Последните съставляват правната нормативност, която е нещо съществуващо, налично, обективно дадена, функциониращо в действителността, т.е отнася се към другата голяма група ценности, а именно ценностите, които са екзистенциални, налични, актуални. Те никога не могат да бъдат определени като завършени в абсолютни граници, тъй като колкото и да са включени в реалната практика, човешкият дух винаги се стреми към усъвършенстване, изменение и по-добро бъдеще, така че и екзистенциалните ценности продължават да пазят в себе си потенциалния елемент на ценностите – цели.

Между тези две големи групи ценностни категории стои и правото. То не може да бъде определено нито като ценност – цел, нито като съществуваща ценност, тъй като носи в себе си елементи и от двете групи. Така например правото  е нещо налично, съществуващо в реалността като правно поведение, правен ред. В този смисъл то е екзистенциална ценност, но същевременно чрез своите норми се явява и ценност, задължение, тъй като последните са форма на дължимото. Те като система заедно с правото в неговата цялост разкриват чертите на деонтичната ценност /както вече споменах/, доколкото представляват съсредоточие на задължения, въплъщавайки правния дълг като абстрактен израз на правно дължимото в многобройните му конкурентни прояви. Освен деонтични ценностите в правната сфера са вид духовни ценности с императивен характер, които имат за непосредствена цел въвеждането и установяването в тази сфера на общественополезния вариант на поведение. Същевременно посредством правните норми се регламентират други правни  и неправни ценности, осигуряващи нормалното съществуване на обществото, които по такъв начин обуславят и ценността на самата норма Колкото по-висока е степента на отразяване на тези ценности в правния мир, толкова е по-висока е социалната ценност и ефективност на правните норми, а оттам и на правото. Ето защо и последното се възприема от редица представители на юридическата мисъл като средство за постигане на целите на гражданското общество, на правовата държава, на личността въобще. С други думи правото е една инструментална ценност, която се явява вторична и относителна,  тъй като тази нейна ценностна характеристика се определя от степента на образуване и регламентиране на всеобщо признатите демократични принципи, хуманистични идеали и либерални идеи, така характерни и вътрешно присъщи на всяко съвременно общество, което определя себе си като гражданско и се счита за организирано в правовата държава.

От всичко казано до тук можем да направим извода, че правото като цяло е една вторична ценност; ценност – средство, но отделни негови звена като правните принципи например, могат да се схващат от правните субекти като ценности с по-висок статус – ценности – цели. С други думи, правото се явява междинна ценност с черти на цел, която има свои средства за реализирането му в живота. Така например  в системата на държаната власт, която не винаги или по-точно почти никога не се възприема като нещо положително /а по-скоро като необходимо зло/, има органи /съдилища, прокуратура/, чиято основна задача и главна цел се състои в защита на законността и на правния ред, на правата и свободите на личността. Общо взето тези органи други задачи нямат.

Ценността на правото като социално явление не може да не се разкрие в пълнота, ако не се посочи връзката му с право съзнанието То е самостоятелно оценъчно явление, което има универсален характер и притежава качества, чрез които опосредства отразяването в правото на всички останали метаюредически ценностни категории /за които споменах в началото/, преди те да получат нормативен израз. Самото право съзнание представлява система от представи, идеи, убеждения, чувства и воля, насочени към обективното право и към желания начин на регламентиране на обществените явления и отношения. Колкото тази система е по-близо до интересите на отделните личности и социални групи, толкова ще е по-голяма защитата на тези интереси от правото. По такъв начин право съзнанието се явява като отношение на правните субекти към правните явления. Необходимо е не само да се твърди, че законът трябва да се спазва, защото е създаден в защита на личността и обществото, но и тази негова роля да се докаже чрез въплътените в него ценности. По този начин мисълта за дълга няма да е толкова неприятна и ще е по-възприемчива за по-голяма част обществото, и то не само от тази част, която познава законовите разпоредби, но и от онази, която без да познава конкретния юридически текст ще го спазва, знейки че той защитава и предпазва. С други думи, за да има по-малко правонарушения трябва уважението към закона да е по-голямо посредством утвърждаването и запазването у човека на убеждението, че нравствения живот не е само задължителен за общо съзнателната личност, но и той носи удовлетворение, съответства на действителните потребности. Общо взето, ако информацията, която носи правната норма е известна на правните субекти, но те не я възприемат със съдържащите се в нея ценности, тя /нормата/ ще действа само по силата на държавната принуда или от страха от тази принуда. Ефективността на правото като регулатор на обществените процеси ще бъде още по малка, ако няма достатъчна активност на компетентните държавни органи и на обществеността за неговата охрана. Така че е необходимо не само правните норми да носят ценностна характеристика, но и да спомогнат със  своята справедливост да се възприеме положителното и самата принуда, която първоначално е ограничение на  възможностите на личността да има поведение, съответстващо на нейната воля. Тази задача не е лесна като се има предвид първостепенния отрицателен характер на принудата, но нейната реализация е възможна, ако обществото бъде убедено чрез развиване на онези елементи от право съзнанието, които са свързани с идеята и чувството за право, че сама по себе си принудата е не само необходима като гарант за спазване на правните норми, но и ценна, защото в нея са въплътени идеите за дълг, повеля, отговорност, принципът за съразмерност. Въобще принудата е средство за гарантиране на установената в правото равна мяра за свобода и с тази си роля спрямо последната, която е също една ценност /правна, морална, социална, културна/, самата тя /принудата/ придобива ценностна характеристика. Следователно принудата заедно с правните норми трябва да се възприема не като необходим зло, а по-скоро като една правна ценност, доказала своята положителност в развитието на правната теория и практика. Без нея, без скрепяването на хипотезата и диспозицията на правната норма със санкцията, спазването им е обречено на провал, защото не може да се разчита много на добрата воля на отделната личност, макар да е в нейна защита и полза създаден юридическият текст.

Изграждайки и защитавайки тезата, че правото е една социална ценност, не можем да не споменем за връзката му с друга подобна ценност, с която човечеството като цяло се гордее и счита за свой отличителен белег на най-висшето живо същество на земята, а именно – културата. Взаимовръзката право – култура е отново много тясна. Това е така, защото към културата се отнася всичко онова, което е резултат от творчески способности на личността и носи в себе си заряда на прогреса на човешката цивилизация. В правото пък са въплътени, опредметени тези творчески способности ,като самото то като нещо, конструирано от човека, за да му бъде от полза и да му служи, се явява форма на култура. Тук спадат и :

• Съдържателните елементи на правото като правни идеи, принципи, предписания, които са “константни величини” в юридическата традиция и се предават и обогатяват от епоха на епоха;
• Формалните елементи на правото като специфичните правни форми, източници, законодателни системи;
• Практическите правила и традиции в право прилагането, съдебна практика и др.

Наред с това много демократични и хуманистични завоевания в областта на правото днес се разглеждат като културни завоевания на човечеството – различни процесуални институти и принципи като: “Няма престъпление без закон”, “Няма наказание без закон”, устността и състезателността в процеса и др.

За да определим по-точно и по-пълно правото като ценност е необходимо да посочим критерии. В правната доктрина съществуват множество становища за това. Най-приемливият в тази насока, обаче, е критерият, въведен от В.Пешка, който съчетава по един неповторим начин всички останали твърдения, извеждайки на преден план човека. За Пешка критерият за ценността на правото е развиващата се човешка личност, която като правен субект е също ценна. С други думи, правото е ценно, ако допринася пряко или непряко за осъществяването и прогреса на човешката същност, ако образува и закрепва развиващите се обществени отношения. Според Пешка критерият е абсолютен, доколкото родовата същност на човека се взема като единен мащаб в дадено време и спрямо всяко обществено влияние, спрямо всяка обществена институция и без оглед каквито и да е било други мащаби, с изключение на интересите на преобладаващата част от обществото. Тези интереси не бива да бъдат пренебрегвани, тъй като те заемат определящо място при формиране ценностната характеристика на правото. Така например демократизмът, либерализмът и хуманизмът като качества, присъщи на правната система на една правова държава и на едно гражданско общество, до голяма степен зависят от обема, в който тази система образува и гарантира общите интереси, разбирани като полза, която има субектът от извършването на определени действия или волеизявления с правно значение.

Така че може да се каже, че абсолютността на критерия на Пешка нe изключва относителното и историчното /човешката същност се трансформира постоянно и зависи от конкретно-историческите условия, а  оттук и правото се явява конкретно-историческа категория/, той ги сдържа снети в себе си.

Дотук правото го разглеждахме като социална ценност. Необходимо е, обаче, да отбележим, че то съдържа и друга ценностна характеристика освен социалната. Тази характеристика ни я дават представителите на философия на правото. За тях ценността на правото се свежда до съдържащите се в нея идеи, принципи, постоянните правила, независещи от емпирическите обстоятелства. Или иначе казано,ценна е  идеалната форма , правната метафизика, а не конкретната материална реализация на тази форма, не и правната емпирия. Последната също притежава своя ценност, но тя е вторична, тя е еманация на нещо предхождащо, което  в крайна сметка е и определящо. С други думи, ценността на правото, на неговите материални възражения, каквито са правните норми, е следствие от по-дълбоката, по-първичната и основополагаща ценност, каквато е самата идея за нормативност и хармоничност в човешките отношения. с други думи, метафизичното е това, което ни дава основание да определим правото като ценност. Именно метафизиката е изградена от такива непроменяеми и стабилни дадености, така необходими на правната система, каквито са правото на частната собственост, на име, на свобода, на убежденията, на вероизповедание и други такива основополагащи ценности, въплътени в конституцията на всяка една правова държава,  включително и в българската. Тези ценности са ценности от първичен , универсален характер, върху които простото изменение на материални форми не оказва голямо влияние, нито пък привнасят допълнителни аксиологически елементи към вече създадените, утвърдените. В крайна сметка критерият за това, кое е ценно и кое не е, е у самия човек. Същевременно, обаче, произходът на ценностите има свое независимо съществувание, което се корени в основополагащите идеи и принципи, които съставляват неговата същност и диктуват силата на правото и на всички явления от духовно-материално естество. Тези явления човекът, определил ценността им за себе си, ги отразява в правната действителност чрез регламентацията им. С други думи, материята не създава юридическите ценности, а ги превръща от нещо абстрактно, неуловимо, вечно в нещо реално, близко, познато като форма, като ги въплъщава в правните норми и в юридическите актове, които сами по себе си са също ценни и необходими.

Разбирането, че правото като ценност има метафизичен произход е хипотеза на философия на правото. Според другата голяма теоретична линия /ако може така да се каже/ в правото – юридическия позитивизъм – ценността има обективен характер, тъй като тя не е ценност на справедливостта или морала, а е конкретно дадена и се състои от духовни компоненти и практически дадености. Изводът, който можем да направим, е, че трябва да се различава собствената ценност на правото като духовно явление от ценността на правото като факт от социалната действителност. Именно като социална ценност правото съдържа в себе си в преработен вид ценностни свойства на всички оценъчни явления, които се отразяват в него и по този начин изграждат неговата ценностна природа и същност. Същевременно правото е ценно само по себе си и като духовно явление; като нормативна система; като идея, която, отразявайки се в действителността, установява и запазва, гарантира съществуването на гражданското общество и правовата държава, които са също част от ценностната юридическа мисъл и на юриспруденцията Тези две явления съществуват благодарение на правото. Не може и не може да има гражданско общество там, където правото се възприема като средство за защита на държавната власт, а не на обществото, за установяване на класовото общество и задълбочаване на класовите различия, а не като средство за тяхното туширане или пък просто “книжно право” – поток от нормативни актове, които идват, за да потънат в забрава или в най-добрия случай, за да постигнат мимолетна и конюнктурна цел. Ето защо едно гражданско общество, възприемано като определен тип човешка общност, която е не политическа, невластова, може да възникне, да се реализира и да съществува само чрез правото. То е този механизъм, който позволява да се проявяват в реалния свят характерните елементи на “цивилната” част на обществото, като свободните граждани, свободна частна собственост, пазара, социалния и идеалния плурализъм, оптимално дозираната намеса или ненамеса на държавата, различните и многобройни медии, зачитаните и гарантираните “правила на играта”. Всички  тези елементи на гражданското общество са вътрешно присъщи на правото оценъчни явления /за тях говорихме по-горе/ и ни дават основание да го определим като ценност. Това определение се подкрепя и от факта, че правото е този фактор, посредством който съществува в гражданското общество формално юридическо равенство, т.е. намира реализация принципът на равноправието, който поддържа хомеостазиса на обществото, противопоставяйки се ефективно на фактическото неравенство между хората /проявяващо се както в духовната, така и в материалната сфера на живот/, давайки възможност на всяка отделна личност за равен старт в живота. Освен това гражданското общество е сфера извън държавата и извън чисто индивидуалното съществуване, извън строго частната, интимна сфера на индивида, която може да съществува и да се запази като такава само чрез правото по силата на закона, чиито императивни норми гарантират мирното и еволютивно, без противоречия развитие на това общество. С други думи, гражданското общество като най-висша степен на цивилизованото развитие на човечеството съществува като такова , благодарение на социализаторската и цивилизаторската роля на правото.

Другата ценност на една общност от хора, организирана държавно, е правовата държава. Самото й име показва, че в нейните стуктури основна роля играе правото. Съвременната правова държава е тази, при която в организацията и функционирането на властта се излиза от строгата йерархичност на правните източници, начело на която стои конституцията, въплатила в себе си  и гарантираща правата на човека, независещи генетично и субектенциално от някакво гласуване, от някакво мнозинство. С други думи, правовата държава е държавата на всички; държавата, която посредством закона защитава потребностите на гражданското общество.

От всичко казано по-горе се вижда, че трите ценностни категории: гражданско общество – правова държава – право са взаимосвързани и взаимозависещи, като регулаторна роля играе правото. Без него съществуването на първите две понятия е застрашено, а те са основна ценност и плюс на съвременното човечество и го отличават от “хаоса”, неравенството и отрицанието, царили в предходните общества. Така представляващи сами по себе си ценност, те потвърждават със своето зависимо от правото съществувание неговата по-голяма ценност. Ето защо ги въведох в настоящата разработка, макар и да не са в пряка зависимост с темата. Те обаче ни дават по-ясна, по-практическа и по-конкретна представа, защо правото е ценност на човешкото развитие и защо го възприемаме като такова.

И така, правото е универсална система за определяне поведението на хората, основна градивна единица на гражданското общество и “принцип на реда и хармонията” /по думите на великия философ Дел Векио/ в правовата държава. То е ценност само по себе си, защото се възприема като благо за човека, а оттук и за обществото. То е ценно, защото в самата  негова същност са заложени ненакърними идеи, които представляват ценности дори и на ниво идеално, духовно, абстрактно. От друга страна, след като правото премине  с помощта на законодателя в своето позитивно състояние, то представлява социална ценност, защото служи като образец за поведение. С него се разрешават по мирен път конфликтите в отношенията, уреждат се най- разнообразни ситуации от социалната реалност. Схванато като продукт на човешката култура, ценността на правото се извежда главно от неговата историческа стойност. То се появява в един етап на развитие на човечеството и с него са били решавани конкретни, а също и по-общи исторически задачи. В този смисъл в него се съдържат ценностите изобщо на цивилизацията, както и неговата собствена ценност.