Home История Руско-турска война(2)

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Руско-турска война(2) ПДФ Печат Е-мейл

Руско-турската война и освобождението на България от османска власт 1877-1878 година

През 70-те години на XIX век възрожденските процеси в българското общество достигат своята кулминация. Създават се първите български организации, като Одеското българско настоятелство и Добродетелната дружина, както и първата национална институция – Българската екзархия (1870 г.). Дейността на Раковски, Каравелов, Ботев и Левски и революционните комитети, създадени и ръководени от тях, съдействат за изграждането на българската национално-освободителна идеология. Смъртта на Левски и последвалата я криза на БРЦК предизвикват сериозни сътресения за национално-освободителното движение.  След разгрома на Априлското въстание източната криза се задълбочава от избухналата на 30 юни 1876 година Сръбско-турска война. Пред Русия се открива алтернативата или да подкрепи Сърбия и да поеме риска от въвличането си във военен конфликт, или да остане на страни от събитията и да изгуби влиянието си на Балканите. Страхувайки се от изолирани акции руската дипломация търси съдействието на Австрия. По руска инициатива на 26 юни 1876 година в Райхщад се състои среща на императорите Александър II и Франц Йосиф. Постига се договореност, ако Сърбия претърпи поражение във войната с Турция, да не се нарушава статуквото на Балканите. Ако Сърбия победи и се достигне до разпадане на Османската империя, Русия се задължава да не допусне създаването на голяма славянска държава на Балканския полуостров. В този случай на Сърбия се предоставя правото да присъедини части от Хърватско и Херцеговина. В българските земи се предвижда да се създадат две автономни княжества, а на Австро-Унгария се предоставя правото да анексира Босна и Херцеговина. След като през октомври 1876 година сръбската армия търпи катастрофално поражение при Крушевац, Русия изпраща на Високата пората ултиматум да прекрати настъплението. Задълбочаването на източната криза принуждава Великите сили да свикат посланическа конференция в Цариград, през декември 1876 година. В предварителната подготовка на конференцията руският представител граф Игнатиев лансира проект за уреждането на българския въпрос, според който България трябва да образува автономна провинция, в която се включват Дунавска България, Тракия и Македония без градовете Варна, Одрин и Воден. Срещу руския проект Англия и Австро-Унгария издигат тезата за административна автономия на бунтовническите райони като в останалата част империята запази стария си статут. Те настояват България да се раздели на две автономни области, като от тях се отделят Беломорска и Одринска Тракия. Конференцията одобрява предварително съставения проект за автономия на България, според който територията населявана с българи се разделя на два вилаета (области): източен, с център Търново и западен, с център София. Двете области в общи линии обхващат границите на българската народност, посочени във фермана за учредяване на българската Екзархия.

Когато проектът е връчен на турското правителство през януари 1877 година той отхвърля искането на Великите сили, мотивирайки се, че на поданиците на султана е дадена конституция, която защитава правата им. След провала на цариградската конференция все по-ясно се очертава военният изход от Източната криза. Руската дипломация се заема да осигури благоприятни международни условия за своята предстояща военна акция. През януари 1877 година между Русия и Австро-Унгария се сключва Будапещенската конвенция, която в общи линии преповтаря споразуменията, постигнати в Райхщад. Граф Игнатиев предприема обиколка в Германия, Австро-Унгария, Франция и Англия, за да получи подкрепата на Великите сили за още един опит за мирно уреждане на кризата. Новата инициатива предвижда Великите сили да връчат на Високата порта нота за прилагане на “реформи в непродължителен срок”. Европейската мисия на граф Игнатиев завършва с успех и на 31 март 1877 година в английската столица представители  на Великите сили подписват Лондонски протокол, който е връчен на Високата порта. На 9 април 1877 година турското правителство отхвърля протокола, с което мирните инициативи се оказват изчерпани и остава открит пътят на войната. На 12 април 1877 година в Кишинев император Александър II подписва манифест за обявяване на война на Турция. Още в края на 1876 година Русия преминава към усилена военна подготовка. Генерал Обручев разработва примерен план за евентуални бойни действия на Балканите. Според този проект войната трябва да се води на два фронта – Дунавски и Кавказки, като акцентът се поставя на Дунавския фронт. Главната тежест на удара е насочена към централната част на България, а оттам – към Одрин и Цариград. В навечерието на войната руската армия наброява заедно със запасните 1 474 498 войници и 25 953 офицери. От тези сили, според плановете на генерал Обручев трябва да се включат около 300 000 души. По предварителни данни турската армия можела да противопостави 700 000 души, от които 280 000 са дислоцирани на Балканите. Със свои отряди се намесват и Сърбия с 56 000 души, Черна гора с 30 000 души и Румъния с 60 000 души.

Началото на бойните действия е дадено още на 12 април 1877 година на Кавказкия фронт. Сраженията на Балканите започват на 10 юни 1877 година, когато части от долнодунавския отряд извършват под командването на генерал Цимерман десант при Галац. Руските войски успешно се прехвърлят на дунавския бряг и предприемат демонстративно настъпление в Северна Добруджа, като само за два дни достигат линията Черна вода – Кюстенджа. Тези действия имат за цел да заблудят турското командване, относно посоката на главното руско настъпление и същевременно да ограничат достъпа на турския флот до Дунав. На 15 юни към форсиране на река Дунав пристъпват и основните сили на дунавската армия. Под командването на генерал Драгомиров започва прехвърлянето на руските части в района на Свищов. Изненаданите турски сили не издържат на натиска и след краткотрайна съпротива отстъпват града. Успешното преодоляване на турската укрепителна линия по Дунав, позволява на руското командване да пристъпи към по-нататъшното реализиране на своите планове. Действащата армия е разделена на три отряда: Източен, Западен и Преден. Източният отряд, командван от престолонаследника наброява около 70 000 души и има за задача да неутрализира силните турски крепости Русе, Силистра, Шумен и Варна. Западният отряд – около 35 000 души е поверен на генерал Криденер, който трябвало да обезвреди Видинската крепост и да освободи западните български области. Предният отряд се ръководи от генерал Гурко. Той трябвало да настъпи към Търново, да завладее старопланинските проходи и при необходимост да се насочи към Пловдив, Одрин и Цариград. Фактически основната тежест на войната пада върху предният отряд, но командването му предоставя само 12 000 души, които са крайно недостатъчни. В първите дни на войната най-резултатни се оказват действията на генерал Гурко. Възползвайки се от първоначалната изненада на турците, предният отряд настъпва към Търново и освобождава старата българска столица на 25 юни 1877 година. От там генерал Гурко се насочва към Стара планина и през Хаинбоазкия проход се озовава в подбалканския регион. На 7 юли е завладян Шипченския проход, а 10 юли руските части освобождават и Стара Загора. По това време източният отряд се опитва да настъпи към турските гарнизони, разположени в Шумен, Варна, Русе и Силистра, но поради значителното превъзходство на турските сили в района на т.н. “четириъгълник” предвижданията за бърз успех в Североизточна България не се сбъдват. След няколко леки сражения, в края на юли 1877 година източния отряд пристъпва към организиране на отбранителна линия, за да не позволи на Мехмед Али паша, назначен за главнокомандващ на турската армия да отреже връзката на руските отряди с тила и да излезе в гръб на западния и предния отряд. Обстановката на дунавския фронт се усложнява и от действията на западния отряд. Първоначално генерал Криденер постига успех срещу Никополския гарнизон. На 4 юли 1877 година неговият отряд влиза в Никопол и получава възможността да развие настъпление в посока на Плевен. Но поради мудността на руското командване настъплението се забавя, което позволява на Осман паша да прехвърли основните си сили от Видин в Плевен и да превърне града в опорен пункт на турската отбранителна линия. Двете атаки срещу Плевен, предприети през юли, завършват безрезултатно. Междувременно турското командване прехвърля 40 000-на армия, начело със Сюлейман паша в Тракия. Целта на този отряд е да премине Стара планина и да се съедини със силите на Осман паша, след което да предприеме контранастъпление и руските войски да бъдат отблъснати на север от Дунав. На 19 юли 1877 година Сюлейман паша, напада Стара Загора, чиято отбрана е поверена на 35 000 руски войници и български опълченци. След ожесточени боеве градът е завладян отново от турците и населението е подложено на жестоки кланета. Сюлейман паша продължава похода си към Северна България, като се насочва към Шипченския проход. Отбраната на тези позиции е поверена на генерал Радецки, който ден преди Сюлейман паша да предприеме настъпление срещу връх Шипка изпраща войсковия резерв от Търново в Елена, твърдо убеден, че турците ще се насочат именно към Елена. Тази погрешна стъпка на генерал Радецки лишава защитниците на Шипка от навременна помощ и едва не предизвиква обрат в хода на войната. Проявявайки изключителен героизъм защитниците на Шипка, повече от които български опълченци успяват да спрат атаките на 30 000-ната армия на Сюлейман паша в боевете между 9 и 11 август. В най-критичния момент на  сражението генерал Радецки пристига с подкрепление, което помага да се задържи върхът.

Боевете на Шипка и сериозните затруднения при Плевен налагат промяна в плановете на руското командване. Налага се  да бъдат коригирани плановете за мълниеносна война срещу Цариград. Фактически през август – септември руската армия отстъпва инициативата и прекратява своето настъпление по всички фронтове като вниманието изцяло се насочва към Плевен, където се съсредоточава изходът на войната. След множество приготовления западния отряд, подкрепен от румънски части, започва щурм на Плевенската крепост. Третата атака обаче също завършва безрезултатно. При създалата се сложна военна обстановка руското командване, съсредоточава усилията си върху две основни задачи: отбраната на старопланинските проходи и унищожаването на плевенския гарнизон. Предният отряд на генерал Гурко е разформирован. На негово място под командването на генерал Радецки се създава южен отряд, който поема охраната на старопланинските проходи. За да неутрализира войските на Осман паша, руското командване възлага на генерал Тотлебен да организира обсада на Плевенската крепост. През октомври генерал Гурко извършва успешни действия в района на Горни Дъбник и Телиш и отрязва връзката на Осман паша с турския тил. Около Плевен е изградена плътна блокадна линия, а генерал Гурко получава разрешение да настъпи към Орхание (днешен Ботевград). На 28 ноември 1877 година Осман паша се опитва да пробие обръча около Плевен, но без успех. Претърпял провал, на следващия ден той обявява капитулация и се предава с оцелелите си войници. Победата позволява на руската армия да поднови настъплението си по всички фронтове. Под командването на генерал Радецки, Шипченският отряд се насочва в района на Шипка – Шейново и разгромява лагера на Вейсел паша. В същото време западния отряд на генерал Гурко преодолява с обходни маневри турската отбрана при Арабаконак и на 23 декември 1877 година освобождава София. На 4 януари 1878 година руската армия навлиза в Пловдив, а на 8 януари завладява и Одрин. За да избегне пълна катастрофа, Високата пората иска да започнат преговори за прекратяване на бойните действия и на 31 януари е подписано примирие. На 3 март е подписан Санстефанкия прелиминарен (предварителен) договор, с което се слага край на войната. По силата на Санстефанкия договор Турция признава независимостта на Сърбия и Румъния и приема създаването на трибутарно българско княжество “с християнски правителство и народна милиция”.

Границите на бъдещата българска държава съвпадат с етническите очертания на българската възрожденска нация. Заради участието си във войната Румъния получава Северна Добруджа като компенсация за присъединяването на Бесарабия към Русия. Сърбия получава Нишко, Пиротско и Вранско. Въпреки че Санстефанкия мирен договор в голяма степен удовлетворявал историческите права на българския народ той бил анулиран от Великите сили. Те не искали да се създаде голяма държава на Балканите, със силно руски влияние, която би се превърнала в преграда за тяхното проникване в Европейския югоизток. Веднага след 3 март 1878 година започнала подготовката за свикване на Европейски конгрес. Последвала бурна дипломатическа дейност, която завършва със сключеното през май 1878 година Лондонско споразумение, подписано от руския посланик граф П. Шувалов. Това предварително споразумение обезличило Санстефанкия договор. Лондонското споразумение било прието като основа за работата на свикания през юни 1878 година Берлински конгрес, на който били представени великите европейски сили – Германия, Австро-Унгария, Франция, Великобритания, Италия и Русия. До него била допусната и турска делегация, но на другите балкански държави бил отказан дипломатически прием. За председател на конгреса бил избран германският канцлер Ото фон Бисмарк. Съгласно постановлението на Берлинския конгрес, прието на 1 юли 1878 година се създавало зависимо от Портата българско княжество, обхващащо земите на Северна България и Софийския санджак. Тракия, под наименованието Източна Румелия оставала зависима от султана провинция. Одринско, Беломорието и Македония били върнати на Турция, Северна Добруджа била дадена на Румъния, а Нишкия санджак – на Сърбия. Така България била ограбена и озлочестена. Берлинския договор е един акт на господстващите през XIX век в Европа и света неравноправни политически отношения, диктувани от Великите сили, за сметка на малките народи. Той има съдбоносни последици за развитието на Европейския югоизток. Неговите постановления, несъобразени с националния принцип, нито с естествените исторически и етнически права на балканските народи, предопределили бъдещото развитие на Балканите в условия на непрекъснати войни и конфликти. Това силно накърнило интересите на балканския свят, но запазило възможността на великите държави да се месят в източноевропейските работи, с оглед на своите интереси. От друга страна неблагополучното решение  на българския въпрос, разпокъсало току що формираната нация, спряло процеса на нейното консолидиране и в огромна степен предопределило нещастията на българите в Македония и Тракия през следващите десетилетия. Това решение на българския въпрос имало тежки политико- психологически последици. Буржоазната върхушка, която застанала начело на държавата била обезличена морално и политически. Тя станала проводник на чужди домогвания и интереси. Това предопределило безкрайната борба между “филите” и “фобите” в новата  история, които изхабили моралния кредит на възрожденската епоха и тласнали страната към морално политическа деградация. По-нататъшната съдба на България щяла да покаже дали тя ще може да запази своето име, да събере земите си, да осигури за своя народ стопански и духовен напредък, без да накърнява историческите права на другите балкански народи.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG