Home История Битката край Одрин 14 април 1205г

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Битката край Одрин 14 април 1205г ПДФ Печат Е-мейл

Битката при Одрин на 14 април 1205

На 14 април 1205 г. близо до Одрин се разиграва едно събитие, което пресича още в зародиш новосъздадената Латинска империя, а на възстановената българска държава открива пътя към последвалия възход и международно признание.
Настоящата работа бе провокирана от статията на Ивелин Иванов във ВИСб, от 1999 г., кн. 5, озаглавена “Разгромът на латинската армия при Одрин от цар Калоян на 14 април 1205 година”. Далеч съм от намерението да давам нова трактовка на събитията, но ще се опитам да разгледам западното военно дело, по начин нетрадиционен за нашата историография.
След кратък преглед на изворите за тази битка, Ив. Иванов съсредоточава своето внимание на събитията непосредствено преди сражението, като се опитва да определи численността на западната армия. Изчислявайки рицарите, водени от император Балдуин I, маршал Жофроа дьо Вилардуен и Енрико Дандоло, той заключва, че при Адрианопол, в началото на обсадата му “латинската армия наброявала поне 340 рицари.”. След това добавя, че към рицарите се числят и по-леко въоръжени, сержанти и пехотинци, извеждайки в заключение общият брои на кръстоносната войска на “най-малко 1500-2000 войни (рицари, леко въоръжени конници, оръженосци пехотинци и стрелци). Трудно е да се правят подобни изчесления, без запазени описания, но ще си позволя да приведа няколко примера, макар и не от разглежданото от нас време, за да може читателят да добие представа за потенциала на средновековните армии.
При Вилхелм I Завоевателя, в Англия според регистрите трябвало да има, около 6000 рицари. При Роджер II (1127-1154 г.) в норманска Италия, имало 3453 фиефа, за които на краля дължали служба 8620 рицари и 11090 сержанта. След битката при Аскалон, през 1099 г., Годфрид де Байон имал 200 рицари и 2000 пехотинци. През XII в., графство Едеса можело да изкара на бойното поле 100 рицари; Триполи 200-300 рицари; Антиохия 700 рицари, а кралство Йерусалим около 1000 рицари. Трябва да се отчете, че данните от отчетите не винаги се покриват с реалните сили, събирани преди битка. Имало липси, било поради болест, старост или преждевременна смърт. Като цяло може да се заключи, че броят на армиите в XII-XIII в. съвсем не е бил голям спрямо днешните разбирания. Така, це цифрите относно рицарите под Адрианопол, приведени от Ив. Иванов, според мен могат да бъдат приети за близки до реалните.
Описвайки 13 април, деня преди решаващата битка, авторът разглежда атаката на куманите срещу латинският лагер и разсъждава върху тактиката на водене на бой от рицарите. Тези проблеми ще си позволя да разгледам по-подробно. Ив. Иванов отбелязва следното : “При такива случаи рицарите се построявали като отделни конници, заставали на разстояние от десет метра един от друг. Това осигурявало достатъчно пространство между тях и широк боен фронт при сравнително малка численост на отряда.”. Тежката, носеща доспехи конница, има своите наченки в Асирия, но истински разцвет достига при Ахеменидска Персия в V-IV в. пр. Хр., при скитите и партите, превръщайки се в решаващ фактор на бойното поле в късната Античност при сасанидите и римляните. Оттогава, до Първата световна война, когато е последното бойно използване на тежката конница, нейн основен боен строй е гъсто строеното каре. Това е главно условие за постигане на нейната основна цел в битката, да разсече и пробие вражеския строй. Именно тази цел може да бъде постигната само и единствено в плътно построение, когато конете и хората взаимно се натискат, придавайки своят устрем на предностоящите. При една редица, в която отделните бойци са строени на 10 м. един от друг, още при първата атака ще бъде пробита, а нейните храбри бойци, колкото и добре да са въоръжени ще бъдат избити. В такъв случай именно това “достатъчно пространство” и “широк боен фронт”, ще се окажат пагубни. Интересно, защо авторът смята, че при малка численост на отряда, той трябва да се разтегли на голям фронт? Твърдение напълно решено от логика, ако се има предвид гореописаното разтегляне на редицата, невъзможността за попълването на празнините с бойци и опасноста от обхождане и удар в гръб на разединените рицари. Има достатъчно доказателства, за средновековната епоха в Западна Европа, от където могат да се почерпят сведения за построението на бойното поле. Така например описвайки битката прри Хейстингс на 27 октомври 1066 г., неизвестен хронист пише за охраната на Вилхелм: “ те били около 1000 въоръжени бойци, които сгъстявайки редовете си атакували англичаните;( ) с тежеста на своите коне и удари с мечовете, те разбили гъстите маси на противника и го обърнали в бягство…”. Анна Комнина, описвайки военните замисли на великйят си баща, Алексий I Комнин, пише: “ … когато латинците се хвърляли срещу ромейската фаланга, тези войни трябвало да тикат напред колесниците, по такъв начин пробивайки плътно строените латини”. В битката при Воринген, Расс, граф Лидекерке виждайки настъпващият неприятел дава следният съвет: “Виждам, че техният строй е широк и дълъг. Могат да ни обкръжат преди да разберем, затова нека направим нашият строй тънък и да го удължим, докато ги срещнем!”. Чувайки това, Либрехт фон Дормаал, негов сеньор построил рицарите си с виковете “ Плътно, плътно, още по-плътно! Всеки да се притисне колкото може по-близко до съседа си и ние ще се прославим днес!”. На този призив хората му отоворили: “По-тясно, по-тясно! Близко един до друг!“. Друго свидетелство има в устава на Тамплиерите, където било забранено: “ Никой, под страх да не загуби орденската мантия, няма право да напада без заповед и да напуска бойния строй.” Считаме, че горепосочените цитати, достатъчно убедително показват начина на воюване през разглеждания от нас период.
Продължавайки с бойната тактика на западните войни Ивелин Иванов пише: “Известно е, че от двадесетте години на XII в. във военната тактика на Запад все повече навлизал смесеният бой. Освен рицари в боя участвали и стрелци, които излизали в проходите между конниците и обстрелвали вражеските войски. След това се оттегляли в проходите между конниците.” Тук отново ще си позволя да не се съглася с него. Този смесен бой, за който авторът пише, реално винаги е съществувал по бойните полета. Би било тактическо безумие, обречено на провал, да се остави само тежка конница срещу противника, без подкрепа на по-лековъоръжени части, били те пеши или конни, които да водят разузнаване, да прикриват фланговете и тила. Колкото до използването на стрелци, за първи път масово можем да го видим в сражението при Хейстингс, документално доказателство за което служи и прочутият гоблен от Байо. Стрелците с арбалети, помогнали на Ричард I , наричан Лъвското сърце, да спечели битката при Яфа през 1192 г. Там той строил пехотата си в три линии: в първата сложил щитоносци, във втората арбалетчици, а в третата войни които зареждали арбалетите и ги подавали на стрелците.
Следва описание на самото сражение, като от цялото изложение на автора прозира една отдавна приета в нашата историография теза, битуваща и до днес.Счита се, че западните войни, превъзхождали многократно българите и куманите по защитно въоръжение, ето защо рицарите били тежки и практически безсилни пред източното войнство. За да улесня читателя, ще си позволя да разгледам съвсем накратко защитното въоръжение в Западна Европа, през средните векове. През XIX в., когато се заражда интересът към колекциониране и изучаване на средновековните доспехи, проучвателите били изумени от тежките и неудобни турнирни доспехи от XVI в.. Те били приемани за бойни и сравнението с тогавашните защитни средства не било в полза на рицарските брони. Тогава тръгнал митът за средновековния войн, който поради глупост и суетност, навличал по 40-80 кг. метал върху себе си с напразната надежда да запази живота си. През 40-50 г. на XX в., с натрупването на нови знания и материали, с провеждането на експерименти със запазени доспехи, тази теория постепенно е изоставена. На Изток нещата обаче следват собствен ход на развитие. Във своите “Събрани военни съчинения” Фридрих Енгелс, разглежда военното дело от зората на човечеството до негови дни и естествено се поддава на модните тогава разбирания за рицарите и тяхното въоръжение. Тези идеи са възприети и от съветските историци, още повече, че рицарите се явяват класови врагове и като такива имат не само назадничаво разбиране и закостеняла тактика, но и исторически са осъдени да търпят поражения, от разбунтували се селяни, или източни войни, били те татари, или руси начело с Александър Невски. Тези разбирания са наложени и в нашата книжнина, където стават енциклопедични разбирания, като това че западните войни лесно били смъквани от конете с примки и куки, а щом паднели по гръб, те не можели да станат.
В началото на XIII в., рицарите носят като основно защитно средство плетена метална ризница, наричана haubergon. Тя достигала до коленете като отпред и отзад разрези, които спомагали възсядането на коня. Под тази ризница, обличали дреха, съставена от няколко пласта плат, между които имало пълнеж от памук или кълчища. Това облекло, наричано aketon или gambeson, служело да омекотява ударите попаднали върху ризницата, да спира проникналите под нея оръжия и да пречи разкъсани халкички от плетката да влязат в плътта. При бедните aketon се явявал единствено защитно средство. Краката се защитавали от ивици ризница, завързвани отзад, или от навлизащите чорапи, също от халки, които се закрепвали като жартиери на специален колан. Те започнали да се използват праз втората половина на XII в., но масово навлезли при тежковъоражените към 30-те г. на XIII в..
Войните носели все още коничният шлем с наносник, използван от норманите на Вилхелм Завоевателя, или шлем със закрито от пластина лице, който обаче още не се бил превърнал в типичния за втората половина на XIII в. цилиндричен, голям шлем barrel helmet.
Щитът през XIII в. бил наследник на големият листовиден щит, използван през XI-XII в.. Той имал по-малки размери и триъгълна форма, като умбото в центъра вече не се използвало.
Множество запазени ризници, от метални халки, произхождащи от цяла Европа и датиращи в периода XII-XV в., показват едно тегло вариращо в границите 6-12 кг..Теглото на шлемовете било около 2.5-3 кг, а щитовете тежали 5-7 кг.. Тази кратка справка ни дава данни, колко е тежало рицарското въоръжение около началото на XIII в.. Като сравнение бих посочил, че най-съвършената защита постигната в началото на XVI в., в лицето на т.нар. Максимилианов доспех, тежала около 20-28 кг.. Този доспех покривал боеца от главата до петите с метални пластини с различна големина, чиито брой надминавал 200. Това тегло, разпределено по цялото тяло, не пречело, а напротив плътно прилягало и давало надежна защита срещу неприятелските оръжия.
За жалост защитното въоръжение по нашите земи, не е добре проучено, материалите са малко и често произхождат от неясна археологическа среда. Все пак наличните данни, спомагат за изясняване донякъде на този проблем. Тежковъоръжената конница е характерна още за Първото българско царство. За това говорят както намерените инвентарни надписи, изсечени върху камък, хронистите споменаващи българската войска, и изобразителните сюжети и археологическите находки. Воини покрити с плетени, или люспести ризници, често изобразяват в графитите от Плиска и Преслав. Върху съд от съкровището от Наг Сент Миклош, от IX в. има изобразен конник с ризница от метални халки, достигаща до коленете му, и защита за подбедриците и предмишниците от метални шини върху кожа, нещо което ще се появи в Западна Европа в края на XIII в.. Към намерените при археологически разкопки плетени ризници, могат да се добавят и метални пластини оформящи люспести ризници, или такива свързвани помежду си чрез кожени ремъци, без подплата. В Преслав са открити и части от един много интересен доспех, представляващ железни пластини закрепвани чрез нитове към кожена или платнена основа. Той започва да се използва в Западна Европа към края на XIII в., навличан върху ризницата за допълнителна защита и наричан coat of plates. Към защитното въоръжение на българската войска от Първото царство, може да се добави и плетеният от метални халки чорап, произхождащ от масов гроб при с. Кюлевча, датиран във втората половина на VIII – нач. на IX в..
За тежковъоръжени конници, като основна ударна част в ромейската войска, говорят и Псевдо-Маврикий, императорите Лъв и Никифор Фока. Според император Лъв VI (886-912 г.), тежковъоръжените конници трябвало да имат ризница и шлем, защита за ръцете от метал и неголеми щитове. При император Никифор Фока (963-969 г.), те имали и защита за краката. Няма никаква причина да считаме, че този защитен арсенал се е променил в началото на XIII в.. Запазените миниатюри от епохата на Второто българско царство, изобразяват конници с ризници и шлемове, яздещи в дълбоки седла с дълги стремена. Такива се използват на Запад, както и във Византия, Русия, Испания, Италия - все места където се използват и лековъоръжени кавалеристи.
Няма да се спирам върху детайлното разглеждане на самата битка, разиграла се на 14 април 1205 г.. Бих искал само да отбележа, че тя е протекла по начин съвсем познат на западните воини, от многобройните сражения в Светите Земи. В случая, като нетрадиционно може да се отбележи дългото преследване на куманите, което изтощило латинците. И когато били доведени до предварителната засада, всичко решила тежата конница на българи и кумани, подкрепяна от пехотата. Настъпилото объркване, дошло на мястото на опиянението от предстоящата победа, се добавило към умората и битката била загубена. Тук отново не мога да се съглася с Ив. Иванов, който пише: “Преди сражението при Беневент през 1266 г. Шарл д`Анжу съветвал своите войни да се целят повече в конете, отколкото в хората, тъй като тежковъоръженият спешен рицар бил лесна плячка за пехотинеца. Явно подобна тактика изполвали в случая куманите и българската пехота.” По-горе бе споменато, колко “тежка” е била рицарската конница през разглежданото време, но за да не голословим, бихме искали да приведем и няколко данни. Практически, рицарите били универсални бойци, те можели да се сражават на кон, но често се биели и пешком, катерели се по крепостните стени, стреляли с лък и арбалет. Доста често при средновековните битки, тежковъоръжената конница се спешавала, сгъстявайки своите редове за отразяване на нападение, или сама атакувала. Така например, рицарите слезли от конете си и се сражавали така при: Тинчбрай 1106 г., Бремюл 1119 г., Бургтремулд 1124 г.. Дори в много по-късен период, когато защитното снаряжение, било много по-тежко от използваното през 1205 г., тежковъоръжените конници продължавали да се спешават. Този начин на бой легнал в основата на английската стратегия през Стогодишната война 1337-1453 г. Англичаните се спешили при: Морле 1342 г., Креси 1346 г., Ардре 1351г., Сенте 1351 г., Морне 1352 г., при Поатие 1356 г., Ножан-сюр-Сен 1359г., Люсак 1370 г., при Азенкур 1415 г.. Французите слезли от конете си и атакували при Сен-Пол де Леон 1345г., Поатие и Азенкур. Този прийом станал почти шаблонен във Войната на Розите 1455-1485 г., когато оставяли малък отряд, около 100 конника като резерв, а всички други се биели пеша. Би било безсмислена саможертва целенасочено пехотинците, по-слабо защитени и по-малко обучени от рицарите, да се изправят в бой на равни начала, където именно бойното майсторство и защитеността на отделните воини, определят крайния резултат.
Странни са и финалните редове, на цитирания от мен автор, които явно са резултат именно от горепосочените безнадежно остарели разбирания за западноевропейското военно дело: ”Силният шок е предизвикан и от факта, че с изключение на Балдуин, българите не вземали пленници. Практиката на пленяването и откупуването срещу крупна сума била напълно нормална за Западна Европа, но Калоян не е спазвал подобни правила. Загинали много знатни хора с високо потекло и военен опит. Това шокирало, объркало и всяло паника сред останалите живи рицари.” Често могат да се срещнат подобни твърдения, представящи военното дело в Западна Европа като игра с предварително ясни правила, но данните сочат друго.

 

WWW.POCHIVKA.ORG