Home История Геометрична (Омирова) епоха

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Геометрична (Омирова) епоха ПДФ Печат Е-мейл

Геометрична (Омирова) епоха

Хронология и характеристика – названието на периода 11-8в. сочи основните източници за този малко познат и твърде неясен период, а именно Омировият епос и археологическите данни. Дорийското нашествие като че връща Елада назад в нейния ембрионален период. Изчезват луксът и блясъкът на златообилна Микена. Вече никой не живее в дворците-цитадели. Дори в Атина, която винаги се е славела с автокетонен произход, т.е. че е отмината от дорийското нашествие, Акрополът дълго време е забравен. Елада като че се наслаждава на своето дивачество и варварство. Големи центрове на цивилизации се превръщат в незначителни селца или въобще са забравени. Затова периодът 8-11в. е наречен още Тъмни векове или Гръцко средновековие. Въз основа на вазовата живопис и господстващия в него стил – геометричния – е възприета следната работна хронология:

субмикенски период                                       1100-1050г.

протомикенски период                                   1050-900г.

геометричен период                                        8в.

старогеометричен (началото на 8в.) зрял геометричен (средата на 8в.) новогеометричен (края на 8в.)

Това е период на крайно бедна и нищожно ниска материална и духовна култура, на крайна териториална разпокъсаност и вечни войни, на крайна затвореност на обществото вътре в себе си. Едновременно с това е преломен момент – период на мъчително раждане, определил генетичния код на Класическа Елада. През геометричната епоха Елада навлиза в железния век, довел до истински технически преврат и положил основите на бъдещия бърз елински стопански и политически прогрес. През този период родовата система се разпада и се полагат основите на полиса. Най-накрая се полагат основите на небивалия подем и върхове на елинската духовна култура.

Държавно устройство – обществото през Омировата епоха е на преходния етап, наречен военна демокрация, която е преходна от родова към държавна форма на управление. Основна единица на обществото е патриархалното моногамно семейство - oi[ko\\", начело със своя глава. Отделните семейства се обединяват по два начина. Ако надделеят връзките на кръвното родство по бащина линия, то обединението е род. А когато надделеят връзките на териториалната солидарност и взаимната помощ по време на война, то обединението е fratriva. И двете обаче са на териториален признак. По-важна явно е фратрията, тъй като човек, непринадлежащ към никоя фратрия - ajfravtwr, е извън закона и обществото и всеки е можел да го убие. Със рода е свързан обичая кръвна мъст: всеки волно или неволно убил човек от чужд род е бил подлаган на преследване от родноните на убития и е трябвало или да бъде убит, или да се откупи с добитък или метал. Често опетненият с кръв е отивал в изгнание. Родовете и фратриите се обединяват във фили, често смятани за част от племето - e[qno\\". Филите и фратриите са били реалната политическа и военна организация на общината. По фили и фратрии се построявала войската на общинското опълчение и пак според тях народът се събирал на събрание. Филите и фратриите са имали свой собствен култ и са водели напълно самостоятелно съществуване. Единственото, което ги обединявало в общината - dh\\'mo\\", е била необходимостта от съвместна защита с/у врага. Общината е териториална, населяваща малка площ, оградена от поля, планини и водите на Егейско море. Общината владее земята и я разпределя м/у своите членове на парцели за обработка - klh\\'roi. Политически и икономически център на общината е т.нар. povli\\"(според Омир - povlisma, ptoliveqron) - явно самото поселище, където живее населението на общината. Полисът все още е протополис, тъй като Омир не познава дума за село – не е позната опозицията град-село. Така цяла Елада е била осеяна с множество малки самоуправляващи се общини, считащи своите непосредствени съседи за кръвни врагове. Начело на общината стои съвет - boulhv - състоящ се от царете - basilei\\'\\". Задължението на този съвет е да решава насъщните въпроси на управлението, преди да ги постави за утвърждаване от народното събрание. Понякога членовете на съвета са се събирали, изпълнявайки функциите на арбитражен (примирителен, т.е. без присъда) третейски(трета страна) съд. По време на война членовете на съвета са съставлявали своеобразен военен съвет – ръководство. Така че в общината не е функционирала силна централна власт, достатъчно централизирана, за да я предпази от разпадане. По тази причина, след избиването на женихите в “Одисея” на Итака избухват междуособици, а военната кампания на ахейците едва не се проваля, поради вечните свади м/у царете. Те в Омировата епоха са били главите на филите и фратриите. Затова на острова на феаките има 13 царя. Остатък от този период и четиримата fulobasilei\\'\\". Царете са се различавали от останалите по своя скиптър и пурпурна одежда, както и по многото си земя, добитък инвентар, членове на семейство, роби, въоръжение. Водили са своя произход от олимпийските богове, дори от самия Зевс. (В Атина през Класическата епоха, представителите на трите знатни рода – филиади, евпатриди и алкменоиди – винаги са изтъквали божествения си произход. Затова и са се наричали diogeneve\\", diotrefeve\\".). Те са извършвали култа на филите или фратриите. По време на война царете често са решавали изхода на битката в царствен двубой. Тогава от всички царе се избирал един(или двама) и той е водел опълчението на общината. Този цар-военачалник е имал почти неограничени пълномощия, включително и “vitae necisque potestatem”. След войната този цар-пълководец доброволно се е отказвал от пълномощията си. С течение на времето той вече е успявал да продължи пълномощията си и в мирно време – отначало за кратко, по-късно – пожизнено, накрая дори да предаде властта на своя син. Този “главен” цар на общината е бил далеч от понятието “монарх”. Неговата власт е била вид договор с народа да не нарушава неписаното право и да не излиза извън рамките на обичайните си пълномощия. Остатък от този договор са договорите, като царете в Спарта са сключвали със спартиатите и клетвата на архонта-епоним в Атина да съхранява частната собственост. Затова властта на този главен цар не е била устойчива. Всеки претендент по-силен от него е можел да му заеме мястото. Царете са били смятани за знатни a[ristoi, ajristh\\'e\\". В тази съсловна група са влизали и всички техни най-близки роднини, както и главите н родовете и на фратриите. Знатните, които са на първо място в обществото, се отличавали с огромни икономически възможности, земя, добитък, инвентар, слуги, роби, запаси от метал. Около тях се е формирал кръг от условно казано “клиенти”, които са били под защитата на знатния си покровител и са съставлявали неговия боен отряд. Клиентите са били средно- или малоимотни земеделци, както и обезземлените ратаи. По време на война знатните са заемали командните постове, тъй като само те са можели да се снабдят с тежко въоръжение, кон, колесница. Пак те са имали възможност да излизат на двубои като provmacoi, тъй като само те са имали свободно време да се занимават с аристократичното занимание – атлетиката. Второ място в обществото заемали dhmioergoiv, т.е. ajgatoiv (добрите). Те съставляват основната част на народното събрание и опълчението. Най-ниско в обществото стояли обезземлените ратаи - qh\\'te\\", които като a[klhroi, са наричани общо kakoiv(лошите). Напълно презрени от общината, те са били вечно заплашени от произвола на останалите. В тази категория спадали занаятчиите и хората на изкуството. Цялото общество се е събирало като народно събрание - ajgorav, когато е трябвало да се взимат важно решения по въпроси на управлението или войната. То обаче не е имало никаква инициатива – решенията взимали само чрез викове или дрънкане по оръжията. Не е по-добра ролята на народното събрание и в Спарта, а Спарта е най-консервативният полис в Елада. Царят и знатните са можели да манипулират народното събрание, ад влияят на решенията му или просто да го разгонят.Това прави Одисей спрямо Теазит и роднините на избитите женихи спрямо Одисей.

Стопанство и бит – основна клетка на Омировото общество е стопанството на семейството - oi[ko\\" - и необичайно напълно самозадоволяваща се единица. Всичко се е добивало в дома: Одисей например се гордее не по-малко с умението си да коси и оре, отколкото с военното си изкуство; спътниците му сами приготвят вино за Одисей; Пенелопа тъче по цял ден; Навзикая сама с робините си пере (рисунка – Борислав Стоев). Главното богатство на царския дом е бил металът: бронзови кутии и триножници, сплитъци желязо etc. земеделието е било много по-производително, но все повече и повече не е достигала земята. Така на преден план излизат интензивните култури(грозде, маслини etc), както и скотовъдството. Липсващите стоки Омировите герои са си доставяли главно с война или пиратство.Търговията играела нищожна роля и Омир с отвращение говори за предметите на вноса, но царят и аристократите не са се отказвали от тях. Единствените познати търговци тогава не са гърци, а финикийци. Търговията, доколкото я е имало е била натурална: мерен котел на тринога = 13 вола; пленена вдовица = 4 вола; златни доспехи = 100 телета; сребърни доспехи = 9 телета etc. Така писмеността е станала напълно ненужна и линеар Б бил забравен. Бившите божествени занаятчии и хората на изкуството изпадат в изметта на обществото. Без дом и родина - ajfravtore\\" - и без земя - a[klhroi - те обикалят Елада и със свой материал на място извършват дребни слабо-заплатени услуги. Но от тях явно няма нужда, щом Одисей умее сам да си построи кораб. Битът е бил далеч от мащабите и разкоша на предишните две епохи. Сякаш елините изведнъж са се отучили да строят къщи и крепости. Основите, ако ги е имало, са били от камък, а домът – от дърво или непечени тухли, най-често със сламен покрив. Къщата не е имала комин, а отвор в покрива. Типичен е царският дворец на Одисей: пред вратата – огромна купчина боклуци, кучето Аргос, просякът Ир, подът – отъпкана земя, стените – черни от сажди, няма кухня, всичко се прави в приемната, по пода – кости и други отпадъци, сред които се дърлят кучета, навсякъде се сушат овчи кожи. Гостите се веселят като последните варвари. Фреските, мозайките, водопроводът и канализацията са нещо нечувано и невиждано, но оръжия има в изобилие. Такива са и откритите погребения – с няколко глинени гърнета, оръжия, евтини накити etc.

Религия – Омировата епоха завещава Омировия епос – Библията на Античността. В него са заложени и кодифицирани основните елински вярвания.

Изкуство – примитивно, с изключение на вазовата живопис и Омировия епос – два феномена, тясно свързани помежду си..

вазова живопис: През субмикенския период за вазова живопис почти не може да се говори. Съдовете наистина не са първобитни, тъй като са изработени с наследена от минойско-микенската епоха техника. Когато вазите са украсени, то най-често това е една полоса, изпълнена с най-прости геометрични или линейни елементи – прави и начупени линии, точки, кръгове, повтарящи се монотонно, изписани с кафява боя, а цялата останала повърхност се покрива със същия цвят, като орнаментите се съгласуват с формата на съда. През протогеометричния период се появяват и изделия от друг материал, например бронз. Оформят се и центрове на керамиката, всеки със свой собствен стил – най-голям е Атина. Формата на съдовете непрекъснато се разнообразява. Появяват се и нефункционални съдове, като например погребални съдове и паметници. Постепенно полосите нарастват и стават напълно съразмерни. Орнаментите в тях започват хеатично/ 123321 / или паралелно/ 123123 / да се редуват. Започват да се използват линия и пергел. Появява се централният правоъгълни, в който се вмества централна и самостоятелна композиция. Обогатява се геометрично-линейният мотив. Освен старите елементи се появяват и други, като кръстове, свастики, меандри, концентрични кръгове, звезди, начупени линии etc. както и комбинации м/у тях. Появяват се изображения на птици и животни., изпълнени в т.нар силуетна техника и повтарящи се многократно и еднообразно, като рисунка по шаблон. През геометричната епоха се появява човешка фигура. През него и украсата на вазите се подчинява на единна сюжетна композиция. Тогава се утвърждават и принципите на геометричната епоха: фрагментарност, съразмерност, функционалност, които са пряка производна на основните чувства: страх от празното пространство – terror vacui – и страх от неразбирането – terror ignorandi. Основните геометрично-линейни мотиви се уголемяват и уплътняват и те вече изпълват цялото пространство, като са дори и там, където нямат място – например м/у фигурите от сюжета(проява на terror vacui). Появяват  се и хората, изобразени по геометричен начин – изпълнени са в силуетно-египетска техника. При това независими дали стоят или лежат, всичко се изписва като по шаблон. Освен това няма перспектива – еднакво се изписват стоящите на втори, трети и тъй нататък план до или край основните фигури; понякога по-малки, по-големи, но винаги еднакви( проява на terror ignorandi). Всичко това е проява на основната мислена чувственост – фрагментарността. На нея се дължи и понятието за психическо изживявана – външно и афективно. Скръб например се изразява чрез вдигнати ръце, а воинската доблест – чрез колесница, щит, копие. Геометричността изисква съразмерна повторяемост. Затова се избират сходни сюжети – шествия, свити, битки, кораби, хора etc. В централния правоъгълник вече се композира геометрична сюжетна сцена. Дори да го няма правоъгълника, тази сцена все пак е налице – по-едрите фигури. Появяват се и допълнителни украси по капака или дръжките – например фигурки на животни. А дръжките определят и мястото на централния правоъгълник. Съдовете се живописни, напълно функционални и няма начин ползващият да сбърка за какво служат.

Омиров епос

I.             характеристики – античната традиция винаги ни представя Омир като стар, сляп, мъдър, странстващ рапсод, непрестанно ръководен от музата. Още в античността Омир е легенда. За родното му място са претендирали 7 града: Смирна, Хиос, Колофон, Итака, Пилос, Аргос, Атина. Но това са официалните претенденти, имало е още много други; смятали са го дори за вавилонец, египтянин, сириец, римлянин. Съществували са 9 негови биографии, пълни със измислици, приписвани дори на Херодот и Плутарх. Със сигурност се знае, че с неговото име са свързани: Смирна, тъй като Пиндар посочва за негови родители река Мелет, намираща се близо до Смирна и нимфата Кретеида, и защото според Страбон в Смирна е имало цял култ към Омир. Хиос, тъй като там е имало особен род Омириди. Иос, тъй като най-древното сказание твърди, че е погребан там. Самите антични автори са спорели кога е живял, като са го датирали от 12-6в. Първоначално са му приписвали всички епически поеми: целия троянски цикъл, който се състои от: Киприи – всичко до гнева на Ахил; Илиада – завършва със смъртта на Хектор; Етиопида – до смъртта на Ахил; Малката Илиада – погребението на Ахил и спора за доспехите му; Разрушаването на Илион – от смъртта на Парис до разрушаването. Завръщания – цикъл от отделни поеми за : Агамемнон и смъртта му, за завръщанията на Нестор, Диомед, Неоптолем, Менелай, Одисей. Смъртта на Одисей. Тивански цикъл: Едиподия; Тиопида; Епигония; Алкменоида. Титаномахия. Амазания. Хераклии. Превземането на Ойхария. Данаида и други цикли. След това са му приписвали “Илиада”, “Одисея” и “Тиваида”, тъй като е най-старата в цикъла. Накрая само “Илиада” и “Одисея” като Аристотел дефинирал отликите в постройката на двете поеми от една страна, и останалите в цикъла – те са неединни по сюжетна линия със стремеж към оригиналничене, чудеса, сложни и объркани приключения etc. Това, което може да се каже най-общо за Омир ,е следното: той е автор от йонийски произход, близко запознат с еолийското творчество, възникнал на базата на микенски предания; автор от епохата на преход от родово общество към държава, чието творчество е дооформяно и редактирано на атическа почва в периода на възхождаща демокрация. Омировият епос е не толкова продукт, колкото рефлексия в два аспекта: естетическо любуване на героическия живот и проиронично-хумористично отношение към отминалия строг и суров геометричен свят, примесено с наченки на морализаторски оценки от позицията на цивилизацията. Омировият епос хармонично обединява в себе си всенароден героизъм, но без варварство, и цивилизованост, но без краен индивидуализъм. Специфичният Омиров език, на който може би никой не е говорил е сплав от първоначално микенско койне, от термини и сравнения на суровия и строг еолийски епос, оформен и развит от игривият и свободен йонийски език, редактиран и оцветен от атическия диалект.

През Античността е имало няколко типа Омирови “портрети”, всичките напълно въображаеми. Репродуцираният тук, познат от много римски копия, отговаря на представата, която са имали за образа на поета през елинистическата и римската епоха – сляп старец с вдъхновен израз на лицето (музеят в Неапол).

II.            Антична критика на Омир – античните критици на Омир са се делели на две – порицатели и почитатели. Порицаването му води своето начало от 6в., когато с/у него се повдигат обвинения в лекомислие, аморалност и дори безбожие. От философите най-големите му противници, отричащи го изцяло, са питагорейците, орфиците, Ксенофан, Хераклит, Епикур, Платон. А реторът Зуил от Амфиполис написал съчинение в девет книги под заглавие “Бич против Омир”. Първи Теагент от Регион, живял по времето на Кандис, се обявява в защита на Омир и е първият, който се опитва критически да го анализира. Анаксагор, Метродор Лмисак и Стезимброд от Тасос поставят началото на алегоричното тълкуване на Омир, чрез което избягват противоречията, неразбираемите ахаризми и епическите несъобразности. Това тълкуване продължават циникът Анистен, стоиците, а неоплатониците го превръщат в цяла философска и митологична система. През елинистическата епоха, когато се ражда литературната критика, Омир е подложен на детайлен литературно-критически анализ. Учените се разделят на две: приписващи “Илиада” и “Одисея” на различни автори и смятащи, че двете поеми са на един и същ автор. Трима са знаменитите александрийски учени, принадлежащи към второто направление и които са тълкували, поправяли и издавали Омир: Зенодот от Ефес (края на 4 – началото на 3в.) – разделя двете поеми на 24 песни, като се отличил с голяма смелост при изправянето на текста, зачерквайки дори цели стихове; Аристофан Византийски(средата на 3 – началото на 2в.) – при издаването на Омир, той се отличил със своята предпазливост, внимателност и филологическа проницателност; Аристарх от Самотраки( края на 3 – началото на 2в.) – при издаването на Омир определил подправените места в него и критически установил правилния текст. Той опровергал доводите на учените, приписващи поемите на различни автори. Извън всички антични критики стои Аристотел, чието точно и вярно разбиране на поета в 24глава на Поетиката е основно и до днес. Сам Аристотел издал Омир за ученика си( Александър Македонски) и съставил съчинение “Трудни места у Омир”, запазено в много фрагменти.

ІІІ.           Омиров въпрос – до 18в от н.е. се е смятало, че Омир е едноличен автор на двете поеми. Рядко учените са се съмнявали в това, както например Д`Обиняк от Франция е смятал, че Омир е измислица, италианецът Джон Батиска Вико твърдял, че Омир е събирателно име на много поети, а във Великобритания Робърт Ууд доказал, че в Омировата епоха е нямало писменост. Пръв Фридрих-Август Волф с изследването си “Въведение в Омир” (1795г.) поставя въпроса с личността на Омир, т.е Омировия въпрос. Според него поемите се появяват в 10в., когато не е имало писменост, и техен автор е Омир, но след това, особено по време на записването им, много поети са добавяли, критици са изправяли текста, тъй че първоначалните поеми са променени до неузнаваемост. Волф отказва да определи къде е Омир и къде са добавките на останалите, но неговият труд поставя началото на многобройна литература и се оформят следните теории:

за индивидуалното творчество

за малките песни – Омир създал определен брой малки песни, допълнени от песни на други поети. Започват изследвания коя е първоначалната “Илиада” (по-рядко “Одисея”) и се стига до принизяване, дори до отричане на Омировото авторство;

за зърното /ядрото/ - началото й поставя Готфрид Херман, който поставил твърди граници за първоначалната “Илиада” и определил образци за натрупване на нови епизоди, Грод пък смята, че зърното била Ахилеида и към нея два пъти били прибавяни песни;

теория за компилацията, развита от тези теории, според която първоначалните съставни песни били много по-обширни и един вид редактор ги обединил в едно цяло, избирайки най-главното;

теорията за индивидуалното творчество кулминира у Низе, който отрича всякакво народно творчество, изтъквайки, че епосът е писан за най-добрите от народа, езикът е изкуствен и никакъв троянски мит до Омир не е имало.

теории за колективното тврочество

за органичната еволюция – изтъква, че всички противоречия са особеност на един реално развиващ се епос, като едно непрекъснато и закономерно народно творчество;

за езиковата миграция – Арнолд Фик смята, че епосът е народно творчество, възникнало на еолийски език, а след това бил преведен на йонийски, откъдето са и всички еолийски елементи. Той извършил титаничен и впечатляващ труд, като превел “Илиада” и “Одисея” на еолийски език.

синтетични теории

за напластяванията – разучава различните напластявания в поемите: в езика от редактори, преписвачи etc., както и в съдържанието на локални митове, религиозни представи, практики etc. според нея противоречията се дължат на многоличното творчество, но и на преднамереното авторово отклоняване с художествени цели, на несъзнателно отклоняване поради художествено безсилие или на съзнателно подражаване на древни образци;

теория за унитаризма – преобладава днес и обединява в себе си индивидуалното и колективното творчество в органично единство.

IV.           Въпросът за Атическата редакция – част от учените смятат, че записването на поемите при Пизистрат и Солоновия закон, Омировите песни да се пеят при строго определен и последователен ред са чиста легенда. Други учени признават тази редакция и закон. Те смятат,че е имало едно единствено цитирано в цялата Античност атическо издание на Омир, от което са правени всички по-късни антични преписи, докато масалийското, хиоското, синопското и други стари издания не са имали никакво значение. Според тях комисията сами външно е превела в единство двете поеми, които дотогава са били изпълнявани разбъркано и на отделни песни, като само определила логическия ред и ако е правела интерхолации, те са били несъществени. Тя премахнала някои произволи в/у поемите, извършени от рапсодите, но и придала атическа украска на стиха. Солон може би само е установил реда на песните, а Пизистрат ги е записал в този ред. Впрочем състезния по рапсодия е имало не само на Панатеидите в Атина, но и в Саламин, Спарта, Епидавър.

V.            Характерни черти и художествени характеристики на Омировия епос – Омировият епос е присъщ за своята епоха. Ето защо той е основен източник на сведения за тази епоха, но и принципите на културния процес на геометрическата епоха са отправната ни точка за разбирането на този вид епос.

Омировият епос е отражение на историческото движение на елините от прехода м/у геометрическата и архаична епоха. Епосът е създаден от матриархалната Микенска цивилизация в Мала Азия, преработен от придошлите в третата четвърт на второто хилядолетие еолийци от Беотия и Тесалия на строга патриархална и строга героическа основа, преработен още веднъж от придошлите в началото на първото хилядолетие йонийци с техния весел експанзивен чувствен характер и свободен стил, оформен в прехода м/у родова община и държава. Затова Омировият епос е смесен по стил – смесен м/у строг и свободен стил.

Епосът е художествено единен и противоречията в него са външни. На преден план излиза общото на индивид, доколкото всеки индивид не е нищо друго, освен носител на самосъзнанието на рода във всичките му представители, доколкото всеки личен живот е интересен само, когато е в тясна връзка с общия живот на колектива. Спецификата се заключва именно в начина и мярката, по които общото и вътрешното се въплъщават в индивидуалното и външното.

Епосът е напълно и естествено обективен, ето защо личността на автора абсолютно отсъства. Авторът като че абсолютно не използва фантазията си. Всичко, дори фантастичното и магичното съществува напълно реално и обективно. Обективността като метод може да се изрази единствено в една спокойна, пространствена и съзерцателна монументална и повествователна форма. Омир схваща обективността по детски и наивен начин. Всичко трябва да става при силна и ярка светлина, сред ярки и заслепителни багри.

Епосът е пластичен по своеобразно буквален начин. В 1897г. Зелински формулира основния закон за композицията, който същевременно е и цялостен метод за изобразяване на Омир, а именно закона за хронологическата несъвместимост. Според този закон, ако в даден интервал от време стават повече от едно действия, то всичките се изобразяват независимо едно от друго, като че стават в различно време. Тази неспособност да се изобразяват две успоредни действия се реализира по 5 различни начина:

най-простото е всяко отделно действие да се доведе до стабилно състояние, наречено от Зелински “пребиваване\\" и да се забрави, за да се премине към следващото действие и т.н.;

от две едновременни действия първото се изобразява подробно, а за другото се досещаме от предходното изложение;

първото действие се изобразява подробно, а за другото не се дават никакви данни и ние можем най-общо да се досещаме какво е било то;

ако и двете действия са много важни, то най-важни  са началото и краят им. Тогава се изобразяват и двете изцяло, но едно след друго;

за изобразяване на не само много важни, но също така и много продължителни действия, и двете действия се изобразяват изцяло едно след друго, но разделени от голям отрязък от време;

Законът за хронологическата несъвместимост регистрира характерно за Омир еднолинейно, а не паралелно протичане на времето в пространството. Това се изразява като плоскостно, а не релефно изображение. Ако Омир иска да изобрази една стая например, той ще изобрази всяка една нейна стена поотделно, независимо от останалите, като че това са стените на 4 отделни стаи. А това плоскостно изображение е напълно сходно с геометричното изображение в живописта. Епическата пластика следва изобразителния метод на геометричната живопис. Пръв Щелин в статията си “Геометричен стил в Илиада” формулира геометричния подход при анализа на Омир. Неговият труд, както и трудът на Зелински доказват, че аналитиците не се имали право, когато са разпокъсвали двете поеми. Законът на Зелински формулира плоскостния характер на Омировата пластика. А подходът на Щелин формулира принципа на попълването на тази плоскост. Плоскостта се изпълва равномерно и симетрично с фигури, независимо от големината или изпълването й. Следвайки този принцип в епоса, можем да преброим 51 дни, само 12 от които са двигатели на действието. Централен е XXVI ден, около който се ориентират останалите.

1д. Агамемнон отказва на Хриз

10д. Ахил отказва да влезе в бой, т.е. се самопогребва.

21д. Тетида отива при Зевс

22д. Начало на войната без ахил.

25д. Ахил отказва на Агамемнон да влезе в бой

26д. Патрокъл умира. Зевс решава победа на троянците само за този ден. Боговете действат. Тетида при Хефест.

27д. Ахил се съгласява да влезе в бой

30д. Край на игрите

39д. Ахил отказва да върне трупа на Хектор

40д. Боговете решават Ахил да върне трупа на Хектор

51д. Хектор е погребан.

NB! Първите думи на първите два реда от всяка епическа поема определят темета й. Темета на Одисея е странстващият човек. Темата на Илиада е гневът на Ахил.

Този геометричен модел е според сюжета. Има и геометрични модели съобразно моралния проблем в поемата, а именно свадата м/у царете. В статията на Шепърд “Образец на Илиада” се получава тройно деление съобразно моралния проблем: отнемането на Бризеида и неуспеха на пратеничеството; съгласието на Ахил да влезе в боя и смъртта на Патрокъл; отмъщението на Ахил, смъртта на Хектор и откупването на тялото му от Приам

Епическата пластика накрая е физическа и телесна във всички функции и прояви на човешкия и природния организъм. Оттук е впечатлението за най-груб натурализъм. Геометричната плоскостно-силуетна пластика изисква всеки организъм да бъде изобразен напълно телесно и то така, че нищо да на остане скрито(проява на terror ignorandi). Ето защо Омировата пластика е безкрайно детайлизирана. В нея всичко се дава до най-малката подробност, напълно обективно и повествователно.

Епосът е антипсихологичен. У Омир психиката се изобразява напълно веществено. Вътрешните преживявания се изобразяват чрез външни действия. А всички постъпки и чувства се мотивират отвън, именно от божествения апарат. Принципното антично схващане за съдбата е, че тя доминира и предопределя човека. Но винаги тя може да го предопредели за свобода на волята. Омир използва божествения апарат за външна мотивировка на вътрешните решения на човека, но взаимоотношенията м/у човешката и божествената воля са сложни. Те се осъществяват на 5 нива:

1. божествената воля се изтъква без да говори каквото и да било за човешката, макар тя да се подразбира. Частен случай на това е, когато бог постоянно покровителства човек:

2. формулира се човешката воля, без да се говори за божествената, макар тя да се подразбира от само себе си. Частен случай е, когато бог под човешки образ подбужда хората към някакво действие:

3. веднага се показват божествената и човешката воля, така че за тъждеството им не е нужно да се подсещаме:

4. божествената воля е против човешката и я потъпква изцяло:

5. човешката воля се противопоставя на божествената и се бори с нея. Успехът е почти изключен, освен ако не се намеси друга божествена воля;

Най-добре изразява тези взаимоотношения на волите Хегел в “Лекции по естетика”: “Истински поетичното, идеалното отношение м/у боговете и хората се състои в тяхното взаимно тъждество, което трябва да прозира дори и в онези случаи, когато те се противопоставят помежду си, защото само тогава боговете са и богове, и страсти на собственото сърце”.

Епосът е традиционен и стандартен. Традиционността се състои в метода на обективното повествование – всичко се разказва бавно, важно, като една вечна истина. Всичко в епоса винаги е съществувало, съществува и винаги ще съществува, всички знаят и са уверени в това. Традиционността се състои и в идеалът на епическия поет – нищо да не прибавя от себе си, с нищо да не нарушава традиционната тематика и поетика. Стандартността на епоса се състои в набора на изразни средства. Стандартен е самият хегзаметър, като абсолютно задължителен епически размер. Стандартно традиционни са постоянните епитети и формули повторения; стандартни са сравненията, общите сентенции, дългите без нужда речи, изобразяването на боевете, двубоите, народните събрания, приятелствата и т.н. стандартни са особените формули, служещи да подготвят слушателя за следващата сцена, традиционността и стандартността се обуславят от произхода на епоса и характерния за аедите композиционен похват.

Епосът е монументален. Той е величаво възвишено, будещо високи и благородни чувства, възпитаващо твърда и силна героическа воля монументално произведение. И описанието на героите е монументално: железен характер, безстрашие със силна обич или омраза. Физически силни, огромни, красиви, мощни и великодушни, благородни хора. Дори свинарите са божествени. Всеки най-дребен детайл е монументален. Въобще целият живот е един монумент. А това величаво космично възприятие на най-дребния детайл е още един аспект на детски наивното възприятие.

Епическият стил е уравновесено, съзерцателно спокойствие, възникващо от самия героически дух, породено от приобщаването на личността към общите закономерности в обществото, природата и космоса и от липсата на каквато и да било дребнавост, егоизъм, повседневност. Епиката се гради в/у идеята за вечното редуване м/у живота и смъртта, за вечния космичен кръговрат. Епическото спокойствие и съзерцателност се градят в/у подвизите и катастрофите в живота. Затова всички нещастия, дори фаталните бедствия се описват величествено, спокойно, съзерцателно и пораждат същите чувства у слушателя. Така че епическото спокойствие е коренно различно от лирическото вълнение или драматичната дееспособност.

Епическа етика, естетика и религия – отличават се със своята физическа телесност. В естетически смисъл героят е само kalov\\". Оттук се появяват и огромните обеми и маси в епоса. Физическата телесност предполага пълното отсъствие на морални понятия и оценки в етически смисъл. А епическите богове притежават същия природо-телесен и самостоятелен характер като гаранти и модели на героичната естетика и етика.

 

WWW.POCHIVKA.ORG