Joomla Software solutions Template

Payday loan

Политически ценности: същност, социокултурна  обусловеност и равнище.

1. Същност на ценностите

Ценността се определя най-често като същност на предмета, явлението, свойството, която е нужна на хората или на определена личност за удовлетворяването на потребности, а също и идеи и подбуди в качеството на норми и идеали, цели и интереси.

Ценността е иманентно присъща на социалната дейност, тя е незавършена, неизчерпаема, няма особено форма на реализация, а съпътства човешкото поведение. Единство е на обективни и субективни свойства и същности.   Политическите ценности  са устойчиви убеждения в това, че определен начин на поведение или крайна цел на съществуването е по-предпочитана от лична или социална гледна точка, отколкото друга (противоположна) цел или начин на поведение. Ценностите се характеризират със следните особености:

Þ      Общото число на ценностите, достояние на човека е сравнително малко.

Þ      Всички хора обладават едни и същи ценности, макар и в различна степен.

Þ      Ценностите са организирани в системи.

Þ      Източниците на човешките ценности може да бъдат проследени в културата, обществото и неговите институти и личността.

Þ      Влиянието на ценностите се вижда практически във всички социални феномени, заслужаващи изучаване

Съществуват няколко подхода при определението на ценностите:

Þ      Ценността като идеален еталон

Þ      Ценността като оценъчен стандарт.

Þ      Ценността като смислова основа на жизнената дейност.

Þ      Ценността като мотив за дейност.

В обществото,  ценностите играят нормативна (регулативна) роля. От социологическа гледна точка се делят на ценности - норми, идеали, цели, средства.

Тясно свързано с понятието ценност е понятието ценностна ориентация, което се интерпретира като система от субективно интериоризирани ценности и еталони с обективно социално съдържание.

В психологически план,  ценностната ориентация се свързва с насо-чеността, нагласите, мотивите, интересите на хората. Ценностните ориентации опосредстват човешките отношения, те означават избирателност на съзнанието и поведението, детерминираност на представите на личността от социалния живот, те определят социалното лице на личността.

Те регулират поведението като осъзнато действие в определени условия, създават способност за преценяване, намиране на място в средата, утвържда-ване на позициите на човека, насочване към определена цел. Те са основата на неговото самосъзнание.

Ценностните ориентации на човека подлежат на формиране, развитие и изменение. Те се намират в определена йерархия, като винаги има водещи ценности. През определени периоди от живота мястото на различните ценностни ориентации в тази йерархия се изменя, но общо ценностната система на човека представлява сравнително устойчиво образувание с етажна структура.

2. Социокултурна  обусловеност на политическите ценности

Политическата ценностна система  на дадено общество представлява съвкупност от колективно действуващите ценности, ориентации, нагласи, обичаи и готовност за действие по отношение на политическото. Тя играе ключова роля за реалността, за оформянето и функционирането на всяка политическа нагласа.

Съществуват следните специфични елементи на политическата ценностна система:

Първо. Политическата ценностна система трябва да предоставя възможности за солидарни политически действия и на насърчава такива форми на обществено самоопределение, които притежават характеристики на гражданско общество.

Второ. Тя трябва да поражда политическа ориентация на мнозинството, насочена към реализирането на основните ценности и на съответствуващите им програми за политическо действие.

Трето. Тя трябва да насърчава непрекъснато публичната дискусия. Последната трябва да разкрива конкуренцията на интересите и на отнасящите се до тях програми за политическо действие, както и да поощрява дебата по разбирането за справедливост.

Четвърто. Тя се нуждае от публично пространство, в което да са възможни дискусии, ориентирани към постигане на разбирателство. Трябва да е налице готовност за балансирането на консенсуса и конфликта.

Емпиричните анализи сочат следното: Щом като една ценностна система от предмодерното време се разпадне, възникват различия относно начина на живот, религията и политическия строй. Тогава тези различия не могат вече да бъдат изгладени просто с авторитарна препратка за абсолютно сигурен достъп до източниците на истината. Във всички културни и религиозни традиции по света – в случай на разрив с предмодерната култура – се поражда либерално течение, което се ориентира съобразно политическите и културни основни ценности на модерността.

Решението за овладяването на възникналите различия се е отразявало неизбежно върху личната и публична автономност на засегнатите от него хора.                 Остават единствено човешките права и демокрацията като културни норми и техники за овладяване на различията в общия ред. Както либералната култура на модерното време не можеше в нито един момент да претендира в рамките на „западната” традиция, че е безспорно валидна, така и либерализиращите тенденции – според специфичния опит и проблеми на даденото общество – се сдобиват със значимост спрямо другите тенденции при актуализирането на религиозно -културната традиция. Разликата между либералните, традиционалистките и фундаменталистките ценностни  стилове днес е принципът на конституиране на всички култури.

В редица изследвания от последните две десетилетия с е посочва ясно, че във всички култури по света в ценностната система са вложени принципи на реципрочността от права и задължения между хората, макар и да са поставени в различни понятийни съждения.

Същото важи и за основната ценност на солидарността, т. е. за задължението за взаимопомощ между хората. Във всяка от културите, най-късно от началото на двадесетия век, в гражданското общество, в политиката и в интелектуалния дискурс има активни групи, които защитават основните права и ценностите на демокрацията от тези, които не ги зачитат, и се стремят да ги разширяват.

Стабилната демокрация предпоставя голямото мнозинство на гражданите редица ориентации на ценностни прерогативи, като например:

-          доверие в съгражданите;

-          емоционално и ценностно обвързано одобрение на политическата система, в която живеят;

-          използване на възможности за участие в политическата система с лично отговорен принос;

-          активна толерантност;

-          способност да се свързват конфликтите по специфични въпроси със съгласуваност по основни демократични убеждения;

-          способност да се разграничават различията в политическото мнение от признанието за човека като такъв.

В културно многообразните общества този минимален каталог следва да бъде допълнен с още два пункта:

Първо, всички хора трябва да могат да вземат участие в публичния дискурс на общността.

Второ, доверието, толерантността и взаимното признание не бива да се спират пред граници на етнокултурна, съответно културно- религиозна среда.

Този минимум на ценностна система  се покрива с добродетелите на гражданството на демократичната държава, така както са били изведени от теорията за ролята на гражданина.

Всички ценности  на културно- естетична, етнокултурна, идеологическа или културно- религиозна основа, които се обособяват в рамките на едно демократично изградено общество, трябва да могат да споделят този минимум от политическа култура на демокрацията. Това представлява предпоставка за взаимно признание и за устойчива интеграция на общността.

Сега възникват обаче следните въпроси: При какви структурни, политически и правни условия може да се реализира този минимум на една обща политическа ценностна система? Дали тази прекомерна претенция да се приеме такава политическа култура не представлява посегателство върху особената културна идентичност на дадени колективи? Дали единодушието по основни въпроси при такава ценностна система не означава отказ от концепцията за съвместно съществувание в полза на асимилацията?

За прилагане на ценностите на  демокрацията в правовата държава е недопустимо взаимоотношението между асимилация на равнището на политическата култура и диференциация на равнището на етнокултурните, съответно културно- религиозните начини на живот. Задължителната политическа ценостна система  се нуждае от общ език или най-малкото от възможности за непрекъснат превод. Това представлява минимално условие за публичното разбирателство. Освен това трябва да има известно количество споделени познания по културната история, от които да се захранва колективната политическа идентичност на политическата ценностна система. За гарантирането на тези две предпоставки за политическа култура е компетентна преди всичко образователната система. Тя предоставя съществена част от културно-политическата ценостна система. На равнището на етнокултурните, съответно културно- религиозните начини на живот може да съществуват разлики. Така например в нашето общество един мюсюлманин и един католик могат да изберат два крайно различни начина на всекидневен културен живот, докато в социалните и политическите си основни ценности се схождат.

Интеграцията представлява преди всичко дългосрочен процес, който променя идентичността на всички участници в нея. За този процес е абсолютно необходимо различните хора да се признават взаимно. За тази цел от всички участници в него се очаква да променят себе си в определена степен. Ако интеграцията успее, възниква нещо ново. Нагласите на всички се повлияват и отчасти променят. Това пък оказва от своя страна влияние върху политическата ценостна система.

Интеграцията на културно многообразни общества изисква политика на признаване, което включва преди всичко равноправното участие на всички в обществените ресурси и шансове. Ако липсва тази материална част на признаването, която се отнася до измерението на правата на позитивните свободи, тогава развитието на неговото културно измерение е малко вероятно.                 Признаването на другия трябва да се отнася до всички основни права. Основното право на културно себеутвърждаване включва не само гражданските и политическите, но в същата степен и основните социални и икономически права.

Поради това в рамките на социалната демокрация политиката на признаване се базира на следните три равностойни елемента:

- признаване на културната идентичност на другия;

- признаване демокрацията на правовата държава като основа за съвместно гражданство за всички;

- равноправно участие на всички в ресурсите и възможностите на обществото.

3. Регулиране на политическите ценности

Съвременната  демокрация е пригодена единствено към конституционната форма на демократичната правова държава. Защото по своите държавни цели, институции и организационни форми тя е насочена изцяло към осигуряване на валидност за универсалните човешки и граждански права. Свързаните с демократичната правова държава конституционни гаранции осигуряват формалното действие на основните ценности в обществото. Реалното действие на основните права за всички граждани обаче не може да се гарантира единствено от правовата държава. Тяхното осъществяване може да бъде постигнато само посредством въздействието на обществото върху самото себе си.

То е задача на обществено- политическото формиране и на политиката на регулиране и разпределение.

Политическото регулиране е обобщеното понятие за всички обществени дейности, с които обществото – в институционализирана и в не институционализирана форма – въздейства върху собствената си структура и развитие. Държавата обхваща всички онези политически институции, които осъществяват задължителни решения или обвързващи програми за действие.                 Чрез държавата обществото регулира самото себе си. Но гражданското общество и обществеността също вземат участие в решението за това, в какви обществени сфери ще се осъществява намеса. Те двете сами създават неформални регулативни въздействия.

Модерните общества разполагат с три способа на политическа саморегулация – държава, пазар и гражданско общество. Те могат да бъдат комбинирани помежду си по различен начин. Политически въпрос е кой от трите способа на регулиране ще се използва за осъществяване на политическите цели.               В този въпрос се включват оценки за реалните условия на действие, за границите на действие и за нежеланите странични последици на всяко от тези средства, но също така и ценностни решения за пригодността на инструментите от гледна точка на условията за автономно гражданско действие и за гражданска отговорност.

Всички тези споменати способи на обществена регулация винаги са играли определена роля в историята на човешката цивилизация.

Взаимоотношението им един спрямо друг обаче са варирали както в различните епохи, така и в рамките на една епоха.  Например ортодоксалният социализъм в неговото главно течение клонеше чак до годините след Втората световна война към идеализиране на дейността на държавата, която той тъл куваше като логичен израз на обществената колективна воля. На втори план беше изтласкано регулирането от страна на гражданското общество или на пазара. По съвсем различен начин се подреждаха способите на регулиране в по-стария ортодоксален либерализъм. Характерно за него беше, че той до голяма степен откъсваше пазара от неговите предпоставки на действие, свързани с държавата и с гражданското общество и очакваше от него перфекционизъм на регулирането.

Като цяло, съществуват два основни източника за регулиране на политическите ценности:  Единият е държавата, като основен интегриращ субект на всички социални общности и интереси в обществото. Другият - самите социални общности, класи и социални слоеве, като политиката е средство за осъзнаване, организиране и реализация на особените им интереси.

В политическата наука проблемът за признанието и поддържането на политическите институции се разработва в рамките на идеята за "легитимността", предложена първоначално от Макс Вебер.

Според него, този термин означава "вероятността да съществува одобрително отношение и съответното практическо поведение спрямо властта и авторитета". Легитимността е призвана да убеди обществеността, че съществуващите политически институции са най-подходящите за обществото, че те изразяват най-добре съществуващите социални интереси и дейността им е насочена към тяхното удовлетворяване. За тази цел през различните исторически епохи се търси идентификация на легитимността чрез определени символи, свещени емблеми, ритуали или традиции.

В абсолютната монархия тя се свързва, например, с "божественото право на кралете" и с традициите на наследственото право. При всички обстоятелства се предпочитат правата на първородния син, независимо от неговите качества. С развитието на демокрацията, легитимизирането на политическата власт става чрез приемането от суверенния народ на съответни правни норми и правила, съобразно които се оценява правото на лицата да заемат определено място в държавната йерархия и, в това си качество, да издават команди.

Според политолозите, политическата власт в своите действия неминуемо съдържа елементи на принуда. Именно легитимността придава законност и оправданост на определена принуда, ако тя се осъществява в името и в рамките на правилата, осигуряващи легитимност. Придържането към принципите на легитимност е предпоставка за преценката на властта като действуваща адекватно и правомерно в различните ситуации.

Политологическият дискурс спори как може да се постигне легитимност на политическата власт - чрез правото и по политически път. Първият означава, че се приемат определени конституционни и произтичащи от тях правни принципи и процедури, на които задължително трябва да съответствуват действията на властта, за да бъдат законни и оправдани. Това означава, че властта трябва да се придобива и осъществява само според действуващите правни норми, като само те  са приети чрез демократична процедура с участието на целия народ. При втория път - политическият, утвърждаването на легитимността става чрез действия, насочени към реализация на определени цели, интереси и ценности. Това са революциите. Те установяват нова власт, по пътя на насилието на една класа (социална група) върху друга или други.     Независимо от това, че легитимността на революциите винаги се оспорва от свалените от власт класи (социални групи), те притежават обективно легитимизиращо действие, породено от суверенното право на народа да учредява властта. Този легитимен потенциал обаче е краткотраен и бързо се изчерпва, ако не бъде допълнен със "социално инженерство", насочено към създаването на надеждни демократични институции на политическата власт.

По друг начин стои проблемът с превратите, които са резултат на заговор. Тяхната законност съвсем основателно се оспорва и затова те по принцип нямат легитимизиращо действие. Това е така, защото се осъществяват от ограничен кръг от хора и са в нарушение на съществуващите правни норми за придобиване и упражняване на властта.