Joomla Software solutions Template

Payday loan

Политически утопии

1. Исторически аспекти на утопизма

Първите утопични идеи имат разпокъсан, несистемен характер. За първи път идеалите за социално равенство получават по-пълен израз в произведенията на утопичния социализъм през XVI и XVII в. Характерни за този период са два успоредно протичащи процеса. От една страна нараства производството и търговията, утвърждава се над остарелия феодален строй прогресивният капиталистически начин на производство. На тази основа възниква новата хуманистична идеология, която обхваща изкуството, литературата, философията, историята.

От друга страна е така нареченото първоначално натрупване на капитала, свързано с обезземляването на селяните и формирането на наемния труд в манифактурното производство. В тези социално-икономически условия се появява утопичният социализъм като съвкупност от социални учения, изразяващи стремежа на човека към социално равенство.

Създател на първото произведение на утопичния социализъм е английският хуманист Томас Мор (1478-1535 г.). Литературното му наследство е голямо и разнообразно. През 1516 г. Мор издава своя труд „Златна книга, не по-малко полезна, отколкото забавна, за най-добрата уредба на държавата и за новия остров Утопия". Тази книга, която получава краткото название „Утопия", дава и името на утопичния социализъм. „Утопия" в случая от старогръцки буквално значи „никъде, несъществуващо място". Т. Мор е язвителен и безпощаден критик на тогавашното английско общество. В книга Втора на „Утопия" посочва в утопична форма организацията на производството на основата на обществената собственост.

В утопичните си представи Т. Мор е премахнал класическото разделение на труда - всички се занимават и с физически и с умствен труд. Утопийците се редуват в обработката на земята. Работният ден трае шест часа. Оригиналните и смели за времето си мисли на Т. Мор са исторически ограничени. Потребностите на хората са сведени до минимум („Всеки се задоволява с една дреха, при това за две години"). Проповядват се грубо уравнителни тенденции и аскетизъм.               Друг страстен пропагандатор на идеите на хуманизма и социалната справедливост е италианският мислител Томазо Кампанела (1568-1639 г.) Кампанела отстоява идеята за икономическо и политическо равенство на хората. В обществото, което той описва, са премахнати частната собственост, експлоатацията, властта на парите. Жителите на града на слънцето се трудят само по четири часа, останалото време използват за развитие на умствените и телесните си способности. В обществото, създадено от фантазията на вечния затворник, всички граждани живеят заедно, спят в общи спални, хранят се в общи столови. Тук никой не познава мъчителните грижи за утрешния ден. Повлиян от републиканските традиции на италианските градове- държави, той провъзгласява държавата на соларите (жителите на „Града на слънцето") за република, начело на която стоят учени, доказали в практиката деловите и научните си качества.

През XVII век идеите на утопичния социализъм оказват влияние върху широките народни движения. Но съществува и обратна връзка именно през тази епоха, епохата на буржоазните революции и самият утопичен социализъм изпитва въздействието й.

Ярък пример в това отношение е Джерард Уинстьнли (1609-1652 г.) - идеолог и един от ръководителите на лявото течение в английската буржоазна революция. Неговото главно произведение „Законът на свободата" е проникнато от идеите на утопизма и потребителската уравниловка. Идеалът на Уинстьнли е такова социално устройство, при което „нито земята, нито нейните плодове, няма да се продават, нито да се купуват от населението". Уинстьнли идеализира буржоазната революция. Той искрено вярва, че чрез законодателни актове може да се осъществи социалистическо преустройство на обществото. Той се стреми да представи „обществото на равните" като естествено следствие от произтичащите икономически и политически процеси.

Основоположник на революционното направление в развитието на утопичния социализъм от XVII век е французинът Жак Мелие (1664-1729 г.) Неговият живот е трагедията на един атеист, принуден в своя жесток век да носи до края на живота си расо и да проповядва тъкмо обратно на онова, което мисли.                Едва след смъртта му става известно неговото произведение „Завещание", в което безпощадно изобличава феодалните порядки и църквата. Мелие също мечтае за общество, основано върху колективната собственост.

2. Критически утопичен социализъм от XIX век

Утопичният социализъм преживява своя класически период в първата половина на XIX век. По пътя, очертан от Мор и Кампанела, тръгват повечето от утопистите на XVIII век и първата половина на XIX век. Те отстояват същата идея за необходимостта от обществена собственост и нова организация на производството. Правят сериозни опити за проникване и анализиране на закономерностите на производството, но при това анализиране те не са освободени от фантастиката и идеалистическия подход.

Западноевропейският утопичен социализъм от първата половина на XIX век се проявява в три основни направления: „сен- симонизъм" и „фуриеризъм" във Франция и „оуенизъм" в Англия.

В теоретическите си възгледи за бъдещото общество тези мислители задълбочават производствената му основа. Правят известен анализ и на предшестващите форми на обществено производство. Този анализ съдържа и някои научни елементи и на места - непоследователен материализъм. Но те търсят изхода към новото общество по пътя на филантропията, по пътя на просветата на умовете и с проповед на хуманизъм. Всичко това, според тях, ще доведе до постепенно изграждане на нови форми вътре в съществуващото общество, докато то напълно се преобрази.

Клод Анри де Ребруа Сен Симон произхожда от аристократическо семейство, което води своя произход от родословното дърво на Карл Велики.  Метод на изследванията на Сен Симон е подчертаният историзъм на материалистична основа. Но този историзъм противоречиво е съчетан с рационалистичната философия на просветителите на т.н. „философия на светлините".

За Сен Симон обществото на асоциации е представено като плод на икономическото развитие, в резултат на развитието на производителните сили, водещо към обобществяване на производството и като първичен плод на откритието на разума, като действителна, естествена разумна система, отговаряща на природата на човека и цялото обществено- историческо развитие.                 Основните стадии на това развитие са изобразени като плод на развитието на икономическите сили и като плод на знанието, на състоянието на просвещението. За Сен Симон необходимите средства за въздаване на всеки нов обществен строй дава прогресът на знанията. Така феодалната средновековна система е теологическа система. Тя е въведена в живота от философите, предварително разрушили старите системи, които на времето са създадени от античните гръцки и римски философи. Но след това настъпва разложението на феодализма. Индустриализмът според Сен Симон идва като обществено-историческа необходимост. Според мислителя е необходимо да се премине към пълното разгръщане на силите на промишлената система при цялостно господство на промишлениците и учените. Сен Симон смята феодализма за отминала, изживяна и вече ненужна епоха.  Индустриализмът трябва да създаде система, в която да господства науката. Това ще стане при организиране на производството в асоциации при органичното съчетание на промишления строй с научното знание. В това бъдещо асоциативно промишлено общество Сен Симон всъщност прозира, макар и смътно, контурите на една нова организация на икономиката и на цялото общество.

Въпреки тази идеалистическа интерпретация, на основата на обществено-историческото развитие на човечеството, на Сен Симон не е чужд принципът на диалектическото разбиране на този исторически процес. Той проявява силен усет към антагонистичните противоречия, съществуващи в тогавашното общество. За него паразитни класи в съвременното му общество са земевладелците и лихварите. Социалната сила, която ще осъществи бъдещия индустриализъм са промишлениците.

Особено вярно е, че в своите произведения Сен Симон отстоява идеята за обществения прогрес. Според него, „златният век" не е нито в миналото, нито в далечни и непознати земи, а напред във времето. Той вижда същността на историческия прогрес във все по-голямото подчиняване на силите на природата от човека. В неговите произведения е залегнала една дълбока мисъл: „Когато хората престанат да господстват един над друг и обединят усилията си за овладяване на природата, тогава именно ще настъпи „Златният век". Сен Симон възлага всичките си надежди на разума, не отчита определящата роля на материалните условия в историческата практика. Развитието на идеите според него е най-дълбоката причина за обществения прогрес.

Франсоа Мари Шарл Фурие е роден в Безансои в търговско семейство. Основни съчинения на Шарл Фурие са: „За търговското шарлатанство", „Теория за четирите движения и общите съдбини", „Теория за универсалното единство". В тях Шарл Фурие е създал един от най-хубавите светове на бъдещето, отправяйки една от най-язвителните критики на заобикалящия го свят. В центъра на идеите и мечтите на Шарл Фурие се намира ренесансовият идеал за пълнокръвен живот на хармоничната и всестранно развита личност. В своите философски възгледи Ш. Фурие в значителна степен е метафизик и идеалист. Но неговата философия със своята чудатост и противоречивост съдържа и редица материалистични и диалектични моменти. Той проявява и метафизика и дуализъм, и диалектика и историзъм. Във фантастичните си проекти относно бъдещото асоциативно общество той действува като метафизик и идеалист. Според Фурие в обществото ще се проявят серийно човешките страсти в хармония, като се унищожи конкуренцията и раздробеността на производството, които пречат на социалния прогрес. Но този скок в новото общество става, според Фурие, в резултат на откритията на отделните учени със сърце и плам и на богатите хора, готови да финансират обществените начинания.

Според Шарл Фурие Великата френска революция донесе вместо очакваното царство на разума, господство на алчни парвенюта, прозаичното царство на богатството. И Фурие прави заключението - капитализмът не е в състояние да създаде обществени условия за хармонично и всестранно развитие на личността. Критиката на Шарл Фурие се извисява до една проникновена философия на историята, до осъзнаване на диалектическото движение и преходността на човека и неговите общества.

На основата на критиката на цивилизацията Ш. Фурие изгражда една мечта за по-човечен ред в обществото. Това е т. нар. от него „асоциативен" или социетарен строй. Това той анализира в своите две големи съчинения „Теории за четирите движения" и „Теории за универсалното единство". Според него четири движения управляват света: материалният свят се движи от универсалната гравитация; органическият свят се движи от свойствата на материята; животинският свят се движи от желанията и страстите; социалният свят, свойствен на човека, също се движи от желанията и страстите, защото човекът е част от животинския свят. Поначало желанията и страстите са превъзходни, ако се израждат, за това е виновна лошата организация на обществото. Затова според Ш. Фурие е нужна реорганизация като индивидите се групират според техните вкусове.  При очертаване пътищата за създаване на „социетарния" строй Ш. Фурие вижда на първо място филантропията. На него принадлежи и забележителната мисъл, че „равнището на свободата в обществото се измерва със степента на разкрепостяване на жената".

Общите теоретически възгледи на Р. Оуен не се отличават с особена дълбочина и оригиналност. Главното негово съждение в духа на просветителската философия се свежда до това, че по пътя на възпитанието могат да се развият добрите начала, заложени в човека. За развитието на тези качества следва да се създаде благоприятна икономическа среда. Според него човек е продукт на добри или лоши условия и формирането на човешкия характер и поведение ще се окаже несравнимо по-важно и по-полезно за бъдещето. Върху неговите възгледи оказва влияние и фактът, че тогавашна Англия е най-развитата в промишлено отношение страна. И самият Р. Оуен високо оценява ролята на промишлената революция. От друга страна той е против социалната революция, а чрез всенародно образование и възпитание на хората, и чрез създаването на по-добри условия да се създаде общество на разума. Р. Оуен посочва, че между аристокрацията и новата демокрация възниква конфликт и трябва да се приложат редица практически мерки за мирен преход от съществуващата лоша система на лъжа, мизерия и нещастия, към добрата система на истина, богатство и щастие, да се осигури преход към разумност и добри условия за производителните слоеве. Затова е необходима универсална рационална конституция, основана и съобразена с неизменните закони на природата. В нея трябва да се опише най-добрият начин за производство и разпределение, начините на общуване на хората по интереси, свободно изразяване на мислите и свобода на действие в едно добре устроено човешко общество. Р. Оуен обръща особено голямо внимание на възпитанието, като се формират физически и нравствено всестранно развити личности. Според него да се възпитава един човек значи да се формира в него характер. Двата пола, и мъжете, и жените, да имат еднакви права и свободи. Да се създаде здрав и щастлив съюз на половете чрез хармонични бракове.

3. Съвременни утопии

Утопиите разпалват политическото въображение от векове. Има периоди на затишия, има периоди на бурен разцвет в утопичното мислене. То се опитва да завладее и днешния ден, макар и под една доста усложнена и преобърната форма. Това става чрез представянето на реалността като “несъществуващо място”, т.е. като утопия в буквалното значение на думата.

Класическите утопии критикуват обществения ред като му противопоставят някакъв идеален, съвършен /от гледна точка на съответния автор/ порядък и се опитват да покажат при какви условия, и как той би могъл да стане реалност.

Днешните утописти преобръщат това отношение и се опитват да покажат, че всъщност няма реалност, че тя е в по-голяма или по-малка степен конструкт на определен културно-специфичен дискурс.

За да се проследи хода на това обръщане в хуманитарното и социално знание, трябва да се отговори на въпроса: Защо утопиите непрекъснато съпътстват мисленето за политика от зората на модерната епоха до наши дни?              Това не значи, че в предишните епохи не е имало визии за един идеален политически ред /Платоновата идеална държава, например/. Техният смисъл обаче е различен - редът в държавата се схваща като аналогичен на ред в природата и в човека, като проява на един по-общ смисъл, който прониква както макрокосмоса, така и микрокосмоса. До началото на Новото време този ред идва от Бога или от традицията, но никога от индивидуалния човешки разум и затова е безвъпросен.

Модерната епоха за първи път поставя под съмнение всеки ред и го подлага на натиск за обосноваване пред съда на разума. Вече няма нищо безвъпросно, нищо не се приема за редно само защото е реално, всичко трябва да намери разумни основания за своето съществуване, в това число и политическото устройство. Тук обаче има проблем: от една страна разумът е уверен, че няма нищо недостъпно за него, от друга страна е уязвим, защото всеки вече утвърден от него ред може да се окаже предпоследен, да бъде подложено отново на съмнение. Непрекъснатото подлагане на съмнение има за последица лоша безкрайност в логиката, хаос и анархия в политиката.

След като политическият ред не е нещо божествено, природно или подвластно на традицията, то всеки повод за недоволство от него може да се превърне в повод за неговата цялостна, радикална промяна. Точно тази особеност на модерната нагласа лежи в основата на разцвета на утопичното мислене в Новото време. Той се проявява с особена сила в бурни епохи, когато се идентифицират значими обществени проблеми, ненамиращи решение в рамките на установените политически форми; когато съмненията се засилват и фантазиите заработват на високи обороти. Типичен пример е т.н. “социален въпрос” от първата половина на ХІХ в., който дава тласък на социални утопии, като тези на Сен Симон, Фурие, Оуен, Маркс. Класическите утопични проекти са социалистически, те чертаят контурите на едно общество, в което хората биха били не само свободни, но и наистина равни, където следвайки законите на разума и историята управлението е разпореждане с вещи, а не господство на човека над човека.

Това обаче не означава, че утопиите са присъщи само на социалистическото световъзприятие. Те както отбелязах са рожба на модерността и докато съществува нейната вяра в индивидуалния човешки разум, ще съществуват и проекти за цялостно радикално преосмисляне на обществения ред по най-различни поводи - екологични, феминистки и т.н.

Най- големият враг на утопичните проекти е опитът, в който се сумират сигналите на реалността и затова развитието на утопията е съпътствано от различни хитроумни начини опитът да бъде заобиколен или изцяло да се игнорира. От тази гледна точка интересно би било да се проследи, макар и накратко изместването на утопичните проекти от пространството във времето, което в определени свои измерения /минало и бъдеще/ е по-независимо от ограниченията.

Самото наименование на жанра е свързано с представата за пространство. Идва от заглавието “Утопия”, което Т. Мор дава на книгата си от 1516 г. Утопия означава несъществуващо място, никакво място. “Градът на слънцето” на Т. Кампанела също отпраща към пространствени измерения.

През ХVІ и ХVІІ в. европейците представят алтернативни проекти, критични към своето общество като ги ситуират в екзотични далечни страни. Сюжетите обикновено са подчинени на следната схема: някакъв пътешественик попада в някакви далечни земи и открива там различни идеални държави или преддържавни общества. Откривателят се връща у дома и разказва колко добре уреден и прекрасен е алтернативният свят. През ХVІІІ в. след множеството откривателски пътешествия не остават вече много непознати за изследователите места. Пространствените възможности, утопиите да се разположат върху веднъж опознатата ограничена земна повърхност вече са изчерпани.

Но изместването на утопията от пространството във времето има и други още по-значими последици. Утопията става изцяло авторово дело. Авторът вече не открива свят, на който се натъква и който просто намира или казва, че намира. Макар и условно в пространствените утопии взаимодействието между свят, реалност и автор съществува. Във времевите утопии авторът става единственият творец на света, а утопията е чист продукт на неговото въображение, защото за бъдещето няма и не може да има никакъв опит. Отпада всяка възможност за проверка. Действителността на бъдещето съществува само като продукт на писателя. Утопистът се превръща във футурист.

В сравнение с пророка и прогностика утопистът се намира в една доста сложна ситуация. Той трябва да покаже, че притежава абсолютно достоверно знание за бъдещето /както пророка/ и то знание не за отделна област, а за обществото като цяло, което същевременно е и споделимо, т.е. всеки може да го притежава /както при прогностика/. Изходът от трудната ситуация обаче е намерен – “законите на историята”. Така в абсолютната позиция на Бога, който знае цялото минало, настояще и бъдеще застават законите на историята, чието осъществяване прави бъдещето прозрачно и предсказуемо. Този, който твърди че ги познава, влиза в ролята на пророка, на избрания, прозрелия, на когото всички останали трябва да повярват, но не защото имат някакво опитно проверимо знание за бъдещето, а защото могат да проследят логиката на неговата конструкция.

През ХХ в.,  утопистите не са толкова наивни колкото своите предшественици. Те не разказват конкретни подробности за организацията на всекидневния живот в идеалното общество подобно на Фурие, нито настояват върху осъществимостта на своите идеи, свързвайки я със закони на историята. За тях утопията няма смисъла на проект, който трябва да се реализира, а представлява само една критична гледна точка. Ако критиката се движи само в рамките на съществуващата обществена и политическа система, тя според тях може да подобри един или друг неин елемент, но не и да реши проблемите изцяло. Критиката трябва да е радикално отрицание на съществуващото от гледна точка на представата за едно различно, съвършено състояние. Само от гледна точка на такова състояние могат да се видят истинските недъзи на обществото. Тази форма на отстояване на утопията западните ляво-радикални среди започват да поддържат, когато /още преди падането на “желязната завеса”/ за всички става ясно, че опитът да се осъществи марксистката утопия в Източна Европа не е довел до съвършения комунистически ред, а до друг тип обществени отношения, които нямат нищо общо с него.

Но скоро в социалните и хуманитарни науки в западния свят се намира още по-перфиден начин да се игнорира опитът. Той е свързан с постмодерния дискурс. Основният постулат на постмодерните гласи: няма разлика между свят и интерпретация, няма реалност, няма опит, всичко е конструкт на реалност, който е културно обусловен. С други думи в социалния свят няма нищо друго освен различни утопии /несъществуващи реално места/, борещи се помежду си за завладяването на съзнанието на хората. Така опитът изобщо изчезва от хоризонта на конструкциите на реда. “Всичко е възможно”. Няма истина и неистина, няма нищо извън нас, ние живеем в един изцяло измислен свят, включени сме в “матрици”, в които всичко, което ни изглежда като опит, като реалност всъщност е измамно. Този радикален релативизъм придобива особена популярност през 80-те години в западния свят, но в края на 90-те на него там вече се гледа като на “ланшния сняг”. Интелектуалните моди идват у нас с известно закъснение, затова постмодернизма в момента е хит на българската социална и политическа сцена. Социолози, политолози, културолози и шоумени ни убеждават от телевизионни екрани, радиоефир и печатните   издания,   че   всъщност   достатъчно   е   да притежаваш медийна власт, т.е. да наложиш своята интерпретация на света, за да накараш хората да повярват, че живеят именно в такъв свят.

Но въпреки своята утопичност, постмодерното мислене показва един проблем, с който високоразвитите общества, живеещи все повече в една виртуална реалност се сблъскват. Колкото по-виртуална и подлежаща на интерпретации е реалността, толкова по-голяма е опасност да се отдалечим прекалено много от действителността и да понесем по-големи щети от нейната съпротива. В тази ситуация за човекът се пораждат нов тип отговорности, които не са съществували до сега, отговорности за интерпретациите, мечтите и идеалите. Сферата, която до сега се е схващала, като място на абсолютната свобода, на непресъхваща иновативност и креативност, без оглед на последиците, трябва да се съчетае с отговорността.