Joomla Software solutions Template

Payday loan

Трансформация на европейската система за сигурност

1. Основни фактори за необходимата трансформация на европейската система за сигурност

Често се твърди, че един от страничните ефекти на глобализацията е това, че държавите по-малко могат да контролират глобалното движение на хора. Макар най-крайните версии на тези твърдения да преувеличават откритостта на границите, от средата на 80-те години насам за повечето държави в Западна Европа е трудно да предотвратят пристигането и заселването на лица, търсещи убежище, бежанци, напускащи държави, които страдат от политическо разпадане или икономическа разруха, членове на семействата на хора, емигрирали по-рано, и имигранти без документи. Като цяло, това е един от факторите, които наложи  преобразуване на европейската система за сигурност.

Още през з 90-те години на миналия век,  в Западна Европа дойде нова вълна от бежанци от Източна Европа, бивша Югославия, Северна Африка, Етиопия и Сомалия, района на големите езера в Африка (най-вече Руанда и Бурунди) и Афганистан. Някои наистина поискаха и имаха право на убежище съгласно конвенцията на ООН от 1951 г., но много от тях не можеха да докажат, че са били лично преследвани. Въпреки това,  те фактически бяха бежанци, бягащи от икономически лишения и мизерия, от екологична катастрофа, граждански войни или разпадащи се държави, и затова трябваше да им се осигури някаква защита - постоянна или временна.  От друга страна обаче, голяма част от тези бежанци създаде или беше част от  престъпен контингент, което сериозно застраши политиката на сигурност на ЕС.

В резултат на променящите се модели на глобалната миграция европейските правителства въведоха нова имиграционна политика, политика за обществена интеграция и убежище. В цяла Европа започнаха да нарастват нападенията над имигранти, подкрепата за антиимигрантски партии и обществените искания да се спре по-нататъшното приемане на имигранти и даване на убежище.

Въпреки различните си разбирания за гражданството и обществото повечето правителства следваха стратегия в две насоки: политики за подпомагане на социалната интеграция на съществуващото малцинствено население чрез равни възможности и други мерки, свързани с расовите отношения, и засилен контрол върху имиграцията и правото на убежище.

През 90-те години  на миналия век, нарасна  също и организираната международна престъпност - „престъпления, извършвани от групи и организации, които пресичат различните национални юрисдикции, където са определяни като нарушения по криминалния кодекс" .

Този вид престъпност обхвата различни действия - от сериозни престъпления като тероризъм., трафик на наркотици, пране на пари, мафиотски дейности, трафик на оръжие и измами против частни корпорации и правителствени (национални и на ЕС) бюджети, до престъпления с по-лек характер, като футболно хулиганство, контрабанда на безмитни стоки и предмети с национална културна стойност, разпространение на забранени расистки и порнографски публикации. Трудно е да се прецени до каква степен е нараснала международната престъпност, но съществуващите ограничени статистически данни говорят за относително увеличение във всички страни членки , което беше следващия фактор, наложил  трансформация на системата за сигурност.

Не е задължително нарастването на миграцията и организираната престъпност да е подпомогнато от премахването на граничния контрол в единния пазар. Миграцията по-скоро нарасна в резултат от падането на комунизма, конфликтите на Балканския полуостров и в Централна Азия и кризите в Северна, Източна и Централна Африка. Също така организираната престъпност в Европа е част от криминалните действия в световен мащаб, свързана е с глобализацията на потока на капитали и с национални политики, които нямат отношение към ЕС — например либерализацията на законите по отношение на слабите наркотици като канабиса.

Въпреки това премахването на физическия контрол върху движението на стоки, услуги и хора направи трудно за националните правителства да следват независима политика за контролиране на международната престъпност и оттам – вътрешната стабилност на системата за защита.

Отворените вътрешни граници означават, че имиграционната политика на едно правителство има потенциално влияние върху броя мигриращи в други стани от ЕС. Такива негативни последици от отделните национални имиграционни политики принудиха правителствата на страните членки да приемат, че с миграцията трябва да се заемат колективно на европейско равнище чрез известно „споделяне на товара" - като разходите за общи инициативи и обществени мерки се поделят между страните членки .

При трансграничната престъпност положението не е толкова ясно, тъй като намаляването на престъпността в една държава не води автоматично до повишаване на криминалните прояви в съседната. Въпреки това,  ако по този въпрос не се вземат мерки на европейско равнище, това ще даде възможност на международните престъпници да се възползват по най-добрия начин от отворените граници в Европа.

Може да се обобщи: променящият се характер на европейското общество и трансграничната престъпност мотивират правителствата да се заемат с въпросите на сигурността в рамките на ЕС.

Следва да се посочи,   че процесът не преминава никак гладко.

2. Проблеми при трансформацията на системата за сигурност на ЕС.

В историческото развитие на европейската интеграция правителствата на страните членки често разграничават „висока политика" и „ниска политика"

Високата политика обхваща въпроси, които засягат основната дефиниция, идентичността и сигурността на националната държава.

Ниската политика е свързана с въпроси, които не застрашават жизнеспособността на националната държава - като европейската икономическа интеграция, програмата за единния пазар, европейското законодателство по социални въпроси и въпроси на околната среда.

Затова правителствата са по-склонни да прехвърлят към наднационално равнище компетенции, свързани с ниската, а не с високата политика. Свободното движение на хора и свързаните с него имиграционни и полицейски въпроси са въпроси от високата политика. Те са от основно значение за дефиницията на националната държава, свързани са с това. кой е част от социалния договор между държава и граждани, кой има правата и свободите на националното поданичество и кой има правото на защита от силите на държавата.           Затова като част от програмата за единния пазар правителствата на страните членки по-неохотно приемаха премахването на физическите пречки за движението на хора, отколкото за движението на стоки, услуги и капитали.     Настъпи обаче момент, когато те не можеха повече да устоят на натиска за общо действие, и тогава започнаха да си сътрудничат чрез неформални междуправителствени мерки - първо чрез неофициални механизми, а след това -чрез отделен междуправителствен „стълб"' в ЕС. Според тези условия националният суверенитет се запазва по два начина: решенията да се вземат с единодушие, което дава възможност на всяко правителство да наложи вето върху мерки, които застрашават жизненоважен национален интерес; и решенията да нямат директен ефект върху националното право.

В средата на 90-те години обаче политическите пресмятания на правителствата в общността претърпяха корекция по две причини. Първо, правителствата бяха принудени да признаят неуспеха на междуправителственото регулиране на въпросите на миграцията, сигурността  и контрола. Единният пазар доведе до негативни съпътстващи ефекти върху политиката на имиграция, убежище и контрол, като правителствата бяха взаимно засегнати от политиката на другите правителства по отношение на бежанците, граничния контрол и имиграцията. В резултат те бяха колективно заинтересовани от развитието на рамки на сигурността, в границите на които да обсъждат своите политики  по сигурност и да разработят общи стратегии, макар това да е в областта на високата политика. С тази цел те своевременно създадоха институции за колективно вземане на решение – така наречената комитология.

Но междуправителственият характер на тези институции създаваше трудности за развитието на последователна политика по сигурността. Освен изискването за единодушие не съществуваше независим орган, който да определя дневния ред; правителствата трябваше да разчитат едно на друго за внасянето на законодателни предложения, а те по принцип неизбежно подкрепяха индивидуалните интереси на онова правителство, което държеше в момента председателството на Съвета на ЕС, а не колективните интереси на съюза. Освен това, след като дадена политика бе вече приета, нямаше гаранция, че някога ще бъдат приложени незадължителни действия (като конвенции).

След приемането на споразуменията всяка държава -  членка имаше подбуди да не ги прилага, тъй като налагането им на общественост, която се противопоставя, изисква разходи, а гражданите могат да се възползват от либералните политики на други държави. В резултат се получи класически пример за проблем на колективните действия („капан на съвместните решения") с подоптимален резултат: недостатъчно колективни мерки и ниска степен на ефективност на сигурността.

С разрастването на международната престъпност и шока от терористичните атаки в САЩ на 11 септември 2001 г. избирателите започнаха да подкрепят действията на ЕС против трансграничната престъпност и самата политика за сигурност на ЕС.

Мнозинството в съюза като цяло подкрепя също политиката на съюза за даване на убежище, по отношение на бежанците и във връзка с имиграцията, макар че мнозинството в отделни държави не я одобрява. Това доведе до идеята, че въпросите на вътрешната престъпност, националното правосъдие и контрол трябва да се решават на национално, а не на европейско равнище. Не е изненадващо, че макар договорите да дават компетенции за полицейско сътрудничество и сътрудничество в правосъдието по граждански проблеми, политиката на съюза в тази насока е слабо развита в сравнение с миграционната политика и политиката за сътрудничество в правосъдието за борба с трансграничната престъпност.

Затова в договорите от Амстердам и от Ница правителствата на държавите членки предприеха решителна крачка към вземането на решения на наднационално равнище по въпросите за свободното движение на хора и вътрешната сигурност, като делегираха на ЕК правомощия за определяне на дневния ред, като въведоха някои условия за приемането на решения чрез гласуване с квалифицирано мнозинство.

Следва да се посочи, че тласък на развитие получи и системата на сигурност на ЕС в рамките на Конституцията на ЕС. Съгласно Конституцията на ЕС външната и отбранителната политика на всяка страна членка на съюза остава в ръцете на националното й правителство. Всяко правителство ще може да налага вето на обща политика, с която не е съгласно. Въпреки това,  натискът за изграждане на обща позиция ще бъде дори още по-голям, отколкото е сега, защото Конституцията не запазва просто националните права, а предвижда бъдещи действия към общи позиции.

Въпреки това, проблеми при европейската политика за сигурност продължават да съществуват.          Още през 70-те години на миналия век предшественикът на съвременната политика за сигурност и отбрана -  Европейското политическо сътрудничество (ЕПС) е било постоянно подлагано на критики, че страда от демократичен дефицит. Нещо повече, дефицитът на демокрация в тази област, като че ли се увеличава след въвеждането на съвременната политика за сигурност и отбрана на ЕС.

Причината за това е, че прогресивното увеличаване на правомощията и функциите на европейските институции в областта на външната политика, сигурността и отбраната не е съпроводено от създаване на механизми за контрол и надзор на европейско ниво.

При всяка реформа на договорите за ЕО/ЕС проблемът за демократичния дефицит  на  съвременната политика за сигурност и отбрана е бил включван в дневния ред на дебатите (Маастрихт, Амстердам, Ница). Това са всъщност и моментите, когато ЕП се опитва да окаже влияние в тази насока, полагайки усилия да направи дебата по този въпрос възможно най-публичен. Но на практика,  националните правителства са тези, които определят тенденциите при реформирането на институциите и политиките на ЕС. Дебатът за Конституцията на ЕС бе поредната възможност на ЕП да окаже положително влияние върху проблема за съществуващия демократичен дефицит в ЕС. Но макар и за изработването на проектоконституцията на ЕС в Европейския конвент да бяха включени 16 депутати от ЕП, то последната дума за окончателния вариант на предложените текстове бе на националните правителства (28 представители на страните-членки и на страните-кандидатки и 56 парламентарни представители на националните парламенти на страните-членки и на страните-кандидатки).

Макар че аспектите на отчетността в тази област са обсъдени в работните групи на Конвента по външните въпроси и отбрана, в текста на Европейската конституция са заложени съвсем малко препратки в това отношение.           Правомощията на ЕП в областта на съвременната политика за сигурност и отбрана  продължават да бъдат силно ограничени. ЕП има право да бъде информиран и консултиран от Съвета и ЕК, както и от нововъведената от Европейската конституция, длъжност на външен министър на ЕС. Но ЕП не получава нито реална власт и контрол, нито съществена роля при осъществяването и формулирането на съвременната политика за сигурност и отбрана.

Това, което може да прави ЕП е да дебатира върху аспектите на външната политика два пъти годишно, да издава декларации, доклади и резолюции, да се допитва, и да отправя препоръки към Европейския съвет и ЕК по тези въпроси. В същото време не е формулирано задължение на Съвета да взема предвид становищата на ЕП. ЕП няма съществен глас и по време на договарянето на споразумения на международно ниво от ЕК. По отношение на бюджета на ОВППС правомощията на ЕП са сведени до това да одобрява или отхвърля разходите, които са в рамките само на общия бюджет на ЕС.

Имайки предвид демократичните принципи, които отстоява ЕС, на теория ЕП би трябвало постепенно да увеличава прерогативите си и демократичният дефицит в ЕС да намалява обратнопропорционално.

Може да се обобщи: проблемите, свързани с  трансформацията на европейската система за сигурност са породени най – вече от несъгласието на някои правителства.            Правителствата понякога проявяват силна тенденция да разширяват своята автономност спрямо обществата, които управляват, особено когато става дума за сигурност и отбрана. Готовността на едно национално правителство да делегира власт на наднационална организация в дадена област е често в пряка зависимост от стремежа му да избегне контрола, осъществяван от обществото, т.е. от националния парламент. Въпреки това,  постигането на някои  съгласия по отношение т нар втори стълб  показва, че европейската система за сигурност ще продължи да се развива в насока, гарантираща защита на населението на страните-  членки на ЕС.