Joomla Software solutions Template

Payday loan

РЕГИОНАЛНА ПОЛИТИКА НА ЕС

Различията в природните условия, историческото развитие и културните традиции в отделните части на Европа са довели до обособяването на региони с неравномерност и специфика в социалното и икономическото им развитие. С времето този проблем все повече се изостря и довежда до необходимостта от избирателна държавна намеса за преодоляването на появилите се неравновесия. Още преди създаването на Европейската икономическа общност (ЕИО) се търсеха пътища и начини за смекчаване и решаване на регионалните проблеми като високото равнище на безработицата, липсата на добра инфраструктура и сравнително ниския жизнен стандарт на населението в тях. Пътят за решаването им е дълъг, сложен и противоречив и затова едва от началото на 70-те години започнаха да се очертават контурите на една изразена регионална политика на Европейската общност, придружена със съответните финансови механизми.
При учредяването на ЕИО през 1957 г. на регионалните аспекти на развитието на интеграционните процеси е отделено малко внимание. Например чл. 130 от ДЕИО (Договор за европейската икономическа общност) признава неравномерното развитие на отделни региони, но не предвижда механизми за решаването на този въпрос. Съгласно този член "Общността има за цел да бъдат намалени разликите в равнището на развитие на различните региони и изостаналостта на най-малко облагодетелстваните региони, вкл. селските такива".

На практика регионалната политика започва да се провежда след първото разширяване на Европейската общност (ЕО) през 1973 г., когато бе създаден и Европейският фонд за регионално развитие (ЕФРР). Поради разликите в традициите на отделните страни от ЕО са приети три равнища на дефинирани региони: като инструмент на икономическата политика, като инициатор на политически подходи и като субект на осъществяване на инициативите на Общността. Регионите от ЕО са обособени по следния начин:

• региони с проблеми на международно равнище. Това са територии, обхващащи големи национални области и цели държави - напр. Гърция, Испания, Португалия, Мецоджорно (Италия), новите германски провинции и др.;
• национално определени региони. Те са елемент от управленската структура в отделните страни и имат значение за развитието на пространственото планиране и трансграничното регионално сътрудничество;
• функционални региони - определени според равнището на социално-икономическото си развитие - депресивни индустриални региони, изостанали аграрни райони и т.н.

При изграждането на регионалната политика (РП) на ЕО се прилагат главно два подхода:

Неокласически компенсаторен подход, който изисква компенсирането на държавата членка за вноските й в ЕО или за други загуби, произтичащи от членството й в Общността (напр. загуби от мита, такси, субсидии и др.), които биха могли да се използват за подпомагане на някои депресивни региони. Например този подход е залегнал в програмите СТАР и Педип, насочени към уреждане проблемите на засегнатите региони в новоприсъединилите се страни.

Преразпределителен подход, при който се постига по-равномерно разпределение на различните видове ресурси чрез икономически растеж, благоприятен за всички части на ЕО. За това съдействат създадените европейски структурни фондове, чиито преразпределителен ефект е насочен преди всичко към отделните индивиди.

В литературата няма общоприето определение за понятието регион. В това отношение практиката на страните от ЕС е различна. През 1994 г. Постоянната конференция на местните и регионалните структури в Европа на своята първа сесия пое инициативата да изработи цялостна концепция за това, що е "регион". Започна работата по Европейската харта за регионално самоуправление. По този проблем се работи в Европейската комисия. Нейният подход се основава на обобщени статистически данни, които служат за разделяне на Европа на сравнително еднакви по размер територии, наречени региони. Основен недостатък на този подход е, че при него териториалното разделение не съвпада със съществуващото административно разделение в отделните страни. Някои държави в ЕС са изградени на федерален принцип - Германия, Австрия, Белгия. Други като Испания и Италия имат ясно определени региони. Скандинавските страни в своята регионална практика окрупняват няколко общини в регион. Други държави от ЕС като Франция, Гърция, Португалия, Ирландия и Великобритания са разделени на региони, които трудно биха могли да бъдат вкарани в някаква обща схема.

При това многообразие от форми на регионално обособяване вероятно най-вярното определение за регион е текстът в "Преходна мярка N 1" на Хартата на Конгреса на местните и регионалните структури в Европа, а именно: "административна власт на равнище, непосредствено под националното правителство, която притежава собствени функции в управлението и органи, назначени чрез избори".

Договорът за Европейския съюз извежда икономическото и социалното сближаване като един от трите пилона на европейската конструкция, наравно с икономическия и валутния съюз и единния вътрешен пазар. Провеждането на политика за насърчаване на цялостното хармонично развитие, насочена към намаляване на разликите в степента на развитие на отделните региони чрез преразпределяне на финансови ресурси, е израз на солидарността на страните членки.

ЕС осигурява финансова подкрепа за постигане на целите, определени в Договора на ЕС, чрез структурните фондове и Фонда за сближаване, Европейската инвестиционна банка, както и чрез други съществуващи финансови инструменти (чл. 130 от ДЕС).
Финансирането е насочено към създаване на условия за ускорено и конкурентоспособно развитие, поддържане на икономически растеж и разкриване на работни места с оглед постигането на следните основни цели:

• развитие и структурно приспособяване на региони в Общността, чието икономическо равнище е изостанало спрямо средното в Общността, както и за обновление на изоставащи промишлени райони (чл. 130);
• решаване на проблемите на заетостта и по този начин повишаване на жизненото равнище чрез осигуряване на географска и професионална мобилност в рамките на Общността и улеснения при адаптиране към промените в промишленото производство и в производствените системи, в частност чрез преквалификация и обучение (чл. 123);
• насърчаване на земеделското развитие и структурното преустройство на регионите и приспособяване на селскостопанските структури в рамките на реформата на селскостопанската политика;
• осигуряване на финансов принос към проекти в областта на околната среда и транспортните инфраструктури в контекста на трансевропейските мрежи (чл. 130).

В изпълнение на общите цели, дефинирани в Договора за ЕС, за всеки финансов период Общността определя конкретни приоритетни цели, чието изпълнение се финансира чрез фондовете и други финансови инструменти, като се осигуряват взаимодействие помежду им, координираност между икономическата и социалната политика на страните членки, координираност на националните регионални политики и на националните схеми за съдействие. По този начин всички действия на Общността се насочват към постигане на приоритетните за периода цели, като се определя кои фондове, в каква степен и при кои условия допринасят за това.

С регламент на Съвета 2052/88 от 23 юни 1988 г. за задачите на структурните фондове и тяхната ефективност и за координиране на дейностите както помежду им, така и с Европейската инвестиционна банка и с други финансови инструменти се определят и основните принципи на реформата и структурните фондове. За петгодишния период от влизането в сила на разпоредбите (1 януари 1989 г.) на финансиране чрез структурните фондове, ЕИБ и други подлежат следните приоритетни цели:

• насърчаване на развитието и структурното приспособяване на регионите, чието развитие е изоставащо - цел 1;
• приспособяване на регионите, граничните райони и други, засегнати от промишлен упадък - цел 2;
• борба с дългосрочната безработица - цел 3;
• улеснение за професионално интегриране на младите хора - цел 4.

От гледна точка на реформата в аграрната политика:

• ускоряване приспособяването на селскостопанските структури - цел 5а;
• насърчаване развитието на земеделските региони - цел 5б.

По-късно в регламент 2081/93 от 20 юли 1993 г. бяха одобрени задачите на структурните фондове до края на 1999 г. Приоритетни цели за този период бяха осъвременени в съответствие с етапа на развитие, в който се намират страните от ЕС.
Конкретните задачи на фондовете са:

Европейският регионален фонд за развитие - осигуряване на финансова подкрепа на съответните цели в следните области: производствени инвестиции, създаване и модернизиране на инфраструктури, мерки, насочени към експлоатиране на потенциала на вътрешнорегионалното развитие, инвестиции в областта на здравеопазването и образованието.

Европейският социален фонд - борба с безработицата и улесняване на достъпа до пазара на труда, развитие на професионалната квалификация, насърчаване разкриването на работни места.

Европейският фонд за гарантиране и ориентиране на селското стопанство - укрепване и реорганизация на аграрните и горските структури, подпомагане осигуряването на добър жизнен стандарт, подобряване на социалната мрежа в селските области, защита на околната среда и опазването на природата, предоставяне на техническа помощ и информация.

Фондът за сближаване - финансиране на дейности в допълнение на финансирането чрез структурните фондове с оглед постигане на икономическо и социално изравняване.

За следващия финансов период - 2000-2006 г., в контекста на "План 2000" структурните фондове се изразходват за следните цели:

• цел 1 - развитие на изоставащите региони, които срещат най-сериозни трудности по отношение на доходите, заетостта, производствените системи и инфраструктурите;
• цел 2 - икономическо и социално преструктуриране на регионите, страдащи от структурни проблеми (региони, подложени на икономически промени в областта на промишлеността и услугите, западащи земеделски региони, засегнати от кризата региони, зависими от промишления риболов). Тези проблеми на икономическото развитие най-често се изразяват във високо равнище на безработицата или в обезлюдяване;
• цел 3 - разработване на стратегия за развитие на човешките ресурси чрез модернизиране пазара на труда по начин, съответстващ на дългосрочните планове за заетост и на новата глава, отнасяща се до заетостта, включена в новия договор от Амстердам.

Финансирането от структурните фондове се осъществява в допълнение към съответните национални структурни операции. Партньорството обхваща подготовката, финансирането, предварителната оценка, последващия мониторинг и окончателната оценка на структурните операции. При финансирането от структурните фондове се използват следните форми:

• частично финансиране на оперативни програми;
• частично финансиране на национални схеми за подкрепа, включително възстановяване на плащания;
• предоставяне на глобална безвъзмездна помощ, управлявана от посредник, определен от страната членка, съгласувано с Комисията; частично финансиране на подходящи проекти;
• техническа помощ, включително мерки за подготовка, преценка, наблюдение и оценка.

Финансовото съдействие от Европейската инвестиционна банка (ЕИБ) и други финансови инструменти се осигурява в една от следните форми:

• индивидуални, глобални и рамкови кредити или други форми на частично финансиране на даден инвестиционен проект или програма; частично финансиране на техническа помощ;
• гаранции.

Съдействието от Общността трябва да комбинира по подходящ начин финансирането под формата на кредити и безвъзмездна помощ с оглед максимизиране на стимулите, осигурени от отпуснатите бюджетни средства.
Оперативните програми като форма на финансово съдействие от структурните фондове обхващат серии от съвместими дългосрочни мерки, които могат да се прилагат с помощта на един или няколко структурни фонда, на един или повече финансови инструменти и ЕИБ. В този случай се прилага т.нар. интегриран подход в отделни общини с оглед кандидатстването им с конкретни проекти за финансиране от различни фондове; провеждане на диференцирана политика за балансирано регионално развитие; развитие и усъвършенстване на националната и регионалната инфраструктурна съоръженост (европейски транспортни коридори, ГКПП, телекомуникации) с оглед бързото приобщаване на страната към европейското пространство; насърчаване развитието, кооперирането и сътрудничеството в трансграничните райони и зони; създаване на институционална инфраструктура, подпомагаща социално-икономическото развитие и предприемаческата активност в отделните региони; създаване на национални фондове за регионално развитие, чрез които да се осигури участието на страната в програмите за регионално сътрудничество, съфинансирани от ЕС.

В регионалното сътрудничество между ЕС и асоциираните страни от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) могат да се откроят 4 основни форми:

1. Инициативи, предприети от отделните региони. Тази форма е характерна за първоначалния етап на демократизация на страните от Централна и Източна Европа. Първоначално такива инициативи се разработват в Чехия, Полша и Словакия. При тях определено значение има географската близост със страни - членки на ЕС. Първите конкретни програми са френската програма на Елзаски регион за сътрудничество с Източна Европа и програмата по социална икономика за отделни страни от Източна Европа на региона Емилия-Романа в Италия. И двете програми са по инициатива на съответните региони от страните от ЕС, но набирането на необходимите средства се търси извън тях. Досегашната практика в това отношение показа, че разработването и практическото осъществяване на проектите трудно могат да се обхванат и осъществят с ресурсите и възможностите само на един регион.
2. Инициативи, предприети от региони в рамките на национални програми за сътрудничество. За тази цел някои страни - членки на ЕС, създават специални фондове. Прилагат се два основни подхода.
   
   При първия подход действието на съществуващия вътрешен национален механизъм се разпространява в определена степен и към страните от ЦИЕ. Такъв подход избра Великобритания, която разпространи действието на ноу-хау фонд и към тази група страни. Други държави от ЕС създадоха отделни фондове за регионално сътрудничество за бившите социалистически страни. И в двата случая средствата се предоставят при условията и в рамките на съществуващите национални програми на страните донори.
3. Инициативи, предприети между отделни региони в рамките на многонационални програми за сътрудничество. Развитието на тази форма се оказа най-динамично - програмата ЛОДЕ на Съвета на Европа, съдействието по линия на програмата ФАР за изграждане и развитие на държавните структури, програмата УВЕТЮР на Европейската комисия, програмата ФАР Демокраси са успешни примери, когато процесът се управлява в рамките на изграден многонационален механизъм с гарантирано финансиране.

Особено място при тази форма заема трансграничното сътрудничество, което на практика представлява сътрудничество между отделни региони от различни страни. Програмите ИНТЕРРЕГ, продължена с ИНТЕРРЕГ II през 90-те години, дадоха възможност за съвместно осъществяване на проекти със страни от Централна и Източна Европа. Финансирането, отнасящо се до съответната страна - членка на ЕС, се покрива от тези програми, а необходимото финансово съдействие на съответната асоциирана страна - участник в конкретния проект, се покрива от програмата ФАР - Трансгранично сътрудничество.

Програмите за трансграничното сътрудничество се управляват от СКПК (Смесен комитет за програмиране и координация), съставен от представители на двете страни. Първоначално проектите бяха съсредоточени в такива области, като транспорта, телекомуникациите, енергетиката, инфраструктурата. По-късно бяха обхванати и туризмът, културата, развитието на човешките ресурси. Досега участие в тези програми са взели Албания, България, Латвия, Литва, Естония, Чехия, Полша и Словения.

Основната цел на програмите за трансгранично сътрудничество е премахването на пречките в икономическото, социалното и културното развитие, породено от наличието на граници между отделните държави. Проектите се разработват от ФАР-ТГС в тясно сътрудничество с Генерална дирекция "Регионална политика" на Европейската комисия.

България участва в програмата за трансгранично сътрудничество на ЕС, като проектите с Гърция са насочени към стимулиране на развитието на приграничните райони на двете страни с цел преодоляване на специфичните трудности по пътя на тяхното развитие. Условията на Балканския полуостров, географското разположение на Гърция в периферията на ЕС и фактът, че през България преминават важни транспортни комуникации с международно значение, създават необходимост от по-добро координиране на сътрудничеството между двете страни. За тази цел се предвижда изграждането на допълнителни гранични контролно-пропускателни пунктове между тях.

Трансграничното сътрудничество подпомага не само развитието на съседни гранични райони, но и развитието на самите държави, както и интеграцията им към ЕС. Във връзка с това може да се отбележи, че в договора от Маастрихт ЕС определя трансевропейската мрежа като приоритетен сектор. Изграждането на ефективна транспортна и съобщителна мрежа, покриваща територията на ЕС, е важен елемент за правилното функциониране на единния вътрешен пазар.

4. Регионални инициативи, предприети в рамките на обособени асоциации на региони. В Европа съществуват 2 основни асоциации, които защитават интересите на отделните региони: Асамблеята на европейските региони и Съветът на Европейските местни и регионални власти.

Важен проблем на разширяването на ЕС е определянето на достъпа на страните кандидатки от Централна и Източна Европа до средства от структурните фондове и Фонда за сближаване.