Home Европейска интерграция Отношението на ЕС към страните от Източна Европа

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Отношението на ЕС към страните от Източна Европа ПДФ Печат Е-мейл

Адолф Хитлер е изиграл основна роля за създаването на ЕО. Подобно на Наполеон І Бонапарт той обедини с меч европейските държави в една европейска империя с нейното разпадане през 1945 г. тези държави отново бяха самостоятелни и суверенни, но вече не бяха достатъчно силни и самоуверени да играят самостоятелна роля. Първи се обединиха най-малките държави така на 01.01.1948 г. влезе в сила Бенелюкс замислен като митнически, прераснал в икономически съюз.

Освободена от Хитлер Европа стана арена на сблъсъци между интересите на САЩ и СССР. Покровителствена от САЩ и под заплахата на СССР, Европа неизбежно трябваше да се обедини. (Става дума за Зап. Европа, Източна вече бе обединена, около СССР). С цел самозащита бяха създадени Зап.европейският съюз (3ЕС), (Брюксел - 17.03.1948 г.), а по-късно и НАТО (през 1949 г.).

Въпреки, че се освободи от Хитлер, Европа не можеше да се освободи и от Германия. Европа се боеше от нов реваншизъм - както след І Световна война Ваймарска Германия натрупа сили и бе  възседната от Хитлер  с цел исторически реванш. Това доведе до ІІ-рата Световна война.

Европа имаше две възможности - да превърне Германия в икономически изостанала държава или да я изведе като могъща сила като преграда пред комунизма. (Тук използвам "Германия", имайки предвид Западна Германия").

Историята доказа, че избраният от Европа втори вариант е бил верният ход и Германия (особено след Обединението 1989 г.) е основен мотор на европейската интеграция.

Не мога да не спомена решителната роля на Жан Моне (Негов е планът "Шуман") станал архитект на френско-германското помирение (само за 70 г. три войни). Целта е чрез съвместно производство в спорната област Саар да се направи немислима войната между Франция и Германия, а от там да се гарантира мира в цяла Европа. Към плана бяха поканени и други страни и така с Парижкия договор от 18.04.1951 г. бе създадена Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС). Пръв президент на ЕОВС бе Жак Моне неговата идея беше ЕОВС да се съпровожда от Европейската отбранителна общност (ЕОО) от същите шест държави - Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург. Договорът бе подписан 1952 г., но бе отхвърлен от парламента на Франция 1954 г. и идеята отпадна. Западна Германия стана член на НАТО т.е. европейската отбрана се пое от пакта. Моне стигна до логичният извод "единство чрез икономическо сближаване". Отклонявайки втори мандат за ЕОВС през 1955 г. той оглавява Комитета за създаване на обединени европейски щати (КОЕЩ). В резултат на неговата дейност на 25.03.1957 г. в Рим бе подписан договорът за ЕИО, с друг договор същият ден в Рим бе създадена и Европейската общност в областта на атомната енергия (Евратом). Парламентите ратифицираха договорите и на 01.01.1958 г. те влязоха в сила.

Пръв председател на Комисията на ЕИО бе Валтер Халщайн (немец).

В ЕИО бе отслабен наднационалният елемент - от ЕОВС, първоначално поради силната фигура на Халщайн това не пролича, но след оставката му предизвикана от Де Гол върховенството на Съвета на министрите над наднационалната комисия става очевидно.

В резултат на интеграционни процеси на 01.07.1967 г. ЕОВС, Евратом и ЕИО официално се обединиха и станаха известни като Европейска общност или общности (ЕО), но ЕИО също често се използва за означаване на обединената организация.

Първоначално крехката ЕО укрепна чрез партньорството между две големи фигури - Дьо Гол и Аденауер. Тяхното лично приятелство укрепи общността и превърна двойката Франция - Западна Германия във водеща в ЕО.

Подкрепяна от САЩ, ЕО прави силен старт на своята дейност и бележи икономически растеж, но доминантата на Франция  (Германия почти безпрекословно я подкрепя) лишава първоначално ЕО от обща външна политика за създаването на Европейския съвет.

От този период до сега ЕО преживя две бюджетни кризи, много реформи и четири разширявания, краха на комунизма и Обединението на Германия, а и най-важното - преобразуването през 1991 г., в ЕС (Европейския съюз) с договора от Маастрихит (който ще бъде разгледан по-нататък), кризите в Югославия и бившия СССР . Проблемите с вечно резервираната към ЕО (ЕС) Великобритания, въвеждането на обща валута - първо опитът с екю,  от 1999 г. евро и много други проблеми и успехи имащи важно значение, не и голям обем, поради което бяха само маркирани от мен.

Кои държави включва Централна и Източна Европа:

Държави от Централна и Източна Европа: Десет кандидати за членство от Централна и Източна Европа (ЦИЕ): България, Естония, Латвия, Литва, Полша, Румъния, Словакия, Словения, Чешката република и Унгария; Пет други държави от ЦИЕ: Албания, Босна-Херцеговина, Съюзна република Югославия (Сърбия ­ Черна гора), Хърватска, Македония; Дванадесет държави след разпадането на СССР (ОНД): Армения, Азербайджан, Белорусия, Грузия, Казахстан, Киргизия, Молдова, Руската федерация, Таджикистан, Туркмения, Украйна, Узбекистан.

Европейският съюз получава в процеса на изграждане на нов порядък в Европа след края на конфликта между Изтока и Запада централно значение като външен стабилизиращ фактор. Тъй като в границите на така наречената социалистическа общност собственото национално и държавно развитие в най-широк смисъл бе възпрепятствано и освобождаването от съветската хегемония в много държави от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) протече като борба за суверенитет и национално самоопределяне, идеята за националната държава е основният идеал на тези млади демокрации. Към това се прибавя наднационалният ЕС като основна ориентировъчна рамка за трансформация и свързване с Европа на държавите от ЦИЕ. Междувременно десет държави от ЦИЕ подадоха молби за членство в Европейския съюз (разширяване). Тази основна външно-политическа ориентация досега се запази сред всички държави-кандидатки дори и при вече многократно настъпили правителствени промени в някои страни. Темата за разширяване на Изток на ЕС се разви от началото на деветдесетте години до постоянна тема на европейската политика и внася допълнения в продължения и след Амстердам дебат за задълбочаване и реформа на ЕС.

От 1989 година ЕО/ЕС, когото основната промяна в Централна и Източна Европа срещна неподготвен, развива стъпка по стъпка една в политическо и регионално отношение диференцирана политика спрямо "Изтока". Неговата политика към държавите от ЦИЕ в тесния смисъл на думата се отнася понастоящем до 15 държави от Централна и Източна Европа (включително трите Балтийски държави), които се намираха в предлежащите територии на бившия Съветски съюз. На тези държави ЕС предлага по принцип споразумения за асоцииране/асоциирано членство. Тези двустранни договори, наричани също и европейски споразумения, съдържат перспективата за бъдещо членство/присъединяване и поради това имат за цел преди всичко да стимулират интеграционната способност на тези държави. За дванадесетте държави-наследници на СССР, които са обединени в Общността на независимите държави (ОНД), ЕС разработи специален тип договори, а именно споразуменията за партньорство и сътрудничество, които не предоставят перспектива за присъединяване към Съюза.

Области на интереси

Интересът на държавите от ЦИЕ към все по-тясно сътрудничество с ЕС до влизане в Съюза се обосновава с необходимостта от необратимо деклариране на тяхната принадлежност към "Запада" ­ политически, в областта на политиката за сигурност, и икономически ­ и да преодолеят по този начин в дългосрочен план своето несигурно положение в една "междинна Европа". С малки изключения те виждат в членството в ЕС допълнителна гаранция срещу претенциите на една възможно отново изградена имперска Русия, макар и понастоящем да няма остра заплаха от това. Особено ясно изразено е това възприятие у Балтийските държави, но и граничещите с бивша Югославия страни свързват непосредствените си интереси за сигурност с членството в ЕС, знаейки добре, че нито ЕС, нито Западноевропейският съюз (ЗЕС) могат сами да дадат гаранции за сигурност във военната област. Поради това във връзка с отварянето на НАТО за нови членове (най-напред Полша, Унгария и Чешката република) бяха дискутирани опасностите от шока от отхвърляне.

Държавите от ЦИЕ имат жизнени интереси от икономическата интеграция, при които, макар и от едно екстремно ниско изходно ниво, през последните години развиха значителна динамика. Достъпът до вътрешния пазар на ЕС е жизнено важен за техния икономически растеж, характеризиращ се най-вече с динамична, насочена към експорта икономика в страните в процес на трансформация. След срива на предишната търговия в рамките на СИВ те пласират между 50 и 70% от своите продукти на пазара на ЕС и с това са извършили една почти пълна смяна на пазара. Съвместната икономическа работа с ЕС и ефективната помощ при това преустройство трябва от степента на относително слабо развитата им икономика да подготвят пътя към световната им икономическа интеграция. В този смисъл ЕС е котвата за модернизиране за страните в преустройство, която няма алтернатива. С увеличаващото се задълбочаване на икономическото преструктуриране и въздействие върху условията на живот се поставя обаче все по-настойчиво въпросът за акцептирането им от гражданите в тези страни.

ЕС има собствен интерес от икономическото оздравяване и консолидиране на демокрацията в страните в непосредствено съседство. Политическите кризи и икономическата несигурност могат да дадат отражение върху територията на ЕС и намаляват сигурността на Запада. Поради това ЕС иска да посрещне превантивно подобни рискове. Политическите интереси надделяват над икономическите, които по отношение на една част от десетте кандидати за членство от порядъка на 10,9% при износа и 8,0% при вноса и въпреки значителни успехи на износа на държавите-членки на ЕС, през последните години все пак остават. През 1995 г. търговският излишък на ЕС възлезе на 8 милиарда ЕКЮ. В някои държави-членки на Съюза, преди всичко в Германия, която заема доминираща позиция в "търговията с Изтока" на ЕС, но също така и в Австрия и Италия търговията със страните от ЦИЕ придобива все по-голяма тежест. Това е валидно и за инвестиционната дейност, която се концентрира предимно върху Унгария, Полша и Чешката република. Подобреното икономическо обвързване с ЦИЕ предлага на предприятията от ЕС генерално шанса за свързване на производството, което подобрява конкурентоспособността им в рамките на едно ново европейско разпределение на труда. Дебатът за разходите и ползите от разширяването на Изток се води в рамките на ЕС все по-разгорещено и преди всичко в светлината на ефектите върху пазара на работна ръка, на финансовите територии за разпределение и способността на ЕС към реформи. Европейската комисия опита многократно да използва разширението на Изток като катализатор за тяхното задълбочаване. През лятото на 1997 г. тя представи документ, наречен Програма 2000 (Agenda 2000), който анализира основни въпроси на разширяването на Изток (сценарий за преговорите, финансиране, стратегии за ЕС за реформа) и дава предложения за действие.

Споразумения с Европа и стратегия за приближаване

ЕС прилага по отношение на държавите от ЦИЕ в рамките на една специфична за отделните страни и степенувана договорна политика (търговски споразумения и споразумения за сътрудничество, споразумения за асоцииране) своите традиционни инструменти ­ отваряне на пазара, финансова подкрепа, политически диалог. Докато търговските споразумения и споразуменията за сътрудничество предоставят единствено клаузата за най-голямо облагодетелстване, споразуменията за асоцииране предвиждат създаването на зона за свободна търговия за промишлени стоки между асоциираната страна и ЕС по пътя на асиметричното откривана на пазара. В рамките на десет години ­ за първи път с настъпването на 2002 ­ също и в чувствителните отрасли въгледобив, стоманодобив и текстилна промишленост ще се премахнат някои мита и ограниченията за количество, при което ЕС ще се отвори по-бързо, отколкото асоциираната страна.

Договорености за свободното придвижване на хора щяха да доведат предимно в източните държави-членки на ЕС, Австрия и Федерална република Германия, отчасти и във Финландия, до прилив на работна ръка и да предизвикат значителни икономически и социални проблеми. Поради тази причина споразуменията с Европа предвиждат единствено недискриминационно отношение към легално работещите лица от асоциирана страна в някоя страна от ЕС. Незначителното отваряне на пазара на ЕС за селскостопански стоки от ЦИЕ и протекционистката практика на ЕС в този, както и в други отрасли бе критикувано по-рано като противоречие между патерналистичната реторика на ЕС спрямо асоциираните страни. Напр. общият брой на антидъмпинговите мерки е малък, но пък самата заплаха за въвеждане на такава процедура действа като пречка за търговията. От друга страна споразуменията с Европа дават на асоциираните държави възможността да пазят временно някои сектори от чуждестранна конкуренция, които се намират в процес на преструктуриране, като напр. промишлеността на минерални масла или тежката промишленост. С оглед на подготовката за встъпване в членство пространството за маневриране става все по-тясно за самостоятелно определяне на темпото и за удължаване във времето на процеса на приспособяване.

В двустранните споразумения за асоцииране с държавите от ЦИЕ за първи път в правнозадължителен аспект намери място текстът за институционализирания политически диалог, което се интерпретира като политическа добавена стойност на споразуменията с Европа. Политическият диалог се осъществява на ниво министри в съвета по асоцииране, който представлява същинският център за вземане на решенията. Освен това Комисията по асоцииране, съставена от високопоставени чиновници на двете страни, и една парламентарна комисия по асоциирането редовно се срещат с представители на Европейския парламент и на съответния национален парламент. Понастоящем в сила са споразумения с Европа, подписани с шест страни (Полша и Унгария от 1.2.1994 г., Чехия, Словакия, Румъния и България от 1.2.1995 г.) Ратифицирането на споразуменията с Естония, Латвия, Литва и Словения трябва да приключи до края на 1997 г.

Европейският съвет декларира в Копенхаген (юни 1993 г.), че всяка една държава, свързана с ЕС чрез споразумение с Европа, която желае това, може да стане член на ЕС, ако е изпълнила следните критериите за членство: (1) стабилност на демокрацията и нейните институции (правова държава, многопартийна система, човешки права, плурализъм и т. н.); (2) функциониращо пазарно стопанство, което може да устои на натиска на конкуренцията на вътрешния пазар на Общността; (3) способност за приемане на права и задължения, които следват от правната система на ЕС (acquis communautaire); (4) приемане на целите на политическия съюз, както и тези на ЗЕС. Във връзка с обещанието за приемане на нови членове от Копенхаген споразуменията с Европа се използваха във все по-голяма степен като инструменти за подготовка за бъдещо членство. Така институциите по асоциирането извършиха смяна на темата от асоцииране към членство и разглеждат основно способността за интеграция на съответната страна.

След продължителни вътрешни процеси на съласуване ЕС допълни своята политика по асоцииране на нови членове на срещата на върха в Есен (декември 1994 г.) със "стратегията за приближаване", която от началото на 1998 г. трябва да бъде интензифицирана успоредно със започването на преговорите за присъединяване. Към основните точки за подобряване подготовката на асоциираните държави от ЦИЕ за присъединяването им към ЕС спада и така нареченият структуриран диалог, една новост в отношенията на ЕС с трети държави. Основната мисъл бе, че асоциираните държави преди присъединяването си трябва да се запознаят добре с начина на функциониране на системата на ЕС чрез непосредствено запознаване с нея, без обаче да им се дава право да участват в процеса на вземане на решение по смисъла на частичното членство. ЕС води от 1994 г. многостранен диалог с държавите, подписали споразумения с Европа, чиито теми се отнасят до всичко области от дейностт на Съюза. На едногодишни или полугодишни интервали освен външните министри и отговарящите за вътрешната и правосъдната политика министри, напр. министрите на вътрешния пазар, на финансите, на екологията и на образованието на 15 държави-членки на ЕС, се срещат с техните колеги от асоциираните държави. Само в областта на общата външна политика и политика на сигурност (ОВППС) работните нива, напр. чрез отваряне на някои работни групи на съвета, редовно се включат в подготовката на срещите на тези министри.

Недостатъци на структурирания диалог има вече налице, след като бе събран около четиригодишен опит: става въпрос за често недостатъчно добре подготвени и не целенасочени консултации, които по правило остават без оперативни последици, поради което срещите често се критикуват като неконструктивно редуване на монолози и равносметки за постигнати успехи от страна на асоциираните държави. По-задоволително протече политическият диалог по материята на ОВППС. При всеки отделен случай се канят държави от ЦИЕ да се присъединят към декларации, общи действия и дипломатически действия на ЕС. Комисията предлага в Програма 2000 (Agenda 2000) да се премахне структурирания диалог и вместо него да се свика Европейска конференция за многостранен диалог на държавните и правителствените ръководители на ЕС с техни колеги от асоциираните страни, където те ще обсъждат ­ успоредно с преговорите за присъединяване ­ с една все още не окончателно определена поредица от страни темите на втората и третата колона на Съюза.

Втората крайъгълна точка в стратегията за приближаване представлява прилагането на споразуменията с Европа на публикуваната от Комисията през пролетта на 1995 г. Бяла книга на интеграцията в областта на вътрешния пазар. Бялата книга посочва 23 сектора, които са абсолютно задължителни за доброто функционирането на вътрешния пазар ­ от свободата на движение на капитали през транспорта и опазването на околната страна чак до защитата на потребителите. Тя представлява разписание за приравняване или въвеждане на разпоредбите на националното право в правната система на ЕС. Наред с това Бялата книга обяснява кои институции трябва да са налице за реализиране и контрол на изпълнението на поставените от ЕС норми.

В рамките на стратегията за приближаване ЕС актуализира помощите по програмата ФАР, разпространена от 1989 г. върху досега дванадесет държави, за подпомагане на икономическия процес на преустройство и неговото социалнополитическо отражение. Годишното предоставяне на средства по програмата ФАР бе променено на дългогодишно планиране. През първите пет години бюджетът на ФАР възлизаше на около 4,3 милиарда ЕКЮ, които бяха изразходени от западни консултанти и експерти преди всичко за техническа помощ, което бе критикувано в различни аспекти и многократно. За периода 1995-1999 г. ще бъдат предоставени нови 7 милиарда ЕКЮ, които следва да се вложат предимно в областта на инфраструктурата, за трансгранично сътрудничество, за укрепване на институционално-административните капацитети и привеждане на търговските дружества в съответствие с нормите на Общността.

За държавите, останали извън процеса на асоцииране, Албания, Босна-Херцеговина, Хърватско, Македония и Сърбия-Черна гора, ЕС разработи едно така наречено регионално начало. Договорните връзки, които следва да бъдат постигнати, трябва да съдържат засилен и поетапно оформен политически компонент на условност. Като начало, както вече това е факт с Албания, трябва да се сключат търговски споразумения и споразумения за сътрудничество. Преобладаващият политически интерес на ЕС и усилията му за достатъчно власт на контрол и санкции в процеса на интензифицираните връзки дават представа за предложените договорни елементи ­ обвързване на регионалното сътрудничество с финансовите средства на ЕС, на засилено трансгранично сътрудничество с търговски концесии, както и с клауза за прекратяване на договора в случай на нарушаване принципите на демокрацията и човешките права (политика по правата на човека). По принцип още при сключването на търговски договори и споразумения за сътрудничество, както и за приемането на средства по програма ФАР важи правилото, че става въпрос за демократична, спазваща човешките права и ориентирана към пазарното стопанство правова държава. Според ЕС посочените пет страни отговарят на тези политически условия само в ограничена степен или въобще не отговарят.

Трудно партньорство: Русия и други държави от ОНД

Политикана на ЕС към Русия се основава на две предпоставки: (1) Русия и останалите единадесет държави от ОНД се смятат за специален случай. Това означава, че в двустранните договори с тях на тях не се предоставя перспектива за присъединяване, те не вземат участие в стратегията за сближаване и също така не се включват стъпка по стъпка към ЗЕС. ЕС се опитва да се съобрази със световния политически ранг на Русия, който се крепи на огромната є територия, броя на населението, икономическия потенциал и не на последно място на военната, ядрената и конвенционалната є оръжейна мощ. (2) ЕС иска чрез максимално участие и диалог да спечели Русия за партньор при установяването на кооперативен европейски ред на сигурност. Поради това той продължително се застъпи напр. за членството на Русия в Европейския съюз и Г-7, както и за подписване на основен акт между НАТО и Русия. Политическите интереси надделяват над търговските и икономическите интереси. На тях служи и предоставяната от 1991 г. насам по Програмата TACIS техническа помощ, за която през 1996 г. на разположение са били 525 милиона ЕКЮ. Средствата по програмата TACIS постъпват по-специално в енергийния сектор и областта на атомната сигурност. Допълнително държавите от ОНД получават и кредити чрез основаната през 1991 г. Европейска банка за възстановяване и развитие. Днес ЕС е най-големият търговски партньор на Русия в света, който поема повече от 50% от експорта извън ОНД и през 1996 г. даде на Русия търговски излишък от около три милиарда ЕКЮ спрямо ЕС. За сметка на това само около 2,4% от експорта на ЕС бе предназначен за Русия. Русия е заинтересована от по-нататъшно икономическо обвързване с ЕС в дългосрочен план, тъй като тя го пренася върху международното разделение на труда. Като политическа общност явно ЕС не притежава за Русия голяма тежест. За разлика от предстоящото разширение на НАТО на Изток Русия реагира на подготовката за разширяването на ЕС много по-спокойно. Друга основна точка в политиката на ЕС е стабилизирането на Украйна като независима държава, която спазва принципите на ОССЕ.

В настоящия момент ЕС е сключил споразумения за партньорство и сътрудничество с десет държави от ОНД, сред тях Русия и Украйна. В тях се кодифицира Клаузата за най-облагодетелствана държава и се предвижда клауза, според която след 1998 г. ще могат да се водят преговори за създаване на зона за свободна търговия. Както споразуменията с Европа, така и споразуменията за партньорство и сътрудничество предвиждат институционализиране на политическия диалог и въвеждат политически условия за връзките. Въпреки многобройни планове за действие политиката на ЕС спрямо Русия и други държави от ОНД е все още в самото си начало, що се отнася до концепцията и оформ

 

WWW.POCHIVKA.ORG