Home Европейска интерграция От Европейска общност към Европейски съюз институционално развитие

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
От Европейска общност към Европейски съюз институционално развитие ПДФ Печат Е-мейл

Идеята за обединена Европа не е нова- корените й лежат в историята , дори в митологията. Сама по себе си  тази идея не пречи на борбата за надмощие на силните в един или друг момент европейски държави над останалите. В продължение на векове противопоставянето между тях доминира над идеала за обединението им , който остава достояние на интелектуалния елит и на фона на последиците от непрекъснатите войни има по-скоро утопичен характер. Провалът на опитите за налагане чрез сила на политически обединения( Наполеон, Хитлер, Сталин) разкри необходимостта да се търсят други, по-сигурни и приемливи пътища. Сред руините на Първата световна война митът за мирно обединение на Европа се възроди, но многобройните му прояви се посрещаха с резерви, а двусмислените и неясни проекти за бъдещ съюз , за Европейски обединени щати останаха без практически последици. Шокът от Втората световна война и нейните последици превърнаха в дълбоко убеждение необходимостта от предприемането на конкретни и реални действия за изграждане на обединена Европа, основана на свободната воля на правителствата и солидарността  между европейските народи. Споразуменията от Ялта( 1945г.) и последвалите събития- провалът на Московската конференция по германския въпрос през март 1947г., отказът на СССР и източноевропейските държави да участват в плана Маршал, Парижките събития от февруари 1948г., блокадата на Западен Берлин през пролетта на 1949г. – сложиха край на междусъюзническото военно сътрудничество и доведоха до почти половинвековното разделение на Източна и Западна Европа. Започна студената война, която направи неосъществимо общоевропейското географско обединение от Атлантика до Урал. Двете части на разделения континент тръгнаха по свои, различни пътища на обединяване, обусловени от присъщите им политически, икономически и идеологически доктрини. В заредената със страх и напрежение европейска атмосфера съвсем естествено и в двата блока твърде скоро първите организации на сътрудничество имаха военнополитически характер – ЗЕС (1948г.) и НАТО (1949г.) бяха западноевропейският щит срещу потенциалната заплаха от съветския лагер, а Варшавският договор (1955г.)трябваше да гарантира източноевропейската сигурност. Икономическото сътрудничество между социалистическите страни се разви в рамките на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ – 1949г.), докато в западна Европа обединителният процес прие различни форми, основава се на собствени, специфични подходи, а еволюцията му направи реална перспектива за немислимото  преди 50 години обединение на всички европейски държави, които го желаят.

Историята на европейските организации в Западна Европа се развива в две направления : на междуправителствено сътрудничество и на интеграция. И за двата типа организации е валидна кон станцията, че възникването и еволюцията им са детерминирани в много по-голяма степен от историческия контекст- международен и вътрешен, отколкото от различните философски, политически или икономически теории и доктрини.

Разделянето на Европа на Източна и Западна символно започва на 5 юни 1947г. с плана Маршал. В реч в Харвард държавният секретар Маршал натоварва Америка със задачата да премахне социалните и икономическите условия, които предизвикват агресия. Америка подкрепя Европа да се възстанови от Втората световна война. Придържайки се към платформата за социални и икономически реформи, Съединените щати съобщават, че ще се противопоставят не само на правителства, но и на организации, които възпрепятстват процеса на възстановяване на Европа. Това е проект за икономическото възстановяване на Европа с американска помощ. С него се започва нова ера в отношенията между САЩ и Европа. Предложението на Маршал е отправено и към Русия, но едно от условията за икономическо подпомагане на страните е да няма комунисти в правителството на дадената страна. На практика плана Маршал става основа на феноменалното възстановяване на Европа.

През 1948г. Запада вече се обединява и политически .     Западноевропейският  съюз е военна организация, резултат от постепенното развитие и разширяване на следвоенното сътрудничество, в областта на отбраната и сигурността. През март 1947г. Франция и Великобритания подписват в Дюнкерн пакт за съюз и взаимопомощ срещу евентуална германска заплаха. С оглед на опасността от Изток, родена с пускането на желязната завеса и началото на студената война, и обещанието на САЩ да се ангажира трайно със защитата на Западна Европа, на 17 март 1948г. е сключен Брюкселският договор, с който членуващите държави – Франция , Великобритания, Белгия, Холандия и Люксембург- се ангажират в колективна отбрана срещу всяка въоръжена агресия срещу някоя от тях. След тази проява на готовност за координиране на европейската отбрана САЩ се включват в преговори, довели до Северноатлантическият пакт( договорът е подписан на 4 април 1949г. във Вашингтон), в който освен европейските държави участва и Канада.

Американската инициатива за подпомагане на икономическото възстановяване на европейските страни лансирана от държавния секретар Джордж Маршал, става катализаторът за създаване на Организацията за европейско икономическо сътрудничество /ОЕИС/.Американският конгрес обвързва помощта, известна като план Маршал, с изискването за създаване на институционен механизъм за разпределение и ползване на средствата, който да мобилизира обединените усилия на всички държави, желаещи да си сътрудничат. В отговор на американското предложение и след отказа или принудително оттегляне на страните от съветския блок (Чехословакия) 6 западноевропейски държави- без Германия и Италия, които са в режим на окупация- подписват на 16 април 1948г. конвенция , създаваща ОЕИС. Ръководният орган на организацията е Съветът, подпомаган от Постоянен изпълнителен комитет, Секретариат и множество технически комитети. В рамките на ОЕИС се поставя началото на процес за постепенно премахване на количествените ограничения в търговията между членуващите държави, както и някои други прояви на либерализиране на обмена. Но организацията се оказва неспособна да задълбочи процеса на европейското икономическо обединение.

През 1960г. ОЕИС става Организация за икономическо сътрудничество и развитие ( ОИСР) и ориентира дейността си към отношенията и помощта за развитието на страните от третия свят. В нея участват наред с европейските, и други индустриализирани страни с пазарна икономика.

Докато импулсът за създаването на военната (ЗЕС) и икономическата (ОЕИС) организация идва от САЩ, Съветът на Европа е първата европейска политическа организация. Тя е резултат от стремежа за единство на континента, въплътен в многобройните европейски движения за политическо обединение, родени след Втората световна война. Възникнали навсякъде почти спонтанно, макар и с различна политическа ориентация те успяват през 1947г да се обединят в Международен комитет за координиране на движенията за обединена Европа, който подготвя  и свиква на 7 май 1948г. в Хага Конгрес на Европа, проведен под председателството на У. Чърчил.

По време на конгреса се открояват ясно два подхода към постигането на общата цел: националният и междуправителственото сътрудничество, които противопоставят по-късно и представителите на правителствата в Съвета на Брюкселският пакт, където френското и белгийското правителство внасят предложенията на Хагския конгрес. Последвалите в рамките на този орган преговори довеждат до компромисно споразумение на чиято основа свиканата дипломатическа конференция изготвя статута на новата организация. Конвенцията за създаване на Съвета на Европа е подписана в Лондон на 5 май 1949г. от десет държави( петте , членуващи в Брюкселският пакт и Италия, Ирландия, Дания, Норвегия, Швеция), влиза в сила на 3 август с.г. Впоследствие СЕ постепенно се разраства и днес в него членуват вече 35 държави.

СЕ е организация с много широко очертана компетентност и твърде скромни средства за постигане на целите си. Според чл.1  от статута на СЕ трябва”да се осъществи по-тесен съюз между членуващите държави с цел да запази и развие идеалите и принципите, които са тяхно общо наследство- личната свобода, политическата свобода и върховенството на правото, както и да подпомага техния икономически и социален прогрес”.От компетентността на СЕ са изключени изрично само въпросите на националната отбрана, която преобладаващата част от членуващите държави са поверили на НАТО, създадена месец преди това. Основно средство за осъществяване на правомощията на СЕ е класическият инструмент на междуправителственото сътрудничество- договори или конвенции, които не само се приемат с единодушие на представителите на правителствата, но трябва и да бъдат ратифицирани според изискванията на конституциите на членуващите държави, което понякога отнема години.

Органите на СЕ са Комитетът на министрите , чиято дейност не рядко е парализирана от класическото правило на единодушието, Парламентарната асамблея( ПАСЕ), с консултативни правомощия, състояща се от непряко избрани депутати, и генерален секретар- първоначално помощен орган, чиито правомощия впоследствие са разширени с подкрепата на ПАСЕ. Въпреки че СЕ не осъществява мечтата на голяма част от делегатите на Хагския конгрес за незабавно създаване на Европейски съединени щати, в една при това особено важна област- защитата на правата на човека, в която разполага с почти наднационални средства, той надхвърли рамките на класическото международно право. Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи от 4 ноември 1950г. не само определя основните свободи и човешки права, които членуващите държави трябва да признаят и гарантират на своите граждани, а създава оригинален и ефикасен институционен механизъм, гарантиращ спазването им.

Създаване на Европейските общности

През 1950г. шест съседни държави от “свободна Европа”, без да се конфронтират с “Европа на сътрудничеството”, в чиито организации продължават да членуват, проявяват воля да тръгнат по пътя на прогресивната си интеграция в една общност от федерален тип, изкушени от разумния прагматизъм на един кратък документ, известен като плана Шуман.

На 9 май 1950г.Робер Шуман, министър на външните работи на Франция, прогласява от името на френското правителство историческа декларация, чието ядро е предложението” цялостно френско-германско производство на въглища и стомана да бъде поставено под контрола на един общ Върховен орган в рамките на организация, отворена за участие и на други държави от Европа”.Макар и да носи името на Шуман, планът е дело на Жан Моне, един от най-влиятелните  привърженици на европейския федерализъм, човек с дълга и богата международна кариера зад гърба си, който по онова време е ръководел изпълнението на програмата за икономическото възстановяване на Франция.

Планът Шуман се оказва навременният, верен и революционен отговор на разнопосочни проблеми:

  • Ø Предложението бележи обрат във френската външна политика спрямо Германия в посока , желана от военните съюзници- приобщаването на Германия в “западния концерт”. Формата предлагана от Моне, осигурява на Франция нова, много по-надеждна гаранция срещу евентуална немска военна заплаха, която същевременно се успокоява и френското обществено мнение, което все още е твърде чувствително по въпроса за ремилитаризирането на Германия.
  • Ø Декларацията Шуман отговаря на потребността от реорганизиране на металургичната промишленост, изправена пред криза на свръхпроизводство и произтичаща от това опасност от международна картелизация, която чрез рестриктивна практика би могла да наложи поддържането на високи цени. Сливането на националните пазари на въглища и стомана в общ пазар отстранява радикално надвисналата опасност и дава възможност за нарастване на производителността.
  • Ø Декларацията от 9 май предлага нова стратегия на усилията за обединение на “свободна Европа”.”сътрудничеството между народите, колкото и значително да е то, не решава нищо. Това,което трябва да се търси е сливането на интересите на европейските народи, а не просто поддържане на равновесие между тези интереси”- смята Жан Моне.Европа няма да създаде отведнъж, нищо като цялостна конструкция: тя ще бъде изградена само с помощта на конкретни стъпки, създаващи преди всичко една действителна солидарност”- е записано в декларацията.

На 20 юни е свикана междуправителствена конференция, която подготвя в съответствие с принципите, залегнали в декларацията от 9 май, новия договор. В преговорите освен Франция и Германия участват Белгия, Холандия, Люксембург и Италия. След многобройни разяснения Великобритания дава да се разбере, че не е склонна да участва в начинанието.

На 18 април 1951г. в Париж е подписан договор, с който се учредява Европейска общност за въглища и стомана за период от 50 години, известен като Парижки договор. След ратификацията от подписалите го шест държави, участвали в преговорите, той влиза в сила на 25 юли 1952г., а на 10 август с.г. Върховният орган под председателството на Жан Моне заема мястото си в Люксембург и се поставя началото на “Европа на шестте”

Целта на Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС) е да създаде на територията на членуващите държави общ пазар за въглища и стомана със свободно движение на стоки и капитали и свободна конкуренция, което да доведе до повишаване на заетостта в тези отрасли, подобряване на снабдяването, насърчаване на модернизацията, разширяване на производството и повишаване на неговото качество.

Договорът снабдява ЕОВС с институционен механизъм- Върховен орган, Съвет на министрите, Парламентарна асамблея и Съд- чийто модел е в основите на днешния Европейски съюз. Този модел почива на следните принципи:

  • Върховенство на институциите, разбира се, в рамките на възложената им с договора компетентност;
  • Независимост на институциите,обезпечена с правни гаранции;
  • Сътрудничество между институциите;
  • Равенство между държавите.

Поощрена от хода на преговорите за ЕОВС, принудена да изостави позицията си на противопоставяне на германското превъоръжаване и предвид на международните събития- войната в Корея,- скоро Франция лансира нова инициатива, известна като плана Плевен. Той предлага разрешаване на въпроса за ремилитаризацията на Германия чрез създаване на Европейска отбранителна общност. Предвижда се създаване на Европейска армия с единно командване, в която членуващите държави ще имат еднакви задължения- контингент за обща армия, участие в общия бюджет за отбрана, обща програма за въоръжаване и отбрана.

Преговорите започват през февруари 1951г.,и завършили с подписването през май 1952г. от шестте държави, членуващи в ЕОВС, на договор за създаване на  ЕОО. Още в хода на преговорите се налага разбирането, че общата армия предполага и обща политика, поради което следва да се направи нова стъпка за създаване на Европейска политическа общност (ЕПО). Междувременно във Франция заедно със спадането на международното напрежение и идването на власт на правителството на Мендес Франс отношението към започналото дело се променя. На 30 август 1954г. френското Национално събрание не ратифицира договора за Европейска отбранителна общност. Твърди се ,че тъкмо засилването на наднационалните моменти в новите договори е главната причина за техния неуспех- Европа още не е готова да се откаже от догмата за националния суверенитет.

Станали по-реалистични след този двоен неуспех, шестте учредителки на ЕОВС( Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург) решават да продължат усилията си за разширяване на интеграцията, но вече се насочват към “по-неутралната сфера” на икономиката. Решението за това е взето през юни 1955г. на конференцията в Месина, която трябва да определи заместник на оттеглилия се след провала на ЕОО Жан Моне. Предложението е направено от представителите на Бенилюкс, а проучването на възможностите и подготовката на проектите са възложени на междуправителствен комитет под ръководството на П. А. Спаак- белгийският министър на външните работи. Докладът Спаак е представен през април 1956г. и предлага “създаването на голямо икономическо пространство, представляващо мощна производствена единица, която ще позволи постепенно разширяване, нарастваща стабилност, бързо подобряване на стандарта на живот”, както и интеграция в отрасъла на атомната енергия.

Още през май 1956г. предложенията в доклада са приети по принцип на конференцията във Венеция. След успешни преговори, ускорени под влиянието на външни фактори- Суетската криза и събитията в Унгария, на 25 май 1957г. в Рим членуващите в ЕОВС държави подписват два нови договора, известни като Римските договори- за създаване на Европейска икономическа общност (ЕИО), наричана също Общ пазар, и за Европейската общност за атомна енергия( ЕОАЕ или ЕВРАТОМ). Римските договори влизат в сила от 1 януари 1958г.

В преамбюла на ЕИО държавите –учредителки отбелязват ”решимостта си да изградят основите на все по-тесен съюз между народите на Европа”

В институционен план двете Общности са аналогични с ЕОВС, но наднационалните моменти са застъпени в по-ниска степен. Изпълнителният орган, който е наречен комисия, продължава да е независим от националните правителства, но с по-ограничени правомощия. Норматворческата власт принадлежи на Съвета на министрите. Създадени са също Съд и Парламентарна асамблея. По силата на сключено едновременно с учредителните договори “Съглашение относно някои общи институции в Европейските общности” изградените вече Парламентарна асамблея и Съд на ЕОВС поемат функциите на същите органи, предвидени с новите договори. Така че още с появата на трите Общности е осъществено сливането на част от органите им.

През 1960г. със Стокхолмската конвенция по инициатива на Великобритания, се основава Европейската асоциация за свободна търговия (ЕАСТ). Тя възниква като реакция на основаването на ЕИО, за да се предотврати опасността от икономическа дискриминация. ЕАСТ наброява 7 държави- Австрия, Финландия, Исландия, Лихтенщайн, Норвегия, Швеция и Швейцария. Административен център на асоциацията става Женева.

ЕАСТ развива търговия, без да поставя суверенността на отделните държави в зависимост от ЕО и без да създава официални институции със законодателна власт.

В течение на годините двете организации – ЕАСТ и ЕИО развиват тесни икономически отношения една с друга, които завършват през 1994г. с основаването на Европейско икономическо пространство. Сега ЕАСТ обхваща само Исландия, Лихтенщайн, Норвегия и Швейцария.

С подписването на Римските договори възникват три отделни Общности, в които членуват едни и същи държави, но които представляват самостоятелни правни субекти, притежаващи по силата на трите договора собствена, макар и аналогична институционна структура. На практика още с възникването на ЕИО и ЕВРАТОМ трите общности имат общ Съд и Парламент, но всяка от тях има собствена двойка “изпълнителен” и “законодателен” орган- Върховен орган и Съвет на ЕОВС и Комисия и Съвет в ЕИО и ЕВРАТОМ. Тъкмо тази двойка органи се сливат въз основа на подписания в Брюксел на 8 април 1965г., но влязъл в сила през 1967г., договор за създаване на общ Съвет и обща Комисия на Европейските общности като така се поставя началото на Европейската общност( ЕО).

До 1973г. Европейските общности обединяваха само шестте държави-учредителки, но постигнатия успех и полученото международно признание предизвикват интереса на все по-голям брой трети страни.

След като през 1960г. Великобритания успява да създаде ЕАСТ с участието на Дания, Норвегия, Исландия ,Австрия, Португалия, Швейцария, към които по-късно се присъединяват Финландия, САЩ и Канада, тя  подава молба за членство, но ген. Де Гол заявява на пресконференция на 14 януари 1963г, че Великобритания не му се струва в състояние да се присъедини към ЕО. Той не само не приема условията, които тя поставя във връзка с присъединяването си, но счита, предвид близките и отношения със САЩ, че тя ще играе ролята на “троянски кон” в ЕО. Партньорите на Франция в ЕО намират постъпката на Де Гол некоректна и се опитват да го убедят да отстъпи. През 1967г. Великобритания подновява молбата си за членство, но френското вето осуетява започването на преговорите.

По инициатива на новия френски президент Помпиду в Хага е свикана среща на върха, на която се взема решение за започване на преговори с четири кандидатки. На 22 януари 1972г. в Брюксел е подписан договорът за присъединяването на Великобритания, Дания и Ирландия. Той влиза в сила от 1 януари 1973г. Отрицателният вот на референдума за ратифициране на договора в Норвегия осуетява нейното членство.

Южното разширяване или Общността на дванадесетте на първо време включва Гърция , чиято молба за членство е депозирана през юни 1975г. Желанието на деветте да подпомогнат и стабилизират демократичните промени в тази страна е сред причините за сравнително бързо приключилите преговори- на 28 май 1979г. е подписан договорът за присъединяването й, а от 1 януари 1981г. тя става десетият член на Общността.

Вторият етап на средиземноморското разширяване включва Испания и Португалия , чиито молби за членство датират от 1977г. Договорите са подписани на 12 юни 1985г. и влизат в сила от 1 януари 1986г.

Всяко ново присъединяване е свързано със съответни изменения в договорите и оказва влияние върху функционирането на всички органи на Общността, поради което тя се нуждае от период за укрепване в новите си граници, а новоприетите държави- от преходен период за адаптиране.

Признаците на воля за преодоляване на стагнацията и съживяване на европейската конкуренция, появили се в началото на 80-те години(тържествената декларация за Европейски съюз, приета от Европейския съвет в Щутгарт през юни 1983г., повлияна от инициативата Геншер- Коломбо), към средата на десетилетието намериха израз в редица актове на различни институции.

Желанието за политическо утвърждаване, подписано от демократичната легитимност, която му придават първите преки избори, и стимулирано от инициативата на известният европеец и привърженик на федерализма А. Спинели, довежда до приетия от Парламента на 14 февруари 1984г. проект на договор за създаване  на ЕВРОПЕЙСКИ СЪЮЗ. По близък до конституция от колкото да международен договор, проектът на Европейския парламент  беше истинско предизвикателство за държавите членки, чиито правителства и национални парламенти не го удостояват дори с обсъждане( с изключение на италианския парламент, който го одобрява)

Динамиката на процесите дава и Европейският съвет. На срещата на високо равнище във Фонтебло през юни 1984г. е взето решение за създаване на комитет ad hoc, известен като комитета Доож, който трябва да проучи въпросите, свързани с необходимостта от реформа на институциите, и да направи предложения за подобряване на дейността както в рамките на Общността, така и в областта на политическото сътрудничество. Предложенията, съдържащи се в доклада на комитета Доож, приет от Европейският съвет в Брюксел през март 1985г., се доближава в значителна степен до проекта на Европейският парламент от февруари 1984г.

Европейският съвет в Милано през 1985г. взима решение за свикване на междуправителствена конференция, която се открива на 9 септември 1985г. в Люксембург и завършва с представяне на проекта за Единния европейски акт ( ЕЕА), влязъл в сила от 1 юли 1987г.

ЕЕА обединява разпоредби, внасящи най-съществените до този момент изменения в ЕИО, и разпоредби относно сътрудничеството в областта на външната политика и сигурността

Измененията в ЕИО създават необходимите правни предпоставки за изграждане до 31 декември 1992г. на вътрешен пазар.

ЕЕА институционализира и кодифицира постиженията на  европейското политическо сътрудничество, съдържащи се в декларациите от Люксембург(1970г0, Копенхаген (1973г.), Лондон (1981г) и тържествената декларация за европейския съюз от 1984г., като внася нови елементи- например политически и икономически аспекти на сигурността. Европейският съвет, след близо 10-годишно съществуване, е институционализиран, но няма ранг на общностна институция. Разпоредбите  на ЕЕА засилват връзките между политическото сътрудничество и институциите на Общността.

Успешно формиращият се вътрешен пазар актуализира необходимостта от единна валута и съживи опитите  за създаване на икономическия и валутен съюз (ИВС). На основата на плана Делор през юни 1989г. Европейският съвет в Мадрид взима решение от 1 юли 1990г. да започне първият етап от изграждането на ИВС и да се свика междуправителствена конференция, която да подготви следващите 2 етапа и да предложи необходимите във връзка с това изменения на ЕИО.

В същото време (1989-1990г) събитията в Централна и Източна Европа се развиват с неочаквана бързина и дълбочина :преходът от комунизъм към демокрация в бившите държави от съветския блок, падането на Берлинската стена и особено перспективата за мирно обединение на Германия изправят Европа пред ново предизвикателство. Тези събития са в основата на съвместната френско-германска инициатива, лансирана от президента Митеран и канцлера Кол в навечерието на извънредния Европейски съвет в Дъблин през април 1990г. Те предлагат следващата среща на високо равнище да вземе решение за свикване на втора междуправителствена конференция, посветена на “политическия съюз”, в рамките на която да се направят предложения за “засилване на демократичната легитимност на Съюза, за повишаване на ефикасността на институциите му, за единни и съвместни действия в областта на икономиката, валутните отношения и политиката, за създаване на обща външна политика и сигурност”. След преодоляване на редица проблеми, свързани главно с позицията на М.Тачър, двете конференции са официално открити на втората римска среща на високо равнище на 14-15 декември 1990г. Резултатът от тяхната едногодишна паралелна работа е представен на европейският съвет в Маастрихт от 9-10 декември 1991г., а окончателният текст на договора за Европейският съюз (ЕС) е подписан на 7 февруари 1992г.

ЕС се приема като най-значимото събитие в историята на европейското обединение след подписването на Римските договори. Самият договор се определя като”нов етап в процеса на създаването на един все по-тесен съюз между народите в Европа, в който решенията се вземат колкото е възможно по-близко до гражданите”( чл. А, ал.2 Договора за  ЕС)

ЕС не трансформира съществуващите Общности в нов субект- той се основава на тях , като ги допълва с политиките и формите на сътрудничество, които въвежда- обща политика в областта на външните отношения и сигурността( ОПОВОС) и сътрудничество в областта на правосъдието и вътрешните работи (СОПВР).Според европейският жаргон ЕС се състои от три “стълба”- Общностите заедно формират първия, интеграционен стълб,вторият стълб е ОПОВОС, а третият СОПВР. Обединяващо звено е общата им институционна рамка, в която вече е включен и Европейският съвет. ЕИО става Европейска общност (ЕО), с обновено съдържание и разширена компетентност.

През януари 1994г. влиза в сила подписаният на 2 май 1992г. договор за създаване на Европейско икономическо пространство между държавите – членки на ЕО, и държавите от ЕАСТ, чиято цел е да разпростре вътрешният пазар на ЕО на територията на ЕАСТ, без нейните членки да стават членове на ЕО. Швейцария също участва в преговорите и подписва този договор, но неуспялият референдум осуети членството й. Този резултат е причина тя да оттегли подадената си молба за членство в ЕС.

От 1 януари 1994г. започва вторият етап на ИВС, през който държавите –членки трябва да осъществят програмите си за удовлетворяване на критериите за преминаване към третият етап- единна европейска валута, еврото, въведена не по-късно от 1999г.

От 1 януари 1995г. Австрия, Швеция и Финландия стават пълноправни членки, а в Норвегия референдумът за ратифициране на договора отново приключва с отрицателен вот. Така с поредното, четвърто, разширяване броят на държавите, членуващи в Европейският съюз, достигна 15.

СЪСТАВ И ОРГАНИЗАЦИЯ НА ИНСТИТУЦИИТЕ НА ЕС

В чл.4 на ДЕО, в който като институции са изброени Европейският парламент, Съветът, Комисията, Съдът и Сметната палата, е посочено, че всеки орган действа в рамките на правомощията, възложени му от Договора.

1. Европейски съвет

Европейският съвет се състои от държавните и правителствените ръководители на държавите –членки, както и от председателя на Комисията. Според ДЕС (чл.D) в заседанията му участват и външните министри на държавите-членки, както и още 1 член на Комисията. Европейският съвет заседава най-малко два пъти годишно под председателството на държавния или правителствения ръководител на тази държава – членка, която в момента води председателството на Съвета.

Европейският съвет докладва на ЕП след своите заседания, а всяка година му представя писмен доклад за напредъка на ЕС.

Решението за редовни срещи на висше политическо равнище под формата на “Европейски съвет” е взето още през 1947г.

Шест месечната периодичност на срещите е установена от ЕЕА.

2. Европейски парламент

ЕП се състои от представители на народите от ЕС. Депутатите се избират чрез всеобщи и преки избори. Броят им не може да надхвърля 700(чл.137) и е определен от ДЕС(чл.138) за всяка отделна държава: Германия-99, Франция, Италия и Обединеното кралство-по87, Испания-64, Холандия-31, Белгия, Гърция, Португалия- 25, Швеция-22, Австрия-21, Дания и Финландия-16, Ирландия- 15 и Люксембург-6.

Депутатите се избират за 5 години.

Всеки гражданин на ЕС, както и всяко юридическо или физическо лице с местожителство в ЕС, може също така самостоятелно или с други граждани или лица да се обръща към Парламента с петиция по въпроси от сферата на дейността на Общностите, които го засягат непосредствено.(чл.138 d от ДЕО)

ЕП се събира всяка година на редовна сесия, която започва във втория вторник на месец март (чл. 139),и взима своите решения с просто мнозинство на подадените гласове(чл.141)

Седалището на ЕП е в Страсбург, седалището на комисиите му е в Брюксел, а генералния секретар в Люксембург.

3.Съвет

Съветът се състои от един представител на всяка държава-членка на равнище министър, който е упълномощен да поема задължения от името на своето правителство (чл. 146 на ДЕО).

Председателството се поема от държавите –членки за срок от 6 месеца по ред, който се определя от Съвета с единодушие.

В своята дейност Съветът се подпомага от генерален секретариат оглавяван от генерален секретар.

От особено значение е гласуването на актове, за които се изисква квалифицирано мнозинство, при което различните държави имат различен брой гласове. Големите (Германия, Франция, Италия, Обединеното кралство) имат по 10 гласа, Испания-8, Белгия, Гърция, Холандия и Португалия- 5, Австрия и Швеция- 4, Дания, Ирландия, Финландия- 3, Люксембург-2. За да бъде прието 1 решение са необходими 62 гласа, които трябва да включват 10 държави в случай, че за вземането на решението не е необходимо предложение на Комисията. (чл.148 на ДЕО)

4.Комисия

Състои се от 20 членове, които се избират въз основа на общите им качества и упражняват своите функции напълно независимо и в полза на благото на ЕС (чл.157 от ДЕО)

От големите държави комисията включва по 2 граждани , а от другите по 1.

Държавите – членки се задължават да уважават независимостта на членовете на Комисията и да не им влиаят. Назначават се за 5 години. Седалището й е в Брюксел.

5. Сметна палата

Създадена е през 1975г. и функционира от 1977г.

Състои се от 15 членове, които работят или са работили в Сметната палата на своята страна. Назначават се за срок от 6 години от Съвета с единодушие след консултиране на ЕП.

6. Съд на европейските общности

СЕО се състои от  съдии и генерални адвокати- 15 съдии и 9 генерални адвокати. Мандатът им е в срок от 6 години.(чл.167 от ДЕО).

Разширяването на Европейският съюз чрез приемане на пълноправни членове от Централна и Източна Европа, което става възможно след дълбоки политически, икономически и социални промени в региона в края на 80-те и в началото на 90-те години, е едно от крупните събития в развитието на обединителните процеси на европейският континент.

Въздействието на разширяването върху ЕС в дългосрочен аспект ще увеличи стабилността, сигурността и благоденствието на континента, разширяването на вътрешния пазар ще стимулира икономическия растеж и ще предостави нови възможности за икономиката на Европа. Перспективата за членство в ЕС предизвиква необходимите реформи в икономиката и инфраструктурата на страните- кандидатки, от които е и България от 1999г.,и води до конструктивни решения на трудните проблеми на човешките и граждански права, с което се повишава икономическата и политическата стабилност.

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG