Home Европейска интерграция Комитология процес на вземане на решение в областта на отбраната и сигурността на ЕС

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Комитология процес на вземане на решение в областта на отбраната и сигурността на ЕС ПДФ Печат Е-мейл

Комитология – процес на вземане на решение в областта на отбраната и сигурността на ЕС

Както е известно, изграждането на ЕС е осъществено на базата на два антагонистични модела на вземане на решения: от една страна е наднационалният подход, или подход на Общността ("първи стълб" на ЕС*), а от друга страна е принципът на междуправителственото сътрудничество ("втори и трети стълб" на ЕС). Решенията в областта на правосъдието и вътрешните работи попадат във втората категория. При първия модел на вземане на решени,  европейските институции се ползват с независимост спрямо държавите- членки, докато при втория договарянето се осъществява на междуправителствено равнище.

При подхода на Общността,  реалното вземане на решения става в процес на тясно сътрудничество между основните институции на ЕС: Съвета на Европейския съюз, Европейския парламент (ЕП) и Европейската комисия (ЕК).   При втория модел вземането на решения става в рамките на Съвета, който в зависимост от въпросите, които се обсъждат, се композира от съответните министерски представители от различни области: външни отношения, финанси, образование, телекомуникации. Решенията при втория модел се вземат чрез квалифицирано мнозинство, при това често при закрити врати, като при важни причини от национално естество всяка държава- членка има право на вето върху гласуването с мнозинство.

Съжителството на двата модела на вземане на решения в много случаи се оказва невъзможно и затруднява значително демократичния процес в ЕС. Като пряко следствие се наблюдава стремеж от страна на Съвета да игнорира постоянно нарастващите претенции на ЕП за повече прозрачност и отчетност при вземане на решения, формулиране и осъществяване на общоевропейските политики.  Типичен пример в случая може да се даде с взимането на решения в областта на отбраната и националната сигурност. Както   е известно,  ОВППС е подчинена изцяло на принципа на междуправителствено сътрудничество.  В този случай, има типичен пример за проблеми при взимане на решения .Конкуриращите се идеи за начините на вземане на решения, или коя институция да има контрол върху външната политика, вкл. върху сигурността и отбраната - ЕК или Съвета, както и стремежът на ЕП да разшири участието си в цялостния процес на вземане на решения довеждат според някои съвременни анализатори до появата на ново институционално явление в ЕС, определяно като "брюкселизация" ("brusselisation"). Този термин предлага разбирането, че компетенциите в областта на външната отношения, сигурността и отбраната на ЕС остават преди всичко в правомощията на държавите- членки и паралелно формулирането и осъществяването на общи действия в тези сфери все повече и повече се "брюкселизира", чрез усиленото изграждане през последните няколко години на нови институции за сигурност и отбрана в Брюксел (т.напр. Европейска агенция по отбраната, Комитет по сигурност и сътрудничество, Военен комитет, Комитет за управление на граждански кризи, Военен щаб, въведения от новия конституционен договор пост на външен министър на ЕС и др.). Въпросът тук обаче е доколко тази институционална еволюция в областта на външните отношения, сигурността и отбраната на ЕС е съпроводена от паралелен процес на взимане на решения,  осигуряващи прозрачност и отчетност на ОВППС и ЕПСО на наднационално равнище?

Както е известно,  целта на ЕС е да постигне обща оценка и възможност за справяне със заплахите за сигурността, идващи от оръжията за масово поразяване, тероризма, регионалните конфликти и бежанските потоци, за да се изпреварят бъдещи кризи и да се приеме обща доктрина за използване на въоръжени сили, както и да се съдейства за подобряване на жизнения стандарт по света. В институционално отношение  обаче, Западноевропейският съюз (ЗЕС), който години наред бе без значение, има за задача при "молба" от страна на ЕС да разработи и реализира решения и действия с отбранително- политическо съдържание. Това досега се е случвало относително рядко, като различните отбранително- политически интереси на държавите-   членки също затрудняваха тесните работни контакти между ЕС и ЗЕС, както и становищата за ефективност от гледна точка на вредните тенденции за отделяне на структурите от държащите на самостоятелността си ръководни органи на ЗЕС. Като пример за едно много трудно развивано сътрудничество може да се посочат: предоставянето на многонационална полицейска група от 180 души за администрацията на ЕС в босненския град Мостар, участието на групи, контролиращи ембаргото по р. Дунав и Адриатическо море, плановете за евакуиране на гражданите на ЕС в случай на военни действия, напр. в региона на Големите езера в Африка и пр.

Въпреки че,  във все още валидния Договор от Амстердам решенията за ОВППС са съществено преработени, то в сферата на отбранителната политика дуализмът между ЕК и ЗЕС си остава, което предполага значително проблеми пир взимане на решение.                  Сложните, свързани с това механизми за постигане на съгласие между ЕК и ЗЕС, както и ЗЕС и НАТО бяха една от причините за това правомощията на ЕК в областта на политиката на отбрана да се концентрират чрез поглъщане на ЗЕС или на неговите инструменти. Съгласно чл. 17 от ДЕС съществува такава възможност, и то чрез решение на Европейския съвет без повторна ревизия на договора. По настояване на Италия, Австрия и Нидерландия в Ница бе променен раздел V (Общата външна политика и политика на сигурност) от Договора на ЕС. Тъй като ЕС поема функциите на ЗЕС, в чл. 17 от ДЕС в ревизията му от  Договора от Ница отпадат всички оперативни въпроси, отнасящи се до един “изпразнен от съдържание” ЗЕС. В чл. 25 от ДЕС от Ница на мястото на Политическия комитет (ПК) идва един АБВПолитически комитет и комитет за политика на сигурността (ПККС), който заседава всяка седмица в Брюксел на ниво постоянни представители (на ПККС).

При възникване на кризи той може да бъде свикван веднага и Съветът му прехвърля правомощия за вземане на решения в периода, докато трае управлението на кризата. По този начин той получава дееспособност, подобна на тази на Съвета на НАТО.
Военният комитет (ВК) на военните представители или на шефовете на генералните щабове на страните-  членки консултира ПККС. Военният щаб, който доскоро разполагаше  с максимум 135 офицери, правно и служебно е подчинен на Военния комитет и е отговорен за планирането на военни обучения и намеси в кризисни ситуации. По-рано в ЗЕС, дейността на който днес е замряла, освен страните членки на ЕС и други 13 страни имат възможности за сътрудничество; разработени са и механизми за сътрудничество на ЕС с трети държави (страните от НАТО, които не са членове на ЕС и бившите  - кандидатки за членство в ЕС), използвайки опита на структурния диалог на ЕС със страните от Централна и Източна Европа. Според тях трети страни също могат да участват в концептуалното формиране на политическа воля (не в решенията) и в оперативното прилагане в един комитет на държавите, които допринасят за това (committee of contributors).

Тъй като прилагането на военна сила е последното средство, което трябва да се използва, трябва да се подчертаят и гражданските аспекти на управлението на кризисни ситуации, специално за които е създаден комитет (CIVCOM) от ранга на Военния комитет. Този комитет работи интензивно за приложението на плановете на Европейския съвет от Фейра (юни 2000) за използването на полицейска сила, съдебни служители и други невоенизирани специалисти. Тук става дума за осъществяване на целите на ЕС за цивилно управление на кризите в сферите на човешките права, демокрацията, опазване на правовата държава и защита при природни бедствия.

Пример с проблеми при взимане на решение може да се даде с проблема или кризата в Ирак.

Една значителна новост според класическите разбирания на дипломатите означаваше реализираният за първи път по силата на чл. 13 от ДЕС отказ от принципа на консенсус.

Общата политика обаче може да бъде възпрепятствана дори и при отказ само на една страна.  Пример за разногласие е войната в Ирак. Така например, политическият авторитет на Ж. Ширак в Европейския съюз особено след последните президентски избори във Франция нарасна и   Ширак застана твърдо против войната заедно с френската общественост и Германия.   Германия, другата държава – колос в Евросъюза, чиято финансова лепта е най-високата в ЕС, също се обяви против военните действия в Ирак, т.е. за продължаване инспекциите на Барадей и Бликс. Нейните действия относно Ирак са продиктувани и от пасифистки подбуди, които караха  канцлерът Шрьодер да отстоява позицията си.    “За продължаване на инспекциите” в арабската държава се обявиха и европейските лидери Романо Проди, Хавиер Солана, Жискар д,Естен...

Гръцкото шестмесечно председателство на ЕС по време на войната не се отличаваше с голяма активност и гъвкавост в търсене и намиране на навременна обща позиция по военния конфликт. В ЕС най-ревностни привърженици на твърдата позиция на САЩ и коалиционни нейни партньори във военните кроежи останаха Великобритания и Испания, въпреки протестите в техните парламенти и на улицата в големите им градове.

В стремежа си да придадат законност на своите действия управляващите в страните, които поддържаха експанзията в Ирак използваха различни аргументи, които в процеса на дипломатическата борба се меняха и умножаваха. Един от тях е правото на тези страни на индивидуална и колективна самоотбрана. Това се прави в контекста на терористичните актове в Мадрид и Лондон,  като се предполагаше, че Ирак е свързан по някакъв начин с този акт. Другият елемент е предположението, че Ирак притежава оръжия за масово поразяване, които би могъл да използва срещу страни от ЕС. И двете основания бяха отхвърлени от водещи юристи и световната общност.

Причините за липсата на единност  при взимане на решение по отношение на войната в Ирак  са комплексни, но в основата им лежи съчетаването на различни принципи на управление и вземане на решения ("трите стълба") под един "покрив" (ЕС).    На практика, архитектите на ОВППС/ЕПСО пренебрегват основни демократични принципи за формулирането и осъществяването на тези политики. Въпреки това, въпросът за тяхната прозрачност и отчетност ще става все по-актуален. Макар и с ограничени правомощия, ЕП напоследък постепенно придобива все по-голямо значение и влияние в цялостната институционална структура на ЕК. При това неговото по-широко ангажиране по отношение на ОВППС/ЕПСО ще се разширява преди всичко от факта, че ЕП е единственият пряко избиран орган от гражданите на ЕС и като такъв се явява единствената институция, която би могла директно да представлява засилващия се сред европейските гражданите интерес към въпросите на външните отношения, сигурността и отбраната на ЕС, особено след международната военна интервенция в Ирак, терористичните атаки в Мадрид и постоянните терористични заплахи. Логично е да се очаква, чe мерките на ЕК в областта на външните отношения, сигурността и отбраната рано или късно ще попаднат под институционализиран демократичен контрол в лицето на придобиващия все по-голяма увереност в себе си Европейски парламент.

Около две години след началото на войната, ЕК прие заключенията си за Ирак, в които отправи спешен апел към страните, съседни на Ирак, както и към други държави от региона за установяване на дипломатически отношение с Ирак "при първа удобна възможност."  Приканиха се също страните от региона - и най-вече съседните - да подкрепят политическия процес в Ирак и да оказват сътрудничество на иракските власти, за да бъде предотвратено транзитното преминаване на границите и подкрепа за терористичните групи в Ирак.

ЕК  приветства   предложението на Арабската лига за провеждане на национална конференция за диалога в Ирак.

През 2006 г, Европейската комисия предложи да бъде даден мандат за преговори за споразумение за търговия и сътрудничество между Европейския съюз и Ирак. Според европейския комисар по външна политика Бенита Фереро- Валднер,  Ирак все още е  в критично положение. Предложенията, дават ясен сигнал на иракският народ, че Европа има намерение да продължи да играе важна роля в прехода на ислямската република към демокрация,.

Европейската комисия вече гарантира на Ирак преференциален достъп до пазарите на ЕС и подкрепата си за влизане на Багдад в Световната търговска организация (СТО). И двата въпроса са от изключителна важност за подпомагането на Ирак в преходния процес и интегрирането му в световната търговска система.

Войната в Ирак, кризата в самата комисия и последващите резултати са  типичен пример за непоследователност при взимане на решения в областта на  външните отношения и сигурност на ЕС.

На практика, съществуващите механизми пречат на преодоляването на разногласията между отделните държави, въпреки наличието на Военен комитет. Механизмите, които пречат най – общо са:

Първият се нарича "засилено сътрудничество". Това важи за всички политически сфери на ЕС, но в областта на външните отношения и отбраната този механизъм може да бъде приложен само с всеобщо съгласие.  Вторият позволява на държава или няколко държави да се въздържат по даден въпрос, а останалите да продължат напред и да обявят обща позиция. Ако обаче една трета от страните членки, представляващи най-малко една трета от общото население, се въздържат, изграждането на обща позиция ще бъде блокирано.  Третият вариант предвижда мажоритарен вот за прилагане на определени съгласувани позиции. В такъв случай страна, която иска да използва правото си на вето по важни национални причини, може да направи това, но може да се наложи първо да предложи въпроса за обсъждане от президенти и премиери. По принцип ЕК разполага с изпълнителни правомощия, но трябва да се съобразява със становищата на комитетите, които са дискусионни форуми, състоящи се от представители на държавите-членки, под председателството на Комисията.  Комитетите подпомагат Комисията да установи диалог с националните администрации, така че мерките, които предприема, да са съобразени с условията във всяка отделна държава-членка.

При условие, че страни като Франция и Германия се обявиха против войната е нормално възникването на разногласия.

Конституцията предвижда също изграждане един ден на обща отбранителна политика, но това ще бъде обект на бъдещи решения. Дори в още по-голяма степен от външната политика, отбраната ще остане засега в ръцете на отделните правителства. Повечето страни в ЕС  имат ангажимент към НАТО, други са неутрални. А клаузата за взаимна подкрепа не е нищо повече от изразяване на досегашната позиция съгласно Хартата на ООН.  Но както е във външната политика, съгласието дава възможност за бъдещи съвместни действия. Конституцията постановява, че може да има съвместни действия на ЕС в "мироопазващи мисии, предотвратяване на конфликти и засилване на международната сигурност" - термини, които обхващат почти всичко. В Конституцията  съществува процес, наречен "трайно структурирано сътрудничество". Именно той дава  възможност на желаещи страни членки да се групират по-тясно по въпросите на отбраната, като тук се вижда  зародиша на общата отбранителна политика на ЕС и взаимност при взимане на решения.

 

WWW.POCHIVKA.ORG