Home Европейска интерграция Европейското обединение в исторически преглед. Стагнация на европейското желание за интеграция

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Европейското обединение в исторически преглед. Стагнация на европейското желание за интеграция ПДФ Печат Е-мейл

Европейското обединение в исторически преглед

Стагнация на европейското желание за интеграция

След отпадането на противостоящия образ на комунистическия Изток Европа не се намира повече под натиск.Като последица от това се установи политическата култура на ренационализация и регионализация.

Едновременно се извършват процесите на интеграция (изграждане на валутния съюз) и дезинтеграция (опити за възстановяване на компетенции на национално равнище, регионализация на националните държави). Наднационалното политическо преплитане се развива паралелно с по-нататъшното национално и регионално отграничаване на държавите. Елементите на ускоряване процеса на изграждането на Общността (вътрешния пазар, валутния съюз) се придружават от нарастващ скептицизъм и дистанциране ­ най-малко по отношение на скоростта на интеграцията .

Интеграцията се cъизмерва чрез връщане към класическото мислене за "баланс на силите" между нациите: мъчителната борба на Съвета на Европейския съюз, отлагането на закъснялата промяна на относителната тежест на гласовете в Съвета, концептуалната неяснота по разширяването на Изток ­ всичко това има своя общ знаменател в неумолимия  въпрос за властта.

Срещата на върха в Амстердам предостави драматично доказателство за това. Нейните резултати практически нямат нищо общо със задачата, която бе формулирана от срещата на върха в Маастрихт през 1992 година. Тогава бе допусната асиметрия между валутния и политическия съюз. Валутният съюз бе описан прецизно, а политическият съюз остана в значителна степен неопределен. Този дефект трябваше да се коригира впоследствие. В действие бе пусната огромната машина за преговори на една многогодишна междуправителствена конференция. Но при това дори веднъж не бе предприет опит да се изработи списък на целите на общото начинание.

При това днес Европа пряко и без опора се сблъсква с утежняващи предизвикателства. Сега едновременно трябва да бъдат изяснени последиците от непълното осъществяване на валутния съюз, разширяването на Европейския съюз, новият ред във финансите, корекциите във фондовете, постигането на по-голяма ефективност в процеса на вземане на решения и установяването на адекватни структури в областта на сигурността.

Войната в бивша Югославия драстично показа продължилата години международна безпомощност на Европейския съюз. Бъдещите историци ще потвърдят, че днешна Европа носи тежка вина. "Това никога повече не трябва да ни се случва" ­ бе изречението, принадлежащо към стандартния репертоар на европейските оратори. Но срещата на върха в Амстердам не използва шанса за корекции. Към постановките за обща външна политика и политика за сигурност тя допълни някои по-скоро бюрократични орнаменти. Днес Европа би стояла пред една нова международна криза също толкова безпомощно както преди.

Следователно стратегическата сила на европейската политика изглежда изчерпана. Напредването на интеграционния процес се утежнява и от факта, че за разлика от десетилетията на неговото формиране сега Европа трябва да търси своя път без идеали. От създаването на Общността в началото на 50-те години европейската федерална държава и "европейският съюз от държави" образуват основополагащата двойка понятия за пълното осъществяване на интеграцията. Днес двата идеала вече не изглеждат съвместими с действителността. Мисълта за федерална държава предпоставя една систематизирана идея и готовност за обхватен отказ от суверенитет. И по двата въпроса сега не може да се стигне до договореност. Но Европа отдавна е оставила зад себе си алтернативния идеал за съюз от държави. Предоставените от държавите компетенции са вече твърде по-обхватни, създадените вече връзки са твърде по-тесни, отколкото Европа може да допусне да се промъкнат в наивната архаична картина на един хлабав съюз.

Със своето може би единствено творческо решение срещата на върха в Амстердам включи в договора член за гъвкавост. В основата на това лежеше разбирането, че в разширена Европа с 20 до 30 държави участнички не би могло повече да бъде задължително налагането на съзвучие при всеки процес. Европа трябва да бъде по-многообразна, но за това са необходими усилия. Европа трябва концептуално да изпълнява принципа за диференциране.

За Европа трябва да се договорят повече прозрачност и повече ефективност ­ това се чуваше след Маастрихт и преди Амстердам. Но Договорът от Амстердам съдържа голям брой условности, извънредни постановки и единични правила. Амстердам може да означава много ­ само не следва да се очаква увеличаване на прозрачността и ефективността.

Настоящето си отмъщава за това, че от 50-те години европейската политика, не е водила взискателна дискусия за своите основи и цели. Концептуалните контури се сливат. Гражданинът се чувства по-скоро потиснат и притеснен от предизвикателствата на континента. Например кой знае вече дългосрочните последици от въвеждането на европейската валута? Така вече от години Европа е попаднала в успешната клопка на своята собствена притегателна сила. И днес тя се намира в кризисно положение по отношение на обясненията. Вследствие на това много скоро може да последва политическа криза на континента.

.

Още в речта на Чърчил на 19.09.1946 г., скоро след войната, бе изразена решителната ориентация към виждането за "съединени европейски щати". Първата стъпка към тях следваше да бъде създаването на Съвета на Европа. Чърчил говори за съюз на всички желаещи да влязат в него държави от Европа под ръководството на Франция и Германия. На фона на изострящия се конфликт Изток-Запад организираното през 1948 г. Европейско движение получи траен импулс. В допълнение основаването на Организацията за европейско икономическо сътрудничество във връзка с осъществяването на Плана Маршал показа ясно, че международното разположение съдържа значителен допълнителен потенциал за натиск, който форсира процеса на европейското обединение: чувството за заплаха от комунизма с напредващото формиране на Източния блок; американската подкрепа на проекта за европейското обединение с очакване САЩ да бъдат световно политически облекчени и да се открият нови големи пазари; взаимното желание на западноевропейските държави да се обвържат помежду си, за да изключат възможността от нови опасни самостоятелни движения на отделни национални държави.

Но тази обща основна позиция не предотврати изкристализирането, след създаването на Съвета на Европа на 05.05.1949 г. на две различни интеграционни отправни точки, които следваха два организационни принципа: съюз от държави или федерална държава. Следователно непосредствено след Втората световна война идеята за европейското обединение в нито един момент не е била свързана само с една политическа концепция или с един-единствен интеграционен модел. Без твърдо фиксиране на цялостен европейски модел обединителният процес можеше съобразно дадената ситуация, да се съсредоточава върху напълно различни теми на политиката и от тази позиция се правеха опити за постигане на напредък. Поради това борбата за обединението на Европа в продължение на десетилетия е белязана от една основна черта ­ тази на ясно изразения прагматизъм.

Външнотърговската политика на Общността

От 1969 година ЕО притежава компетенцията да провежда външнотърговска политика на Общността по отношение на трети страни. Външнотърговската политика се регулира от чл.132 до чл.133 на Договора за ЕИО (ДЕИО). До 1979 година между ЕО и редица страни бяха сключени договори за асоцииране, за свободна търговия, за преференции, както и други търговски договори. Членове 182 до 187 на ДЕИО уреждат асоциирането на трети страни, които са били политически зависими от някоя от държавите-членки на ЕО. Член 310 на ДЕИО създава възможността за асоцииране на други държави, особено на онези, които се подготвят за членство в ЕО. Притегателната сила на ЕО се показва например чрез Конвенциите от Ломе, сключени със страните от Африка, Карибския и Тихоокеанския басейн, които създадоха нови възможности за тези държави в областта на стокообмена.

Междинна равносметка в края на 70-те години

Една трезва снимка на състоянието на европейския интеграционен процес в края на 70-те години следователно би установила успехи, заслуги, както и пропуски и недостатъци:

Без съмнение ЕО в значителна степен осъществи включените в Римските договори основни свободи. Бяха отстранени съществени бариери за свободното движение на стоките, въведена бе и обща митническа тарифа. Към общия пазар принадлежи също уеднаквяването на правните разпоредби, касаещи премахването на пречките пред търговията и упражняването на професиите. Въпреки тези положителни развития някои цели не бяха или бяха недостатъчно постигнати ­ например съществуващите още митнически формалности, все още ограничената свобода на движение и различните ставки на косвените данъци. Тези дефицити изискваха по-нататъшното развитие на общия пазар.

При цялата критика в подробностите се констатира, че е извършено включването в Общността на основни политически области и че съществено е допринесено за икономическото благосъстояние и за демократичната стабилност на Западна Европа.

Успешно е осъществено също допълването на общия пазар с обща външнотърговска политика на Общността.

Изградената от Общността мрежа от международни споразумения за преференции и асоцииране усили нейната международна позиция и даде възможност за провеждането на по-активна политика за развитие.

Но наред с това не може да не се забележи, че не бе постигнат пробивът към един икономически и валутен съюз. Все пак е видно, че Общността целенасочено излиза извън договорно фиксираните политически области, ако се прецени, че това има смисъл от гледна точка на поставените цели. Това се отнася особено за формирането на нови инструменти, които бяха изградени отчасти покрай ЕО, но в тясна политическа координация с нея (например ЕПС, Европейския съвет и ЕВС). Това важи и за преустройството на финансирането на Общността; за прехвърлянето на компетенциите в Общността чрез пренасяне на компетенции по бюджета към ЕП; за приемането на акта за европейските избори. Но от излизането извън основните области на Римските договори последваха нови интеграционни проблеми. За да се включат в отговорностите на ЕО нови компетенции, които не са първични за нея, бе необходимо да се координират националните политики. Спектърът на политическите стратегии показва следователно две конкуриращи се начала ­ наднационалното намиране на решения и международната координация стоят една до друга. Появи се опасността, че стратегията на международната координация би могла да се изплъзне от наднационалната стратегия.

Каталогът от проблеми в началото на 80-те години

Диалектиката на криза и реформа е отличителна за ЕО през 80-те години. Формулата "диалектика на кризата и реформата" показва, че при европейското обединение феномените "криза" и "реформа" трябва да се разбират само в тяхното неотделимо взаимодействие. Пропуснатите реформи допринесоха значително за извличане на опит от кризите; изострените кризи и планината от комплексни проблеми увеличаваха натиска за реформи. Европейската политика през 80-те години предлага изобилие от примери, които ясно показват, че политическите сценарии от вчера и днес не бяха приложими към политическите задачи от днес и утре ­ разбира се, без това да означава, че европейският сценарий на бъдещето вече е показал ясни контури.

Икономическата криза

От средата на 70-те години икономиката на всички държави членки на ЕО, се намираше в криза. Намаляващи проценти на растежа и бързо нарастващ брой на безработните определяха стопанскополитическата картина. Страните от ЕО не можаха да се споразумеят за обща стратегия, а още по-малко те бяха в състояние да снабдят ЕО с един действително ефективен стопанскополитически инструментариум. Поради икономическия растеж през изминалите години за първи път през 1975 година бе налице процес на реално свиване на икономиката; дефицитът на търговския баланс на ЕО и инфлационната проблематика се изостриха. Допълнително се увеличиха различията в икономическото развитие между регионите на ЕО. Тези икономически раздалечавания в Общността възпрепятстваха икономическополитическата и финансовополитическата способност за действия на Общността, която бе необходима както за действена европейска борба срещу безработицата, така и за стабилизиране на вътрешния пазар.

Драматичното влошаване на икономическото положение в цялата Общност имаше опасни интеграционнополитически последици: Засили се тенденцията за протекционистични мерки; нарасна склонността с националнодържавни самостоятелни ходове да се избегне общият пазар; изостриха се вътрешнообщностните борби за разпределение.

Процесът на намаляване на солидарността

Нарасна опасността изобретателният национален протекционизъм да подкопае вътрешния пазар. Неизгодното развитие на световните стопански рамкови условия и икономическите проблеми вътре в ЕО доведоха до все по-силни противоречия между интересите на Общността и националнодържавните виждания. Процесът на намаляване на солидарността бе огромен. Увеличаваха се нарушенията на договорите, напредваше разширяването на нетарифните търговски бариери. Декларирането на привързаност към свободната търговия контрастираше с практиката на нарастващ протекционизъм в рамките и извън Общността. Функционирането на пазара на ЕО бе изложено на все по-големи натоварвания.

Относително лесно е да се разкрие структурният фон на тези различни практики. Станалите междувременно по-диференцирани и по-лабилни образци от международната среда и по-ожесточените вътрешни борби за разпределение увеличаваха съблазните за самостоятелни национални ходове на отделните членки на ЕО. Решаващата линия на интеграционнополитическото развитие се състоеше в опита проблеми на Общността все повече и повече да се представят като национални специални проблеми и също да се постигне третиране от Общността като към национален специален проблем, както и свързаното с това разбиране за ЕО като агенция за материално разпределение, която следва да се оценява изключително или предимно от гледна точка на финансовия трансфер.

Кризата на общата селскостопанска политика

Извън съмнение бе потребността от реформиране на селскостопанския пазар на Общността. Погрешното развитие на свръхпроизводство и на експлозията на разходите в началото на 80-те години още бе нерешен проблем. Органите на ЕО сами поставиха за разискване съответни предложения. Освен общи икономии бе поискана структурна реформа на селскостопанския пазар. Специфичните трудности на селскостопанската политика на ЕО ­ производство на излишъци като следствие на държавно определените минимални цени и на неограничените гаранции за пласмент на крайната продукция; високи разходи за интервенции и финансово подпомагане; протекционизъм по отношение на вноса от трети страни ­ заплашваха да доведат Общността до финансов колапс. Разпоредбите на селскостопанския пазар продължиха една политика, която бе практикувана от отделните държави още преди 1958 г. ­ запазване на пазара като регулиращо средство; държавно определяне на цените и гаранции за пласмента, за да се запази собственото селско стопанство. Тази двойна функция на цените като аграрнополитически насочващ инструмент ­ т.е. намерението чрез определянето на цените да се гарантира на фермерите доход като в промишлеността и едновременно да се установи равновесие между търсенето и предлагането ­ не бе постигната.

Трудни преговори за разширяването на юг

ЕО беше казала принципно "да" за разширяването на юг. Но преговорите за присъединяване се забавиха поради нарастващата съпротива в отделни държави от ЕО и преди всичко във Франция. В хода на осемгодишните трудни преговори не бяха спестени разочарования. Естествено за EО остана важна достоверността на нейното собствено съгласие; естествено разширяването на общия пазар и усилването на световнополитическото измерение примамваха. Но срещу това стояха сериозни последици: увеличаване на разходите за аграрния пазар и за структурните фондове; корекции в политиката в областта на риболова. В течение на един непродължителен период чрез разнообразни преходни правила трудностите бяха притъпени и направени по-относителни, но с това те не бяха премахнати. Растяха грижите и при кандидатите за членство. Как те трябва да изпълнят разнообразните наредби на Общността без социални, икономически и вътрешнополитически кризи? Как те ще могат да издържат на конкурентния натиск на извънредно мощните индустрии от Севера? Как хуманно следва да бъде осъществен процесът на модернизация? За самата Общност още веднъж се поставяше въпросът за ефективността на нейните процедури за вземане на решения. Процедури, разработени за една Общност на шестте, по-късно подкопани, после пренесени върху една Общност на деветте и накрая на десетте, белязани с трудности и парализи от всякакъв вид ­ как подобни процедури можеха да осигурят най-малко секторна способност за действие в една разширяваща се още веднъж Общност. Възникна допълнителен натиск за реформи.

В обобщение могат да бъдат посочени следните области на концептуална несигурност за ЕО в началото на 80-те години:

1. ЕО трябваше да намери пътища за усилване на своята идентичност и така да повиши способността си да се налага над единичните интереси на отделните страни членки или на силните обществени съюзи.

2. Институционната структура на Общността трябваше да се приспособи към новите дадености и с това значително да бъде доразвита.

3. Общността не можеше дълго да отбягва решаването на своите бюджетни проблеми. При това става дума за просрочената реформа на аграрния пазар, за по-нататъшното развитие на собствените приходи, за разширяването на компетенциите на ЕП по отношение на бюджета, както и за увеличаване на частта на регионалната и социалната политика в общия бюджет на Общността.

4. Общността би трябвало да даде по-осезаем и с това по-скъпо струващ принос за вътрешнообщностния трансфер на ресурси. Дълбоките различия в развитието вътре в ЕО в нарастваща степен се проявяваха като важна пречка. В това отношение ЕО стоеше пред задачата да скицира обща структурна политика за едно във висша степен различно структурирано икономическо пространство.

5. С оглед на международните предизвикателства Общността се изправяше пред задачата да повиши своето външноикономическо коопериране и способността си да действа.

Дебатите за реформи ­ изходни начала и инициативи

Началото на 80-те години се отличава с една рядко виждана дотогава дискусия за реформи. Статуквото на интеграцията чисто и просто мощно изискваше допълване чрез по-нататъшни мерки ­ обща икономическа и валутна политика, обща външна политика, обща регионална и социална политика, нови институции. Във връзка с това се стигна до важни инициативи за реформи.

Решение с мнозинство в Съвета на министрите ­ първи случай прецедент

През 1982 година министрите на селското стопанство не бяха в състояние до предвидения срок ­ 1 април, да се споразумеят за селскостопанските цени. Заседанията на Съвета на селскостопанските министри през април и началото на май доведоха до сближаване на позициите, но не и до заключително решение. Още на заседанието на Съвета на министрите на 10 май 1982 г. тогавашният френски министър на селското стопанство Едит Кресон декларира, че ако една страна членка обяви решенията по цените за важен национален интерес, тогава не би могло да има гласуване. "Компромисът от Люксембург да не се пипа." Първоначално можеше да се мисли, че сме свидетели на обикновения покер около селскостопанските цени. Но темата получи ново измерение, когато англичаните използваха блокадата на селскостопанските цени за да придвижат своите бюджетни искания. Ветото на англичаните следователно трябваше да служи като лост за искания, които изобщо не се намираха в пряка връзка с материята, по която се търсеше решение. Двата компонента бяха още свързани и с подложената на изпитание воля за солидарност на останалите партньори от ЕО по отношение на Фолклендския конфликт. На 16 май десетимата външни министри се срещнаха, за да дискутират продължаването на спирането на вноса на аржентински стоки и английския принос в бюджета (от 1979 г. се засилваше един бюджетен спор, който се основаваше на значителното неравновесие във финансовия трансфер между Великобритания и ЕО); за 18 май бе насрочен Съветът на селскостопанските министри за определяне на аграрните цени. В такова време на сбито намиране на решения се предостави шанс за създаване на преговорни пакети.

При все това, Англия не бе готова да отстъпи по въпроса за вноската. На заседанието на външните министри вечерта на 17 май 1982 година нищо не бе придвижено. Ясно се чувстваше, че бе възникнала специфична смесица от раздразнение, опасение от тотална парализа на ЕО и загриженост някога сам да не станеш жертва на един отказ от принципа на единодушието. На 18 май 1982 г. Съветът на министрите взе решение с изискващото се съгласно договора квалифицирано мнозинство. Великобритания, Дания и Гърция не взеха участие в гласуването. С това бе извършено много внимателно изместване на политическите акценти: Установяването на волята на Общността не бе схематично подчинено на безкомпромисния диктат на мнозинството, но също така повече не бе автоматично подложено на ветото на малцинството. Извършването на този извънреден ход бе възможно само на фона, който се създаде от преплитането във времето и в политическата атмосфера на три тежки проблема: позицията на Общността по Фолклендския конфликт, преговорите по финансовото изравняване за Великобритания и определянето на селскостопанските цени.

След решението на Съвета на министрите за селскостопанските цени на 25 май 1982 г. бе постигнато споразумение за изплащане на Англия на 850 милиона екю за 1982 година. След взетото с мнозинство решение в Съвета на министрите по аграрните цени, което бе срещу английското правителство, то очевидно бе осъзнало безперспективността на своята максималистка позиция (5­ до 7-годишно решение, връщане на не по-малко от 1 милиард екю годишно). Спирането на вноса от Аржентина бе продължено на 24 май за неопределено време, докато в крайна сметка то бе отменено на 22 юни след края на враждебните действия в южната част на Атлантическия океан.

Важна и интересна е преди всичко интерпретацията, която бе дадена от Франция на решението с мнозинство в Съвета на министрите. Френското правителство декларира, че "компромисът от Люксембург" дава сигурност на всяка страна членка, че няма да є бъде наложено решение, срещу което тя би могла да изложи свой жизнен интерес. Не би могло обаче смисъл на тази уговорка да бъде даването на възможност на една страна членка да възпрепятства нормалното функциониране на Общността. С това в своята интерпретация на "компромиса от Люксембург" Франция постави акцента по по-благоприятен за Общността начин.

Срещата на най-високо равнище във Фонтенбло

През 1984 година бе прекъсната спиралата на драматичното експлодиране на разходите в аграрния сектор; сложен бе край ­ наистина внимателно и секторно ограничено ­ и на идеята за неограничените гаранции за пласмента. След предварителни договорености на министрите на селското стопанство по отношение на свръхпроизводството на мляко и зърнени храни, както и за съкращаване на валутните компенсации срещата на високо равнище във Фонтенбло (25. и 26. 6.1984 г.) фиксира споразуменията с правила за изключения за Ирландия и с това преди всичко потвърди ограничаването на гарантираните количества за млякото ­ проблемен сектор номер 1 за селскостопанския пазар. Така най-малкото трябваше да бъде ограничено скъпото свръхпроизводство. Решението за контингентиране следва да се разглежда като стъпка в кризисно изострено положение, а не като решителна структурна реформа. Още при пръв поглед не могат да не се забележат малки външни недостатъци: Установената квота бе по-голяма от произведеното през 1981 година количества мляко, следователно тя означаваше свръхпроизводство, както и преди. Освен това икономиите на европейско равнище се компенсираха с национални компенсационни плащания на фермерите. Въпреки това ЕО си осигури известен отдих в сектора на селскостопанската политика. Най-малко бе забавена драматичната спирала на експлодиращите селскостопански разходи. Освен това Европейският съвет във Фонтенбло се споразумя за едно временно решение на нарастващия от пет години бюджетен конфликт. Дотогава година за година се договаряше намаляването на британските бюджетни натоварвания под формата на ad hoc правила. Противно на това намереното сега решение изхождаше от едно по-дългосрочно уреждане. Англия получаваше обратно суми, останалите си поделяха тежестите. Като компенсация за неравновесието на финансовия трансфер в бъдеще Общността ще връща на Великобритания ежегодно 66% от разликата между внасяната от нея в бюджета на ЕО част от ДДС и сумите, които се вливат в тази страна чрез политиките на Общността. ФРГ трябваше да участва в разходите по британския дял само с две трети от своя нормален дял, докато всички други държави се включваха със своя пълен дял. Тази компенсационна система за пръв път бе приложена през 1985 година. Общо взето, срещата на върха във Фонтенбло бе успех, независимо че в селскостопанската политика и във финансовата система бяха извършени само повърхностни корекции.

Когато договорите за присъединяването на Испания и Португалия бяха подписани на 29.3.1985 г. и бяха осъществени на 1.1.1986 г., въпреки грижите и опасенията цареше празнично настроение.  Чрез разширяването се промени политическата архитектура на ЕО. Чрез присъединяванията от 70-те и началото на 80-те години общата, в значителна степен сравнима тенденция за развитието с перспектива за политическо обединение на Европа отстъпи място на един по-силно икономически акцентиран импулс. Профилът на интеграционния процес се размести. Разширяването на юг премести центърът на тежестта към Средиземноморието. Освен това то наложи по-високи разходи на Общността. Поради това успоредно със споразумението за разширяване бе предприета една корекция на договора за бюджета на ЕО ­ решено бе да се увеличат собствените приходи на ЕО до 1,4% от мерителната основа на ДДС, считано от 1986 г. Очакваше се увеличение на 1,6% от 1988 година. Но още при представянето пред ЕП на работната програма за 1986 г. председателят на Комисията Жак Делор поиска предоставянето на нови финансови ресурси

Извънредната среща на върха в Брюксел ­ едно европейско решение в пакет

След тази крачка в интеграцията бе ясен наборът от най-неотложните теми:

ЕО бе достигнала границата на своята настояща финансова съоръженост. Просрочено бе създаването на финансова концепция, способна да посрещне бъдещето.

Увеличаването на разходите за селскостопанския пазар бе прекомерно. Едно разумно регулиране на финансирането на общия бюджет на ЕО би могло да бъде успешно само ако едновременно се извърши намаляване на квотите за растеж в областта на разходите за селскостопанската политика.

Разликите в развитието между регионите поставяха общо под въпрос способността за действия и бъдещата ефективност на ЕО. Очевидно бе, че най-малкото южните страни-членки биха се включили конструктивно в останалите мерки за реформи само при условие, че бъдат разширени структурните фондове.

На 15.2.1987 г. Комисията на ЕО вече бе формулирала с "пакета Делор" своя отговор на тези принципни въпроси: чувствително увеличаване на собствените средства на ЕО чрез създаване на нови източници за приходи; удвояване на структурните фондове; намаляване на разходите за селскостопанския пазар чрез по-нататъшни отбиви от цените при свръхпроизводство. В този контекст се движеше дискусията между страните членки и техните правителства. В зависимост от интересите особено се подчертаваше един или друг компонент от този пакет.

Европейската политическа дискусия, която се проточи през 1987 година, нагледно отрази различията и хетерогенността на интересите. Към това се прибави фактът, че отделните страни-членки усещаха с каква вътрешнополитическа чувствителност междувременно се разглеждаха европейските теми. Европейската общност преживя едно увеличаване на ролята на правителствата и на двустранните отношения, което без съмнение действено се допълваше от нарасналия ръководен потенциал на Комисията.

Финансирането: Общата рамка на собствените средства бе установена на 1,3% от брутния обществен продукт на Общността. С това бе обозначено ограничаването на обема на разходите до 1992 година. Степенуваната квота на растеж ще се определя ежегодно. За да бъдат в по-голяма степен взети под внимание освен ефективната финансова потребност също и относителното благосъстояние на държавите членки, бе въведен четвърти източник на приходи ­ една вносна ставка върху брутния обществен продукт, която се определя в рамките на бюджетната процедура. Финансовата компенсация за Великобритания бе продължена, но при приспадане на печалбата, която тази страна има от въвеждането на четвъртия източник на приходи.

Селскостопанският пазар: Бе фиксирано, че годишните квоти за увеличаване на селскостопанския фонд могат да възлизат на само 74% от квотата на нарастване на брутния обществен продукт на Общността. В допълнение бяха постановени т.нар. "селскостопански стабилизатори". Това означава, че цените на селскостопанските продукти ще се намаляват, ако през предишната година бъдат преминати определени количествени прагове. Освен това бе взето решение за програма за спиране обработката на определени площи. Тя е съставена така, че е задължителна за държавата-членка, но е факултативна за производителите. Накрая бе предвидено факултативно правило в Общността за предсрочно пенсиониране на фермери, както и за помощи към техните доходи.

Структурните фондове: Задължителните упълномощавания за структурните фондове бяха удвоени до 1993 година спрямо 1987 година. С това те се увеличават до 13 милиарда екю през 1992 година. Бяха определени пет първостепенни цели за влагане на фондовете:

1. Поощряване на развитието и на структурното приспособяване на регионите, изоставащи в развитието си ­ тук се имат пред вид такива региони, чиито брутен вътрешен продукт на човек е под 75% от средното равнище за ЕО.

2. Преустройства в регионите, тежко засегнати от промишлен упадък.

3. Борба с продължителната безработица.

4. Облекчаване на включването на младежите в трудовия живот.

5. Ускоряване на приспособяването на аграрните структури и поощряване развитието на селските райони.

Като цяло решенията от Брюксел свързват средносрочно финансово финансиране със социално поносима реформа на селскостопанския пазар и разширяване на структурните фондове.

Пробивът от Брюксел отново потвърди елементарния практически принцип на европейската интеграция: Методът на образуването на пакети има ключова функция. Всяко мислимо решение за необходимите реформи ­ по финансовата система на ЕО, по структурните фондове, по селскостопанския пазар, по повишаване ефективността на вътрешния пазар ­ трябваше да засегне имуществени интереси. Би било нереалистично способността за решения по тях да се очаква по друг начин освен на основата на внимателно формулирани пакети.

С успеха на срещата на върха в Брюксел се извърши смяна на европейските сцени: скептицизмът и плачливостта бяха изместени от предпазливо оптимистично очакване за бъдещето. В момента на влизане в сила на ЕЕА на 1.7.1987 г. отначало бе налице съмнение в осъществяването на вътрешния пазар. Но успехът на извънредната среща на върха в Брюксел през февруари 1988 година постави в нова светлина шансовете за реализирането на ЕЕА. Докато в продължение на години на преден план бяха въпросите за по-нататъшното институционно развитие, за финансовото осигуряване, за реформата на селскостопанския пазар, всички те сега бяха сменени от една единствена нова тема ­ окончателното установяване на вътрешния пазар. Европа 92 е съкращението за този тласък към нова мотивация и към ново, по-чувствително внимание. Но социалнопсихологическата сила на тази смяна на темите същевременно предизвика загриженост, вътре в ЕО поради застрашаването на социалните придобивки и поради страховете дали е налице способността за справяне с темпото на промяната и с изострянето на конкуренцията; извън Общността поради опасението от конкурентни вреди и от изолиране от тази ставаща тогава най-силна част от световния пазар.

Окончателното установяване на европейския вътрешен пазар

ЕЕА, който измени и разшири Договора за ЕИО, отговаряше на едно правно задължение от първоначалните договори: създаването на общ вътрешен пазар. Налице бяха съществени причини отново да се посочи тази цел и да се свърже с твърда дата ­ 31.12.1992 година:

Позицията на ЕО на световния пазар чувствително отслабваше. Отдавна бяха отминали времената, когато тя регистрираше най-висок растеж в света. Сега стана ясно, че Европа е заплашена да изостане в областта на решаващите стоки на бъдещето.

В областта на изследванията и приложението на изследователските резултати се наблюдаваше неефективно похабяване на ресурси. Скъпи паралелни разработки, многократно едновременно изследване на едни и същи обстоятелства предизвикваха високи разходи.

Едно десетилетие на високи квоти на безработицата с първоначално стръмно растящи проценти на увеличаване принуди към размисъл за повишаване ефективността на европейската икономика.

Постепенно нарастваше осведомеността за огромните разходи, които се причиняваха само от запазването на създаващото спънки сегментиране на пазара.

Тези причини осигуриха социалнополитическата подплата за корекцията в курса. Решението да се създаде пазар без препятствия бе позабавеният отговор. Финализирането на вътрешния пазар като пространство без вътрешни граници бе обвързващо определено.

Отраженията на окончателното установяване на вътрешния пазар

Докладът Чекини ­ изследване на Комисията на ЕО от 1988 година, което противопоставяше "разходите за не-Европа" на предимствата от премахването на вътрешните граници, посочи силно открояващи се данни:

Потенциалната обща полза от окончателното осъществяване на вътрешния пазар се изчисляваше кръгло на 200 милиарда екю, приемаше се за възможен допълнителен растеж на брутния вътрешен продукт (БВП) от 5%, намаляване на цените със средно 6% и допълнителни работни места в общ размер от 1,8 до 5 милиона.

Независимо от правилността на тези прогнози се очертаваха следните тенденции на структурно развитие: Създаването на общ пазар означава в дългосрочен план една обхватна програма за модернизация.

Модернизацията се проявява многостранно ­ като растяща подвижност и гъвкавост, по-интензивна конкуренция, натиск за рационализиране, нарастващ темп на нововъведенията и свързаните с това изисквания за образование и по-нататъшна квалификация, увеличаваща се интернационализация на обществения живот, растящо разделение на труда в рамките на пазара. Всеки процес на модернизация има две страни:

Това, което, от една страна, се проявява като по-ефективно производство,

по-рационално пазарно положение, намаляване на разходите и на цените, 2.икономически растеж, от друга страна, може да означава:

загуба на работни места поради мерките за рационализиране;

затваряне на предприятия, тъй като повече не могат да издържат на конкуренцията на пазара;

регионален упадък, понеже недостатъците на региона в значителна степен са нараснали;

банкрути в специфични браншове, понеже някъде другаде се произвежда по-изгодно;

натиск за снижаване на стандартите на социалната сигурност.

Европейският съюз (ЕС) не може да си позволи едно отграничаване и поради това, че той е включен в икономическите рамкови условия по по-чувствителен начин, отколкото всеки друг икономически регион. ЕС е най-големият търговски партньор в световен мащаб. Заедно със своите членки той предоставя най-големия финансов принос за реализиране на мерки за оказване на помощ за развитие. Поради тези причини Общността има огромен притегателен потенциал, което се изразява в желания за присъединяване, във функцията є на идеал за други регионални обединения, в очакванията на развиващите се страни и в обхватните политически външни отношения на Европейската Общност. Зависимостта на Европейския съюз е също така многопланова:

откритите пазари,

вносът на суровини и енергия

и рамковите условия в политиката за сигурност обвързват ЕС в глобален мащаб.

Програма 2000

Реформата от Амстердам всъщност трябваше да създаде основа за разработването на голямата съвкупност от проблеми, която под наименованието "Програма 2000" ще доминира следващите години на европейската политическа борба:

разширяването на Изток на ЕС, за което Европейската комисия на първо време предложи шест държави (Полша, Чешката република, Унгария, Словения, Естония и Кипър);

бъдещото уреждане на финансирането;

реформата на структурните фондове и на селското стопанство.

Във времеви контекст към гореизложеното би трябвало още да се включи:

въвеждането на общата валута;

борбата за осигуряване на способност за разширяване чрез по-нататъшна институционна реформа;

разширяването на НАТО на Изток с Полша, Чехия и Унгария и въпросът за следващите покани към други държави.

Този списък ясно показва историческото измерение на обрата, но също така и на политическата задача. Но това, което Комисията представи като свой проект за Програма 2000, по-скоро изглеждаше като жонглиране със статуквото. Вместо значителни решения по същество, очевидно рецептата е дирижирано лавиране чрез слалом през пунктове, където има надежда за най-малка съпротива.

Идеали на европейската интеграция

Значението на идеалите за развитието на Европейския съюз (ЕС) с оглед на европейската политика, процес,чийто окончателен облик съзнателно беше държан до днес отворен, почива на четири фактора:

идеали, свързващи в едно цяло очакванията на участващите лица за развитието на интеграцията в една отворена и приспособена към новите условия форма;

идеали, обосноваващи ролята на институциите на Общността в процеса на изграждането є (това важи по-специално за Европейския парламент);

идеали, въздействащи върху европейската общественост посредством това, че дават възможност за идентифициране на съответно постигнатото ниво на развитие на Европейската общност с политическите стойности и очаквания на гражданите.

идеали, в крайна сметка с които се изразява и политическото одобрение за степента на интеграционния процес. Те придават смисъл на европейската политика и по този начин действат стабилизиращо на спорните етапи в процеса на вземане на решения за цяла Европа.

Актуалният дебат по идеалите на интеграционния процес се определя от три аргументационни линии.

Първата линия се изразява в поетапното сбогуване с целевия образ на "Съединените американски щати на Европа" и стига до наложеното от немския Федерален конституционен съд понятие за "свързване между държавите", което дава израз на очакванията за непрестанно сцепление между националния суверенитет и наднационалната интеграция в една политическа система от собствен вид.

Втората линия, по която са се водили дискусиите, се поддържа от демографско установената промяна в настроенията на гражданите на Европа към по-нататъшно развитие на интеграционния процес.

Приемането на Договора за ЕС от обществеността на държавите-членки сигнализира за насищане на интеграционните потребности. Това, което от обичайната федерално-държавна перспектива изглежда като междинен етап, за много граждани вече представлява един относителен максимум.

третата насока на дебатите се прицелва към въпроса за общоевропейската стойност на идеала за интеграция. Разширяването на ЕС на Изток би пренесло принципа и формата на организация на западноевропейската интеграция върху големи части от Европа. Свързаните с това разходи, очакваното пренасочване на политическия баланс и на политическия консенсус, както и предвидимите последици за институционалното устройство биха могли да поставят под въпрос досегашната насока на интеграционния процес.

Политика в областта на конкуренцията

Договорни основи: Чл. 4, 5, 65, 66 от ДЕОВС, чл. 6, 10, 81-89 от ДЕО, чл. 2 от ДЕО в допълнения от Договора от Амстердам текст.

Цели: Гарантиране на икономическа система, която да гарантира неподправена конкуренция между равнопоставени участници на пазара. Това означава конкретно довършване и ефективно прилагане на Правилника за вътрешния пазар, подобряване на конкурентно-правните рамкови условия в Европа, подпомагане на малките и средните предприятия и подобряване на достъпа до световните пазари.

Инструменти: Забрана за образуване на картели, забрана на злоупотребата с монополно положение на пазара, контрол върху сливанията, контрол върху държавните субсидии.

Политиката в областта на конкуренцията служи за създаване и запазване на система, която дава възможност за неподправена конкурентна надпревара в рамките на една икономическа система.

В рамките на либералната икономическа теория политиката в областта на конкуренцията има за цел създаването на пазари с напълно изразена конкуренция и се опитва да предотврати създаването на монополни и доминиращи икономически образования, които чрез диктат върху цените предизвикват щети на потребителите. Само в изключителни случаи монополите са допустими с цел надеждното гарантиране осигуряването на стоки и услуги, които са от огромен обществен интерес.

В рамките на договорните си основи ЕС има на разположение най-разнообразен конкурентнополитически инструментариум, с който се цели гарантирането на вътрешния пазар на действието на забраната за образуване на картели, злоупотребата с монополно положение на пазара, контрола върху сливанията или наблюдението на националните субсидии.

Въз основа на глобализирането на икономическата дейност Европейският съюз се сблъсква още по-ясно, отколкото в миналото, с проблема за свързване гарантирането на конкурентната надпревара в рамките на вътрешния пазар с конкурентно способността на европейските предприятия на световния пазар.

Основи

Ролята на Европейската комисия е да пази конкуренцията в рамките на Европейския съюз и извън него. За двете нива тя разполага обаче със съвсем различни възможности за намеса.

Раздел V от ДЕО в редакцията си от 7.2.1992 г. урежда различните материи и процедури на политиката в областта на конкуренцията. В рамките на тези разпоредби Комисията се намесва по принцип в областта на действие на този договор само тогава, когато държавните субсидии, споразуменията и сливанията на предприятия или други форми на коопериране застрашават конкуренцията.

С променения член 2 от ДЕО в рамките на ревизията на Договора от Маастрихт чрез Договора от Амстердам освен това отделно бе декларирано и постигането на "висока степен на конкурентно способност" като задача на Общността. База за това са структурните проблеми на икономическия растеж и трудовата заетост в Европа в края на 90-те години.

Чл. 81 и 82 от ДЕО забраняват "застрашаващи конкуренцията уговорки" между предприятия, които могат да нанесат вреда на търговията между държавите-членки на Съюза, както и да доведат до "злоупотреба с монополно положение на пазара". При такива случаи Комисията може да вземе мерки чрез оповестяване на спогодбите между предприятията в рамките на процедурата за подаване на оплаквания или по силата на правомощията си да възбуди процедури за проверка и с това да наказва с юридическа сила такова пазарно поведение, което е насочено срещу конкуренцията. Тези два члена са от централно значение за европейската политика в областта на конкуренцията, тъй като се намесват директно в начина на поведение на предприятията. Член 81 и 82 от ДЕО дават обаче възможност и за изключения.

Ако с оглед на глобалната конкуренция е необходимо образуването на европейски олигополи, с които да се противостои на засилена международна конкуренция, Комисията има право в отделни случаи да одобри образуването на такива съюзи. Така Комисията е призвана да създава възможности за развитието на силна европейска промишленост.

Приетите от Комисията през 1996 г. решения съдържат множество примери, които отразяват тези интереси, така например решенията по прилагане на чл. 81, ал. 1 и 3 в случаите на Atlas/Global One и Луфтханза/SAS. Вертикални споразумения между предприятия могат също да бъдат одобрени тогава, когато чрез достъпа до нови пазари се оказва увеличаващо ефикасността въздействие. Тези споразумения не бива обаче да приемат характера на уговорки на цените или разпределяне на области.

В тази връзка Европейската комисия например през 1993 г. позволи както образуването на олигопол при производителите на монитори с течни кристали, така и множество селективни мрежи за разпространение с цел предотвратяване на прекалено голямата зависимост от трети страни, както и за запазване на потребителските интереси.

От 1990 г. Наредбата за контрол над сливанията допълва определенията на чл. 81 и 12 от ДЕО. Наредбата дава възможност за превантивен контрол върху сливанията на предприятия със значение за цялата Общност. Тя дава възможност за намеса по смисъла на политиката за защита на конкуренцията още в началото на икономическите процеси на концентрация чрез одобрение или забрана на сливанията на предприятия.

От голямо значение за политиката на конкуренцията са и държавните помощи и субсидии, които могат да доведат до изкривяване на конкурентното начало.

Чл. 87-89 от ДЕО регламентират процедурата за контрол над субсидиите от страна на комисията, която от края на 80-те години значително е увеличила работата си на базата на засиленото съревнование за отпусканите субсидии. При това Комисията по принцип не отказва одобрение за национални помощни програми, ако те еднозначно имат за цел коригирането на структурни неравновесия в определени отрасли на производство ( Политика в областта на промишлеността).

Така напр. тя даде съгласието си за провеждането на различни програми за преструктуриране на стоманодобивни предприятия, които получават субсидии от държавите-членки на Европейския съюз, за сметка на това обаче поиска значително разграждане на капацитети с цел саниране на сектора ( Европейска общност за въглища и стомана). Това отговаря на принципа за контрол на субсидиите, според който държавните помощи трябва да бъдат структурно ефективни, да имат окончателен характер и да са в полза на целия промишлен отрасъл.

Наред с контрола над конкуренцията Европейската комисия се стреми към активно управление на процесите в областта политиката към конкуренцията.

Така например през 1993 г. тя пое инициативата в множество отрасли, които дотогава бяха запазени за няколко предприятия с монополно положение, с цел въвеждане на принципа на конкурентното начало. За отрасли като транспорт, енергийно стопанство или телекомуникации, които са важни за конкурентно способността на европейските предприятия от гледна точка на разходите,

Европейската комисия води политика на либерализиране, за да могат тези отрасли в интерес на потребителите да участват в конкурентната надпревара.

С това бе даден срок за създаване на предпоставки за универсална услуга. В рамките на поставения срок предприятията, които дотогава са разполагали с изключителни права, имат достатъчно време да се пренастроят към новите дадености. След консултации с различни икономически участници в сектора на телекомуникациите Комисията провери след това през 1996 г. какво е положението и прие директива за цялостното либерализиране на този сектор.

Равносметка

Като структурна политика политиката в областта на конкуренцията трябва днес да държи сметка едновременно за глобализирането на процесите и да допринася за задълбочаването на вътрешния пазар. При това ЕС се изправя пред една дилема, която е резултат от различните свързани с това нива на европейската политика в областта на конкуренцията.

Политиката на Европейската комисия в областта на конкуренцията има за цел най-напред поведението на предприятията в рамките на Съюза.

В рамките на вътрешния пазар Общността разполага с правен режим за ефективно санкциониране на нарушаващо нормите на конкурентната борба пазарно поведение.

В глобален мащаб обаче тези мерки нямат приложение.

Вследствие на това ефективни, стимулиращи конкуренцията мерки могат да засилят принципите на конкурентността в пределите на вътрешния пазар, но от друга страна да отслабят конкурентно способността на европейските предприятия спрямо международната конкуренция. Европейската комисия осъзна тази дилема дотолкова, че ще трябва да положи усилия за гарантиране на ефективна конкурентна борба в Европа и при това да проучи сливанията на предприятия в рамките на световните стратегии на световни, европейски или национални пазари.

Досега обаче няма наредба за конкуренцията, валидна в международен мащаб, което води до национално-държавен протекционизъм.

Между политиката в областта на конкуренцията, от една страна, и промишлената и търговска политика ( външни отношения), от друга страна, съществува противоречиво отношение. Политиката в областта на промишлеността и тази в областта на търговията са ориентирани към оптимални пазарни резултати, политиката в областта на конкуренцията за сметка на това ­ към гарантиране на оптимални пазарни процеси.

В резултат на това и въз основа на различни становища сред държавите-членки на Съюза, възниква един толкова голям проблем, който създава трудности за целенасочено, ориентирано в еднаква степен и към вътрешния, и към световния пазар действие в Европа.

С оглед на международното икономическо развитие Европа има нужда обаче още повече от такава политика в областта на конкуренцията, която да гарантира както конкуренцията на европейския вътрешен пазар, така и конкурентно способността на европейските предприятия на световния пазар. За тази цел са необходими специални мерки на многостранно ниво, за да могат да се формулират в рамките на международните икономически организации, като ОИСР, Г-7, ОВППС и СТО, Световната банка или Международния валутен фонд, правно приложими правила на международна система за конкуренция, която дава възможност за свободна конкурентна борба на участниците на пазара.

Вътрешен пазар

Договорни основи: чл. 2 на ДЕО (Създаване на общ пазар); чл. 3, ал.а на ДЕО (Премахване на митата, количествените ограничения и на мерките с равностоен ефект в стокообмена); чл. 3, ал.с на ДЕО (Отстраняване на пречките за свободното движение на хора, услуги и капитали); чл. 14 - 15 на ДЕО (Изграждане на вътрешния пазар до 1992 година, разпоредби за процедурата и правилата за изключения); чл. 3, ал. d и чл. 95 на ДЕО (Влизане и движение на хора във вътрешния пазар, единна организация на издаването на визи); чл. 18 на ДЕО (Свободен избор на мястото за пребиваване от гражданите на Съюза).

Реализирането на програмата за изграждането на вътрешния пазар в никакъв случай не е една приключена глава на европейската интеграция, дори и след като датата 31.12. 1992 година, ("официалният срок" за това), отдавна е отминала. При осъществяването на четирите свободи за движението на хора, стоки, услуги и капитали в общия вътрешен пазар в много по-голяма степен става дума за един постоянно продължаващ процес.

След създаването на Европейската икономическа общност (ЕИО, Европейска Общност), първоначално бяха постигнати значителни успехи в областта на "негативната интеграция" ­ т.е. на премахването на митата и на количествените ограничения.

Но осъществяването на свободното движение на стоки и хора в рамките на "общия пазар", както и изобщо реализирането на четирите свободи отбелязаха само бавен прогрес. Така технически норми и национални разпоредби в областта на защитата на потребителите, здравето и околната среда, които можеха да бъдат хармонизирани само в много малък обем чрез първоначално изискващия единодушие инструмент за изравняване на законодателството (чл. 94 на ДЕО), често затрудняваха свободното движение на стоките. Различните удостоверения, доказващи способността за упражняване на дадена професия, ограничаваха свободата на движението на хората; различаващите се разпоредби за контрол затрудняваха трансграничното извършване на услуги; ограниченията за движението на капитали изкривяваха решенията за инвестиране и вложения.

Бялата книга на Комисията на ЕО

Пред впечатлението за относително затишие на стремежите за интеграция и като реакция на неизгодното положение в конкуренцията спрямо Япония и САЩ през юни 1985 година Европейската комисия представи своята "Бяла книга за окончателното изгражадане на вътрешния пазар" ­ един детайлен график, снабден с точни времеви рамки, за 272 законодателни мерки, чието одобряване се приема за съществено за изгражаднето на вътрешния пазар.

Бялата книга е съставена от три основни глави:

Премахване на материалните, на техническите и на (непреките) данъчни бариери, при което преобладаващата част от изискваните мерки се отнасяха до техническите бариери. Не се съдържаха обаче предложения за тясно свързаните с намерението за изграждане на вътрешен пазар, но подети едва в Маастрихт и Амстердам теми, като Социалното пространство Европа, Икономическият и валутен съюз, както и хармонизирането на преките данъци.

Разходи и ползи

Едва след представения през 1988 година доклад Чекини се счита за съществена общоикономическата полза от програмата за вътрешния пазар. На основата на премахването на граничните бариери, отварянето на пазара за обществени поръчки, либерализацията на финансовите услуги и на общия положителен "шок от предлагането" докладът общо разчиташе, без да се вземат под внимание съпътстващите икономически мерки, на допълнителен икономически растеж от 4,5%, създаване на 1,8 милиона нови работни места, намаляване на потребителските цени с 6,1%, както и подобряване на външноикономическата позиция с около 1% от брутния национален продукт.

1.Програмата за вътрешния пазар залагаше на многослойни вериги за въздействие: отпадането на граничния контрол води до непосредствено спестяване на средства от фирмите;

2.Големият вътрешен пазар разрешава използването на предимството на мащабното производство;

3.По-силната конкуренция между фирмите в ЕС води до рационализиране, както и до по-нататъшно диференцирано разделение на труда, а с това ­ до нарастване на конкурентно способността по отношение на трети страни.

През 1996 година Комисията представи своя обхватен доклад "Резултати и ефикасност на вътрешния пазар", който се базираше на 38 отделни изследвания и на едно допитване до 13 000 фирми. При това не ставаше дума за заключителна оценка, а за първи междинни резултати, които бяха определени от Комисията като, общо взето, положителни, но които именно поради постоянно високата безработица, оставаха далеч под високите очаквания. Общоикономически програмата за вътрешния пазар създаде 300 000 до 900 000 допълнителни работни места, предизвика от 1987 година до 1993 година допълнително нарастване на дохода от 1,1% до 1,5% и намали нивото на инфлация с 1,1 до 1,5 пункта. Както се и очакваше, чрез отстраняването на пречките пред търговията се получи по-добро разпределение на ресурсите при използване на възможностите за специализация, при което се стигна в по-малка степен до засилена специализация по определени стопански отрасли в определени страни-членки, а много повече ­ до специализация в рамките на стопанските отрасли по определени нива на цените, съответно на качеството.

Ефикасността на програмата за вътрешния пазар се оценява най-положително в сектори, в които съществуват особено много нетарифни пречки в търговията (електронна, хранително-вкусова и химическа промишленост, транспорт).

При всички подобни пресмятания естествено остават проблематични възможностите за еднозначно свеждане на въздействието само до единствения фактор "окончателно изгражадане на вътрешния пазар" както и необходимостта, към глобалните последици да се включат последвалите екологични разходи, социални въздействия и регионални ефекти на разпределение.

Така решаваща роля играят съпътстващите политики, осигуряването на големи средства за структурните и кохезионните фондове и поетапното влизане в сила на директиви за омекотяването на негативните последици. Тогава проектът за вътрешния пазар действително се развива плавно и със сигурна конвергенция, която е от полза за периферно разположените държави-членки.

Стратегиите

За осъществяването на големия общ пазар програмата за вътрешния пазар залага на две допълващи се стратегии.

Едната се състои в отказа от практикуваната до 80-те години "институционна" хармонизация чрез ограничаване на уеднаквяването на правото на ЕС до един минимален обем от основополагащи предписания за осигуряване защитата на здравето, на околната среда и на потребителите ­ области, които отчасти все още попадат в регламентиращите правомощия на държавите-членки.

Другата стратегия означава обръщане към "функционалната" хармонизация чрез многократно потвърдения от Съда на ЕО принцип на взаимното признаване.

От края на преходния период в областта, която не е регламентирана на равнище Общност, съществува напрежение между компетенциите останали в ръцете на държавите-членки и изискванията за свободното движение на стоките. Наистина чл. 28 на ДЕО отдавна забранява "всяко търговско регламентиране от държава-членка, което е способно да затрудни вътрешнообщностната търговия косвено или пряко, действително или потенциално" (присъда Дасонвил на Съда на ЕО от 1974 година), но такава мярка може все пак да бъде допустима на основание защита на здравето; на потребителите; на обществената сигурност, реда и морала или на околната среда. Подобно прилагане на чл. 30 на ДЕО все пак е възможно само ако тази мярка не се прилага дискриминиращо, ако тя е необходима и пропорционална и ако представлява най-малко радикалното средство.

Но, пречки прикрити като защитни предписания често затрудняват стокообмена между държавите от ЕС. Така например при спора за вноса на френския ликьор "Касис от Дижон" Съдът на ЕО счете забраната за внос за прекомерна мярка за постигане на желаната цел ­ защита на потребителите ­ и окачестви като достатъчни за това ясни данни на етикета на бутилките, в случая ­ за съдържанието на алкохол. Тази присъда въведе принципа за взаимното признаване, който има пътеводно значение за осъществяването на вътрешния пазар не само в областта на стоките. Посоченият принцип важи и за стоки от трети страни, доколкото те се намират в свободно обръщение в държава-членка на ЕС.

Там, където принципът на взаимното признаване не може да бъде приложен, решаваща роля играе така нареченият "нов подход" за техническа хармонизация и стандартизация, който се практикува от Комисията от 1985 година. Съгласно него Съветът установява в директиви, примерно за машини, строителни материали или играчки, само основни, относително общо формулирани изисквания за защитата на здравето, околната среда и потребителите; докато техническите подробности се регулират чрез европейски стандарти.

Външни отношения

Договорна основа: чл. 3, 23, 26 - 27, 131, 133, 134, 182 - 188, 300, 301 - 304, 310 от ДЕО; чл. 49 от ДЕС.

Цели: Изграждане и провеждане на обща външнотърговска политика на Съюза по отношение на трети страни, опираща се на обща митническа тарифа. Защита на общите външноикономически интереси в международните търговски отношения и в съответните международни организации (особено в Световната търговска организация). Прогресивна либерализация на международните икономически отношения. Развитие на по-тесни икономически и търговско-политически отношения с определени държави или групи държави. Подпомагане на развитието на Третия свят чрез търговия и икономическо сътрудничество.

На използвания в Европейския съюз език като "външни отношения" се означават попадащите в значителна степен в рамката на компетенциите на Европейската общност отношения с нечленуващи в нея държави и с международни организации в областите икономика и търговия. Въпреки тяхната външнополитическа важност те трябва да се различават по своето естество и от юридическа гледна точка от Общата външна политика и политика за сигурност (ОВППС), чийто предмет са в частност политическите отношения на Европейския съюз с трети държави и международни организации. Външните отношения, чиято главна част са общата търговска политика, политиката на асоцииране и политиката за развитие, се основават на общата митническа тарифа на ЕО, на предадените на органите на ЕО външни компетенции, на договорно определени процедурни правила, на един обхватен корпус от установено от Общността право и на постоянно растяща плетеница от двустранни и многостранни споразумения с трети държави.

Автономна търговска политика

Автономната търговска политика обхваща всички засягащи вноса и износа на стоки мерки, които Общността предприема по отношение на трети страни извън рамките на поети договорни задължения, т.е. "автономно".

Тук попадат общите правила на вноса и износа;

защитните мерки срещу дъмпинг; мерки срещу субсидиран внос и неразрешени търговски практики;

както и количествените ограничения (квоти)

и външнополитически мотивираните търговски забрани (ембарго, търговски санкции).

Автономните мерки са от особено значение за защитата на икономиката на Общността срещу нелоялните търговски практики на вносители и на трети страни. Тук могат да бъдат различени четири вида мерки:

"Антидъмпингови мерки" могат да бъдат налагани от Комисията по молба на засегнатата промишленост на Общността след консултиране на държавите-членки под формата на временни антидъмпингови мита. Те могат да бъдат превърнати в окончателни антидъмпингови мита от Съвета на Европейския съюз с решение с обикновено мнозинство. Предпоставка за това, както и при другите защитни мерки, е констатирането на вече съществуваща или заплашваща да възникне вреда за засегнатите промишлени отрасли.

"Мерките срещу субсидиран внос" за разлика от антидъмпинговите мерки са насочени не срещу нелоялни търговски практики на чужди промишлени отрасли, а срещу субсидиран износ на трети държави за Общността. Процедурата отговаря на тази по антидъмпинговите мерки и може да доведе до въвеждането на временни или окончателни изравнителни мита върху засегнатите продукти. Както мерките срещу субсидиран внос, така и антидъмпинговите мерки са в съответствие с правилата на ГАТТ. Ефективността на двете категории мерки бе повишена през 1995 година чрез въвеждането на по-къси срокове и на подобрени процедурни правила, които предоставят и по-голяма правна сигурност на засегнатите предприятия.

"Защитни мерки" могат да бъдат предприети в случай на констатиране на "сериозна вреда" за даден стопански отрасъл на Общността поради съществено увеличаване на вноса от трета страна и при значително по-ниски цени на внасяния продукт. Те се въвеждат под формата на наблюдение на вноса и количествени ограничения. Поради много ограничителните правила на ГАТТ в тази област досега Общността е използвала много ограничено описаната възможност.

От 1984 година Общността допълнително разполага и с така наречения "нов търговскополитически инструмент", който є дава възможност да реагира в относително кратък срок на нелоялни търговски практики на трети страни спрямо вноса от Общността. Това означава най-напред използване на международната процедура за консултации и уреждане на споровете, но на един следващ етап може да доведе до по-твърди мерки, като например суспендиране на предоставени търговски преференции, повишени мита по вноса от съответните държави и количествени ограничения.

Специална форма на автономната търговска политика представляват външнополитически мотивираните търговски санкции, като например наложеното търговско ембарго срещу Ирак. Съгласно чл. 301 на ДЕО по предложение на Комисията Съветът решава с квалифицирано мнозинство въвеждането на подобни санкции след съответното решение в рамките на ОВППС.

Съществена основа за автономната, но и за договорната търговска политика е уредената в чл.23 и в чл. 26 ­ 27 на ДЕО обща митническа тарифа, благодарение на която Общността разполага с общи външни мита по отношение на трети страни за целия стокообмен. По предложение на Комисията Съветът може по всяко време да взема решения за автономни изменения в общата митническа тарифа.

Оценка

От своето възникване Общността успя да създаде в рамките на външните си отношения обхватен външноикономически инструментариум и гъста мрежа от глобални договорни отношения, които я превърнаха в един от основните актьори в международните отношения. Уругвайският кръг и най-новите преговори в рамките на СТО отново доказаха, че Общността играе поделена със САЩ ключова роля в международните икономически отношения. Тази роля не може да се сравнява с ролята на която и да е друга икономическа сила дори и на Япония. С това Общността разполага със съществен геополитически потенциал, който обаче досега бе използван само недостатъчно поради слабо развитата в сравнение с външноикономическите отношения ОВППС. Докато това бъде така ­ а ограничените реформи в Договора от Амстердам едва ли тук ще променят нещо, външноикономическите отношения ще останат най-важното външно поле за действия на Съюза, от което ще зависи не само една съществена част от неговото международно влияние, но също така и милиони работни места в държавите-членки. На основата на динамиката на системата на световната икономика пред външноикономическите отношения на Общността непрекъснато възникват нови предизвикателства, които изискват постоянно приспособяване на търговскополитическия инструментариум и непрестанно разширяване и интензифициране на договорните отношения с търговските партньори ­ преди всичко в рамките на СТО, Източна Европа и Средиземноморието.

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG