Мачу Пикчу - Изгубеният град на инките Печат

Мачу Пикчу е едно истинско архитектурно чудо, скътано в Андите. От градчето, построено и обитавано преди векове от инките, днес са останали само руини. Те обаче продължават да предизвикват интереса не само на учените, но и на туристите от цял свят. Районът, където се намират каменните останки, крие загадки, на които археолози и учени все още не са успели да намерят отговор. Основните въпроси, които си задават специалистите, са как инките са успели да построят града и защо са го издигнали в почти недостъпната планинска местност.

Мачу Пикчу (от кечуански: "Стария Връх", често наричан "Изгубеният град на инките") е древна местност някога обитавана от Инките. Намира се на 2430м надм. вис. над Свещената долина на инките на река Урубамба, Перу. 70 километра северозападно от град Куско. Забравен в продължение на векове, изолиран от света, Мачу Пикчу бива преоткрит от археологът Хайрам Бингам през 1911.

Мачу Пикчу е най-известния символ на Империята на Инките, построен е около 1450г. и е бил изоставен по-малко от 100 години след това, след като империята се срива в следствие на испанските завоевания. Въпреки, че останките са на около 120 километра от град Куско, столицата на инките, никога не са били открити от испанците, както и много други крепости.

През годините джунглата се разрастнала и забулила напълно местността и много малко знаели, за нейното съществуване. Но през 1911г. историкът и изследовател Хирам Бингам разкрива "изгубения" град случайно и го представя на света. Бингам и други археолози хипотетично предполагат, че крепостта е традиционното родно място на инките или духовния център на "децата на слънцето", докато според последни данни съвременните експерти смятат, че Мачу Пикчу е било по-скоро царско убежище. Съществуват и много други твърдения:

 

В най-долната част на терасите е гробницата, в която по време на разкопки, са били намерени 135 скелета и 109 от тях са били идентифицирани като женски. Това дава основание на учените да смятат, че жителите на Мачу Пикчу са били предимно жени, които инките си избирали и скривали в града, неизвестен за испанските завоеватели.

 

Голяма част от предположенията са направени от откривателя на града Бингъм. Според него Мачу Пикчу е било най-сигурното убежище на инките. Тук победеният инка Манко и неговите хора избягали след обсадата на столицата Куско през 1536 г. след проваленото въстание на инките срещу испанските завоеватели. Стратегическата позиция на Мачу Пикчу обаче е послужила за основа и на друга, доста популярна хипотеза. Според нея "крепостта" служила за стражева охрана и била използвана от инките като символ на доминиращата им позиция в района на Амазонка, близо до Куско. Това обяснява до голяма степен сцените, изобразяващи сблъсъците между войниците на инките и обикновените войници, наричани "чунчос" - обитателите на джунглата. Тези сцени са изобразени върху лакирани дървени чаши, изработени от инките. За някои обаче Мачу Пикчу е бил важен религиозен център. Доказателство за това са олтарите, както и неговата непристъпност. Именно там инките можели да бъдат най-близо до боговете си и дори да се докоснат до тях.

Друга теория приписва строежа му на великия Пачакути. Той строи селището за своя лятна резиденция. След идването на Писаро тук се оттеглят боеспособните части от армията. Тук се прибират и оцелелите от императорския двор, включая и девите на слънцето - нещо средно между весталки и личен харем на държавния глава.

Въпреки всички хипотези, наличието на многобройните храмове и ритуални постройки доказват, че Мачу Пикчу има неуспоримо духовно значение за инките.

Предполага се, че е избрана точно тази местност, заради уникалното си разположение и географски качества. Казват, че силуетът на планинската верига зад Мачу Пикчу изразява лицето на инка, гледащ нагоре към небето, с най-високия си връх, Хуайна Пикчу (което означава "млад връх" на кечуански), който преставлява продупчения нос на инка.

  • ТРИТЕ СЕКТОРА

Предполага се, че най-големите жилищни сгради са изградени в североизточната част на комплекса. Наблюдателната кула заедно с други сгради са били разположени в югозападната част. На югоизток от комплекса са били най-малките и скромни сгради, издигнати покрай тесни улички, близо до многобройните тераси.

Според археолозите, градоустроената територия на Мачу Пикчу е била разделена на три области: Свещената област, Масова или Общодостъпна област и областта на свещениците и благородниците (царската зона).

Разположени в първата зона са основните археологически съкровища: Слънчевият часовник, Храмът на Слънцето и Стаята с Трите прозореца. Те били посветени на Инти, техния слънчев бог - най-вишестоящто божество.


 

Общодостъпната зона, или Жилищна зона, е мястото където живеели хората от най-ниска класа. Тя включвала складови помещения и обикновени къщи за живеене.

В царската област, сектор изграден за благородниците или висшестоящите, имало група от къщи разположени на редици на един от склоновете. Там се намира и резиденцията на Амаута - мъдрите хора, характеризирана с червеникави стени, както и зоната на Нюстас (принцесите) пълна със стаи под формата на трапец. Величественият мавзолей е гравирана скулптура, със сводест интериор и издълбани рисунки. Бил е използван за ритуали и жертвопринушения.

Една от основните функции на Мачу Пикчу била астрономическа обзерватория. Слънчевият часовник бил така нагласен, че освен да показва точноро време, инките може ли да определят и датата, както двата дни в годината, коагто имаме еднкви по продължителност нощ и ден - на 21ви Март и 21ви Септември, сянката на слънцето не пада никъде.

 

Тогава инките вярвали, че са "вързали" слънцето за колът на часовника, преди то да продължи пътя си обратно на север.

 

Легенди на шаманите разказват, че ако допреш главата си на колът на слънчевият часовник ще усетиш духовната сила на космическия свят и ще преоткриеш света през други очи. Те също вярвали, че ако часовникът бъде разрушен, божествата ще умрат или просто ще напуснат това иначе свещено място. Но въпреки набезите на завоевателите, Мачу Пикчу така и не е бил открит през тогавашните времена.

 

От архитектурна гледна точка Мачу Пикчу изумява със своята прецизност, силно изразена индивидуалност и елегантен стил. Използвани са камъни от сив гранит от върховете на планината, всеки от които старателно издялан, така че камъните да паснат един върху друг с такава прецизност, че дори не може да се провре и нож между тях. Някои от камените блокове тежи повече от 50 тона и още остава загадка как са успели инките да ги пренесат до там, въпреки че се разказва как хиляди мъже са изтиквали камъните по склоновете на планината. Всичко остава неизяснено тъй като единствената документация, която оставят е на езика кипус, който до ден днешен не е преведен.