Рисковите семейства в период на социална промяна - конфликти и кризи Печат

Семейството, като форма на съвместно съжителство, съществува още от дълбока древност. То е незаменима среда за човешкия живот, център на задоволяване на човешките потребности избирателно, устойчиво повтарящо се. Изследването на семейството е проблем, който е на вниманието на учените от дълги години насам. Изучават се различните характеристики и процеси, които протичат в него: удовлетвореност на съпрузите от брака, структура на семейните роли, разпределение на властта, отношение родители-деца, задължения и отговорности на родителите и т.н. Неоспорим факт е, че именно семейството е първата възпитателна среда за детето и от хронологична гледна точка и по степен на важност за цялостното му развитие. То е едно микрообщество, от което блика знания и ценности необходими за интеграцията на подрастващите в глобалното социално пространство. Изграждането на подрастващия човек, на неговия духовен облик, неговите ценности и отношения към заобикалящия го свят е първостепенна задача на обществото. Дълг и отговорност на семейството и обществото е да дадат на детето всичко, което му е необходимо за пълноценен живот.

Като всяка друга институция, в процеса на развитие на обществото, семейството също се променя. В съвременните условия, в световен мащаб се наблюдават процесите на изменение на семейно-брачните отношения в посока на снижаване на раждаемостта, ръст на разводите, увеличаване броя на самотните хора, които дават основание на някои учени да характеризират днешното състояние на семейството като  кризисно. Все по-често се появяват затруднения в неговото нормално функциониране, което налага вниманието на социалните работници да е насочено към този обект на социална дейност и към решаване на проблемите му, свързани с безработица, жилищни и здравни потребности, бедност, конфликти, проява на девиантно поведение.

Семейството е незаменима среда на живот на всеки индивид. То е биологично-социална структура, в която се развива човека. Аристотел нарича семейството „основна клетка на обществото, което е общност, възникнала по естествен начин за удовлетворяване на ежедневните нужди.” То заема особено важно място в живота на всеки човек. В него ние се раждаме, растем, възпитаваме, в него научаваме нравствените, моралните норми и ценностни системи. То е група, в която се осъществява първичната социализация и възпитание на децата, а също и в значителна степен се реализират грижите за възрастните и нетрудоспособните членове на обществото. В икономически аспект семейството е основна потребителска единица и е ангажирано с ежедневната организация на бита на отделния индивид.

Най-общо семейството може да се дефинира като относително устойчива малка група, включваща родителите свързани чрез брак и техните несемейни деца. При неговото изследване, социологията акцентира, от една страна, върху вътрешносемейните връзки и отношения, а от друга, върху взаимодействието на семейството с останалите социални институции  в обществото. Семейството е едновременно приятелска група, чието единство преди всичко зависи от нравствено-психични отношения между членовете й и социалната институция, регулирана от външни, формални социални норми. Целите на семейния кодекс са: закрила и укрепване на семейството; всестранна защита на децата и възпитанието им; развитие на взаимопомощ, привързаност и уважение между всички членове на семейството и възпитанието им в чувство на отговорност пред семейството и обществото; защита на правата и интересите на поставените под настойничество и попечителство.

Семейните отношения се уреждат съобразно следните принципи; закрила на брака и семейството от държавата и обществото; равноправие на мъжа и жената; доброволност и трайност на брачния съюз като основа на семейството; всестранна защита на децата; равенство на родените в брака, извън брака и на осиновените деца; зачита не личността, грижа и подкрепа между членовете на семейството.

Основните функции на семейството са: раждане, отглеждане и възпитаване на децата, осигуряване на възможности за развитие на способностите на всички членове на семейството, както и на условия за изпълнения на трудовите и обществените им задължения; създаване в семейството на отношения, основани на уважение, привързаност, дружба, общи условия и взаимна отговорност за неговото развитие; полагане на грижи и подпомагане морално и материално на възрастните, болните и нетрудоспособните членове на семейството. Обществото и държавата осигуряват условия за развитие на семейството, насърчават раждаемостта, защитават и поощряват майчинството и подпомагат родителите в отглеждането и възпитаването на децата. Те полагат грижи за подготовката на младите хора за брачен живот.

В исторически аспект развитието на семейството преминава през различни форми, които имат своя специфика на проявление в отделните страни. Все пак като най-разпространени могат да се посочат следните типове семейства: патриархално семейство, включващо четири поколения; разширено( сложно) семейство, състоящо се от три поколения и нуклеарно семейство, сключващо две поколения- родители и деца, което преобладава в съвременното общество. Общата тенденция, която се наблюдава в повечето държави е в посока намаляване броя на поколенията, които обхваща едно семейство, както и броя на децата в него. Причините за това са различни. До голяма степен процесът е обективно обусловен от модернизацията на обществото и от прехода от аграрен към индустриален и постиндустриален тип. Последният изисква по-голяма мобилност от страна на работещите и големият брой членове на семейството се явява пречка при намиране на работа. Освен това настъпват изменения и в изпълняваните семейни роли. Традиционният модел, при който жената се занимава с домакинството и възпитава децата, а мъжът осигурява икономическата независимост на семейството се променя. Това е положително от гледна точка на равнопоставеността на съпрузите, но е отрицателно, що се касае до увеличаването на разводите, на непълните семейства и намаляването на раждаемостта.

Наблюдават се изменения и в нагласите, свързани с брака, в посока отслабване на социалните ограничения в сферата на семейното поведение и разширяване рамките на индивидуалния избор. В аграрните общества изборът на брачен партньор е бил продиктуван от икономическите интереси и съответствието в социалния статус като често се е осъществявал под въздействието на роднинския кръг. В съвременните условия, обаче в по-голяма част от случаите, основа на брака е не икономическата или статусната, а емоционалната страна на междуличностните отношения. Освен това значителна част от младите хора считат юридическото оформяне на съвместното съжителство за излишно. В ценностната система също настъпват трансформации като индивидуалната реализация се котира по-високо от създаването на семейство и отглеждането на деца. С други думи „ аз-консумативната култура измества ние-инвестиращата култура.

Като най-обща тенденция в съвременната трансформация на семейната институция може да се изведе преходът на обществото, в което е била допустима само една форма на семейство, към общество с множество алтернативни семейни форми. Традиционният семеен модел все повече съжителства с други модели като семейства с деца от предишни бракове, семейства от еднополови личности, безбрачни двойки и т.н. Доколкото в световен мащаб се наблюдава тенденция на увеличение на разводите, една от формите, която поличава разпространение е еднородителското семейство. Причина за неговата поява, освен развода, може да бъде овдовяването или раждането на деца от самотни майки. Тъй като голяма част от разведените родители встъпват в следващ брак, друга често срещана семейна форма е т.нар. повторно семейство. В съвременните условия, в социална норма, особено за средната класа, се превръща сключване на брак след изграждане на успешна кариера, поради което разпространение получават семейните двойки без деца, а също и живеещите на семейни начала- т.е. съжителстващите без брак двойки.

Разбира се някои от посочените форми са съществували и в миналото, но в настоящите условия броят на тези семейства нараства като освен това настъпват изменения и в причините за тяхната поява.

Значението на семейството като социална институция е свързано с функциите, които то изпълнява. Основните от тях са следните:

  • репродуктивна- създаване на нови поколения, чрез които се осъществява биологичното възпроизводство на обществото;
  • възпитателна- изразява се в предаване на опит, изграждане на ценности, знания и умения в новото поколение;
  • икономическа- материално осигуряване на семейството, организация на производството и потреблението в него;
  • рекреативна- взаимопомощ, превенция и поддържане на физическото и емоционално здраве на членовете на семейството;
  • регулативна- реализация на властта и авторитета в семейството, коригиране поведението на членовете на семейството съобразно съответни морални норми.

Ако семейството не е в състояние по една или друга причина да изпълнява някоя от основните си функции това води до дестабилизирането му. Семействата, чието нормално функциониране е затруднено се определят като семейства в социален риск. Към тази група преди всичко спадат непълните семейства; многодетните семейства; семействата на лица с увреждания; семействата на безработните, особено в случаите когато и двамата съпрузи са безработни; пенсионерските семейства; семействата на бежанци. Тук могат да се отнесат също и самотните възрастни хора, бездомните лица, хората с различни здравни проблеми. Потенциален социален риск може да се реализира при неблагоприятни икономически и психологически условия за възпитание на децата. Някои автори обособяват освен общите и специфични рискове- т.е такива, чието проявление е отсрочено във времето- напр. семейства, живеещи при неблагоприятна екологична среда или семейства с безалтернативен жилищен проблем. Съществено рисково въздействие върху семействата оказват и фактори като влошените възрастови пропорции на населението, които допълнително увеличават социалното бреме; здравните рискове, които имат особено тежки последици за социалната сигурност на семейството; психологическите рискове, свързани с безизходицата в конкретна жизнена ситуация и т.н.

Всяко от семействата в социален риск има свои специфични проблеми, които налагат намесата на социалните работници. Така например, социалните затруднения на непълните семейства са свързани с липса на достатъчно доходи, с неадекватна половоролева социализация на децата, с прекомерна натовареност на родителя и поради това липса на внимание към децата и др. При многодетните семейства се срещат трудности с осигуряване на необходимите доходи, на подходящо жилище, отделяне на достатъчно внимание на всяко от децата, което е от значение за формирането им като пълноценни личности. Със сериозни проблеми се сблъскват и семействата на лицата с увреждания. Необходимо е държавата да проявява специално внимание към тяхната социална интеграция, която може да бъде постигната чрез равнопоставеност в образуванието, професионалната реализация и осигуряване на достъпа жилищна среда. Семействата с безработни лица също са в особено затруднено положение, което едва ли се нуждае от коментар. Заслужава внимание обстоятелството, че силно засегнати от безработицата са голяма част от младите хора, което в значителна степен се явява пречка те да създават собствени семейства и да отглеждат деца. Що се отнася до пенсионерските семейства, техните основни проблеми са свързани с ниските доходи, с нуждата от здравни услуги и лекарства, затруднената мобилност и необходимостта от хигиенни, битови, културни, прави и други услуги.

Социалната работа е нов отрасъл на научното знание с ясно изразен теоретико-приложен характер. Тя се обособява в резултат на развитие и интеграция на знанията в социалната и други научни области, а също и на резултатите от професионалната дейност, които в обобщен вид присъстват като елемент в теорията. Социалната работа би могла да се разглежда като специфичен механизъм за решаване на определен кръг социални проблеми в обществото и удовлетворяване потребностите на клиентите със съответната им специфика. В по-широк контекст, тя се явява функция на модерната социална държава с присъщите й регулации( социално и здравно осигуряване, социално подпомагане, социални услуги и други защитни механизми).

Като практическа дейност социалната работа представлява вид социална дейност, извършвана по отношение на лица, групи или общности в риск /деца; възрастни; бедни; лица с увреждания; етнически малцинства; бежанци; лица, лишени от свобода и други/. Тя се реализира от социалните работници, които могат да действат самостоятелно или в екип с лекари, педагози, психолози, социолози, юристи и други специалисти. Професионалната роля на социалните работници е свързана с диагностициране на проблемите и предлагане на мерки за тяхното преодоляване.

Като професия, социалната работа е свързана с комплекс от знания и умения, придобити в резултат на задълбочена обща и специална подготовка, а също и на натрупан опит в практиката. Първите програми за професионална подготовка на социални работници се появяват в края на 19 век в Амстердам, след това в Берлин и Лондон. В този период социалната помощ започва да се разглежда като комбинация от мерки за изменение както на отделния индивид, така и на неговото социално обкръжение.

В обществото социалната работа се явява средство за ограничаване на социалните конфликти и патологии, един от основните инструменти на социалния контрол. Погрешно е да се смята, че социалната работа се изчерпва само с окозване на помощ на хора, попаднали в беда. Главната цел на социалната работа е грижа за благосъстоянието и разкриване възможностите и способностите на личността, семейството, групата за нормално социално функциониране.

Най-общо спецификата на социалната работа със семейството произтича от неговите особености към обект, а именно малка група, състояща се от хора с взаимни задължения и отговорности, подчинена на действието на формални и неформални социални норми. В този смисъл независимо от това кой негов член има проблеми, това се отразява и на останалите. В някои случаи противоречията се натрупват с години и се стига до сериозни конфликти. Това превръща социалната работа със семейството в една от най-трудните сфери на тази професионална дейност.

Важността на семейството като обект на социална работа се определя преди всичко то следните обстоятелства: независимо от трансформациите, семейството си остава основна социална институция в обществото; то играе важна роля за формирането на всеки един от нас като личност; семейството е основната група, оказваща емоционална и финансова подкрепа на индивида; то е средата, в която се съхраняват и предават важни за обществото културни ценности и норми; семейството „произвежда” най-важния ресурс- човешкия капитал.

Основните проблеми с които се сблъсква социалният работник при работата със семейството са безработицата, възпитанието на децата, нарушаването на свободата и равнопоставеността на един от партньорите, конфликтите между родители и деца, алкохолизма, наркоманията, упражняването на насилие. Първата задача на социалния работник при работа със семейството се състои в идентифициране на проблема. Това не винаги е лесно, тъй като в някой случаи семейството го прикрива и не желае да го сподели. Например при прояви на наркомания или насилие клиентите се страхуват, че разгласяването ще влоши техният имидж в очите на околните. Това затруднява социалния работник да търси възможности за разрешаване на проблема.

За да работи с конкретно семейство социалният работник трябва да си изясни процесите на комуникация между неговите членове- моделите на поведение, нормите и правилата на общуване, семейните роли. След това задачата му се състои преди всичко в посредничество между членовете на семейството, насърчаване сами да стигнат до разрешаване на проблема. Социалният работник може да даде компетентни съвети на родителите по отношение на педагогическите им знания и умения, да окаже помощ и подкрепа при изпълнение на семейните роли от отделните членове на семейството и при разрешаване на семейни конфликти. В случаите когато прецени за необходимо, той търси съдействието на други социални институции или специалисти.

Световният опит в социалната работа със семейството е организиран основно като посредничество чрез консултиране, т.е като участие на социалните работници в процеса на договаряне между членовете на семейството. Интересен пример в този аспект дава моделът „Семейно групово конфериране” приложен във Великобритания и Нова Зеландия. Той е предназначен за работа със семейства, имащи проблеми със своите деца. Основава се на идеята, че семейството трябва самостоятелно да взема решение за децата си на базата на своя опит и ресурси. Моделът е подходящ за работа по широк кръг проблеми на семейството- например защита правата на децата, насилие в семейството, проблеми в училище, семейства с увредени и хронично болни деца. Технологията на модела за семейно групово консултиране включва няколко последователни етапа:

- подготовка- идентифициране на потребностите на семейството, избор на социален работник по случая, организационна подготовка, среща на социалния работник се детето в присъствието на съученици, приятели, учители и адвокат;

- информиране- социалният работник споделя със семейството цялата информация свързана със слабостите в семейния начин на живот и в отглеждането на детето и предлага възможности за тяхното отстраняване;

- осъществяване на семейно групово конфериране- семейната група се оставя сама да реши проблемите, като пред нея се поставят три задачи: да състави семеен план; да съгласува участието на всеки член на семейството в неговото изпълнение; да избере отговорник за детето в семейството, на когото да се делегират известни права относно решенията, свързани с детето;

- съгласуване на семейния план- след изготвяне на плана социалният работник и другите специалисти се запознават с неговото съдържание и отново се срещат със семейството, за да уточняват ангажиментите на всеки, проблемите свързан с набавянето на ресурси, начина на наблюдение и контрол върху неговото изпълнение.

Прилагането на модела за семейно групово консултиране във Великобритания показва, че той предявява високи изисквания към подготовката на социалните работници, които работят като координатори, тъй като им се налага да влязат в ролята на експерти, справящи се успешно с различните аспекти на съвременната семейна институция- икономически, юридически, психологически, етнокултурни и т.н.

Приоритет при социалната работа със семейството се отдава на децата. В България, според действащия Закон за закрила на детето понятието „дете в риск” се отнася за следните случай:

- детето няма родители или е останало трайно без тяхната грижа;

- детето е жертва на злоупотреба, насилие, експлоатация или друго нехуманно отношение в семейството или извън него;

- съществува опасност от увреждане не физическото, психическото нравственото, интелектуалното и социалното развитие на детето;

- детето страда от трудно лечими заболявания, има умствени или физически увреждания.

Конкретно в семейната среда мерките за закрила на детето са свързани със следното:

- улесняване на връзките между деца и родители и преодоляване на кризите в отношенията им;

- проучване на индивидуалните възможности на детето и насочването му към подходящо учебно заведение;

- ангажиране на свободното време на детето в различни полезни форми;

- консултиране и информиране на детето в съответствие със степента на неговото развитие;

- осигуряване на съдействие за подбиране на социално-битовите условия на живот на детето;

- насочване при необходимост към центровете за социална рехабилитация и интеграция;

- осигуряване на педагогическа, психологическа и правна на родителите по проблемите, свързани с възпитанието и обучението на децата.

Министерството на труда и социалната политика реализира проект „Реформа за повишаване на благосъстоянието на децата на Република България”, който приключи през юни 2004г. Този проект предвиди създаване на алтернативни форми за грижи за децата и услуги за подкрепа на техните семейства, а именно Центрове за обществена подкрепа и Звена „Майка и бебе”.     Задачите на Центровете за обществена подкрепа са свързани с консултация на семействата в риск; подпомагане на младите родители в отглеждането на децата; набиране, оценяване и обучаване на бъдещите приемни родители; консултации на деца с противообществени прояви и др. Звената „Майка и бебе” предоставят места за временно настаняване на бременни жени в риск да изоставят децата си и подпомагат младите майки чрез консултиране и обучение в родителски умения.

Явявайки се основна градивна клетка на обществото, семействата реагира на всички социални изменения в него. Поради това дезорганизацията в обществото води до аналогични процеси в структурата и функции те на семейството, намиращи израз в ръст на разводите, влошаване на възпитателното въздействие и качеството на изпълняваните семейни роли, прояви на девиантно поведение.

В забързаното ежедневие, членовете на съвременното семейство прекарват все по-малко време заедно, пълноценното общуване между родители и деца, както и между съпрузи в много случаи е затруднено. Това води до отчуждаване и конфликти, до нарастване на чувството за самотност на индивида. В този контекст дестабилизацията на семейните отношения се превръща в един от сложните социални проблеми. Необходимостта от решаването на този проблем обуславя нарастващата роля на провежданата социална политика за подпомагане на семейството като основна клетка на обществото. На преден план излиза потребността от социална работа със семейството, ориентирана към стабилизация на семейните връзки и нормализация на отношенията между съпрузите, между родителите и децата, между членовете на семейството и обкръжаващата го социална среда.

Като елемент от цялостната социална политика, работата със семейството трябва да концентрира своите усилия върху създаването на механизми за укрепване на неговата структура и пълноценно изпълнение на функциите му,особено на репродуктивната и възпитателната. В съвременните условия на променлива и стресова социална среда стабилизацията на семейната институция е важно условие за намаляване на рисковете както за децата, така и за възрастните. Съществуващите неблагоприятни тенденции в българското общество, свързани със силно обедняване на преобладаващата част от семействата; увеличаване на разводите; нарастване броя на семействата без деца; безработицата сред младите хора, явяваща се пречка за създаване на собствено семейство; влошеното здравословно състояние на семейството и други, все повече налагат държавата да отдели по-голямо внимание на тази основна социална група.

Държавните институции следва да стимулират укрепването на семейството, да гарантират неговата социална защита чрез широк кръг от социални инструменти и механизми. Конкретните цели, които трябва да се преследват са свързани с ограничаването на безработицата, стимулирането на семейния бизнес като алтернативна форма на заетост, данъчни облекчения за семействата с деца, усъвършенстване на системата за социално подпомагане, както и на предлаганите здравни услуги.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

  1. Георгиева, Б. Конфликтите в сферата на социалната политика. С., 1996.
  1. Дарендорф, Р. Съвременният социален конфликт. С., 1993.

an>

E �-          да учи учениците на критичен подход към своята учебна дейност

-          да развива тяхното “учебно самосъзнание” и навици за контрол и самоконтрол

Съзнателността предполага активност и затова мнозинството от авторите ги обединяват в един дидактически принцип, но все по-настойчиво се изказва мнението, че активността трябва да се обособи като самостоятелен принцип.

IV.                             Принцип за активност на ученика в обучението

Същност. Под активност се разбира свойството на живите организми да реагират на външни дразнения, за да удовлетворяват жизнените си потребности. Същността на активността на познавателната дейност се състои в отразително-преобразуващото отношвниe на ученика към обекта на познанието – учебния материал. Активността предполага преобразуващо отношение на субекта към обкръжаващите го предмети и явления. Сами по себе си действията на субекта без наличието на това преобразуващо отношение не могат да се приемат за показател на активността. Активността се разглежда също като качество на дейността на ученика, което се проявява в отношението на ученика към съдържанието и процеса на дейността, в стремежа му към ефективно овладяване на знанията и начините на действие за оптимално време.

VI.   Принцип на достъпност

Принципът на достъпност е основан още от Я.А. Коменски под названието принцип за природосъобразност. Според него човек е част от природата и развитието му е подчинено на нейните универсални закони. Коменски смята, че точният ред във всичко в природата може да се пренесе в училище. Грешка на Коменски обаче е, че пренебрегва законите на общественото развитие, влиянието им върху формирането на личността. Други защитници на принципа на природосъобразност като Русо, Песталоци, Дистервег подчертават и значението на човешката природа. Според Дистервег обучението трябва да бъде не само природосъобразно, но и културосъобразно. Русо развива теорията за естественото възпитание и идеализира потребностите и интересите на детето, но подценява ролята на обучението за детското развитие. Днес принципът за достъпност се формулира като самостоятелен дидактически принцип. Само отделни автори го изучават в съчетание с научността, с индивидуалния подход. Същността на принципа на достъпност се изразява в изискването обучението като цяло (неговите цели и задачи, съдържание, методи и форми) да е съобразено с възрастовите особености на учениците, с равнището на тяхната подготовка и развитие. Достъпността на обучението е комплексен проблем, с изследването на който се занимават (специалисти като) хигиенисти, физиолози, психолози, методици и дидактици. Те изследват трудностите в овладяване на знания и умения, които учениците имат; правят анализ на условията на процеса на обучение.

Въпросът за характера, за степента на трудностите, които трябва да преодоляват учениците е особено важен. Достъпността не се свежда до леко, лесно и забавно обучение, което не предизвиква никакви затруднения у учениците, а трудностите трябва да съответстват на техните реални учебни възможности. Много леките, както и много трудните задачи не допринасят за развитието на учениците. Понеже възрастовите особености на учениците и техните познавателни възможности непрекъснато се развиват и усъвършенстват, обучението трябжа да се опира на постигнатото равнище на подготовка и развитие. Фактори и условия за достъпност са:

1)       Държавните документи на съдържанието на образованието – учебни планове, учебни програми, учебници, които определят обема и сложността на учебния материал;

2)       Самият процес на непосредственото изучаване на учебното съдържание от учениците под ръководството на учителя (равнището на подготвеност на учениците).

Дидактическите правила за достъпност , формулирани за първи път от

Я. А. Коменски във “Велика дидактика”, са:

  • От лекото към трудното – това изисква при обучението постепенно да се повишава равнището на трудност – онова, което е по-достъпно за учениците, да служи като основа за усвояване на по-трудното за тях;
  • От известното към неизвестното- изисква обучението да започва с по-елементарни факти или понятия и постепенно да преминава към изучаване на по-сложен учебен материал;
  • От близкото към далечното- изсква постепенно да се разширява кръгозорът на учениците, “близко” за учениците е онова, което те могат да наблюдават непосредствено.

Съвременната психолого-педагогическа наука не разполага с достатъчно точни критерии за определяне достъпността на обучението и това е една от причините за съществуващата информационна и режимна претовареност. С. И. Архангелски приема, че достъпността определя мярата за ефективност на обучението, като отношението между информацията, превръщаща се в знания, към цялото количество учебна информация:

D = Jz/Jn,

Където : D- достъпност, Jz- информация, превръщаща се в знания, Jn- цялото количество информация. Според М. Андреев по-приемлив критерий за достъпност е критерият 90/90, означаващ,че достъпно е онова обучение, при което 90% от учениците усвояват 90% от учебния материал за определено време.

VII.  Принцип за трайно овладяване на знанията, уменията и навиците

Принципът за трайно овладяване на знания, умения и навици може да се отнесе към безспорните дидактически принципи. Коменски изтъква, че “образованието не може да се доведе до основност без повторения и упражнения, колкото може по-чести и правилно наредени”. А Ушински отбелязва, че в училище учениците са “затрупани” с информация, учат много неща, но каква част от тях те научават трайно е въпросът, който трябва да си зададем. Песталоци пише, че не бива нови знания да се получават, докато старите не се запечатат неизгладимо в съзнанието на ученика.

Смисълът на разглеждания принцип се състои в осигуряване на задълбочени и трайни знания, умения и навици, което позволява на учениците да използват усвоеното в по-нататъшната си работа и практика, както и благоприятства за развитието на познавателните способности на учениците, на паметта, мисленето, въображението и другите психически процеси. Обемът и количеството на научната информация непрекъснато се увеличават. Но човек не помни цялата учебна информация през целия си живот, част от знанията, получени в училище се забравят с времето. М. Планк казва, че образованието е онова, което остава, след като всичко изучено се забрави. Трайно усвоените знания служат като основа за придобиване на нови знания.. Основа за трайно овладяване на учебния материал е паметта, при това особено значение има не механичната, логическата памет, усвояването на материала съзнателно, с разбиране. Мисленето играе важна роля за трайното задържане и актуализиране на информацията и чрез него се разкриват съществени връзки и зависимости в учебния материал. Запомнянето и забравянето са процеси, които имат избирателен характер, т.е. зависи доколко информацията е значима за личността, задоволява определени нейни потребности и интереси. Следователно зависи как учителите ще представят учебния материал-изложението трябва да е ясно и достъпно, да активира повече анализатори у учениците, да въздейства емоционално върху тяхната психика. Установено е, че целенасоченото, мотивираното запомняне допринася и за по-добро разбиране на усвояваното. За трайното запомняне на знанията допринася и тяхната системна и ритмична проверка от учителя. Основни методи за затвърдяване на учебния материал са повторението, упражнението и преговорът. Текущото повторение играе голяма роля за свързване на старите знания с новите, а обобщаваното повторение и преговорът допринасят за систематизиране на изученото. Ушински посочва, че повторението трябва да предотвратява забравянето, а не да възобновява забравеното. Правилната организация на повторението винаги вкл и някои нови елементи от материала, като се избягва буквалното, еднотипното повторение. Учителят трябва да формира умения и навици за умствена работа, като съчетава неволевото с волевото запомняне на учебния материал. Учителят трябва да научи учениците да разграничават същественото от подробностите, да преодоляват тяхната склонност към дословно възпроизвеждане на учебното съдържание. Според Баранов принципът за трайност на знанията в обучението трябва да удовлетворява следните условия:1)да се отделя главното в изучавания учебен материал;2)то да се свързва с онова, което ученикът знае по даден въпос;3)знанията да бъдат включени в системата от възгледи и убеждения на ученика;4)да се предоставя на учениците възможност да извършват различни упражнения и практически действия с материала.