Никола Въпцаров - Песен за човека - Човекът на новото време Печат

ВАПЦАРОВ – „ЧОВЕКЪТ НА НОВОТО ВРЕМЕ”

Вапцаровата поезия оста­ва трайно обвързана с човека и неговата същност. В единствената му стихосбирка „Моторни песни” (1940) преобладават твор­бите, посветени изцяло на човешката лич­ност. Между тях се откроява „Песен за чо­века”, една от най-популярните творби на Вапцаров. В нея мотивът за преобразява­щата се човешка личност и за хуманното начало, което я движи напред, се осмисля в пряка връзка с житейските реални, с обсто­ятелствата, които често подлагат на изпита­ния универсалните човешки ценности.

„Песен за човека” е изградена в полемичен стил. Художественото пространство на есента се изпълва с новите стойности на поетичния диалог. В него участват два ли­рически гласа. Това са гласовете на двама­та опоненти - дамата и изразителя на авторовата концепция в творбата. Огласена е и темата на тази полемика: „Човекът на но­вото време”, противопоставени са теза и антитеза, заложени съответно в разказа на дамата и на водещия разказвач. Спорът е насочен определено към нравствените цен­ности на човешкия живот като зададеност, като определеност и като възможност за коренна промяна, за нравствен катарзис, който ще промени и оценката на човека за живота. Поетът не търси еднозначен отго­вор или ясна формула за човешката стой­ност. За него значими са универсалните критерии за смисъла на човешкото съществуване. Водеща поетична теза във Вапца­ровата поезия е вярата в бъдещето на ху­манното начало като извечна, универсал­на вяра на Човека. Върху нея е изградена представата за „човекът на новото време”. Диалогът-спор между вярата и неверие-то в силата на човешката същност е вечни­ят спор между светлината и мрака. Човеш­кото съзнание винаги е било подвластно на съмнения и противоречия. Те пораждат и човеконенавистничеството, което изра­зява позицията на единия лирически гово­рител - дамата. Другият опонент обаче вяр­ва в човека и изключителните му възмож­ности да промени себе си при благотвор­но влияние. Това не е наивно-романтична вяра, макар че се приближава до мотива за евангелските чудеса. Авторът не случайно посочва един особено важен фактор:

Но във затвора попаднал на хора

и станал

човек.

На пръв поглед несъвместимото „зат­вор” и „хора” - „човек” всъщност подчертава нещо присъщо за Вапцаровата пое­тична стратегия -да открива оптимистич­ното дори там, където това изглежда почти невъзможно.

Екзистенцията на човека е съпоставена смислово с хляба („заквасен”, „замесен”) и така тя е въздигната като ценност. Естестве­но се поражда надеждата за просветление и пречистване. Тук нравствено генериращ фактор се оказва песента: ... но своята участот книга по-ясна му станала с някаква песен. Духовният катарзис започва с преосмис­лянето на извършеното деяние и причини­те, довели до него. Социалният им харак­тер е означен отново с митологемата „хляб”:

Не стига ти хлеба,

залитнеш

от мъка

и стъпиш погрешно на гнило.

Обвързването на престъплението с дей­ствителността не е опит за оправдание, а изясняване на взаимната обусловеност между човешката същност и житейските обстоятелства, житейската среда. Оттук и осъзнаването на възможността това да се промени изцяло, да се създаде една нова визия за света:

Ех, лошо,

ех, лошо,

светът е устроен! А може, по-иначе може...

Преосмислят се материалните и духов­ните стойности на човешкия живот. Погле­дът на лирическия герой е обърнат вече към духовното пространство, чийто поетичен израз е песента. Тя е ключово понятие във Вапцаровата поезия, което насочва към из­висяването на човешката същност, устремяването й към светлината и духовната освободеност. Чрез песента прероденият ве­че отцеубиец започва да възприема света в един нов образ, непознат допреди:

Пред него живота

изплаввал чудесен -и после

заспивал

усмихнат...

Пътят към нравствения катарзис у „зло­дея злосторен” е пътят от злото към добро­то, от мрака на душата, от слепотата й към просветлението. Преминавайки през без­дните на греха и нравственото падение, ко­ето е сродило човека с животинското, към желанието да пречисти душата си, лирическият герои осмисля сво­ята съдба по нов начин. Песента му влива сила и го облагородява. С нея той създава своя нов вътрешен свят. Може би затова я запява „бавно и тихо” като нещо съкрове­но.

Преображението на човека е всъщност пътят от демоничната до хуманната му същност или до възстановяване на нару­шената хармония в нея. Този път е труден и сложен, защото човешкото същество често проявява слабост и не устоява на ин­стинктите си, като става подвластно на тъм­ната си страна. Винаги обаче има път към разкаянието и опрощението. Оттук започ­ва съграждането на човека на новото вре­ме. Възможността отново да бъде истин­ски човек обаче е само в очертанията на духовното пространство. Реалността изис­ква престъпилият законите да понесе нака­занието си. Това е заслуженото възмездие за делата на човека. Новото в облика на героя се съдържа в поведението му по вре­ме на трагичната ситуация. Смъртта е ос­мислена като неизбежна, но без страх от нея:

Но лека-полека

човека се сетил -

страхът е без полза,

ще мре.

И някак в душата му станало светло.

Умъдреният поглед към края на човеш­кото съществуване силно въздейства и удивлява онези, които все още не са дос­тигнали до прозренията на Вапцаровия ге­рой - човека на новото време, който е из­минал пътя от мрака и слепотата на душата си до светлината на звездите. Позицията „мрак-светлина” изгражда нова визия за оценка на човешката съдба:

Човекът погледнал зората,

в която

се къпела с блясък звезда,

и мислел за своята тежка,

човешка,

жестока, безока,

съдба.

Изнасянето на думите поотделно като ри­мувани динамично стихове, дава възмож­ност да се акцентира на смисловата им оп­ределеност. Съпоставянето на съдба и звез­да е явно търсено от поета, за да разкрие духовното израстване на своя герой, сякаш възкръснал в драматичните минути преди смъртта за нов живот:

Тя - моята - свърши...

Ще висна обесен.

Но белким се свършва

със мен?

Животът ще дойде по-хубав от песен,

по-хубав от пролетен ден... ”

Човекът се възвисява чрез своята вяра и мечта за нов, по-добър живот и по-спра­ведлив свят. Хуманният порив към това жа­дувано бъдеще носи нравственото посла­ние на самия Вапцаров, за който вярата е истинският извор за живот на човешкия дух. Тази вяра придава усещане за монументалност на картината с изправения към звез­дите човек. Осъден, заставен да изплати греха и престъплението си, той не изпитва отчаяние и смъртен страх. Вътрешната му освободеност му дава самочувствие да надмогне трагичните обстоятелства. Чове­кът е убеден, че животът ще стане „по-ху­бав от песен”, че злото ще бъде победено с участието на хората, които като него вяр­ват в смисъла на битката за един по-добър свят. Той мисли не единствено за себе си, за собствената си участ, а в един общочо­вешки аспект осмисля земния път на човека. Смъртта засяга само физическото тяло, но Духът остава жив и част от Вселената, която е безкрайна. Именно това убежде­ние влива кураж у героя на Вапцаров и по­ражда необичайното в поведението му преди трагичния край:

В очите му пламък цъфтял.

Усмихнал се топло, широко и

светло,

отдръпнал се, после запял.

Вместо ужас от смъртта, тук се появяват усмивката и песента. Духовната сила, из­лъчваща се от този нов като личност човек, респектира дори палачите. Даже и „затво­рът треперел позорно / и мрака ударил на бяг”. Връзката с възвишеното е изразена чрез одобрителното съпричастие на звез­дите: „Браво, човек!” Поетичната идея на Вапцаров тук е очертана като утвърждава­не на вярата в нравствената сила на Чове­ка, преодолял злото чрез борба вътре в се­бе си. Това всъщност вече е образът на чо­века „на новото време”.

Песента на човека е израз на осъзнатата сила, заложена в хуманното начало на АЗ-а, способен да промени себе си и света към по-добро, да създаде мечтаното бъдеще, движен от възвишените си мечти. Песента въплъщава надеждата за справедливост и щастие. Чрез нея се побеждава смъртта, тленното в човешкия живот и се отключват звездните простори, към които е устремен той, „Човекът на новото време”. Дори след смъртта песента продължава да напира, безсмъртна като Духа на човека, жизнеутвърждаваща и извисяваща. Това поражда възторг от човешката личност у самия по­ет:

Той пеел човека. -Това е прекрасно, нали?

Чрез прякото обръщение към него, чита­телят е приобщен към човешката драма от позицията на лирическия говорител срещу опонента му - истеричната дама, неспо­собна да осмисли процеса на преображе­ние у човека като реално възможна, защо­то се ръководи от негативното си отноше­ние към него.

Вапцаровата творба възпява величието на човека — този, който тръгва от бездните на падението, от мрака на хаоса в душата си, а достига до великата хармония между човек и Вселена, изразена чрез силата на песента, пречистваща и прераждаща чо­вешкия Дух, утвърждаваща основанието за вяра в хуманната природа на човека.

„Песен за човека” е апотеоз на духовно­то себепознание на човека в драматичния му земен житейски път, изпълнен с явни изпитания за универсалните човешки цен­ности и стремежи.