Идеи за родината и родното в лириката на Иван Вазов Печат

Идеи за родината и родното в лириката на Иван Вазов

Вместването на Вазовото творчество в националната литература е многоаспектно и сложно не толкова поради обема и тематичното разнообразие, колкото поради факта, че на Вазов бе съдено да осъществи генерални трансформационни процеси, които го превръщат от възрожденски поет в основоположник на следосвобожденската ни литература.Но ако трябва да обобщим битуването на Вазовото творчество в националното ни съзнание, безспорно ще се спрем на една единствена, но извънредно съществена характеристика - България е голямата мярка за Вазов, с нея той оценява и хора, и събития, и света.

Следосвобожденската литература на Вазов продължава да хроникира националния ни живот, като дава на всяко събитие или ситуация гражданска и патриотична оценка.Лириката на поета продължава да свързва своя род със своя език, като блестящият пример за ренесансовия тип светоусещане е стихотворението "Българският език"."Свещеният", "прекрасен", "страдален" се идентифицира с народностната съдба, пространството на творбата изгражда един национален микрокосмос, който тъкмо според продължаващият възрожденски модел влиза в конфликт с "другия свят", т.е с тия, които нямат българско съзнание. Продължаващ възрожденският модел за света в годините след освобождението обаче твърде скоро бива атакуван от реалната действителност.Започва драматично изпитание на този модел и поезията на Вазов, която импулсивно хроникира националния живот, не може да не бъде засегната от подобна трансформация.Саморефлексията е жестоко разпъната между това, което е трябвало да бъде и това, което е.Критиката на социалната действителност е съпроводена с разтърсваща тъга по поруганата възрожденска утопийност.

В "Елате ни вижте", например, безглаголната описателна картина на селската неволя безспорно следва възрожденската осведомителна тенденция, според която литературната творба действа на читателя като "глас" в обществения живот.По силата на същата традиция пороците на обществото и винавниците за това са пряко назовани, а моралистичната позиция на субекта се стреми да поправи обществото, като воюва за съхраняване или възкресяване на добродетелите от близкото минало:

"Тогаз за народа се бихте смилили

и срам, угризение бихте сетили.

И вашето сърце с болка заби ще.

О, доста сте на думи нази любили -

елате ни вижте!"

Безспорно мярка за нещата продължава да бъде възрожденският идеал, който обаче е атакуван от самата родна българска действителност.Или казано иначе възрожденското противопоставяне между родно и чуждо, тук се преусмисля в противопоставяне между възрожденския поглед за родното и следосвобожденското българско време.Различните аспекти на родното са в непримиримо напрежение, което по същество от една страна е съхраняване на възрожденския идеал, но от друга е и оттласкване от него.Преудоляването на възрожденския идеал от Вазов по отношение на социалната тематика може да се илюстрира и със стихотворението "Не се гаси туй, що не гасне", в което социалната тема е напълно универсализарана.Въпреки че демократичният морал, определящ и ясната социална позиция на лирическия субект, е съобразен с възрожденския тип мироглед, творбата изтегля националното духовно пространство до общочовешките нравствени реали. Разширяване аспектите на българското до универсални човешки ценности на базата на социална тематика, наблюдаваме и в "Към свободата", "Във Ватикан".Стихотворения, които представят пробив в патриархалната линия на поезията ни.Произведения като тези декларират демократичния български дух проектиран в по-могъщо културно пространство.Изобщо всички тематични насоки във Вазовата лирика разкриват това двойнствено, но не и противопоставено художествено обобщение на национолната патриотична гордост и същевременно изтеглянето и към един по-общ универсале план според, който обаче ценностите на света бледнеят пред националната патетика, от тук и повишената отговорност към историческите факти във Вазовото творчество.Творбата трябва да заяви в самия си текст, че държи на тях, и че правото и да ги възсъздаде отново не намалява задължението и да отчете какво са те, т.е достоверността и въображението присъстват едновременно, което ще рече, че българите във Вазовите творби имат от една страна реален характер, а от друга комплексно се обобщават по посока на стойностните градивни етнични качества.Тъкмо в този смисъл трябва да се схваща и стихосбирката "Сливница", която е пряк патриотичен отклик на Сръбско-българската война.Повечето от стихотворениятав тази стихосбирка имат чисто патриотичен и възторжен характер от българските военни подвизи.Най-популярен пример за подобно изображение е стихотворението "Само ти, солдатино чудесни", в което основната идея е абсолютно недвусмислена, тя не може да бъде тълкувана извън конкретното време и събитие.Стихотворението директно налага чувството на патриотичен преклон, на възторг от подвизите и себеотрицанието на българските войни.Подобен тип Вазови стихотворения са тясно обвързани с реалните житейски факти, и ги възвеличават единствено откъм патриотично внушение.Не толкова просто стоят нещата обаче при едно друго стихотворение  на Вазов "Новото гробище над Сливница".Продължаващият възрожденски модел и тук действа най-вече чрезсакрализиране на родината, в името на която "те за теб достойни, майко, бяха!/И твойто име само кат мълвяха,/умираха без страх."Преодоляването на патриотичната линия в тази творба става не толкова чрез изявения паралелизъм между национално и универсално, колкото в задълбочаване на национолно изявената проблематика, по посока на екзистенциалното осмисляне на битието.Проблеми като род, порвиг, забрава, вечност се обвързват с национални и исторически конкретни факти и съответно психологически и философски задълбочават националната характерност на творбата, "но кой ви знай, че спите в тез полета....и майките свети."                                                            Бидейки обвързана с национално достоверна и естествена хронология на народностния живот, лириката на Вазов в националните върховни моменти реагира според националното "ние", разбирано и като демократично народностна позиция.Здравото трезво, опиращо се на изконни български черти чувство, у Вазов е било винаги морално осмислящо начало във всички негови творби.Ужасен от войните и националните катастрофи, Вазов издава стихосбирката "Не ще загине", която особено показателно завършва със стихотворението "Да работим", където националното се съсредоточва именно в истинските добродетели на народа ни, като начин за спасение.

Цялото Вазово творчество изисква припомнянето на всеизвестната формула, че Вазов е разказвач очевидец и тълкувател на видяното, от където идва и многообразието на неговите теми.Всичко, което характеризара гражданския живот, морала, политическите нарави, хорските отношения е обект на художествено пресътворяване от страна на поета.Подобна авторова позиция води до подробен отглас на всеки обективен момент, като поетическите изводи на Вазов са на равнището на факта и оценката въз основа на човешката и гражданска проява.

Тематичното многообразие на Вазовата лирика се обогатява и от присъствието на пейзажната тема, доминираща в стихосбирки като: "Поля и гори", "Скитнишки песни", "Юлска китка", цикъла "В лоното на Рила".Поетът одухотворява природата чрез субективната си емоция и я превръща в израз на едно ново национално самасъзнание, в ново самочувствие на българина, като гражданин на свободна страна.Това особено важи за онзи тип пейзажни стихотворения, в които хубостите на българската природа и патриотична гордост са основната патриотична окраса и от там основната идея продължава патриотичната линия в българската поезия.

Стихотворението "Отечество любезно, как хубаво си ти!" борави с националното пространство именно в неговите зрими геогравски очертани граници, а природата се рисува чрез физическите и възприемаеми черти, превърнати в обект на субуктивно патриотично преклонение.У Вазов пейзажната лирика бележи един чувствителен рефлекс към отвеждане на националния дух към кръгозорите на света.В стихотворението "При Рилския манастир" географски фиксираното родно пространство се стапя в пантеизтичното сливане на човека с природата, което със своята сила и красота е художествено осмислено като катарзис за човека.Тук природата излиза от национолната си еднозначност и се превръща в духовен абсолют, който винаги ще подтиква човека към размисъл.Природата става символ на мощта и вечността на родината.