Елисавета Багряна и нейните произведения Печат

Елисавета Багряна

(1893 – 1991г.) 

  1. Амазонката:

Елисавета Любомирова Белчева е родена на 29 Април 1893г. в град София. Завършва гимназия в София, а след това учителства в село Афтане (днешно Недялско). През 1911г. започва да учи славянска филология в Софийския университет. През тези пет години се запознава с Димчо Дебелянов, Йордан Йовков, Христо Ясенов, Георги Райчев и други. Преподаватели са й личности като доктор Кръстю Кръстев, професор Иван Шишманов и професор Боян Пенев. През 1915г. Багряна отпечатва първото си стихотворение. През същата година сключва брак с Иван Шапкарев, син на известния фолклорист Кузман Шапкарев. Обстановката в новия дом е твърде потискаща и патриархална. Тя търси утеха в писането на стихове и сътрудничи на списанията „Златорог”, „Съвременник” и на вестник „За жената”. През 1919г. ражда сина си Любомир.

През 1920г. семейството окончателно се премества в София. Поетесата извършва първото си голямо пътуване, посещавайки Брелин и Мюнхен през 1924г. В края на същата година официално се разделя с Шапкарев и започва връзка с голямата любов на живота си професор Боян Пенев. Двамата посещават Франция и прекарват по един месец в Париж и в областта Бретан на брега на Антлантическия океан. Боян Пенев е големият й учител в поезията. За съжаление той умира през 1927г. и тя изпълнява неговото последно желание, издавайки първата си стихосбирка „Вечната и святата”, която се превръща в нейна емблема.

До края на живота си Багряна издава още седем стихосбирки, последната от които е през 1983г. Сред тях значителни творчески постижения са „Звезда на моряка” (1931г.) и „Сърце човешко” (1936г.).

Багряна е удостоена със златен медал за поезия в Рим през 1969г. и предложена за Нобелова награда за литература през 1989г.

Поетесата умира на 98-годишна възраст на 23 Декември 1991г. в София.

  1. Поезията на Багряна в контекста на българската литература през 20те години на XX век:

Това е време на войни и въстания, което разрушава хармонията на света и разединява хората. Голяма част от творбите, писани тогава, са белязани от песимизма и депресията. Стиховете на Багряна, събрани във „Вечната и святата”, възвръщат вкуса към живота и неговото равновесие. Тръгнала от антисимволизма, тя се опитва да избяга от масовите борби и да върне на човека универсалните ценности – любов, щастие и свобода (на личността). Стиховете й са витални и определено сетивни. Тя изразява стремежа на съвременната жена към материалното и земното. Често утвърждава народните обичаи и традиции, като ги осъвременява с езически и христянски обичаи. Така поезията й се превръща в синтез между ценностите на патриархалния свят и копнежа по свобода и ярка индивидуалност.

Жената в лириката на Багряна съхранява родовата памет, но непрекъснато се стреми да избяга от нея. Това е волната, властна и силна жена, която не може да се осъществи в рамките на дома и семейството. Стихосложението на Багряна също е синтез между традиция и модерност. Често се използва белият стих. Поетесата си служи с фолклоризми, но и с новата урбанистична лексика.

  1. Копнежът по свобода и волност в поезията на Багряна:

Особено ярко той личи в ранната й поезия и най – вече в стихосбирката „Вечната и святата”. Тогава поетесата живее в семейство Шапкареви и се чувства потисната. В стихотворението „Вик” домът е лишен от хармония и уют, а геоинята жадува да раздаде своите духовни богатства като алтернатива на сковаващото пространство на дома. В „Зов” знаците на отнетата свобода са показани директно: заключени врати, прозорец с решетка и ръждясали ключалки. Основната опозиция е вътре – вън, която всъщност означава робство – свобода. Във „Видение” магията на пролетта е олицетворение на младостта. Пространството на дома се свива, а домакинята е преодоляла присъствието на другия чрез мечтата. В края на творбата чудото на поникващитер криле е най – ярък символ на свободата:

  • „Стихий”:

Семантиката на заглавието ни отвежда асоциативно към значенията за енергия, неудържимост и свободолюбие. Първите три строфи много детайлно описват неподвластните на човека стихий. Тъй като са реторични въпроси, те маркират и присъствието на другия. Така се получава своеобразен разговор за житейската философия на героинята. Четвъртата строфа присъединява към стихийте и лирическата героиня. Азът тук се асоциира с няколко епитета и метафори, които фактически отричат позицията на събеседника. За подобно разбиране на творбата спомага и строфичната структура – във всяка строфа последният стих е къс, непълен и това винаги носи усещането за незавършеност и свобода. За динамиката на стихотворението спомага и глаголната температура, която е изключително висока в първите строфи и постепенно се понижава, за да премести ударението от действието върху мисловното начало;

  • „Кукувица”:

Това е поредната реплика на модерната жена в диалога й с традицията. Творбата е посветена на Петко Тодоров, чиято идилия „Една” въвежда в българската литература образа на самовлюбената жена, която се превръща в кукувица. Стихотворението е реторично обърнато към мъжа, опитвайки се да задържи жената в рамките на бита и традицията. Героинята обаче е „различната” жена. Тя отказва не само семейното съществуване, но дори дълга и радостта от майчинството. Подчертан е нейният „вълшебен” произход: „мен ме е родила веда”. Това генетично я обрича на скиталчество. Иззбирайки самотата на пътя пред радостите на домашното огнище, героинята дава израз на ненаситения си глад по живота и вечната си неудовлетвореност – внушена е идеята, че непрекъснато копнеещият е обречен на все нови и нови желания. Това го издига над тълпата и го прави самотен. Затова в края на творбата се появява ключовият образ на кукувицата, който в българския език е синоним на самотност („Сам като кукувица.”);

  1. Грешната, святата и вечната жена:

Цикълът „Вечната и святата” от еноименната стихосбирка изгражда образа на жената в цялата му многоликост: моминство, влюбване, венчило, майчинство, старост и смърт. Жената е свята и грешна, но е вечна, защото дарява живот:

  • „Потомка”:

Стихотворението е посветено на Маня Милетич, дъщеря на професор Любомир Милетич и състудентка на Багряна. Самото заглавие подсказва, че това е творба за себенамирането, за откриването на собствения произход. Основният проблем тук е потомството като наследяване на някакви устойчиви родови следи.

В първата строфа три пъти са отречени всички материални изрази на родовата обвързаност. Книгите и портретите не означават нищо, защото всичко материално подлежи на промяна (подмяна). Думата памет е ключова за тази творба и затова пътят от „няма” до „но” е извървян бързо. Още в началото на втората строфа чрез антитеза („Но...”) е показана огромната сила на родовата памет. Тя се наследява и пази в кръвта чрез гените. Онова, което родовата памет е съхранила, е непокоството. Бягството на прабабата е нарушение на родовите закони, но е в унисон с повелите на сърцето. Точно непокорството,  бунтът и свободолюбието е наследила „потомката”. За да посигне своето щастие, героинята трябва да премине през изпитанията и да опази чувствата. Тя е готова да извърши грях, за да получи свободата да бъде себе си. Тя разбира, че свободата преминава през жертвеността. За да се внуши свободолюбието на потомката в шеста строфа е използвана вокализа на дифтонга „я”, който носи усещането за широта. В центъра на композицията стои анафората „може би”, защото героинята търси себе си.

Последната строфа обобщава всички мотиви. Героинята описва себе си като „грешна” и „коварна”, но у нея няма страх, а само воля да продължи. Тук става ясен и събеседникът – разпознаването на земята като майка е много древен акт. Така се оформя и веригата на родовата памет: земя – прабаба – потомка.

Стихотворението използва формата на изповедта, която носи съкровеност. Използвана е аз – форма и много плътно припокриване на позициите на лирическата героиня и на авторката;

  • „Вечната”:

Стихотворението открива стихосбирката „Вечната и святата” и поставя проблемите за смъртта и безсмъртието. Двете строфи разглеждат женската същност като тук основната опозиция е: „сега” – „ще минат дни, години и столетия”.

Първата част гради образа на мъртвата жена чрез поредица от епитети, означаващи статичност: „неподвижна”, „безгласна”, „безплътна”. Двете анафори („все едно” и „не ще”) засилват чувството за неумолимост на смъртта. Втората част апострофира първата чрез писъка за новороденото (гласа на живота). Раждането е причинило смърт, но е дарило живот. Именно в контекста на този безконечен ритъм жената е обречена на безсмъртие и това поражда заглавието на творбата;