"Пристанала" На Ботев Печат

"Пристанала" На Ботев

Стихотворението „Пристанала" е доста податливо за наблюдения в тази насока. Развяващият се „кървав байряк" е нов повод за буйни сълзи и клетви. Трагизъм излъчва тръшкащото се и мятащо се майчино тяло, поразено от емоционалния стрес - „Ей изскочи стара майка/ на висок и хубав чардак: ахна, търти се, заплака,/ като видя кървав байряк..." Хайдушкият байрак е властното нахлуване на Външното в дома, то е символът на трудните изпитания за чедото - тях отново осезава майката в своите оплаквания и ахкания. Срещата-прегръдка на Стояна и Дойчин незабавно активизира мотива за вината и предизвиква бързите санкции:

А нейната клета мама,

като гледа таз измама,

сълзи лее и проклина,

то щерка си, то Дойчина.

Клетвата е насочена към съдбовната прегръдка на дома и гората, към жестоката пробойна, зейнала в конвенциите на определен морал и бит. Най-впечатляващото е, че тук идващото отвън, горското, направо се оценява като измамно - „Че той батя ти измами} та хайдутин върл направи,/ а теб, дъще, клета, мами,! баща, майка та остави!" В позицията и оценката на майката вече изцяло е закодирана санкциониращата мощ на патриархалната норма - всичко, което не е надеждно прибрано под нейното крило и не е вярно на „високия хубав чардак", е хаос, лъжа, заблуда, предателство.

Така образът на майката се утвърждава и като съкровена зона на патриархалното - със суровостта на неговия социален и морален кодекс, със силата на наказателните си процедури. Майката и чедото могат да бъдат два не само привличащи се, но и неразбиращи се свята. Те могат „ахкащо" да недоумяват един от друг.

Ако се обърнем към реалния биографичен контекст на Ботевата личност, ще видим, че в отношенията на поета с майка му има доста сходни с поезията му проекции. В писмо до Найден Геров от 19 юли 1871 г. отчаяната от бедността си Иванка Ботьо Петкова се оплаква на сродника си: „Знай, Господине Найдене, нашата жалост и милост коя е. За сина ми Христа, който живей в Ибраила.Временно жилая за него да си доде, защото Вие познавате нашата немощ и бедност, как не съм доволна да прехранювам и обличам тия бедни сираци и нямам си нийде никого, който да ми помогне. И нашата надежда се отнася перво на бога и второ на него, а той сега 2 години доволно ме лъже, че ще си доде. И до сега чаках, (но) не си доде; що е това не познавам."

И в други писма Ботевата майка ще се жалва, че няма „никаква леснина от сина си Христа", и ще търси всякакви аргументи и пътища да го види в родния дом.

Потресаващи с мъката и с чистосърдечното си изумление са тези редове на калоферската жена, но тук ще се откажем да ги използваме психологически и психобиографически. По-интересни са сходните реакции и оценки в стихотворението и писмото, риска за чието съпоставяне съзнателно поемаме. И в двата случая напускането, изоставянето на дома се оценява негативно. То е някакъв особен тип мамене, лъжене на ония, които са останали в него. Напускащите дома като че стават непрозрачни, неразгадаеми - оттам идва и това ахващо учудване, тази невъзможност да се разберат мотивите на другия. В чуденето на Ивана учител Ботева (така тя подписва някои от писмата си) е събран целият разрив на два типа социално поведение. От гледна точка на патриархалната домовитост хайдушкото „реене" в „Пристанала" естествено ще бъде оценено като негативен акт. Според тази мярка човек става оня, който най-добре пасне в отшлифованата социална матрица, отказалият се от нея е блуден син, нехранимайка, не-човек, той е син на хаоса.

Стихотворението „Пристанала" бележи смисловото раздалечаване между майката и непокорните чеда. Клетвата е парадоксално-трагичният мост, който се протяга, за да „свърже" една културно-историческа и емоционална невъзможност. Старият закон и новите пориви обаче са упътени в посоки, които трудно обещават среща. Напротив, те „обещават" схватка, яростно отстояване и утвърждаване на „своето".

И още един сред интересните детайли в писмата на Ботевата майка си заслужава да бъде разгледан. В цитираното писмо тя продължава: „Забележете и за сина ми Кирила, който е застигнал във възраст. Да го държа при мене не е възможно и да го изпроводя на друга страна не е наша работа. Затова плача и жаля за сина си Христа да си доде той да помогне на брата си и да го настани в друго училище, и да види бедният си жалостен брат Петър, който е в голямо окаянство, че седи се на едно място, чака и прогледна за брата си Христа."

Ето го тук мотива за братята от гледна точка на майчинската тревога. Домът е и грижата на по-големия към по-малките, той е братската помощ и подкрепа, съкровеното съпричастие към тегобите на своя свят. Писмата на Иванка Ботева оплакват не само бедността, те тъгуват за един странно отдалечил се от любимия син поведенчески модел. Неслучайно в „На прощаване" образите на учещите се на юначество братя могат да бъдат „прочетени" като един диалог с образа на сантиментално „прогледващия" епистоларен брат, сътворен от майката.

Любопитното е, че писмото на Иванка Ботева отказва да се занимава с мотивите на сина - обявила ги за непроницаеми, тя съсредоточава усилията си върху възможността той да бъде изваден от „Ибраила" („Дано да можете с някакво средство да го извадите от Ибраила, зачтото ако да остане, ще бъде за нази и за него зло.") и да се върне при заплатата „в Болгария". Отсъствуващият от дома по особен начин бива натоварен с всички вини на социума - той е абдикиралият възможен спасител на бедняшко-сиротния свят. Това писмо, а в по-широк план и цялата поезия на Христо Ботев подхващат големия въпрос за разпределянето и преразпределянето на отговорностите в сложно оплетения кръстопът на личното и общото. Авторитетът на сродника Найден Геров неслучайно е призован да укрепи света на личното, да наклони везните на избора към него.

Жанровата отдалеченост на личното писмо и на „публичната" стихотворна творба наистина е голяма и може би непримирима, но в една точка близостта им е неоспорима. И двата текста участват в неназованата борба за ценностното йерархизиране на поведенческите стратегии. Дали ще бъде мелодраматизираният език на личното страдание, споделено с някой друг, или патетизираната реч на героичната жестовост - все едно, те целят да докажат своята важност, да събудят разбиране и съпричастие.

Образът на майката може да бъде видян и във връзките му с фигурата на бащата. При Ботев обикновено е силно актуализиран мотивът за отсъстващия баща - потънал в дебрите на Балкана: („Хайдути") или в бездната на гроба („гробът бащин" във „В механата"). Отсъстващият баща, от една страна, може да бъде коректив спрямо майката, а от друга - императив за сина. Бащата рядко „говори" директно, но той наставлява чрез мястото, в което е. Той самият е символ на разцепването на дома - попаднал обаче във Външното, бащата не се изгубил, а съзидава зона на свободата, притежава своя неподчиняваща се на поробителя власт. Настоящ или бивш войвода („Хайдути", „Пристанала", „Зададе се облак тъмен"), бащата непрекъснато реагира на синовната съдба, влияе на неговия избор. Неслучайно и в „Пристанала" срещу майчината клетва стои бащината благословия, тя изтегля българските чеда към планинското и волното. Гората-майка („Горо, горо, майко мила...") става алтернативата на кълнящата Стоянова майка, тя е хранителницата на свободния дух. Така бащиният авторитет се оказва авторитетът на хайдушката волност, на гордото воеводство, противостоящо на покорната домовитост. Бащата-воевода е престижният и атрактивен знак в робската топонимия на българската земя. Тръпнещата в тревожно очакване майка е човешката „плът" на този знак.