Българските владетели Печат

ХАНОВЕТЕ НА БЪЛГАРИЯ

Хан Аспарух (681-700/701)

Хан Аспарух е третият син на хан Кубрат. Той е основател и първи владетел на Дунавска България. Управлява страната от основаването й през 681 до 700. През 680, бягайки от хазарите, се установява с войските си в областта Онгъла установява военен съюз с няколко славянски племена срещу Византия. Появата на прабългарите на север от Стара планина е посрещнато враждебно от Византия. Но едва през 680, след като Константин ІV Погонат отблъсква заплаха от арабска инвазия на изток, се поставя началото на поход срещу прабългарите. Аспарух решава да изчака действията на противника и се затваря в крепоста Онгъла. Император Константин IV не се решава да предприеме щурм и съвсем неочаквано заминава за Месемврия да се лекува. Това се възприема от армията му като бягство. В ромейския лагер настъпва паника и византийците започват да се оттеглят в безредие, което е забелязано от Аспарух. Прабългарите напускат укреплението си и връхлитат с конницата си върху отстъпващата войска. След тази победа прабългарите, водени от Аспарух, преминават река Дунав и се заселват в днешна Североизточна България. Скоро след установяването на прабългарите в днешна Добруджа, те подновяват военните действия срещу Византия. Константин IV не е в състояние да се справи с Аспаруховата армия и е принуден през 681 да сключи мирен договор. Съгласно този договор той се задължава да плаща ежегоден данък на хана. Теофан Изповедник отбелязва, че Константин IV сключва договора от 681 г. „за срам на ромеите“. В Добруджа Аспарух създава така нареченият Велик презид — земен вал с ширина в основата и височина около 3 м, простиращ се между днешните градове Черна вода на Дунав и Кюстенджа на Черно море. Валът е създаден с цел да отблъсква нападенията от север. Император Юстиниан II прави опит да наруши позорния за Византия мир от 681г. като през 688–689 започва поход срещу българите. Първоначално постига успехи, но на връщане към Констатинопол, Юстиниановите войски са нападнати от засада претърпяват тежко поражение. Според Българския апокриф от 11 век хан Аспарух отблъснал поредно настъпление на хазарите срещу България, но в тази война намерил смъртта си. Вероятната година на смъртта му е 700 или 701.

Хан (Кесар) Тервел (700/701-718/721)

Хан Тервел се смята за втория владетел на България. Според Именника на Българските Ханове, той е пряк наследник на хан Аспарух и управлява 21 години.
През 705 г. Юстиниан II Ринотмет успява да избяга от заточение в Херсон на Кримския полуостров, и се озовава при Тервел. Двамата сключват сделка - Юстиниан с помощта на 15 000 българи стига до Константинопол и си връща короната. В замяна Тервел получил областта Загоре, скъпи дарове и титлата кесар. Тази титла, втора в империята и запазена за престолонаследника, направила българския хан практически равен на василевса в очите на ромеите, което влошило и без това незавидния престиж на императора. Никога дотогава ,а и след това тази титла не била давана на чужденец, тъй като по този начин хан Тервел получил правата на легитимен владетел над територии, които доскоро били собственост на Византийската империя. Изглежда Юстиниан допуснал този пропуск в имперската доктрина, притиснат от обстоятелствата. Когато се почуствал сигурен на престола той организирал поход срещу българите, но бил разбит през 708 г. край Анхиало (днешно Поморие). След убийството на Юстиниан през 711 г. Тервел продължил да се намесва в работите на Империята, под предлог че отмъщава за съюзника си. През 716 г. сключил мирен договор с новия император Теодосий III. По времето на хан Тервел е създаден барелефът Мадарски конник,в чест на победите му над Византия. На 25 март 717 г. за византийски император е коронясан Лъв III, поставил началото на Сирийската династия. През лятото на същата година Маслама, брат на халифа Сюлейман преминал Дарданелите и блокирал по суша Костантинопол със 180 хилядна армия. Флотът на арабския пълководец бил огромен - според източници от онова време наброявал 2500 кораба. През 718 г. Тервел изпратил армията си на помощ на Императора. Тежката зима, гладът и епидемиите били пагубни за обсаждащите по суша. Когато българите избили 20 хил. араби край стените на византийската столица, войната приключила. Блокадата по море била снета на август 718 г., точно една година след началото й. При оттеглянето си оределият арабски флот бил сполетян от буря и само 5 кораба се добрали до Сирия. Арабските летописци оценяват загиналите по време на похода на около 500 хиляди души. Победата на съюза, ръководен от Лъв III (Византия, България, хазари, арменци и други кавказки народи) над армиите на Халифата спряла разпростирането на исляма по източната граница на Мала Азия и Европа за около 6 века.

Хан Крум (803-814)

Хан Крум (803-811) се възкачва на престола след хан Кардам. Произхожда от панонските българи. През 807 г. хан Крум подкрепил бунта на славяните в долината на р. Струма и ги присъединили към своята държава. През 809 г. завзема ключовата византийска крепост Сердика. В началото на 811 г. византийския император Никифор I Геник организира поход срещу столицата Плиска. След като преминава старопланинските проходи и разбива два български отряда, имоераторската войска достига Плиска, опожарява я и я разграбва. Хан Крум на 3 пъти предлага мир, който обаче му е презрително отказан. Тогава той мобилизира всички налични сили и напада на 26 юли 811 г. при Върбишкия проход византийската войска. Императорът е пленен и посечен в краката на хана, а от черепът му той заповядва да му направят окована със сребро чаша, от която пиел наздравица със славянските князе. По този начин, според прабългарските вярвания, той си присвоявал орендата (силата) на убития враг. Новият император Михаил Рангаве продължил войната с Крум, но битката при крепостта Версиникия през 813г. му коствала трона. На 17 юли 813 г. ханът бил вече пред стените на Константинопол. Съзнавайки, че не може да превземе града без предварителна подкотовка, хан Крум предложил мирни преговори. Засада от страна на византийците обаче осуетила неговите намерения. Той опустушил цяла Одринска Тракия и се върнал в столицата Плиска, където започнала подготовка за превземането на Константинопол. Точно когато паника обхванала византийците, достигнала вестта за смъртта на хана. Освен като даровит военачалник хан Крум бил и талантлив държавник. Той създал първите писани закони. Според една легенда той разпитал аварски военопленници какво довело до разпадането и унищожението на тяхната държава и създал своите закони въз основа на техните отговори. Тези закони поставяли за пръв път наравно прабългарския и славянския етнически елемент в държавата. Сведения за Крумовите закони се срещат във византийската енциклопедия Свидас от X век. Освен това хан Крум за пръв път направил опит за централизиране на властта, като разделил територията на страната на три части, управлявани от пряко подчинени нему доверени хора. По време на краткото, но изключително динамично управление на хан Крум България не само увеличила територията си, но и станала сила, с която могъщите й съседи - Византия и Франкската империя трябвало да се съобразяват.

Хан Омуртаг (814-831)

Хан Омуртаг управлявал България от 814 до 831 г. Вероятно е от рода Чакарар. Син е на хан Крум. Има трима сина, Енравота, Звиница и Маламир. Оставил знаменития надпис „Човек и добре да живее - умира и друг се ражда“. Голям строител и талантлив управител. Възстановява опожарената през 811 г. столица Плиска. Строи дворци и крепости. Лишава сина си Енравота от трона заради вярата му в християнството. Според непотвърдени сведения, той преследва християните. Води успешна война с франките и славянските племена браничевци и абодрити, които искали да се присъединят към франкската държава. Омуртаг е верен съюзник на Византия през по-голямата част от своето управление. Сключва 30-годишен мирен договор с император Лъв V Арменец, а през 815 и помага на наследника му Михаил II Балба, когато през 823 г. избухва селски бунт.

Хан / Княз Борис I - Михаил (852-889)

Борис I български хан от 852г. и княз от 864г. до 889г. Син на хан Пресиян. През 862г.-863г. - сключва съюз с Лудвиг Немски и преговаря с него за приемане на християнството в България от папата в Рим. За да разруши съюза, Византия в коалиция с Великоморавия и Хърватско през 863г. започва война срещу България. За Борис I тази война е неуспешна и това разклаща значителни политическото господство на българите в среднодунавските земи. През есента на 863г. византийците в отговор на молбите на Ростислав нахлуват отново в българските земи. Заетите на запад български войски не могли да окажат сериозен отпор на Византия. Започнали мирни преговори и в последствие бил сключен мирен договор между България и Византия. Борис I се задължил да разтрогне съюза си с немския император и да се покръсти заедно с народа си. Но той се покръства само в близкото си обкръжение и почти тайно. Непосредствено след покръстването избухнал бунт в средите на българските боляри. Техните основни опасения били от засилващото се византийско влияние. Борис I потушил бунта и заповядал да бъдат убити петдесет и двама боляри заедно с родовете им. Отказа на Византия и на Цариградската патриаршията да призане самостоятелна българска църква принудило княз Борис I да търси сближение с папата в Рим. Българските пратеници занесли списък с въпроси до папата и били посрещнати с голяма радост. Отговорите на папа Николай I били прости и ясни. Основния въпрос на българския владетел бил относно ръкополагането на главата на българската църква за патриарх. В България били изпратени двама римски епископ и свещеници. Борис спрял своя избор за архиепископ на България върху епископ Формоза Портуенски. През 867 г. Български пратеници пристигнали в Рим с молбата, папата да ръкоположи Формоза. Николай I отказал. На 13 ноември 867г. Николай I починал и новият папа Адриан II още по-решително се противопоставил на ръкополагането на Формоза за глава на българската църква. Този отказ се оказал съдбоносен за българо-римските отношения. Борис започнал преговори с Цариград. Българският църковен въпрос бил решен там, на събор през 970 г. Учредил се български църковен диоцез, начело на който бил поставен гръкът Георги, с титла "митрополит на Дръстър" (дн. Силистра), със седалище в Плиска, който бил подчинен на Цариградската патриаршия. Папските пратеници получили голям подкуп и били изпратени обратно в Рим. През 886г. на всеобщ български църковен събор било решено българската архиепископия да стане самостоятелна. Начело на Българската църква застава Йосиф Изповедник, архиепископ и първи патриарх Български, който провежда прославянската политика на Борис и по-късно на Симеон. По същото време Борис приема радушно учениците на Кирил и Методий и изпраща Климент Охридски като епископ в Охридската архиепископия. Борис, както и Симеон, следят за насаждането на славянския църковен елемент и в Охрид. С тяхната поддръжка българските епископи в Македония разпространяват там славянската писменност без спънки от страна на официалните гръцки предстоятели. След продължително 36-годишно управление през 889г. княз Борис се отказва доброволно от престола и отегля в манастир. Борис е имал четирима сина: Владимир, Гаврил, Симеон и Яков. За свой наследник посочил първородния си син Владимир-Расате. Неумелата антивизантийска политика на княз Владимир-Расате, съпроводена с опит за езическа реставрация принудила княз Борис I да напусне манастира и да предприеме решителни мерки. Той свалил Владимир-Расате от престола, ослепил го и го хвърлил в затвора. Непосредствено след това свикал народен събор, на който оповестил възкачването на третия си син Симеон на престола и преместването на столицата от Плиска във Велики Преслав. Борис I има голям принос във въвеждането и разпространяването на българската писменост, като приема учениците на Кирил и Методий през 886г. Канонизиран е от Българската църква и възвеличен в много произведения на старобългарската литература.

Княз / Цар Симеон Велики (893-927)

Цар Симеон Велики управлявал България от 893 до 927 г. Син е на княз Борис I. Симеон получава началното си образование в Плиска, а после отива да учи в Константинопол. По-късно е изпратен в Магнаурската школа. Цар Симеон I застава на трона на България, след като брат му Владимир Расате е свален от власт през 893 на специален събор в град Преслав. На него Симеон е провъзгласен за владетел, а по религиозни и чисто стратегически причини столицата се мести от Плиска в Преслав. Владимир Расате е детрониран и ослепен по нареждане на баща си. След преместването на главното тържище на Балканския полуостров от Константинопол в Солун през 894 г. Симеон започва поредица от войни, които с малки прекъсвания продължават до края на неговото управления през 927 г. Най-бляскавата от всичките му победи е на 20 август 917 г. край Ахелой (близо до Поморие), където той разгромява византийската армия и дава повод на хронистите с години да славят силата на българите. На два пъти обсажда Константинопол и сам се провъзгласява за „Цар на българи и ромеи“, но при подготовката за атака срещу столицата на Византия умира на 27 май 927 г. Негов наследник е синът му Петър I (927–970). По времето на Симеон І българската държава се утвърждава като едноличен господар в източните части на Европа и на моменти застрашава съществуването на Византия с могъщата си армия и голямата си територия. По време на управлението му настъпва т. нар. „златен век“ на българската култура. Тогава процъфтяват книжнината, архитектурата и изкуствата. Строят се множество храмове, а столицата Преслав се застроява по подобие на Константинопол. Но се смята, че многото войни, които Симеон води, в крайна сметка изтощават България, и при Петър I тя вече не е в състояние да се противопостави на по-богатата откъм човешки ресурси Византия, което води до падането й под ромейско владичество през 1018 г.

Цар Самуил (997-1014)

Самуил е управлявал България от 997 до 1014 г. В продължение на десетилетия той успява да удържи атаките на византийския император Василий II. Самуил е първият владетел от династията на комитопулите. Макар да е коронован за цар чак през 997 г., Самуиловото управление започва през 976 г., когато цар Роман му предава властта, но не и титлата си. Самуил, познат преди царуването си като способен пълководец, разширява териториите на България във всички възможни посоки. Скоро царството покрива почти целия Балкански полуостров, като само части от Гърция и Тракия остават под византийска власт. През 986 г. Самуил разбива армията на Василий II при Траянови врата и императорът обръща поглед към изток, за да търси нови владения. Победата на Самуил кара папа Григорий V да го признае за цар и Самуил бива коронован в Рим през 997 г. Самуил и Василий II прекарват следващите 15 години в очакване и подготовка за сблъсъка помежду си. Войната започва през 1002 г. До този момент армията на Василий II е по-силна, а и е натрупала опит при войните на изток. Както съобщава арабският летописец Яхя Антиохийски, царят на българите Комитопул е принуден да отстъпи дълбоко в теритоията на собствената си държава. Въпреки това, Самуил се надява да даде достатъчно отпор, за да се стигне до мирни преговори. В продължение на 12 години тактиката на Самуил е успешна и задържа войските на Василий II далеч от големите български градове, включително столицата Охрид. Все пак на 23 юли 1014 в планината Беласица византийският император успява да заобиколи главната българска армия и така се стига до битката при Ключ. Самуил в този момент не е с армията си. Василий разбива противника и ослепява 14 или 15 хиляди военнопленници, оставяйки един на всеки 100 с едно здраво око, за да водят другите по пътя към дома. Гледката е прекалена дори за Самуил. Легендата гласи, че именно тя е причината за скорошната му смърт. Цар Самуил умира на 6 октомври. Независимото българско царство успява да просъществува само още 4 години след смъртта на Самуил.

Цар Иван Асен II (1218-1241)

Братовият син на Калоян, Иван Асен II, заема търновския престол от 1218 до 1241 г. Макар и военните му начинания да са успешни, той поставя под скиптъра си обширни територии между Черно, Бяло и Адриатическо море главно чрез дипломатически ходове. Разменната монета в тези пазърлъци са обикновено собствените му бракове или сватбите на дъщерите му, чиито дамски прелести той явно умее да продава на добра цена. Сродяването с унгарския крал например му носи в зестра Белградската и Браническата област в днешна Сърбия, а с латинците в Цариград - настойничеството над малолетния им император. България е отново най-силната държава на полуострова - добре администрирана, с процъфтяваща външна търговия, живееща в мир и изключителна верска толерантност. Българската църква е отново официално призната независима патриаршия. Най-сериозният военен конфликт по време на царствието му е битката през 1230 г. с византийците от т.нар. Епирска държава - тогава Иван Асен задържа в плен техния император Теодор Комнин и аристократите му, но пуска на свобода хилядите обикновени войници. Този жест, а и мирната му политика изобщо, стават причина по-късно кончината му да бъде оплакана от всички - и от българи, и от гърци, и от останалите съседи. Макар и родът на Иван Асен II да прекъсва скоро съществуването си като българска династия, мнозина негови членове вливат кръвта на Асеневци във вените на монарси, йерарси и висши аристократически фамилии, някои от които, например в Италия, имат живи представители и днес.

Цар Иван Александър (1331-1371)

Български цар от 1331. Воюва с Византия. Възвръща земите между река Тунджа и Черно море (след битката при Русокастро, 18 юли 1332), използва византийските междуособни борби, за да получи (1344) Пловдив и 8 крепости в Родопите. Води военни действия срещу унгарската експанзия във Видинското царство (1365-69) и срещу граф Амадей VII Савойски при похода му към Българското Черноморие (1366-67). Разделя държавата между синовете си Иван Шишман и Иван Срацимир. Покровител на книжнината и изкуствата. Осъществява търговски отношения с Венеция, Дубровник, Генуа. Прави дарения на църкви и манастири. Изографисан е в Бачковския манастир, в църквата край с. Иваново, Русенско, има негови изображения в Манасиевата летопис и Иван-Александровото евангелие.

Княз Александър Батенберг (1879-1886)

Роден е на 5 април 1857 г. във Верона, Италия. Втори син на германския принц Александър фон Хесен-Дармщад от морганатичния му брак с полската графиня Юлия фон Хауке, руска придворна дама. На 20 години, през 1877 г., младият принц Александър фон Батенберг получава разрешение от Александър II да постъпи в руската армия, преплува Дунав на понтон с 13 пехотен батальон, а след това преминава и Стара планина с прочутия 9 конен полк на генерал Гурко. Той е първият български княз след Освобождението на България, избран между три кандидата от първото Велико Народно Събрание и положил клетва на 26 юни 1879. В изборната декларация народните представители изтъкват участието му в Освободителната война. От 13 юли 1881 до 5 юли 1882 България няма министър-председател и Александър І Батенберг управлява при т.нар. „режим на правомощията“. По негово време (1885) се извоюва и прокламира Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Веднага след това Русия започва кампания за неговото отстраняване. В края на 1886 г. група офицери извършват военен преврат. Стефан Стамболов и верни на княза войски извършват контрапреврат и го връщат на престола в България, но няколко дни след това, по волята на руския император Александър III и Ото фон Бисмарк, князът е принуден да абдикира. Княз Александър умира в Грац, Австрия на 17 ноември 1893. Останките му са пренесени в София и погребани с почит в мавзолей в центъра на столицата.

Княз / Цар Фердинанд (1887-1918)

Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мари Сакскобургготски е княз на България от 7 юли 1887 г. до 22 септември 1908 г., когато е обявена Независимостта на България, и цар на България от 22 септември 1908 г. до абдикирането му на 3 октомври 1918 г. Фердинанд е роден на 26 февруари 1861 г. във Виена. Син е на принц Аугуст фон Сакс-Кобург-Гота-Кохари и на принцеса Клементина Бурбон-Орлеанска, дъщеря на френския крал Луи Филип. Младият принц прекарва детството си при своите родители във Виена. Там посещава училище за кадети. Фердинанд се жени два пъти. Първият му брак през 1893 г. е с италианската принцеса Мария-Луиза Бурбон-Пармска, от която има четири деца - престолонаследникът княз Борис (1894-1943), княз Кирил Преславски (1895-1945), княгиня Евдокия (1898-1985) и княгиня Надежда (1899-1958). Мария-Луиза умира при раждането на Надежда. Вторият брак на Фердинанд през 1908 г. е с германската принцеса Елеонора фон Ройс-Кьостриц, от която няма деца. Фердинанд умира на 10 септември 1948 г. в Кобург, Германия. Българската история разглежда цар Фердинанд като противоречива личност. От една страна, изтъкват се заслугите му за утвърждаването на Третата българска държава, както и за нейната независимост. От друга страна, на Фердинанд се хвърля вината за неуспешното участие на България в Междусъюзническата и Първата световна война, които костват на страната стотици хиляди жертви и довеждат до две национални катастрофи.

Цар Борис III (1918-1943)

Борис III е цар на България от 3 октомври 1918 г. до 28 август 1943 г. Той е син на цар Фердинанд I, който абдикира в негова полза след поражението на България през Първата световна война. Роден е на 30 януари 1894 г. Пълното му име е Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав Сакскобургготски. През 1930 г. се оженва за италианската принцеса Джована Савойска, която става българска царица под името Йоанна. Раждат им се две деца - княгиня Мария-Луиза (1933) и княз Симеон (1937). Макар и неохотно, Борис ІІІ подкрепя преврата от 9 юни 1923 г. След провала на режима, установен с преврата от 19 май 1934 г., царят не възстановява разпуснатите партии и демократичните принципи. На практика той поема цялата власт в ръцете си, служейки си с марионетни правителства. Борис ІІІ съдейства с посредническата си роля за подписването на Мюнхенското споразумение от 1938 г., съгласно което Западът се съгласява Нацистка Германия да получи населените с етнически немци Судетски земи от Чехословакия в замяна на "вечен мир". Това на практика развързва ръцете на Хитлер за по-нататъшни завоевания. След началото на Втората световна война Борис ІІІ насочва България към съюз с Оста Рим-Берлин-Токио, с цел ревизия на Ньойския мирен договор и под заплахата на немската армия. С помощта на Берлин и Москва, София успява да си върне от Букурещ Южна Добруджа чрез Крайовската спогодба от 1940 г. Борис ІІІ отклонява съветските предложения за сключване на договор за мир и дружба, които биха поставили страната в зависимо положение. Той обаче се съгласява България да послужи като плацдарм на германската експанзия на Балканите. През април 1941 г. нацистките войски атакуват Югославия и Гърция от българска територия, с което де факто и България става съвоюваща страна. След края на бойните действия България получава възможността да администрира до края на войната населените предимно с етнически българи Западни покрайнини, Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Борис ІІІ е възвеличен като Цар Обединител. През 1943 г. след тайни преговори с нацистите българските власти се съгласяват да депортират евреите от новите територии, както и част от евреите от старите територии на страната. Първата част от плана е осъществена със съдействието на българската администрация, но втората се осуетява поради активното противодействие от страна на група народни представители, водени от заместник-председателя на Народното събрание Димитър Пешев, ръководството на Българската православна църква, видни интелектуалци, опозиционери и др. Цар Борис ІІІ умира на 28 август 1943 г., скоро след като се връща от визита при Хитлер. Наследява го синът му Симеон Сакскобургготски.