ИГЛОЛИСТНИ РАСТЕНИЯ Печат

ИГЛОЛИСТНИ РАСТЕНИЯ

Иглолистните растения са добре познати и имат важно значение за природата и народно­то стопанство. При много видове (бор, смърч, ела) листата са игловидни, откъдето е и името им. При други видове листата са люсповидни или лентовидни (род Подокарпус).

Иглолистните растения са предимно дър­вета, по-малко видове са храсти (повечето от сем. Кипарисови). Някои видове дости­гат огромни размери — гигантска ела (ви­сочина 80 m), мамутово дърво (12 m в диа­метър и височина 135 m). Много иглолистни са с твърде дълъг живот — мамутово дърво (около 3000 г.), тис (около 4000 г.), черна мура (напр. Байкушевата мура близо до х. „Бъндерица" в Пирин е на повече от 1200 г.). Стъблото на иглолистните растения е главно от дървесина, кората е относително тънка, а сърцевината почти не може да се раз­личи при стари дървета. Дървесината е съста­вена главно (90 — 95%) от прости дървесни проводящи елементи (трахеиди). При много видове както в кората, така и в дървесината има смолисти канали. При иглолистните, осо­бено от умерените области, в дървесината ясно се различават годишни кръгове. Всеки кръг съответства на прираста за един веге­тационен период. Като се изследват годиш­ните кръгове, може точно да се установи въз­растта на дървото (дендрохронология) и да се правят предположения за измененията в климата (дендроклиматология).

При много видове главният корен е сил­но развит, от него излизат множество разкло­нения. При смърча и др. този корен е недо­развит и е заместен от странични корени; кореновата система е плитка и затова сил­ните ветрове често изкореняват смърчовете.

Иглолистните растения се размножават чрез семена. Семената се образуват върху люспи, които са най-често в шишарки (бор, ела, смърч и др.). При хвойните люспите са месести и се срастват в особено образува­ние — галбула. При други видове дървета шишарките съдържат само тичинки — т. нар. мъжки шишарки. Иглолистните не об­разуват плодове — те са голосеменни расте­ния.

Иглолистните са древна група семенни растения. Останки от техни близки предшест­веници са намерени в пластове от горен девон (преди около 360 млн. г.), а от истински иглолистни — най-рано в пластове от горен карбон (преди около 325 млн. г.). Повечето иглолистни растения и техните близки род­ственици са измрели. Днес са разпростране­ни около 600 вида. В България се срещат 15 вида от 5 рода — Бор, Ела, Смърч, Хвой­на и Тис, които се отнасят към 3 семейства - Борови, Кипарисови и Тисови. Отглеждат се и чуждестранни видове.

От сем. Борови най-многоброен е род Бор, представен с около 100 вида, от които в Бъл­гария се срещат 5 вида. Най-широко са раз­пространени бял и черен бор. Дървесината им намира голямо приложение в мебелната промишленост, строителството и др. Изпол­зва се също и кората, от която се получават висококачествени терпентин и колофон. Про­веждат се залесявания с бял и черен бор с

дървопроизводствена и декоративна цел. От род Бор в България се срещат още клек, бяла мура(балкански ендемит) и черна мура (реликт).

Към род Смърч се отнасят около 50 вида, които са разпространени предимно в север­ните области на Европа, Азия и Сев. Амери­ка. Те са високи и стройни дървета (до 90 m). В България почти из всички планини е раз­пространен обикновен смърч (черноела). Дървесината на този вид се цени много и се използва в строителството, мебелната про­мишленост и самолетостроенето, за направа на музикални инструменти, подпори, за производство на целулоза и изкуствени влак­на. От кората се получават дъбилни вещества (съдържа до 15% танин), а от листата — ете­рични масла и смола.

Род Ела обхваща около 40 вида, повечето от които достигат големи размери — 60 — 100 m височина и 2 m диаметър. В България из всички по-високи планини е разпространена обикновена (бяла) ела. Достига 60 m височи­на и голямо дълголетие (в Родопите напр. възраст около 400 г.). Еловата дървесина не съдържа смоли и се използва в бъчварството, строителството и мебелното производство, за направа на стълбове и подпори, за производ­ство на хартия, целулоза и др. От листата се получават етерични масла.

От сем. Борови се отглеждат и едноцветна ела (декоративно), дугласка (декоративно и като горска култура), бодлив смърч (деко­ративно), атлантически и ливански кедър (декоративно) и др.

Сем. Кипарисови е разпространено в България с 6 вида от род Хвойна, които са храсти или малки дървета. Най-широко е разпространена обикновена хвойна. Дървеси­ната й се използва в стругарството, а кората — в кожухарството. Този вид намира при­ложение и в народната медицина.

От същото семейство като декоративни растения в България се отглеждат обикновен кипарис, източна туя и по-рядко западна туя.

Тисът се отнася към самостоятелно семей­ство и разред. В България се среща в Странд­жа, Пирин, Родопи, Стара планина и Витоша. Достига 7 m височина, тъй като расте много бавно. Дървесината му е тежка и се използва в стругарството и резбарството. От нея се пра­вят тъкачни совалки, моливи, лъжици, до­машни съдове и др. Тисът често се използва и в декоративното залесяване. Цялото растение с изкл. на месестата част около семето е отровно.

Единственият днес живеещ вид от разред, който е родствен на иглолистните, е двуделно гинко. Най-древни представители от раз­реда са известни отпреди около 240 млн. г. Ето защо този вид е реликт — нарича се жи­во изкопаемо. В България се отглежда за декоративни цели.

Някои видове иглолистни растения са ред­ки и се намират под закрила на Закона за защита на природата. В „Червена книга на HP България" са вписани обикновен тис (отровачка) и казашка хвойна.

�еQ k��h����и бъ­бречни чашки. Те обхващат върха на една, две или повече пирамиди. Малки­те чашки се сливат по няколко помеж­ду си и изграждат 3—4 големи чаш­ки. От сливането на последните се об­разува бъбречното легенче. С долната си стеснена част легенчето преминава в пикочопровода.

Пикочопроводът (ureter) е тръбест орган с дължина около 30 см. Той се спуска надолу по задната коремна стена, покрит отпред от коремницата. При навлизането му в кухината на мал­кия таз преминава пред хълбочната ар­терия и вена, след което се насочва встрани и върви по страничната стена на таза. Той пробива косо стената на пикочния мехур и се влива в него. Просветът   на   пикочопровода  не  е еднакъв навсякъде. По протежението му съществуват нормално три стеснения: първото — в самото начало, под преходната част на легенчето в уретера, второто — при прекосяването на големите кръво­носни съдове и третото — при преминаването му през стената на пи­кочния мехур.

Стената на бъбречното легенче и пикочопровода е изградена от три слоя: външен — от съединителна тъкан, среден — мускулен, и вътрешен — от лигавица. Съединителната тъкан, обвиваща легенчето и пикочопровода, ги прикрепва към съседните органи. Мускулният слой е съставен от надлъжни и кръгови мускулни влакна. Лигавицата е постлана с многореден преходен епител.

Пикочен мехур

Пикочният мехур (vesica urinaria) у човека се развива от алантоиса. У новороденото, запазвайки ембрионалната си форма, той се простира от пъпа до лонното съчленение. Впоследствие с разрастването на таза постепенно той се смъква надолу и придобива положението и формата, характерни за възрастния. Пикочният мехур е кух, мускулест орган и служи за резервоар, в който се събира отделяната от бъбреците урина. Средната му вместимост е от 500 до 700 куб. см. Той се разполага в малкия таз, допрян до задната стена на симфизата. При напълване горната му част излиза над лонното съчленение. Между не­го и задната повърх­ност на симфизата се намира малко про­странство, изпълнено с рехава съединител­на тъкан. Задната стена на пикочния мехур е покрита от коремницата.

Назад от пикочния мехур се разполага правото черво при мъжа и матката при жената. При жената мехурът заляга с дол­ната си част върху горната част от пред­ната стена на влага­лището. Формата му е подхвърлена на зна­чителни промени и зависи от степента на (фиг. 287). При средна напълненост пикочният мехур има форма на круша, обърната с по-широката си част — дъното, надолу и назад към влагалището при жената и правото черво при мъжа, а с върха — нагоре и напред, към коремната стена. Сред­ната част се нарича тяло.

Подобно на останалите пикочни пътища стената на пикочния ме­хур е изградена от три слоя: външен, среден и вътрешен — лигавица. Външният слой по предната му страна и дъното се състои от съеди­нителна тъкан, която го свързва със съседните органи. По върха и част от задната страна на тялото външ­ният слой представлява серозна по­кривка, която се прехвърля върху ректума при мъжа и матката при же­ната и покрива образуваното меж­ду тях пространство. Средният слой се състои от три пласта препли­тащи се помежду си гладки мус­кулни влакна: външен — надлъ­жен, среден — кръгов, и вътрешен— надлъжен или напречен. Лигавицата покрива отвътре кухината на пикоч­ния мехур. С мускулния слой лигави­цата е свързана подвижно чрез реха­ва съединителна тъкан. Това обстоя­телство обуславя образуваните от нея при изпразване на мехура мно­жество гънки (фиг. 288). Само една малка част от лигавицата е при­крепена неподвижно към мускул­ния слой и в нея липсват гънки. Тази част се намира на дъното и има форма на равностранен три­ъгълник, обърнат с върха на­пред, а с основата — назад. На върха се намира началният отвор на пикочния канал, а на страничните му ъгли — отворите на пикочопроводите. Между отворите на двата пикочопровода се простира на­пречна гънка на лигавицата, която ограничава отзад гладкото триъгълно поле. Зад нея се намира малка вдлъбнатинка.

Пикочен канал

Пикочният канал (urethra) представлява цилиндрична тръба, дълга около 18 см при мъжа и 4 см при жената. Тъй като пикочният канал у мъжа и този у жената се различават съществено, ще ги разгледаме поотделно.

Мъжкият пикочен канал (фиг. 289) започва с вътрешен отвор от пикочния мехур и завършва с външен отвор на главата на половия член. Той е не само крайна и последна част на пикочния път, а и полов път, тъй като през него става семеизхвърлянето. На мъжкия пикочен канал се различават три части гъбеста (фиг. 290).

Простатната част е най-близко до пикочния мехур. Тя преминава през простатната жлеза и е дълга 3—4 см. На задната й стена се намира изпъкнало към просвета надлъжно възвишение, наречено семенен  хълм.   На страничните му повърхности се отварят семеизхвърлящите канали.

Диафрагмената част е най-къса и най-тясна. Тя преминава през предната част на тазовото дъно — пикочо-половата диафрагма. Заобиколена е от напречно на­браздени мускулни влакна, които обра­зуват волевия стегач на пикочния канал. В стената й има гладкомускулни влакна. Разположените отвън   мускулни   влакна

имат кръгова, а тези по-навътре — надлъжна посока. Лигавицата образува многобройни надлъжни гънки.

Гъбестата част е крайната и най-дълга (около 15—16 см) част на пикочния канал. Тя се разполага в собствено пещеристо тяло и е заобиколена от гъбесто вещество. Началната й част, разположена в луковицата на пещеристото тяло, е малко по-широка, а тази, разполо­жена в главата на половия член, е също разширена и има ладиевидна форма. Външният отвор представлява цепка с   предно-задна посока.

Отвътре пикочният канал е покрит с лигавица, в която се разпо­лагат голям брой слузни жлези. В лигавицата на гъбестата част се образуват малки вдлъбнатинки с отвърстия, обърнати напред. Това обстоятелство трябва да се има предвид при катетеризация на пикоч­ния канал.

По своя ход пикочният канал образува извивки, които му прида­ват форма на буквата S. Първата извивка се намира под долния ръб на симфизата, а втората — пред симфизата.

Женският пикочен канал (вж. фиг. 288) е значително по-къс от мъжкия. Той започва с вътрешен отвор от пикочния мехур, минава леко извит през пикочо-половата диафрагма и завършва с външен от­вор в преддверието на влагалището, на около 2 см назад от главата на клитора.

Стената на женския пикочен канал се изгражда от лигавица и мускулен слой. Около вътрешния отвор на канала се намира гладко-мускулен стегач. При преминаването му през диафрагмата напречно набраздените мускули образуват външен стегач на канала. В лигави­цата се разполагат множество слузни жлези, а в съединителната тъкан под нея се намира съдов сплит, който й придава гъбест вид. Откъм кухината лигавицата е постлана с многореден цилиндричен епител.