Home Психология Всеки желае да бъде щастлив, но за целта е необходимо да знае какво е щастие

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Всеки желае да бъде щастлив, но за целта е необходимо да знае какво е щастие ПДФ Печат Е-мейл

Всеки желае да бъде щастлив,но за да достигне щастието,необходимо е да знае какво е това щастие.

Ж. Ж. Русо

Понятия за щастието.Разсъжденията върху щастието би трябвало да започнат с езиков анализ ,защото най-напред  е необходимо да изясним какво означава думата „щастие”,за да можем след това да говорим смислено за щастието.

В българския ,както и в повечето европейски езици,думата за „щастие” посочва добрата „част”/у-част/,която се пада на човека по рождение или го спохожда като дар от съдбата,като „късмет” в щастлив миг.Чувствата ,които човек изпитва в това състояние,се описват с думите радост,веселие,удоволствие,наслада,блаженство,ведрост,задоволство,душевен мир.Никоя от тях  обаче не изчерпва щастието-тема,върху която с удоволствие са размишлявали мнозина  философи.

Различните  понятия за щастието имат тази обща черта, че обозначават,носят в себе си нещо положително,  ценно.Независимо от това те се различават помежду си .Две от тях са разпространени в разговорната реч,едното притежава и обективен,а другото субективен характер.В първото значение „щастие” означава изключително благоприятни събития,които се случват някому, а във второто –изключително приятни преживявания.

Другите две понятия за щастието се употребяват по-често във философията,отколкото във всекидневния живот;от тези две „философски” понятия едното отново има обективен ,а другото -субективен характер.

1.Когато  Гжегож Кнапски,полски писател от далечното минало,пише „Това що щастието ми даде,не ще ми отнеме”,възприема щастието в обективното му значение,като сбор от положителни събития,като благоприятни условия за живот.В това първо-обективно значение „щастието” не е нищо друго освен успех или сполука. „Провървя му”казваме за онзи ,който е спечелил на лотария или се е измъкнал от трудно положение.В същото значение се употребява изразът „щастие на карти” или „успех в сделките”.Тук винаги става дума за положително стечение на обстоятелства,за благоприятна съдба,за щастлива случайност.Единствено в такова значение се говори за щастието в пословицата: „По добре капка щастие,отколкото цял фунт разум”.А спечелилия на лотария наричаме щастлив ,без да си задаваме въпроса,как е използвал печалбата ,как е преживял благодарение на нея,на какво се е насладил.

2.Но когато С.Жеромски,друг полски писател и публицист,пише  в своя роман „Бездомни хора”:”Щастието като топла кръв нахлу в сърцето и на бавни вълни”,той разбира щастието по друг начин: субективно,т.е. като  вид преживява не,като особено радостно и дълбоко чувство.В това второ-субективно – значение щастието означава не нещо друго,а състояние на интензивна радост,състояние на блаженство и упоение.Тук,в противоположност на първия случай,става дума именно за това ,което човек преживява,и относително безразлично е какви външни условия са предизвикали това преживяване.Става дума за щастието в психологическия смисъл.

Двета значения ясно се различават едно от друго.В някои езици думата „щастие” се употребява в двете значения,но в някои езици въобще няма общо название.На латински обективно разбираното щастие се нарича fortuna,на френски –chance,на английски-luck ,а пък думите beatitudo bonheur ,happiness се запазва за щастието,разбирано в друг смисъл.Мнозина обаче свърсват субективното щастие с обективното ,т.е. обуславят радостта от сполуката и успеха –затова нищо чудно,че в някои езици съществува общо название за тях.

Думата „щастие” и в двете значения изразява нещо положително ,но нито в едното,нито в другото не означава онова голямо благо и главна цел в живота ,за каквата смятаме щастието.Сполуката изобщо не може да бъде цел на човешката дейност ,защото тя съпътствува човека независимо от неговите дела.А и сама по себе си не струва чак толкова много: ценна е само тогава ,когато е осъзната,почувствувана,използувана.Този ,когото е споходило щастието /в обективно значение/,невинаги изпитва щастие /в субективно значение/.Тогава обективното щастие се омаловажава ,губи ценността си  или съвсем се обезценява.Наистина,когато хората мечтаят за  щастлива съдба ,се надяват ,че тя ще бъде за тях източник на радости,че ще облекчи живота им,но тази надежда често бива измамна.Стара полска погоровка гласи: „Умереното щастие е най-доброто”.В нея се изразява убеждението,че невинаги именно най-големите сполуки носят най-големи радости.

Но също така и щастието в психологически смисъл –макар поради други причини –не може да бъде основна цел на човешкия живот.Състоянието на силна радост по природа е краткотрайно.Така разбраното щастие е прелетно и ако е благо ,то е нетрайно.За цел в живота това е твърде малко,във всеки случай повечето хора желаят нещо повече.Епиктет е писал ,че ключът на житейската мъдрост е да не се привързваме към нищо,което „по природа е като глинените вази и стъклените чаши”,а Марк Аврелий казва:”Кой ще се привърже към нещо,което непрекъснато преминава?Все едно,че някой се опитва да обикне едно от прелитащите  врабчета”.

Същевременно,говорейки за щастието,имаме чувството,че то е едно от най-големите,ако не най-голямото благо,което човек може да постигне.Така смятат и самите Епиктет и Марк Аврелий.Тази оценка не може да се отнесе за щастието,разбирано като сполука или силна радост.Тя ще бъде непонятна,ако думата „щастие” се употребяваше само в тези две значения.В действителност тя притежава и други значения.Притежава ги дори във всекидневната реч,но преди всичко във философията .Философските понятия се отличават от понятията в разговорната реч между другото по това,че в нея щастие се нарича дори един-единствен миг,стига той да е много благоприятен или много радостен;докато философските понятия наблягат на това ,че щастието е нещо трайно ил поне относително трайно.

Несъмнено понятието за щастие като удоволетворение от живота не е така просто, както останалите три-сполуката,радастта или  дори благото.Древните мислители обикновено са го избягвали,използувайки само понятията сполука,удоволствие и евдемония/от гръцки-притежване на най-висшите блага,достъпни за човека/.Те си задавали въпроса ,какъв образ на живот е най-разумният,кои психически състояния са най-благоприятните,кои блага правят човешкия живот най-съвършен;те се докосвали до това ,което ние,както и повечето съвременни хора,наричаме щастие,но отделяли малко внимание на неговото значение.

Дефиниция за щастието.Това,което искаме  тук да наречем „щастие” и което не е тъждествено нито със „сполуката”,нито с „голямата радост”,нито с „притежанието на големи блага”,трябва да бъде не произволна дефиниция,а   отговаряща на това,което хората наистина наричат щастие.

Щастието в този смисъл е вид удоволетворение.Удоволетворението от отделните неща,дори и от най-важните –например от здравето или спокойната съвест,от успеха или обществено положение,още не е щастие,ако не е придружено от други удоволетворения.За щастието е необходимо удоволетворение от живота като цяло.

И още нещо:онези,които са удоволетворени ,но само относително удоволетворени ,също не могат да се нарекат щастливи.И също като героя на К.Ферер,който водел спокоен,богат ,но еднообразен живот,ще възкликнат :”Доволен съм,но не съм щастлив.”Удоволетворението е щастие само когато е пълно.

Накрая,дори пълното удоволетворение от живота не свидетелствува за щастието,ако е краткотрайно.Ако то беше достатъчно за щастието,тогава всички ние щяхме да сме щастливи: та нали няма човек,който дори за момент да не е бил доволен от живота.Но както е казал Аристотел-както”една лястовица пролет не прави,както нея прави само един ден,така и само един ден,един миг не правят човека щастлив”.Под щастие се разбира  трайно удоволетворение.

Според гореказаното щастие трябва да се дефинира като пълно и трайно удоволетворение от целия живот.Още Кант е отбелязал тези три момента,определяйки щастието като удоволетворение на всички наши потребности,както от гледна точка на тяхната широта ,така и на тяхната сила и продължителност,т.е. времетраене.

Пълното,трайното удоволетворение,продължаващо през целия живот,е много висока мяра за щастието ,мярка за идеала за щастие.В условията на човешкия живот не можем да се надяваме на пълноценно,трайно,цялостно ,безусловно,без изключения и непрекъснато щастие.Но даже сред тези,които наричаме щастливи ,няма човек,който да бъде удоволетворен без уговорки,без изключения и без прекъсване.

Следователно,от една страна,изискваме щастието да бъде пълно и трайно удоволетворение,което продължава през целия ни живот;а ,от друга ,виждаме ,че такова удоволетворение в действителност не съществува.Тази тудност обаче може да се разреши .Трябва само да разграничим идеала за щастие от реалното щастие.Ако става дума за идеала за щастие ,можем да го определим като пълно,цялостно и трайно удоволетворение.Реалното щастие е друго.Но и на него можем да дадем същата дефиниция,само че термините,включени в нея-пълнота,цялостност,трайност,-ще получат друго тълкуване.

Трябва да дъдат разбрани апроксимативно.Предложената дефиниция на щастието трябва да се приеме като най-висша мярка,като идеален максимум за щастие.И да се допусне,че онзи,който се приближава до този идеал ,дотози максимум,е щастлив.

1.Щастието се състои в удоволетворение от живота като цяло.Това е много високо изискване .Радвайки се обаче на отделните страни от живота,ние можем да пренесем удоволетворието от тях върху целия живот и,въпреки че съзнанието ни отбелязва само една част от живота,удолотворнието от него се разпространява върху целия ни живот.Когато се радваме от своите успехи или  на любовта си,човек в известен смисъл се радва на живота.

Дори и в най-благополучния живот липсва нещо.И това е не само неизбежно в живота,но дори е необходимо, за да се повиши неговата ценност: често страданията са нужни ,за да изпитаме след това удоволствие;без глада не можем да почувствуваме удоволетворението от храната,а без борбата-радостта от победата.Някои неща ,които ни липсват,са незначителни,за други бързо забравяме- и в края на краищата удоволетворението от част от живота понякога възприемаме като удоволетворение от целия живот.

2.Така е и с другата особеност  на щастието –трайността на удоволетворение.Човек не е в състояние да се радва непрекъснато.Особено пък”да се радва на живота”,защото не може непрестанно да „се грижи за живота си „,това е идея твърде обща,за да мислим за нея всеки ден.Независимо от това мнозина ще кажат ,че постоянно са удоволетворени от живота: достатъчно ,когато се замислят за него ,да го усетят и оценят положително,а когато се запитат  дали са доволни от живота,да си отговорят ,че са .Това е достатъчно ,за да кажат,че са трайно удоволетворени от живота.Излишно е щастливият човек непрекъснато да си повтаря:колко съм доволен от живота,колко съм щастлив.Той е доволен не само тогава,когато мисли за своето удоволетворение и го осъзнава.Така както човек не е богат само тогава ,когато брои  капиталите си.А този,който престане да мисли за щастието си,престава ли да е щастлив?Достатъчно е да бъде доволен тогава,когато се замисли за него.В приказките най-щастливи са онези,които най-малко мислят за своето щастие.

На човешката психика е чуждо състоянието на непрекъстано удоволствие.Дълговременното удоволствие се превръща в неудоволствие.По-точно казано:нещо,което доставя удоволствие ,ако трае продължително,става безразлично и дори неприятно,защото започва да досажда и измъчва.На човек са необходими паузи в удоволствието,за да го почувствува и особено за да го почувствува силно.И макар че неудоволетворените желания са неприятни,все пак максимата на Балтазар Грациан не е лишена от основание: „Винаги трябва да копнееш за нещо ,за да не бъдеш нещастен в щастието си”.

3.Третата особеност на щастието се състои в това ,че в него удоволетворението от живота е пълно.Човешката психика е така устроена,че някои преживявания само преминават през съзнанието,без да оставят следи в него,други пък го пронизват изцяло и оставят отпечатък върху всичко,което едновременно става в съзнанието ,което по-късно ще стане.Затова щастието е само тогава удоволетворение,което стига дълбините.За да го изпитаме,трябва да притежаваме изобщо по-дълбоко усещане за живота.Повърхностните преживявания,дори и най-приятните ,не носят пълно удоволетворение;за тях се отнася забележката на английски философ Бозанкет: „Повечето удоволствия протичат при по-малко удоволетворение”.

Както страданията,така и радостите на по-чувствителния човек достигат да самите дълбини на неговото съзнание.Съдбата му се колебае между щастието и нещастието,докато останалите живеят извън тези категории,животът им е приятен или неприятен,но нито е щастлив нито нещастен.

Никой обаче не живее постоянно с най-дълбоките пластове на съзнанието си.Всекидневните грижи с дни и месеци не допускат по-важните проблеми до съзнанието на човека.За щастието е необходимо да откликнат само в определени моменти дълбините на съзнанието.

4.Накрая и самото удоволетворение трябва да разбираме правилно: това,което именно наричаме удоволетворение,съдържа не само емоционална ,но и потенциална страна: този,който е доволен,не само се радва, но и оценява положително предмета на

Своето удоворетворение:Именно затова определяме щастието,като удолетворение:

то притежава тази        двойственост.Анлийският писател Дж.Б.Пристли дори казва,че то лежи  между екстаза и одобрението.Макар и в различни пропорции,в него се  срещат горещото опиянение и хладното разбиране.

Тази двойственост на елементите на удолетворението изяснява какво имат предвид хората,когато казват ,че  са доволни от живота,но не са щастливи.Това са онези хора, у които са се разделили двата обикновени елемента на удоволетворение:емоционалният и интлектуалният,изпитването на удоволствие от живота и признаването на неговите ценности.

5.В дефиницията на щастието присъствува още един термин,който също изисква пояснение,макар че изглежда ясен на всички.Това е терминът живот.

„Животът” на човеко може,първо,да означава само биологичен процес,протичащ в неговия организъм от рождението да смъртта му.Разбира се ,не в този смисъл казваме,че сме „доволни” от живота.Второ, „живот” може да означава само един психологичен процес,който протича в съзнанието на човека,т.е. възприятията,представите,чувствата,оценките,стремежите,които от рождението до смъртта му преминават през неговото съзнание.Но и в това значение не говорим за удоволетворение от живота.

Съгласно едно друго,трето значение „животът” на човека това са разнообразните процеси,в които е участвувал и на които е реагирал от раждането да смъртта си .Най-често в този смисъл казваме,че щастливият е удоволетворен от живота.Така разбран ,животът е съвкупност от събития ,които протичат в човека не само като психофизическа личност,но и извън нея.Там вличат даже такива събития,където той е участвал пасивно:към живота на човека принадлежат и медицинската диагноза,спасила здравето му,и решението на учреждението ,което го е назначило на работа,войната,в която може да не е участвувал,но която е унищожила имота му;издаването на книгата,която е повлияла на възгледите му;нечия смърт,която го е наскърбила.Противопоставянето на „мой” и „чужд” живот тук губи своята острота. „Моят” живот е като „моя” град или „моето”отечество: най-много част от него принадлежи на мен.Моето щастие е удоволетворение от моя живот ,но моят живот има много общи елементи с живота на другите хора.

Едно от главните условия,за да бъде човек удоволетворен от живота ,е да бъде убеден,че той има някакъв смисъл,някаква ценност.От друга страна,тази ценност може да не е свързана със собствена му личност,тя може да се съдържа в нещата,с които се среща,в събитията ,в които участва.

6.На пръв поглед изглежда ,че пълното и трайно удоволетворение от живота е достатъчно ,за да определим щастието.Има случаи обаче,когато не наричаме това щастие.Така е ,когато животът,от който човек сам е доволен ,не изглежда за другите достоен за пожелание и ние не бихме искали да бъдем в подобно положение:такъв живот не ще наречем „щастие”.Такова състояние на нещата се среща най-ярко в клиничните случаи:някои болести,особено вид парализи,дават постоянна еуфория,пълно удолетворение от всичко.Виждайки задоволството на паралитика обаче,мнозина ще кажат:

не желая такова удоволетворение.А състоянието ,от което се отказваме,не може да бъде щастие.Понятието щастие съдържа в себе си преди всичко нещо положително и желано.Определяйки щастието в своя философски речник,Болдуин правилно е поставил на първо място,че това  състояние е преди всичко „желано”,а после,че това е „изобщо приятно” състояние.

Ето защо трябва да добавим още една особеност към дефиницията да щастието:а именно че щастието е обосновано удоволетворение.Тогава еуфорията на паралитика ще се окаже извън сферата на щастието ,като удоволетворение,което не е обосновано.

От това,че мнимото задоволство не е щастие,не следва че, то няма ценност.Който не е изпитвал щастието ,желае поне да има илюзия за него.И много хора съзнателно я събуждат у себе си.Съществуват наркотици като опиума,които,изглежда,носят не просто удоволствие,а удоволетворение от света и живота,наистина краткотрайно и необосновано ,но пълноценно –за това са писали Де Куинси,Бодлер,Виткевич.Друго средство,по-леко и по-разпространено са мечтите.Въображението рисува в тези сънища наяве живот ,в който са изпълнени потребностите и копнежите и поне за миг –отдалечава действителността и носи удоволетворение от живота.Но и това е заместител на щастието ,а не щастие.

Щом не приемаме илюзорното щастие за удоволетворение,значи смятаме,че то е чисто субективно явление,т.е.не приемаме ,че субективното чувство и оценка са единствената мяра за щастие.

Дефиницията на щастието е готова-излишно е да добавяме други негови особености към нея,напр.че то е „задоволяване на потребностите”, „сбъдване на желанията” или „хармония в живота”.Всичко това е истина ,но вече не се отнася към дефиницията,а към теорията на щастието ,по-точно към теорията на постигане на щастието.

Приведената дефиниция обаче изисква три уговорки.

1.Задачата,която си поставихме при дефииране на щастието ,беше да дадем реконструкция на обикновено използуваното понятие.Междувременно се оказа,че тази задача е изобщо неизпълнима ,защото терминът „щастие” е многозначен.Направихме нещо друго:запазихме  едно от известните понятия за щастие,като пропуснахме останалите.Приетата дефиниция на щастието наистина излиза извън рамките на понятието ,изказвано във всекидневната реч,но е избрана свободно от нейните резерви.

2.Задачата,която си постовихме при дефинирането на щастието,бе: да установим понятието за реално щастие такова,каквото може и е дело на хората.Оказва се ,че е по-лесно да се определи идеалът за щастие.Той носи характерните черти, изброени в дефиницията: цялост,трайност,пълнота.Не можем да постъпим другояче:та нали трябваше да посочим не минимума удоволетворение,необходимо за щастието ,а неговия максимум.По определен се явява идеалът за щастие ,отколкото реалното щастие.Понеже не можем направо да конкретизираме реалното щастие посредством неговите характерни черти,определяме го по косвен път,т.е. посредством близките му характеристики.Това е често срещано явление в света на понятията,особено на етическите: първо се дефинира идеалното понятие ,а после то се отнася към действителността.

3.Изглеждаше ни,че ако дефинираме щастието като удоволетворение от живота ,това ще отговаря на обикновеното схващане.Изглеждаше ни,че можем и трябва да определим субективно щастието. Оказа се ,че ако поставим щастието на чисто субективна основа,то няма да отговаря на представата за него.Ако мерило за щастие е удоволетворението като субективно състояние,тогава то трябва да е обективно обосновано.В такъв случай понятието за щастие има двойствена природа :субективно-

обективна.

В краен случай ,като се има предвид двойствеността на понятието,дефиницията може да  звучи двояко: щастието е трайно,пълно и обосновано удоволетворение от живота.Или :това е живот,който дава трайно и,пълно и обосновано удоволетворение.Така ,че имаме две дефиниции,защото щастието е двустранно явление.По-точно казано: първото изречение е дефиниция на чувството за щастие,второто–на щастливия живот, но те са свързани .Коя формула използуваме,в крайна сметка,е формален езиков проблем.

История на понятието за щастие.Пълната „история на щастието”,ако някога бъде написана ще трябва да обхване различни теми.Тя би трябвало да е история на възгледите за щастието ,защото те са се променяли през различните епохи.Ще трябва да е и история на чувството за щастие ,защото и то се е променяло: през различните исторически периоди и в различни кръгове на обществото хората са се чувствували повече или по-малко щастливи.А сега ще разгледаме историята на думата „щастие” и понятието за щастие,които също се претърпели дълбоки промени през вековете.

1.Търсейки началото на понятието в Гърция ,ще се натъкнем там още на производни понятия през предфилософската ера.Първото от тях е благоприятната ,щастливата съдба,сполуката-обикновено понятие ,характерно за простия,първичния тип мислене.У древните гърци то най-често се среща под названието „добра съдба”,но също и в религиозен ,митологичен смисъл-под названието „евдемония”.Този термин произхожда от думите „добре” и „божество” буквално означава човешка съдба.,покровителствувана от божества,следователно благоприятна съдба.

Друго ранно понятие,сродно с щастието ,е понятието удоволствие;то е почти толкова естествено, предфилософско,колкото и понятието за сполуката.То означа положителни вътрешни изживявания,както понятието за сполука-положителни външни условия за живот.

Към понятието щастие обаче се доближавало не толкова общото понятие за удоволствие,колкото отделни негови варианти,по-конкретни понятия ,преди всичко : „хара”-приятно състояние,отличаващо се с продължителност,а също „ефросине” –весел,сговорчив характер,според гърците важно условие за доброто самочувствие в живота,и накрая „олбос”-просперитет и свързаното с него чувство за пълнота и радост от живота.Най-близко да щастието обаче е понятието блаженство/макариотес/ -най-висша степен удоволствие,което не може да бъде достойно за земните люде ,а само за боговете и душите в Елизиума.

2.В понятието за сполука отрано наспъпила промяна, която го доближила към понятието щастие ,а именнокогато понятието за живот,на който благоприястствува съдбата,преминало в понятие за сполучлив ,щастлив живот.Такава еволюция на понятието е естествена ,защото кой живот ще е сполучлив ,ако не този ,на който съдбата помага.Доказателство за произхода на понятието за щастие от понятието благоприятна съдба е запазването на неговото название; все така се казвало „щастлива съдба” дори тогава ,когато човек не дължал на съдбата сполуките в живота си , а противно на нея-на самия себе си.

За повечето философи на Античността щастието е „висше благо”,върховна цел на живота.Възможно е животът сам да поднесе щастливи мигове ,но те са непредвидими и за това щастие човек не полага никакви усилия,нито пък има лични заслуги.Ето защо гръцката богиня на щастливия случай Тюхе/в латински вариант –Фортуна/ е богиня на „днешния ден” и характеризира изменчивостта и непостоянството .Нейният символ е колелото на съдбата ,което всеки миг може да се обърне.Но от  щастливите случаи няма да има никаква полза ,ако човекът е неразумен,няма нужните предположения да оцени щастието и да направи от него цел на своя живот.

Ето защо ,разсъждавали древните философи ,човекът на първо място трябва да познава природата си и да я следва в естествените и състояния ,без да я насилва.Естествените състояния на човешката природа са здравето,липсата на болка,уравновесеността.

3.Демокрит е несъмнено първият философ,който поставя понятието сполучлив-щастлив ,както бихме казали днес –живот,в центъра на своите разсъждения .Същевременно той е първият,който твърди,че щастливият живот не зависи само от благоприятната съдба,нито изобщо от външните условия,а също така преди всичко ,не зависи от вътрешното устройство на човека.

Щастливият живот се усеща като нещо положително,от него човек е удоволетворен .Същественото не е в това ,което човек притежава , а как чувсвува това ,което притежава.След като съдбата не е същественото ,нямаме основания да наричаме щастието „добра съдба” нито пък „евдемония”,защото то не зависи от божествата .Демокрит просто го нарича „добро настроение , „добро състояние на душата”.Такова състояние е независимо от условията на живот,то възниква,когато преживяванията на човек са съгласувани помежду си ,когато в душата му цари „хармония” и съответна „пропорция”.Тогава в душата е ненарушимо спокойствие ,което може преносно да бъде описано чрез сравнение с морско затишие.

Демокритовото понятие за щастието се различава както от удоволствието ,така и от сполуката :а/Благоприятната съдба,притежанието на външни блага ,обективно добрите условия за живот наистина способствуват за щастието,но са недостатъчни за него.Щастието е нещо различно от външната сполука; вътрешнште условия са по-важни от него.”Не достойнствата, съвършенството на тялото и имотът носят щастието ,а праведният характер и и богатството на мисълта”.и лесно ще сгреши този,който очаква твърде много от външните неща.б/Самото изпитване на удоволствие все още не е достатъчно за щастието.Не можеш да си щастлив ,без да изпитваш приятни чувства,но не всички приятни чувства приближават към щастието,някои от тях дори отдалечават от него ,защото водят след себе си страдание.А всяко прекалено удоволствие се превръща в страдание.Всъщност Демокритовото понятие за щастие е вече идентично със съвременното понятие.

4.Това понятие обаче ,така близко и естествено за нас,е нямало успех в древна Гърция.Гърците го създали,но бързо се отказали от него.Това става под влиянието на Сократ и Платон, онези мислители от V в.,които най-силно въздействували на гръцката мисъл и я повели в друга посока.Те също си задавали въпроса,кой живот е най-добрият,но под най-добрия живот разбират нещо съвсем различно.Смятали,че не удолетворението прави живота възможно най-добър ,а притежаваните блага.Мярата за щастие според Сократ ,Платон и техните последователи е обективна,а не субективна ,както у Демокрит.В този смисъл Платон нарича щастливи онези,които „притежават добри и красиви неща”.

Това обективно понятие за щастие приема Аристотел  и със своя авторитет го утвърждава за дълго.Според него щастието е да притежаваш това ,което е най-ценното.Ако знанието е най-ценното,тогава щастлив е този,който го има,ако най-ценното е мъжеството,то щастливият човек е мъжествен.Щастието се отличава от удоволетворението и сполуката;само необразованата тълпа,както пише Стагирит,ги отъждествява с щастието.Друг въпрос е ,че щастливият живот обикновено е приятен и удачен.Който притежава най-ценното ,той също е доволен ,но удоволетворението е само естествено следствие на щастието,а не негова същност.Според приетото от Аристотел схващане за щастието човек е щастлив ,защото е удолетворен ,а е удолетворен, защото е щастлив.

Това Аристотелово понятие за щастието ,означаващо натрупване у човека на най-висшите,достойни за него блага,задълго остава главно понятие в етиката под старото название евдемония и този термин се запазва,измествайки използуваните от Демокрит синоними.

Споровете за щастието,които гърците в епохата след Аристотел водели,вече се опирали на това схащане ;преди всичко спорът се водел за това,кои блага са необходими за щастието.Самият Аристотел считал,че са необходими разнообразни блага;дори най-висшите морални и интелектуални блага сами по себе си не са достатъчни.За да бъде щастлив,човек не бива да е нито уродливо грозен,нито с много лош произход,нито слаб и болен,нито беден,нито самотен,без семейство и приятели;само разнообразните,           съчетани у човека блага му носят щастие.Но епохата след Аристотел не споделя този  възглед.Тя търси  единственото най-висше благо,толкова голямо,че само то да е достатъчно за щастието .Стоиците смятали за най-висше  и достатъчно за щастието благо добродетелта, мислели ,че за щастието е достатъчно това,което за Аристотел било само един от елементите му. Те имали същото понятие за щастието като притежание на най-висшето благо,но по друг начин виждали най-висшето благо в нещо друго,затова техния възглед за щастието е различен .

С това е свързан един друг спор на елинизма:по какъв начин да постигнем щастието? Аристотел е бил убеден ,че щом като за щастието е необходимо да се притежават всички брага ,то трябва да се развиват всички човешки способности.Елинизмът и тук е по-радикален и едностранчив ;особено стоиците настояват,че трябва да развиваме само най-съвършените способности.Докато Аристотел съветва да сме умерени във всичко,те не признават умереността в най-хубавите неща.

Затова пък по много други въпроси Аристотел и елинистите са единодушни.Преди всичко за това,че в самия човек, а не  във външните условия се крие това ,което определя щастието му,и че от него самия зависи дали ще е щастлив.Ярък израз на това схащане дава Боеций „Защо търсите извън себе си щастието, което е във вас?”

В естественото съчетание на физическо и душевно равновесие човек изпитва  удоволствие /hedone/ ,разбирано като удоволетварение,че „всичко е наред”.Точно в това удоволствие търси щастието Епикур /341-270 г.пр.н.е./.Главната цел в живота според него е безметежността,освобождаването от страха-страх от смъртта и природните явления.Епикур отхвърля всичко,което може да смути спокойствието-тревогите,опасностите,боричкането в обществения живот.Затова щастието /удоволствието /според него се състояло най-вече в избягването на страданията.В този смисъл неговият хедонизъм етическата позиция,издигаща над всичко удоволствието,се различана от хедонизма на киренайците,които като своя учител Аристип ценели предимно чувствените удоволствия,физическите радости.

5.Християнстовото възниква в периода на засилване на религиозвостта ,от самото начало схваща щастието като трансцедентно.Когато в евангелието става дума за щастие,то се отнася главно за щастие в царството небесно на Христос.Това понятие за щастие е близко до гръцкото ,именно до понятието за блаженство.В текстовете на гръцките евенгелия щастливите винаги са наричани  „макариос”.А по-късно в латинските текстове основно понятие е felicitas ,което означава блаженство.

Евангелийското понятие за щастието не е единствено християнско понятие: схоластичната  фолософия също притежава свое.Те се различавали,а разликата се е отразила и в терминологията :латинските текстове  говорят у християните за felicitas,а у схоластиците за beatitudo.И това понятие също е повлияно от гръцкото .Терминът beatitudo не  означавал нищо повече от „евдемония”,т.е. притежание на най-висши блага.Подобно на гръцките философи и схоластиците твърдят,че щастието не се състои в удоволетворението ,напротив, удоволетворението произтича от щастието,то е основа,а последствие е щастието .

Схоластиците смятали единствено религиозните ценности за носите на щастие; всички останали са прекалено нетрайни и несигурни,твърде малки.Твърдят ,както и древните ,че разумният и добродетелен живот води към щастието,но смятайки ,че разумът и добродетелта са необходими за щастието,не ги приемали за достатъчни.Нужна е още божията помощ,милост-а милост по-лесно се получава с вяра ,отколкото с разум.И не толкова свързването на щастието с добродетелта и разума ,дори с лишенията и страданието ,или със стремежа към бога/защото всичко това е познато на античността/,колкото свързването му с божията милост и с вярата е характерния мотив ,който християнската философия включва в понятието за щастието.

Понятието щастие като притежание на блага се запазва през цялото средновековие.Ала удоволствието ,разбирано като главен подтик на човешкия живот,като негов на-дълбок”живец”,продължило да властва в по-късните теории на щастието.Достатъчно е да си спомним „Декамерон” на Бокачо,за да усетим онзи истински култ към осезаемите и следователно реално постижими удоволствия,който владее Ренесанса.Ренесансът не се вълнува особено от средновековния идеал за непостижимото на земята щастие,обещавано след смъртта в райското блаженство.През XVвек защитникът на хедонизма Лоренцо Вала съжалява,че има амо пет  ,а не петстотин сетива ,за да се увеличи стократно усещаното удоволствие.Доводът на ренесансовия хедонизъм е прост: щом Бог е създал красота,то е ,за да и се наслаждаваме,иначе е щял да ни лиши от сетива –зрение,слух,обоняние,допир и вкус.

Обратен е доводът на средновековния аскетизъм и ригоризъм –позиция ,която изщяла отхвърля сетивните удоволствия  като принадлежащи на света на злото и препятсващи пътя към истинското щастие .Истинското щастие ,означавано с понятието блаженство ,е в съзерцанието на отвъднебесната красота,която се постига,като се отхвърли земната красота,в чистото съзерцание и чрез страданието.Както пише Св.Василий Велики /IV в./, „въздържанието и всяко телесто страдание е за полза”.Висшето удоволствие християнският аскет постига чрез отхвърлянето на всички удоволствия.А „редовият” християнин ,който поради слабостта си не може да се отрече от всичко земно,трябва да практикува добродетелите на милосърдието ,за да постигне единствено възможното  удоволствие тук,на земята.

През XVIII век свободомислието развива идеи ,до голяма степен противопоставящи се на християнската етика. „Щастието е една нова идея на Запад”,пише Сент-Жуст.Със своя практичен дух развиващият се капитализъм предлага една своеобразна „аритметика на удоволствията”,основана на утилитарния морал,който отчита ползата от щастието в задоволяването на човешките интереси. „Почтеният човек” според родоначалника на английския утилитаризъм Джереми Бентам /1748-1832/ знае да пресмята интереса си и преди да действа,разсъждава.Следователно той естествено отхвърля всички удоволствия,които биха навредили на него или на другите хора в общуването,търсейки общото щастие.Най-голямото щастие ,както той  определя в съчинението си „Деонтология,или наука за морала”,е щастието за най-голям брой хора,а критерият на морала е „достигането на ползата ,изгодата,,удоволствието,доброто и щастието”.Теорията за полезността обаче има едно слабо място и то е,че ако един човек следва собствения си интерес,от това не следва необходимото,че ще следва интереса на другите.Общо взето,английските утилитаристи от XIII и XIX век приемат,че съгласуването на интересите в обществото става спонтанно.Това обаче означава да се приеме ,че има някакъв  „спонтанен „ обществен морал ,действащ,преди да  „разсъждава”.Освен това интересът/егоизмът/ никога не е истинска основа на морала и не създава добродетели.По-вярно от тезите на Бентам е наблюдението на живелия век по-рано Ларошфуко /1613-1680/: ”Добродетелите се губят в интереса ,както реките в морето”.

През XIX и особено през XX век щастието като че ли постепенно отпада като централна тема на философските разсъждения ,разтваряйки се в различни морални позиции или в частните наблюдения на науките за човека и обществото,които са се отделили от философията/антропология,психология,социоло-

гия,психоанализа,политическа теория и др./.За това могат да се посочат няколко причини.Една от тях е философията на Кант,който продължава да отделя много внимание на щастието,но ясно разграничава областта на морала и щастието,които са”два елемента на висшето благо от различен род и следователно трябва да бъдат разграничени”.Моралът и щастието обаче са необходимо свързани ,защото моралният закон има естествени предпоставки:природата на човека го кара  да се стреми към щастие.От своя страна щастието не може да бъде постигнато без морал,защото според едно твърдение,идващо от Платон,непочтеният и лошият човек е нещастен вече от самата си

„лошота” а „за човека не е полезно да бъде нещастен”.Но Канто смята ,че щастието не е нито основа ,нито принцип на моралността,както се стреми да го изкара „съблазняващата етика”,коята обещава на хората удоволствие от спазването на морала.Спазването на морала не води до онзи тип естетическа наслада ,която най-силно въздейства на хората.Ето защо според Кант моралният закон просто трябва да се спазва  и ключът за това е дългът,категоричният императив.Освен това щастието е много повече постижим идеал на въображението и има само „емпирични основи”,което ще рече,че се постига в опита.

Така че онзи,който реши да „изследа” щастието в опита,ще установи само форми и разновидности на удоволетворението ,без да си състави идея за щастието.

Към този опит теглят и теориите на най-новото време,като или провъзгласяват единствено личния порив за висш критерий на щастието в едно жестоко и затова нещастно време/Ницше/,или направо се посвещават на изследването на „нещастието”/Шопенхауер,психоанализата с тема за „фрустрацията” и неудоволетвореността”/.

Навярно XX век е белязан от твърде много нещастни събития /най-унищожителните войни/,за да оцелее античната идея за щастливия и спокоен „по природа „човек.Човекът „по природа” започва да изглежда зъл,вечно сресиран ,потиснат,движен не от идеала за „общото щастие”,а от инстинкта за разрушение.Трагичното съзнание на епохата е описано дълбоко във философията на екзистенциализма.

И все пак отвореният морал ,за който говори френският философ Анри Бергсон /1859-1941/,се стреми също толкова естествено да разширява и утвърждава ценностите отвъд емпиричния опит,отвъд морала,който просто „крепи” обществото.

Защото човекът е творческо същество и като такова притежава мощен жизнен порив да твори.Отнасяйки помитащата, вулканична сила на инстинктите към творчестовото,Бергсон всъщност заличава вековното противопоставяне на сетивно и разумно,на удоволствие и дължимо.Човекът е единна природа и може  би е „осъден” да бъде щастлив,както е „осъден да бъде свободен”.Човекът не може да не бъде свободен въпреки обречеността си на житейските стремежи-тази мисъл завеща изминалия век екзистенциализмът чрез своя голям представител Жан-Пол Сартр/1905-1980/.

В своята практика /а и в теориите си/съвременността като че ли едновременно се отдалечава от античния  идеал и обратното

се връща към него.Една от практиките е търсенето на щастието сега,тук и веднага / „не ме интересува утре”/.Но ако е вярно казаното още от Аристип,че щастието е нещо много повече от частните удоволствия ,тъй като включва и миналите ,и бъдещите наслади,значи „щастливият сега” сам се лишава от много наслади./Всеки знае какво удоволствие доставят приятните спомени или приятните очаквания./

Втората ,може  да се каже „обърната” спрямо свободата практика на съвременността е полагането на постоянното щастие в зависимост от външните материялни блага /постоянното трупане на консуматорското общество/.Негов идеал –според едно изследване на манталитета от 50-те години –е т.нар. „американска мечта”-всеки е свободен в инициативата си за забогатяване,но крайната цел не изглежда свободна ,а манипулативно зададена: хубава кола,добро образование за децата и къща с градинка;на вратата стои надпис : „Това ми стига !”, „Искам само възможното!”Като редакция на този  „активистки” и консумативен морал след 1968 г.възниква хипи движението с девизите „Да бъдем реалисти,да искаме невъзможното!”, „Никога не работете!”, „Мир и любов”.Това  движение до голяма степен беше вдъхновено от идеала на източната философия на бездействието,търсеща също като стоиците-щастието в спокойствието и душевния мир.След преодоляването на този модел на щастлив живот днес изследователите отбелязват истински култ към щастието ,който сякаш задължава всички да бъдат щастливи ,така че не толкова щастливите сякаш изпитват неудобство от това ,че не са се приобщили към всеобщата еуфория.

Историята на понятието щастие ,надхвърляща две хилядолетия,следователно не била проста.Отначало щастието не означава нищо повече от сполука.После в продължение на много векове-включително и голяма част от древността и средновековието-то означавало само съвършено човешко състояние ,т.е.човек да притежава най-големите предимства и блага.Новото време понятието за щастието до понятието за удоволствие.А днес,без да сме отхвърлили по-старите понятия,все

пак използуваме най-често едно по-различно понятие за щастието.

Историята за щастието се колебае между две крайности: между разбирането на щастието като съвършенство и като удоволствие.А в съвременния си вид това понятие съдържа в себе си както елементи на съвършенството ,така и на удоволствието.Усилията на миналите векове да сведат понятието за щастие или към едното ,или към другото ,са разбираеми:тези две понятия са по-прости и по-удобни,с тях може да се борави по-лесно ,отколкото със сложното понятие щастие .То обаче е необходимо ,защото всеки човек се чувствува доволен или недоволен от своя живот и дава израз на това чувство.А да бъдеш удоволетворен от живота све пак е нещо рзлично от това да достигнеш съвършенство или да изпиташ в него много удоволствия.

Едни твърдят ,че щастието е безоблачно съществуване,а други –че то е успешна но и неспирна борба.Едни смятат,че то е равновесието на мъдростта а други-че то е високо,но и приятно напрежение.То несъмнено може да бъде ту интуитивно дори смътно,ту дълго очакване на нещо.То е ту неудържимото приближаване на установената цел,ту нейното окончателно завладяване.А друг път то е здравото поставяне на началато в новата схватка с трудностите по пътя към решаващия успех.

Щастието много или малко ни държи в приятно напрежение ,изпълва ни с красива самоувереност,но и с неутолима жажда да му доказваме ,че сме достойни за него,че няма да се примирим ,ако го загубим,макар че борбата за него може да ни измъчва.То нерядко е връх на хубавите чувства ,но и преход към по-значителни утрешни търсения.

А може би щастието е като щастието за Малкия принц:

И понякога ще отваряш прозореца си ей така,

Само за да ти бъде приятно...

Когато  погледнеш нощем небето,на тебе ще ти се струва,

че всички звезди се смеят.”

 

WWW.POCHIVKA.ORG