Joomla Software solutions Template

Payday loan

Учебници по история – първите ориентири към изучаване на миналото

Няколко десетилетия преди Освобождението през 1836 г., започва използването, най – вече от българските учители на първите преведени на бългасрки език книги по всеобща история. През 1844 г. Христаки Павлович издава Царственик или История българска – първият учебник по българска история.

До 1878 г. е издадена следната литература посветена на българската история – 14 учебника по всеобща история, 12 чебника посветени на родната история. През тези четири десетилетия бива подбудено желанието да се следват достиженията на останалите европейски страни, а също така да се удовлетвори практическта потребност от учебна книжнина.

Всички  издадени истории до 1878 г. и особено отечествените са създадени целенасочено с двойнствена цел, за да послужат „не само като учебник в нашите народни училища, но и като наръчна книга за всекиго българина или чужденеца”. Всички тези издания са имали влияние макар и регионално върху формирането на историчекото самосъзнание и памет на българина през възрожденската епоха.

През този период използването на тези книги с историческо съдържание за учебни цели от учениците, не би трябвало да се приема за достатъчен индикатор.Преобладаваща е практиката учителите да разполагат с източници, които адаптират за своите цели.Притежаването на учебник от учениците е израз на обща модернизация на българските училища.

Въздействието, което оказват върху историческта осведоменост учебниците по всеобща история от този период , е насоченоста на учебното съдържание по всеобща история към близката и в този смисъл актуална история. Този подход е привнесен от европейската практика.

И. Кайданов завършва своя учебник като представя събития станали година преди издаването му (до 1835 г.). Последната част на историята на Смарагдов излязла през 1858 г. е: Частна история на европейските държави след Парижкия мир.

Чрез учебниците по всеобща история  в България се пренасят европейските виждания за учебно съдържание, както и за неговото подреждане.

Недостатъка на тези учебници е , че те не са предназначени за конкретна възраст, накои от тях са твърде трудни, те не удовлетворяват оформящите се виждания какво точно  да се изучава по история в училищата.

Аворите на издаваните учебици по история одобрени от царската цензура се опират и на своя учителси опит.Компилациите и преводите, на които се основават текстовете, трудно се съчетават с личен принос или нововъведения. Христаки Павлович прилага нещо различно в своя учебник Царствник предназначен за ученици, той развива идята за редуване на „злополучието” с „благополучие” Като свидетелство на благополучните върхове на миналото Павлович поставя в малък кръгъл печат изображението на изправен лъв с корона, това е първата илюстрация в български учебник по история.

В средата на XIX век  всеотдайни учители прехвърлят мост към бъдещето чрез прилагане на първи терминологични речници, в които се появява модерна лексика.

Стремежът към по-високо качество на отпечатаните помагала кара автори и издатели да оформят виждания как малките ученици по-бързо и лесно да получат знания за своя „произход”. За Хр. Г. Данов това е не само амбиция за високо полиграфско майсторство. В своите „Взаимоучителни таблици” той въвежда децата от началното училище в основни знания за обществото и историята му.

Появяват се оригинални методически находки, като добавянето на съвременни за учениците събития, каквито са освобождението на българите от „фенерското тегло”: включването на етнографки сведения за  старобългарски обреди и жилища: обработка на учебния материал под формата на въпроси и отговори, които се съдържат в учебника на Д. Душанов. Силните страни на тези уебници са: усилията да се използват повече източници , да допринесът самоидентификацията на българина, да се обобщят в достъпна форма съдържащите се в тях сведения. Същевременно критиката понякога е твърде силна и прави по-реални багрите на картината.

Помагалата, които са се използвали във възрожденските училища са имали различна популярност.

Съществен извод от данните от списъците на спомоществователите, е наличието на селища, в които се концентират по-голяма част от учебниците. Едни от тях са Русе, Чирпан, Цариград,Шумен и Габрово където има най-голямо присъствие на различни учебници.

Характерна е и амплитудата между броя на спомоществователите и заявените от тях книги.

Наличието на книги като помагала на учениците до края на 60-те години , е значимо достижение на възрожденската епоха. Благодарение на тях се формират елементи на европейска  историческа култура, но тяното влияние до голянма степен е ограничено вследствие на регионалното им съсредоточаване.

Навлизането на учебните книги по история във взаимните, а по-късно и в класните училища и тяхното паралелно популяризиране сред другите социални слоеве създават условия за едновременно приобщаване към историческото познание на различни генерации от българите.

От учебници към програми

В училищната ни традиция преди Освобождението учебниците предшестват процеса на оформяне какво и по какъв начин трябва да се изучава.Едва през 50-те 60-те години на XIX век в различни крайща на България, учебното съдържание, включително и по история започва  да се разпределя по класове. Но съдържанието на учебниците продължава да има водеща роля.

Учителските събори имат важен принос за извеждането на програмите от равнището на лична инициатива и до прилагането им от от по-широк кръг учители.Благодарение на решенията взимани на тези мероприятия програмите стават задължителни за прилагане на учителите от различните училища.

Уеднаквявяането на програмите има за цел да регулира равнището на обучението по примера на напредналите училища. По този механизъм получават легитимност програмите на събора в Шумен от април 1874 г. Именно въз основа на  решенията на този събор шуменските класни мъжко и девическо училище имат различни програми, но градските и селските училища остават с единни програми.

Към края на 60-те години на века се появява нов елемент във подредбата на учебния материал, именно тогава започва да се утвърждава практиаката за синхронно изучаване на всеобща и родна история. Във училищата във Калофер, Шумен, Габрово и др. Всеобщата история като предмет започва да се въвежда във II и III клас, а родната история, когато започва да се изучава средновековна обща история – III и IV клас. В Болград учебните програми по история са по-различни от тези в Габрово, Шумен и др., там   българската история се изучава от I до III клас, а в следващите четири се набляга на синхронно изучаване на всемирната и отечествена история.

На 20 юни 1872 г. Училищното настоятелство на Главното габровско училище приема първата програма, която е най-близка до научния термин.тази програма надхвърля регионалното си предназначение.Синхронът между отечествената и всеобщата история в тази програма е добре заложен благодарение на четиригодишния период на изучаването им, както и на паралелното присъствие на всички седем класа на Закон Божи. Вклюкването в VII клас на черковна история има за цел да  въведе учениците в актуалното им съвремие.

Липсата на достатъчно адаптирани учебници в училищата не пречи на учениците да се научат да тачят своя народ и да го обичат.

История и гражданско учение

Според Хр. Г. Данов училището е място където учениците биват подготвяни за „истинска гражданственост”. Тази мисъл отразява виждане не само за актуалните, но и за бъдещите цели на образованието на децата. Възпитанието на гражданина трябва да бъде най-важният резултат от образованието, тази идея напълно се вписва в образователната политика на държавата. Като напълно естествена реакция на тези виждания е написания през 1881 г. от Йоаким Груев учебник, съдържащ начала на гражданското образование.

За да се осъществи тази образователна политика се въвеждат предметите отечествовъведение (отечествознание), гражданско учение и история. Новите предмети са въведени по силата на Закона за обществените и частните училища от 1885 г. и запазени като задължителни от Закона за народното просвещение от 1891 г.

И преди освобождението е имало елементи на запознаване с основни понятия на обществения живот, но те са се съдържали в темите родители, отечество, вяра и народнаост и са имали преди всичко характер на образци на поведение.

Предмета отечествовъведение има за цел да изгради основите на гражданската грамотност и на националното съзнание на бъдещите поколения. Също така той представлява синтез на традиция, приемственост и нововъведение.

В резултат на обединеното в предмета съдържание по история и география се изучават знания за държавата и нейните институции, за видовете управление, за политическите права на гражданите.

В основата на предмета се поставя разбирането, че малките ученици трябва отрано да се въведат в представи и познания за местните институции и власти, а след това да разширят тези свои знания до по-далечни и непознати държавни институции.

Като самостоятелен учебен предмет гражданското учение започва да присъства в програмите, паралелно с изучаването на историческите знания по съвременна българска история, т.е. в трети прогимназиален клас. Законът от 1909 г. включва гражданското учение като задължителна учебна дисциплина за последния клас на гимназията, във връзка със закона започва и издаването и на специални учебници по предмета, първият учебник по гражданско учение е дело на Н. Станев от 1894 г.

Гражданското учение намира пресечни точки с историческото, които се проявяват особено при дефинирането на целите на преподаването им. Цитати като: „да се усили любовта на учениците към отечеството”, „да  запознае ученика със строя и управлението на държавата. . . . . .да го научи на всичките му обществени права и длъжности” могат да се идентифицират и като цели на обучението по гражданско учение, и на обучението по история.

Изводите които следват са, че гражданското учение трудно намира собствена идентификация на целите си, че въпреки възможността за обособяването на собствени съдържателни полета е безпредметно да се търси гояма съдържателна и целева динамика между двата учебни предмета.

В контекста на историческата и гографска грамотност от 20-те години насетне в уебницит по история  се появяват текстове, посветени на  бъдещите задачи на българския народ. Със заглавия като: Поуките от нашата история, Задачите на младите български граждани, и текстове които представят „вътрешните черти” на българина, включени в учебниците ни по история в националното ни съзнание трайно се настаняват самооценки за националните ни достойнства. С подобни описания се цели оформянето на единен възглед за общото ни минало.

Чрез характеризиране на националните ни качества като народ трудолюбив, храбър, скромен се решават задачите какато на историческото образование, така и на гражданското.

Знанията за стопанския живот в учебниците и програмите в дял – политокономия  се явяват като допълнителни за учениците.

Наред със своята пракрическа полезност, знанията по гражданско обучение оказват реформаторските виждания от 30-те години и особено идеите за цялостно обучение.

МОДЕРНИЗАЦИЯ НА ИСТОРИЧЕСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ

Развитието на историческото образование след Освобождението се характерезира с няколко доминантни ленти, които имат единна свързваща ос – стремежът към модернизация на обществото.

Обновяването на учебното съдържание и негиовата дидактическа трансформация се явява като съществен индикатор на учебната ни литература. След Освобождението значителна част от историческата информация изостава от новите историографски разработки, те се нуждаят от сериозна научна ревизия. Появяват се нови уебни пособия които имат за цел да обновят учебното ни съдържание и да предложат по-пълна, нова и съвършена информация.

Имената на П. Нойчев, Д. Манчев, Д. Ганчев и др . се открояват като автори на отечествена история , които трайно въздействат върху националното мислене в края на XIX и началото на XX столетие

Авторите на тези учебници придават по-голяма тежест на събитията от близкото минало, като центъра на тази тежест продължава да е поставен върху средновековната и възрожденска история. Във учебниците е включена информация и за съдбата на българите останали извън пределите на страната. Смисълът на обучението по история в този период е насочен към придобиване на познания за решаване на националния проблем – този за обединението на разпокъсаната  ни родина. На земите останали извън пределите на България са посветени специални заглавия в учебниците по отечествена история: Български земи под чужда влас,(1925,1935), Българи под чуждо владичество(1938), Български земи ,които се намират под правата власт на су;лтана. Чрез послания и кодове, които са включени в учебницире по отечествознание се предоставя преспектива да се изградят определени стереотипи в историческата памет на поколенията.

Като новост се явява съставянето на учебници със синхронно съдържание по всеобща и родна история, предназначени за прогимназиите. За учениците в началните училища кръгът от знания продължава да е една устойчива трдиция. Независимо от групирането на темите в синхронните учебници, те винаги са в полза на националното минало. Като допълнително подсилване на акцента за  минало в тези учебници е въвеждането на предговор върху отечествената история, както и очертаването на задачите, които бъдещето поставя пред народа български.

Новите уебници по отечествена истори предлагат готови образци на ценности и идеи и разитат преди всичко  нравствените категории за тълкуване на националните задачи. В дидачкичен план следва да се отбележи, че обучението по истори е основано предимно върху готов текст с илюстрации, които го конкретизират.

Стремежът за модерни учебници по история дава тласък за въвеждането на  качествени исторически карти. Заслугата за поддържане на тяхното високо равнище принадлежи на Х. Г. Данов.

Появяват се текстове разрботени на различни равнища. Такъв е учебника на Н. Кареев, в него допълнителният материал е отбелязан с една или две звездички с цел постигане на различни равнища на познанието на учениците. Създават се също така и работн тетрадки.

Учебната литература от този период реализира отделни значими идеи с по-далечни отпратки в бъдещето.Този процес не винаги е с високо ниво на равнище на историческа грамотност на учениците, което се обяснява с проблеми свързани с практическото приложение на тези учебни помагала.

Методическите идеи за обучението по история – устойчивост, еволюция, нововъведения

Первите съвети свързани с това как да се преподава обучението по история са включени в предисловията на преводните учебници, излезли преди 18978 г., това са кратки методически упътвания за преподаване на история. Методическите бележки от това време акцентират върху средствата които преподавателя трябва да използва за преподаването на учебния материал.

Един от авторите на първите теоретични съчинения за обучението по история е най-изавеният хербартианец на Балканите проф. Стефан Басаричек.            През 1888 г. издателство „Хр. Г. Данов” предлага превод на часта озаглавена „Специална методика”. Тя има самостоятелна глава, посветена на обучението по история. През 1895 г. друг българин Н. Станев прави превод на „Методика на историята” на Кригер. Благодарение на тези двама българина в края на века родните учителите разполагат с едно оригинално  и едно компилативно съчинение по проблемите на обучението по история.

Според авторите в обучението по история трябва да се залага на практическата подкотовка на учениците, на утвърждаването на твърди нравствени принципи, на силно развито патриотично чувство, като в крайна сметка се укрепва волята и цялостното изграждане на характера. Освен това формирането на гражданина е теза която има функцията на устойчиво ядро.

Проблема за целите е и проблем за идентификацията на обучението по история, кото резултат от него е голямото внимание което се отрежда на подходите и средствата за реализиране на историческото съдържание. Зпочва да се дава приоритет на културната история за сметка на пилитическата,  тенденция която намира добра почва и в българското образование.

В края на XIX столетия става актуална идеята за свързване на предмета история с другите сродни на нея предмети като география, история на литературата и култарата. Тази тенденция се появява в резултат на съществуващите проблеми в практиката. Предмета география изиграва специална роля като опора  както за древната, така и за съвременната история. Във тази връзка се разработват специални раздели в методиката, като; Отделно преподаване на история и Съвмесно преподаване на география и история.

В годините преди войните методическата мисъл все още се опира на чуждите издания, но те вече започват да се използват или като база за сравнение или като общ теоретичен коректив. Подредбата на учебното съдържание по история вече се съотнася с по-общи дидактически принципи, които се основават на виждането, че посоката на това движение на познанието е от близкото, от непосредствения опит на ученика, към далечното, чуждото. В новата мисъл  се вместват задължително началото на историческото познание от представата за родното селище, старинни предания, музеи, местни монументи, съединяването на първите уроци по география с тези по история.

С приетите закони от 1885 г. и 1892 г.се определя началноучилищната възраст като задължителна за обучение, предмета отечествознание  става критерии за придобиване на основно образование.

В първите десетилетия на XX век се възприемат нови методичеси схващания за новости, които вече са утвърдени в другите образоватлни и социални условия. Учителят Петър Ценов създава най-систематизирания и обхватен труд, който е посветен на навлизащия в професията учител по история.

Въпреки усилията на много български автори и учители по история за постигане на по-високо качество на историческото образование у нас, не всички техни опити намират благоприятна почва в България.Като основна грешка се изтъква че не се прилагат подходящи методи за работа, че учебния материал  се разбира и усвоява слабо.

Периода от Освобождението до 1991 се характрезира най-често като време  на интензивното навлизане в същността и закононерностите на обучениео по стоия, като време в което се пораждат оригинални собствени идеи, въпреки широкото ползване на чужди заемки.

Съвсем логично по време на войните училищния живот е в криза, свидетелства закоето дава членът на учебния комитет В. Йорданов.

След неуспешните войни които води България и нерешените национални въпроси, ролята на предмета история става решаваща за повишаване на националното самосъзнание на младото поколени. Като най- значими ресурси се препоръчват засилването на емоционалното възприемане на родната пририда, народните песни, танци и обичаи, тържествено дза се отбелязват националните ни празници, за да се пробудят още по-силно патриотичните чувства на младите българи.

Социалната атмносферата през 20-те години на века е изострена,което дава отражение и върху целите на обучението по история, както и върху теоретичните тенденции на дидактиката. В този период става преоладаваща тенденцията за съставяне на методически съчинения с практико-приложен характер. Методика идава главния инспектор по истоия и география И. Попов, Н. Станев издава методическо съчинение. Хр. Николов започва да се утвърждава като последователен привърженик в сферат на новостите на дидактиката и историята, в качеството си на дидактик той популяризира теоретичните основи и практическите варианти на лабораторния  план и цялостоното обучение.

Докато лабораторния план се изпробва в практиката, то разбиранията за цялостно обучение си остават само на теоретично равнище. Труда на Хр. Николов се изразява в систематизирането и представянето на реформаторски идеи, коитовече са се наложили в Изтока и в Запада. Благодарение на неговия труд до българските учители достигат виждания за комплексното обучение в Русия, както и методът на проектите в САЩ, методът на центровете по интереси във Франция и общопредметното обучение в Германия.

Благодарение на вижданията на трудолюбиви български автори и учители в страната се развива тезата, че цялостното обучение би могло да се постигне и в рамките на предметната сиситема.

Методическите възгледи от 30-те и 40-те години на века са насочени към ориентирането на историческото образование, към всичко, което е важно за бъдещия гражданин. Благодарение на външните въздействия се разширява съдържанието на гражданската образованост с общоевропейските хуманни ценности.

През този период процеса на обучение по история продалжава да бъде трансформация на знанието на ученика в можене и принципната промяна в ролята на ученика, който трябва да  направлява и коригира учениците.

През 30-те, 40-те години постпенно методиката на обучението по предмета започва да се свързва с методологията на историята. Представят се паралелно направления във философията на историята от теократическата до максическата, започва да се възприема разделянето по епохи на човешкото общество.

Пробив през този период се прави и в посока на търсенията за модернизиране на дидактическите основи на обучението за навлизане в съдържателния периметъра на историята на елементи от псинологията.