Home История ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ И НЕГОВАТА ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ И НЕГОВАТА ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА ПДФ Печат Е-мейл

ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ И НЕГОВАТА „ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА"

1. Личността на Паисий Хилендарски

Данните за живота на Паисий Хилендарски са ос­къдни. Повече можем да научим за него от съчинение­то му „История славянобългарска". В заглавието той посочва, че произхожда от Самоковска епархия и е за­вършил труда си през 1762 г., когато е бил йеромонах и проигумен в Хилендарския манастир. В черновата на книгата, запазена в Зографския манастир, авторът от­белязва още, че през 1745 г. се е поселил в Атон.

Що се отнася до родното място, след немалко спо­рове се приема, че това е Банско. Към това решение отпраща един запис от Хилендарския манастир, свър­зан с дарение и с името на по-големия брат на Паисий — Лаврентий: „1765 лkто 17 день. Какво е дошель кирь проигумена Лаврентiе сось поклоници отъ Банско и са дарили манастиро со сребрени три кръстеве и сось грош[а] 1153. И на тои день какво е обрекалъ на с[ве]та б[огородиц]а своята ищова кукtа во Банско за Хилен­дарския метохъ за вечно да е така..."

За образованието си самият Паисий казва, че е не­достатъчно и не му позволява да изпълни патриотич­ната задача, която си е поставил. Затруднява го и из­дирването на писмени свидетелства за миналото на на­рода ни. Липсата им Паисий обяснява в предисловието на своята „История славянобългарска": „Но в онова вре­ме не е имало славянски печатници, а хората от неб­режност не преписвали. На малко места се намирали такива книги. А когато турците заели българската земя ненадейно, те погазили и изгорили черквите, манасти­рите и архиерейските дворци. В това време хората бя­гали от турски страх и ужас само да запазят своя живот и в това люто време загинали ония царски истории и кондики за българските патриарси и архиереи и на много светци житията и службите. И днес няма тия летописни книги, които са били пространно написани за нашия на­род и за българските царе".

Допуска се, че в родното си място Паисий е учил в килийно училище и може би е допълнил образованието си в Рилския манастир, към който има много сърдечно отношение. Възможно е преди установяването си в Атон през 1745 г. да е живял в Рилския манастир, да е бил послушник или дякон. В историята си Паисий засвиде­телства много добра осведоменост за това място, за сла­вата, миналото и всенародното му значение: „Той е от голяма полза за всички българи, затова всички българи са длъжни да го пазят и да дават милостиня на светия Рилски манастир, за да не угасне голямата българска полза и похвала, която получават от Рилския манастир..."

Издирването на материали за историята е наложи­ло Паисий да пътува и извън границите на Османската империя. През 1761 г. той посещава Сремски Карловци (сръбска област Войводина), австрийско владение. Тук намира история на сърбите и българите, написана от Мавро Орбини. Заедно с една друга история — на рим­ския кардинал Цезар Бароний, тя става основен източ­ник на информация за Паисиевия труд.

В своя труд Паисий оставя и други сведения за своя живот — за рода си, възрастта, близките, обстоятелст­вата около създаването на историята: „И я съставих в манастира Хилендар, при игумена Лаврентия, мой ро­ден брат от една майка и по-стар от мене: той имаше тогава 60 години, а аз — 40. В това време Хилендар да­ваше данък на турците и беше задлъжнял 27 хиляди гро­ша. И голям смут и несъгласие имаше между братята. . Затова не можах да изтърпя това в Хилендар, излязох и дойдох в Зограф и там намерих още много сведения и писания за българите. Прибавих и завърших казаните неща в тая историйца в полза на нашия род". Като се има предвид, че „История славянобългарска" е завър­шена през 1762 г., когато Паисий е на 40 години, се уточ­нява рождената му година — 1722 г., а благодарение на сведенията за кръвната връзка с Лаврентий се устано­вяват родословието и родното място на бележития въз­рожденец.

Първият разпространител на историята е самият Паисий. Във връзка с това той предприема пътувания из цяла България и Балканския полуостров, по време на които събира и помощи за манастирите Зограф и Хилендар. Писмено е засвидетелствано, че в края на 1764 г. Паисий посещава Котел и занася историята. В бележка от 29 януари 1765 г. поп Стойко Владиславов (известни­ят по-късно епископ Софроний Врачански) отбелязва: „Тази история я донесе йеромонахът Паисий от Света гора Атонска и я преписахме в село Котел".

Паисий познава различни краища на България, ис­торията и настоящето им. Дава сведения за българите в Драмско, Мелнишко, Солунско, София и нейните окол­ности, както и легендите, свързани с тези места.

Изследователи на Паисий допускат, че той съзна­телно премълчава родното си място — вероятно нещо е принудило сина на заможния Баанов род на 23-годишна възраст да последва не брат си хаджи Вълчо, богат търговец, а другия си брат — Лаврентий, отдал се на бога.

Паисий напуска родното си място през 1745 г., но няма данни кога точно отива в Света гора. Атон (или Света гора) е най-живописното място на Халкидичес-кия полуостров в Егейско (Бяло) море. Представлява планински масив, с най-висок връх Атон, от двете стра­ни на който в продължение на 50 км са разположени 20 манастира — гръцки, български, сръбски, руски, грузин­ски и др. Българският манастир там се нарича Зограф. Тази монашеска република, основана през IV в., в про­дължение на векове е била втори дом не само за дълбо­ко религиозните монаси, но и за много хора, преслед­вани или изпаднали в беда. На Атон Паисий попада в благоприятна среда за духовно издигане. Освен църковнославянски език, научава добре гръцки, сръбски и рус­ки. Богатите книгохранилища му позволяват да разши­ри кръгозора си. Просветената монашеска среда, запа­зените в библиотеките стари книги и ръкописи, споро­вете за превъзходствата на нациите, водени от монаси­те с хора от различни националности, развиват у Паи­сий патриотизъм, който го довежда до идеята да проу­чи и събере в едно всичко от миналото на своя народ. Това желание е продиктувано и от засилващите се националистични тенденции между монасите през втора­та половина на XVIII в. Украинският пътешественик Ва­силий Барский, посетил атонските манастири през 1726 г., отбелязва, че монасите от манастирите Зограф и Хилендар не са особено грамотни, но се отличават с изк­лючителен православен фанатизъм и подозрителност към всичко, що идва отвън, особено от латинския свят, и определено проявяват стремеж към народностно обо­собяване. Ако през 1726 г. в манастира „Св. Павел" жи­веят сръбски и български монаси, а богослужението се извършва на славянобългарски език, двадесет години по-късно тук владеят гръцки монаси, които продават запазените славянски книги на безценица, „за да се из­корени българската слава и памет". В много от манас­тирите монасите славяни намаляват поради тежките ус­ловия на живот, а на тяхно място се настаняват гръцки свещенослужители. Новите стопани подлагат на уни­щожение ценните славянски писмени паметници. В съ­щото време гърците проявяват завидна заинтересова­ност към образованието си. Пример за това е основана­та през 1753 г. в манастира Ватопед новаторска гръцка академия под ръководството на Евгений Вулгарис. Тя привлича не само монаси, но и ученолюбиви младежи от целия православен свят. Тук се преподават гръцка литература, богословие, философия, математика и ес­тествени науки. Академията на Вулгарис залязва през 1759 г. след шестгодишно съществуване, унищожена от консервативните монашески среди, които не одобряват светския й характер. Учебното заведение обаче дава при­мер за това, че просветата на собствения народ е въп­рос на висш патриотичен дълг. В условията на робство тази идея повишава националното съзнание. Това дава моралното право на Паисий след написването на „Ис­тория славянобългарска" да настоява тя да бъде пазена и разпространявана, защото в миналото на един народ се крие ключът към новия му живот: „Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество и оби­чате да знаете за своя род и език. Преписвайте тая ис-торийца и платете, неки ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не изчезне"!

Животът на Паисий завършва през 1773 г. в Ампелино, придатък на Асеновград (Станимака). В Хилен­дарския манастир славистът М. Матеич открива доку­ментално свидетелство, което гласи: „Лkто господне 1773. прииде отец Анфим от Ампелино по [след] смерти проигумена Паисия и предаде нам готови аспри гро­ша... и прочия вещи..."

2. Исторически образи и мотиви в „История славянобългарска"

Паисий Хилендарски завършва своята „История" в 1762 г. Тя е единственото му произведение — нераз­делна част от духовното му битие. Написването й е цел и смисъл на живота на Паисий, изпълнение на висша мисия. Като такава я осъзнава и с гордост изповядва:

„Аз, Паисий, йеромонах и проигумен Хилендарски, съб­рах и писах, от руските прости речи преведох на бъл­гарските и славянските прости речи. Разяждаше ме по­степенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история на преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе. Така и много пъти сърбите и гърците ни укоряваха, че нямаме своя история. Аз видях по много книги и истории напи­сани много сведения за българите. Затова положих мно­го труд за две години да събирам по малко от много истории; и в немската земя повече с това намерение хо­дих... Така аз презрях своето главоболие, от което мно­го време страдах, така и от стомах много време боледу­вах — това презрях заради голямото желание, което имах. И от много време погребаните и забравените не­ща едва събрах заедно..."

Целият живот на Паисий е насочен към създаване­то на епохалната история, чиято същност авторът оп­ределя в автографа преди предисловието:  Славянобъл­гарска история за българския народ, царе и светии и за всички български деяния и събития, събра и нареди Паисий йеромонах, който живееше в Света гора Атонска и беше дошъл там от Самоковската епархия в 1745 г. А събра тая история в 1762 година за полза на българския род.

На първо място този труд е посветен на българския народ. Авторът не се страхува,че простите му думи ще останат неразбрани: „Не съм учил никак нито гра­матика, нито светски науки, но за простите българи про­сто и написах".

„История славянобългарска" се откроява с особе­ната си структура. В началото стои предисловие — „Ползата от историята". В него по примера на Цезар Бароний, кардинал и автор на 12-томен труд на латински, Паисий излага мисли за значението на историческите знания, за общата променчивост в съдбата на народите, за да изясни, че робското положение на българи и гърци не е вечно, че народите падат, но също така се и издигат. Следва обръщение към българските читатели и слушатели — „Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история", в което-разкрива вътрешните си подбуди да се заеме с този труд. Мотивите му са напълно осъзнати и той, като творец от по-ново време, скъсява дистанцията с читателя, като се изповядва пред него. Паисий споделя, че е бил ръково­ден от голяма патриотична цел — да допринесе „полза на българския народ". Многократно той е бил свидетел на споровете между атонските монаси за качествата на техните народи и е чувствал засегнато националното си честолюбие: „Така и много пъти сърбите и гърците ни укоряваха, че нямаме своя история". У него, както и у другите монаси, се е събудило националното чувство и изостреното съзнание за народностна принадлежност ги е довеждало до остри спорове. Историята на Паисий е аргументирана позиция по този спор, но не това е би­ло основното й предназначение. Много повече е бил раз­вълнуван авторът, когато при пътуванията си из Бълга­рия е срещнал свои сънародници, отричащи се от бъл­гарското. Те се срамували от рода и езика си, защото нищо не знаели за миналото величие на родината си: „Аз видях, че много българи постъпват така и отиват по чужд език и обичай, а своя хулят." Преценката на Паисий е съвсем навременна — българите наистина са се нуждаели от осветляване на миналото. Обществени­те промени са дали своето при формирането на ново съзнание за връзка с народ и родина, липсва обаче ис­торическата обосновка и точно в създаването й е под­вигът на Паисий.

Преките наблюдения при пътуванията из българс­ките земи и откритите данни за историята на българите укрепват у Паисий вярата във възможностите на бъл­гарския род да се осъзнае като достоен, славен в мина­лото и способен не по-малко от другите народи. Жал и искрена обич към народа крепят Паисий в трудния му път: „Твърде много обикнах българския род и отечест­во и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на бъл­гарския род в тая книжица за ваша полза и похвала".

Многобройни са трудностите при издирването на източници за тази книга. Кратките записки за българско­то минало са пръснати из книгохранилищата на Атонс­ките манастири, а при тогавашните условия преходът между тях е труден. Паисий Хилендарски старателно про­учва библиотеките на всеки един от манастирите. „Аз претърсих всички светогорски манастири, гдето има ста­ри български книги и царски грамоти...", „... също така и из много стари места из България, гдето се намират мно­го стари български книги..." Помага му и една кратка история на българите, написана на латински от Мавро Орбини, както и информацията, съдържаща се в много­томната история на Цезар Бароний. Изворите, които Па­исий е ползвал за своята история, според В. Златарски, са общо 45 — на гръцки, славянски и руски език.

Едва след двете обръщения към читателя Паисий пристъпва към пряката си задача, като разпределя ис­торическия материал в 7 глави. Започва изложението си с произхода на българите и тяхното преселение на Балканския полуостров — „Историческо събрание за българския народ", проследява живота им до времето на цар Михаил Шишман, след което вмества и история на сръбския народ. После продължава с историята на българите до падането им под турско робство.

Две глави от своя труд Паисий посвещава на бъл­гарските царе. В едната изброява всички в хронологи­чески порядък, а в другата — само по-значителните, ка­то им прави кратка характеристика — „Събрани нак­ратко колко знаменити били българските крале и ца­ре." Специална част посвещава на първоучителите Ки­рил и Методий в главата „За славянските учители". Следва именник на българските светци и отличаващи­те ги дела. В края на книгата е поместено „Послесло­вие", което разкрива страни от биографията на автора, мотивите му за написване на книгата и условията, при които е създадена.

„История славянобългарска" е кратка, но съдър­жателна книга. Чрез нея е поставено началото на ново мислене, свързано с високото национално съзнание на автора. Тази книга дава първоначалния идеен, патрио­тичен и публицистичен патос на Българското възраж­дане.

Съществуват различни възгледи по въпроса докол­ко Паисий Хилендарски може да бъде възприеман като обективен историк. Първите възрожденци — Г. С. Ра­ковски, М. Дринов, Никола Начов — възприемат Паи­сий като безспорен историк; по-късни историци като Петър Ников и Юрдан Трифонов, също се отнасят с внимание към неговия труд, особено в частта му, пос­ветена на Второто българско царство, като посочват, че ако има някакво разминаване с историческата исти­на, то се дължи на невинаги достоверните извори. Съ­ществува и друго течение учени, като Боян Пенев, кои­то изцяло отричат приноса на Паисий като историк. Според тях силата на Паисиевата история е не в досто­верността, а в идеализацията на всичко родно и в събу­деното по този начин чувство за национална гордост.

С високо чувство на отговорност Паисий търси обективната историческа истина. Отнася се критично към историческите извори и далеч не всичко подлага на идеализация. Като пише за делата на българските владетели, оценява високо само тринадесет „знамени­ти" царе от тридесет и трима. Въвежда разделение на историята на политическа и културна, като се насочва към онези събития и факти, които бележат пътя на про­греса и водят народа към благоденствие.

Важен етап от историческото развитие на бълга­рите е формирането на държавната институция. Пър­вите български владетели са наречени от Паисий „кра­ле", но той цени повече по-късните — царете. За пръв представител на царската власт е посочен Асен Първи, който донася на България международно признание: „Когато Асен Велики се върнал от арапската война, гръцкият крал Лъв го срещнал с голяма почест като по­бедител. Така с царска воля в светия и духовния синклит му дали царска титла и венец, нарекли го Асен Ве­лики, пръв български цар".

Отличени са и други владетели, допринесли за сла­вата на България: крал Драгич, „пръв взел данък от гръцкия цар Атанасий", а Батоя — „от двама римски царе"; Иван Асен върнал румъните към православието, обновил Света гора Атонска и се именувал „цар все­ленски".

Величието на владетеля Паисий оценява не само по външната политика, а и според установените в дър­жавата справедливи закони и мирен живот за подани­ците. Пример в това отношение е цар Иван Алексан­дър: „Подир това Александър се върнал в Търново, ос­вободил се от всички неприятели, които имал срещу се­бе си, и управлявал своето царство с голям разум, та всички поданици в негово време поживели на свобода." Тривелий се погрижил за народа си, като установил „царски и граждански съд и им уредил военна наред­ба".

Основна задача на царя, според Паисий, е защита­та на интересите и целостта на държавата и ако той не се справя, народът има право да му се противопостави. Цар Смилец управлявал 25 години, но загубил много български земи, „затова българите намразили цар Сми­лец и го изпъдили от царството". Подобна е съдбата на Светослав, който вдигнал ръка на патриарх Йоаким: „Когато българите видели това безбожно дело на Све­тослав, отказали се от него и го изгонили от престола".

Последният български цар — Иван Шишман, ма­кар и сразен от турците, е представен в положителна светлина, защото при най-трагични обстоятелства са­моотвержено воюва за независимостта на България.

Паисий не е чужд на идеята за божествения произ­ход на царската власт, но не смята, че царете ни в мина­лото са били абсолютни властелини. Редът, законите и справедливостта се осигуряват от болярския съвет, кой­то управлява редом с царя. Йерархично устроена и по­дчинена на царя и болярския съвет е и църковната ин­ституция. Всички тези власти обаче могат да бъдат раз­венчани от народа. Той е главното действащо лице в историята. Единствено народът може да дава или от­нема права на властващите.

Робството отнема на българите всичко, градено с векове. Унищожени са българската държава и култура, болярските родове са избити, а народът поставен в уни­зително безправие: „В това люто време хората бягали от турски страх и ужас само да запазят своя живот." Нашествениците убивали, отнемали „черковните и манастирските места от християните", грабили „каквото пожелаели" — „големи къщи, и ниви, и лозя, и хубави места". Турчинът „избрал много народ, млади и краси­ви юноши, със сила ги грабел и събирал в Едрене, за­писвал ги еничари в турската войска и ги турчел наси­ла". И в това робско състояние българите са от времето на цар Шишман: „Оттогава и досега държат в робство и угнетяват българската земя."

Наред с турците грабител на българския народ е гръцката църква, но тя го прави със съдействието и под­крепата на поробителя. Основната причина за теглата на народа е зависимостта от турския султан. Държав­ната независимост в миналото е била основна предпос­тавка за благоденствие и културно развитие на народа. Пример в това отношение за Паисий е културният на­предък на русите. Мисълта му насочва читателя към идеята за национално освобождение като първа необ­ходима стъпка към възраждането на българската дър­жава и народност. Тази идея на Паисий променя съдба­та на България.

В началото на главата „Историческо събрание за българския народ" Паисий се позовава на Библията, за да стигне до произхода на славяните като древен биб­лейски народ. Съществен момент от историята на сла­вянското племе е откриването на свещена, обетована земя. През много страдания преминават славяните и българите, докато открият желаната плодородна земя. Намерили покрай Дунав и Тракия „добра изобилна зе­мя" и там се заселили. В трудни войни отстояват тази земя и я разширяват, защото „то било воля Божия да се насели славянобългарският народ в тая земя." Паисий обстойно разказва как е отвоювана земята българска, защото това обяснява култа към земята и нейните богатства, запазен до ден-днешен. Връзката със земята по­ставя българина в постоянна хармонична връзка с при­родата, затова той е незлоблив и търпелив. Така печели божията благословия, защото „бог обича простите и не-злобливите орачи и овчари и най-първо тях е възлюбил и прославил на земята". По времето на Паисий българ­ската държава е изтрита от географската карта, но тази земя е все така българска. Поробеният народ живее в своята родина и тя му дава сили след добиване на зна­ния за миналото да се възроди отново. Като открива в историята славните дела на своите царе, българинът се замисля за своя род. Оживява връзката между държава, народ, род, отделната личност се самоосъзнава като ос­новна единица в тази връзка и търси гордостта и дос­тойнството си в общонародната гордост и достойнст­во.

Още в самото начало на своята история Паисий Хилендарски показва, че не е чужд на теологичния ми­роглед. В главата „Ползата от историята" той изказва познатата средновековна християнска мисъл, че исто­рическите събития се управляват „свише" и историчес­кото движение се извършва по предначертан божест­вен план. Към тази мисъл добавя библейския разказ за потопа и произхода на славяните от Афетовия син Мосхос. В духа на християнската нравственост тълкува па­дането на българите под гръцко владичество като след­ствие от греха на цар Самуил: „избил своя царски род, прогневил много бога и бог изпратил гнева си нему и на цяла България и ги предал в гръцки ръце за много време". Според Паисий, сам бог е пожелал славяните и българите да бъдат християни и е просветлил Муртагон да приеме християнството, а после е закрилял бъл­гарските царе Симеон, Самуил, Асен, докато са спазва­ли нормите на християнската нравственост.

В своята преданост към християнската православ­на вяра Паисий стига до фанатизъм. Той оправдава по­стъпката на Тривелия, ослепил сина си, защото в името на християнството отрича всички ереси, като ги при­числява към католичеството, говори с неодобрение за румъните, приели като официална религия католициз­ма.

За разлика от западноевропейския Ренесанс, бъл­гарското Просвещение се стреми не към преодоляване на религията, а към нейното утвърждаване. За българи­те под робство християнството е основна част от наци­оналното им чувство и духовен свят, които поробите­лят насилствено се стреми да им отнеме. Православие­то не е религиозна догма, а нещо по-висше, опазването на което дава национално самочувствие и е източник на нравствени ценности. За да бъде запазена вярата на българина, е допустимо и митологизирането, внушава­нето на идеята, че народът е богоизбран. Доказателст­во за това е фактът, че от средите на този народ произ­хождат светите братя Кирил и Методий, както и много други светци. Това е наградата на българския народ за опазената вяра и духовност.

Специална глава от „История славянобългарска" е посветена на светите мъченици, понесли нечовешки страдания в името на вярата си. Историкът посочва: „На първо място турците избили многоброен българс­ки народ по градовете заради християнската вяра, но хората поради простота и безгрижие не описали стра­данието им и така страданието и имената им премина­ли от род на род в забрава", а също: „...За някои светци има пространно житие, но тук написах накратко, колко­то да ги събера заедно в тая кратка историйца, за да знаят всички българи колко светци имат от българския род. Тук се написаха 58, толкова се намериха".

Като издирва българските светци, Паисий подчер­тава, че пътят на българина към бога преминава през „страдание и насилие". Този народ, приел пръв правос­лавието, в продължение на векове брани вярата си — от иконоборци, еретици, турци, гръцко духовенство, и ус­пява да я съхрани. Това е белег за силата на българския дух. Чрез вярата, езика и културата си българите отво­юват своето място в света. За тях няма бъдеще вън от православието и, убеден в това, Паисий се стреми да усили християнската вяра на своите съвременници.

Авторът на „История славянобългарска" не пос­тавя всички светци на еднакво равнище, а ги градира съобразно свой критерий — доколко са допринесли за прогреса на народа. Високо цени Иван Рилски затова, че е създал такава светиня на българщината като Рилс­кия манастир, „от голяма полза за всички българи". Между първите светци е и Евтимий Търновски, защото „написал много книги", „посочвал е на светогорските монаси черковния ред и правила", отговарял е на въп­росите им „с премъдрост" и е „бил от голяма полза за своя български род". Тези светци, наред с Георгий Со­фийски, Николай Софийски, Терапонтий и др., проти­вопоставили се на насилствената ислямизация, са до­принесли за запазването на българската народност и делото им трябва да бъде запомнено като пример за патриотизъм.

Наред с вярата неотменна част от националното достойнство на българина е езикът му. Паисий отбе­лязва, че на този език трябва да се създава книжнина, за да не се погубят и вярата, и народността. Слабото поз­наване на славянското писмо носи беди, каквато е на­пример връщането към езичеството. „Хората от неб­режност не преписвали" своите книги и това е довело до забрава на националното минало. За да бъде съхра­нена историята на народа и неговите корени, Паисий отправя призив: „Преписвайте тай историйка и платете нека ви я препишат, и пазете я да не изчезне". Вероятно този призив е изиграл важна роля през Възраждането и е формирал отношението на българина към книгите и учението.

Паисий Хилендарски особено много набляга на де­лото на братята Кирил и Методий и техните ученици. Като проследява развитието на просветата и културата на България в сравнение с другите славянски страни, той отбелязва, че българите първи приемат християнс­твото и първи придобиват писменост. Най-старите сла­вянски книги са на български език, а са обслужвали всич­ки славянски народи. Българите първи се издигат в цър­ковната йерархия — най-рано имат патриарх. Твър­дението на Паисий: „Така от целия славянски род най-напред българите получили славянски букви, книги и свето кръщене" е направено с подобаваща гордост. В своите пътувания авторът на „История славянобългар­ска" среща много българи — родоотстъпници, и към тях отправя известния призив: „О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на своя език?" Дава им примери за това, че и от гърците има по-издигнати народи, но никой грък не се отказва от рода си заради тях. Причината за родоотстъпничеството, според Паисий, е непознаването на историческото минало и величие на България, на ней­ната висока култура и ценна книжнина, унищожена от поробителя. Такова е предназначението на неговата кни­га — да разкрие славата на миналото, да разпали пат­риотичната гордост на българина, която да го тласне към борба за национално освобождение и по-добър жи­вот.

3. Народопсихологията на българина според „История славянобългарска"

Наблюденията на Паисий върху характера на бъл­гарския народ са събрани основно във второто предис­ловие на неговата история.

Понятието „народ", според великия възрожденец, е неразчленимо единство от славяни и българи и се упот­ребява в смисъл на етническа общност. Сред славянс­кия род българите се отличават с ред физически беле­зи, морал и предимства: „От целия славянски род най-славни са били българите", но основно ги характеризи­ра в сравнение с гърците. За разлика от южните си съ­седи, които са мъдри, но лукави и несправедливи, бъл­гарите „нямат изтънчени думи" и са „прости и неизкусни", но са незлобливи и гостоприемни — „в своя дом приемат и гощават всекиго". В миналото нашите пра­деди са имали култура, достойна за уважение, но поро­бителите турци я унищожават и довеждат талантливия ни народ до културен застой. Паисий отбелязва, че, по­паднал под властта на диво и жестоко племе, българс­кият народ проявява огромна духовна сила и издръж­ливост, за да запази векове езика и българския харак­тер. Не е изчезнал и борческият дух от миналото — по времето на Паисий типична форма на народна съпро­тива срещу поробителя е хайдушкото движение. В срав­нение с другите поробени народи българите страдат най-много поради близостта на Цариград. Затова Паи­сий ги поставя по-високо от събратята им сърби и ру­си: „Да бяха малко опитали от това, те биха били благо­дарни много на българите, защото в такова страдание и насилие държат неизменно на своята вяра".

Паисий подчертава християнската нравственост на българите. За тях това е въпрос на съхраняване на българския род в противопоставяне на османския нашест­веник и на един друг, не по-малко опасен враг — гърци­те. Ако с другите си съседи България е воювала поня­кога, то с гърците е във вечна война: „Гърците смятали българите за прости и глупави, укорявали ги със своята мъдрост и култура и всякога се стараели да ги покорят под своя власт." В лукавите упреци на гърците се крие агресивност, което предизвиква справедлива омраза и съпротива от страна на българите. Поради гръцките домогвания Паисий обръща повече внимание не на оби­чайната кротост и незлобливост на нашия народ, а на онези негови качества, които му помагат да се защити от натрапници. В миналото, изтъква Паисий, българите „на война и бран били силни и храбри. Никак не се боели от гърците в сражение... Гърците имали мъдрост и култура, а българите пък — неуклонна храброст и съг­ласие в боя." Тези качества — безстрашие, храброст, сме­лост, Паисий изтъква многократно, за да разчупи робс­кия страх, обзел душите на съвременниците му. Със съ­щата цел се позовава и на авторитета на римския исто­рик Цезар Бароний, който определя българите като „ди­ви и непобедими във война". Този нетипичен агресивен образ на българина трябва да събужда у поробения на­род вяра в собствените му сили, да му дава самочувст­вие, за да поеме по пътя на борбата за национално ос­вобождение.

Според Паисий, голяма роля в националното самоосъзнаване на българина има неговата естествена лю­бознателност. Наблюденията по време на пътуванията на автора из родината му дават основание да определи съществуването на два типа българи. Едните искат да знаят миналото на народа си и да следват славния при­мер на предците, а другите са чуждопоклонници, гото­ви да предадат своя род и език. Поощряването на родолюбците и изобличаването на родоотстъпниците за Па­исий е патриотичен дълг. Познаването на славното ми­нало на народа окриля едните, но може и да поведе в правия път другите, затова те трябва да научат за всич­ко славно в българската история.

Паисий не премълчава отрицателните страни в бъл­гарския характер. Наред със страха, чуждопоклонството и робското примирение той отбелязва предателст­вото, коварството и завистта, но не смята, че това са типични български черти.

В своя ценен труд Паисий Хилендарски очертава основните линии за освобождение на българския народ от чуждото духовно, социално и политическо робство. Това дава основание „История славянобългарска" да бъде определяна като пръв манифест на българското националноосвободително движение.

Делото на Паисий поставя началото на новата бъл­гарска литература и история. Като човек и писател той носи ново самочувствие, надрасло съзнанието на средно­вековния човек. Пример за това е отговорността, с която подхожда към своята идея, а след това сам разпростра­нява своя труд. Като историк Паисий формира ново обществено съзнание, като разкрива значението на цен­ности, заели важно място в мисленето на българина и в новата история на българския народ.

 

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG