Home История Паисий Хилендарски, Славянобългарска история

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Паисий Хилендарски, Славянобългарска история ПДФ Печат Е-мейл

Славянобългарска история

Паисий Хилендарски

Паисий Хилендарски имa рядка писателска съдба- автор на една книга, повече от двеста години той продължава да вълнува съзнанието на нашия род. При това касае се не за художествена творба, а за исторически труд. В този труд действително има ярко написани страници, целият е изпълнен с патриотичен патос, историческото четиво се е превърнало в пламенна публицистика. Но това все още не може да обясни успеха на тая малка книга. Към нейните качества трябва да се прибавят качествата на автора и- горещ патриот и проницателен общественик, вдъхновен народен проповедник и будител, който многократно кръстосва родната земя. Още веднъж се потвърждава фактът,че обществената дейност има огромно значение за писателското дело.

За Паисий са написани отделни книги, множество изследвания и огромен брой публицистични статии, решени са много въпроси около неговата идеология, около характера на неговия труд, около неговото място в историята на българската литература. И все пак неговата личност продължава в голяма степен да бъде забуленав тайна. Все още ни липсват данни за живота на писателя, не познаваме историята на неговата книга, продължаваме да търсим нейният първообраз, още не сме установили народната, говорната основа на неговия език, още не сме проучили подробно всички извори, от които е черпал- и то не толкова, за да установим какво е заел или променил, но преди всичко, за да видимидейната и емоционалната атмосфера, чийто въздух е  дишал. Убедени сме, че личността и делото на Паисий са по- богати, отколкото изследванията ни го показват. Или може би това е само едно погрешно впечатление, една неизбежна незадоволеност при всяка голяма личност, която е влязла дълбоко в съзнанието на народа, станала е неразделна част от неговото национално битие, превърнала се в легенда?

За създаването на тая легенда има сериозни основания преди всичко в биогеафията на Паисий. Съвременниците не са ни оставили никакви вести за него освен онова, което пише в 1765 г. Софроний, тогава свещенник Стойко Владиславов: „Сии историю принеси Паисия иеромонах от Света гора Атонска и преписахми я у село Котил, настоятел Епитроп церковници христо поклонник и поставя я у храм Светаго апостола Петра и Павла. Кои чите, да ричет: Бог да прости кои писал и кои настоял.” Всичко друго трябва да черпим от от самото съчинение на Паисий: написал е историята през 1762 г., когато е бил на 40 години; в Света гора е дошъл в 1745 г. От Самоковската епархия; бил е йеромонахи проигумен в хилендар, имал е брат Лаврентий, двадесет години по- стар от него, игумен на хиленсарския манастир, където Паисий е започнал труда си: а го е завършил в Зограф, където се преместил, понеже е имало голям смут и несъгласие между хилендарските монаси заради неплатени данъци на турците. Повече сведения Паисий дава за начина, по който е издирил своите материали, споменава някои от изворите си (Цезар Бароний и Мавро Орбини), съобщава, че е събирал исторически сведения за българския народ две години и че с това намерение е ходил дори в „Немската земя”, че е преровил всички светогорски манастири, а също така и из много места из България, гдето се намират много стари български книги, че много сведения и писания за българите е намерил в Зографския манастир. И още нещо: Паисий говори  за подбудите, които са го накарали да напише „История славянобългарская”, за горещата си любов към народа, за трудностите и пречките, за споровете, които е водил със сърби и гърци, дори за болестите, от които е страдал- главоболие и стомах,- и които презрял, за да завърщи своя труд.

Легендата се е опитала да допълни онова, което писмените извори не дават. И ние виждаме един от изследвачите на Псисиевото дело, Д. Маринов, да пише преди 60 години, в 1912 г., че старите монаси в Хилендарския манастир говорели за Паисий като за „едно рядко, невидено, незапомнено дотогава явление” и разказвали случки из неговия живот. Според тях той свършил известното гръцко училище на Евг. Вулгарис при Ватопедския манастир в Света гора, бил с буден темперамент, препирал се с гърците, ходил в Австрия, написал стихотворение, заради историята си бил арестуван и затворен по заповед на Цариградската патриаршия, избягал от затвора, пътувал из България да проповядва против гърците, бил отново заловен и т.н. според други предание Паисий бил затворен от гърците в лаврата на св. Атанасий в Света гора и там умрял мъченисчески. Според трето предание Паисий бил роден в самоковското село Доспей, според четвърто- в с.Ралово, Самоковско, и произлизал от видното семейство Почеканови. За родното място на Паисий спорят още Белово, Разловци (Пиянешко, Северна Македония), Кралев дол (Софийско), Банско. С всяко селище е свързана легенда, а с всяка легенда гирещ спор.

Въпросът за родното място на Паисий не е най- важният, но все пак неговото разрешаване би хвърлило интересна светлина върхуобстановката и средата, в която израства бъдещият историк, върху подбудите на неговото голямо патриотично дело. Липсват преки писмени данни, за да можем със сигурност да решим тоя въпрос. Но най- правдоподобните хипотези водят към Банско. Това будно селище през XVIII в. Е влизало в Самоковска епархия; в зографските кондики се отбелязва: „ Епархиа Самоковска, село Банскаго, род ктитора хаджи Волча 1757 г.” Следователно банската хипотеза не се намира в противоречие със съобщението на самия Паисий, че дошъл в Света гора от Самоковската епархия. Че родът на Паисий произхожда от Банско, съдим от една важна бележка за неговия брат Лаврентий в кондикта на Хилендарския манастир: „1765 лето, януариа 17 ден (да се знае) какво е дошъл кир игумена Лавренитие сос поклонници от Банско и са дарили манастиро со сребрени три кръстове и сос грош 1153. И ва тои ден, какво е обрекал на света Богородица (Хилендарска) своята оцова кукя во Банско за хилендарския метох, за вечно да е така.” Ясно е, че щом бащината къща на Лаврентий и Паисий се е намирала в Банск, там е било и родното им място.

Тая бележка може да се смята почти безспорна. Известна светлина върху рода на Паисий хвърлят и няколкото бележки за хаджи Вълчо, посочен като брат на Лаврентий, а следователно и на автора на „История славянобългарская”. Хаджи Вълчо, заможен търговец, посещава Света гора, сава средства за възобновяване и зографисване на сгради в Хилендар и Зограф; там намираме и неговия образ, извънредно интересен и в художествено отношение, и като единствения живописен извор за външния лик на Паисий. Тия писмени податки се подкрепят и от редица подания за Банско, в който покрай многото фантастични моменти могат да се открият любопитни данни за паисиевия род. Нищо чудно в това, че Банско може да бъде действително родното място на първия български историк. През XVIII в. Банско е будно селище, развива се бързо в икономическоотношение, върти оживена търговия с Германия, Австрия, Унгария, Франция и Сърбия. Банските търговци изнасят памук, тютюн, дървен материа, катран и др. И градчето достига до високо благосъстояние. Търговските книги се водят на български език, поддържат се тесни връзки със светогорските манастири, в града се внасят фабрични издекия от Европа; от Европа се пренясят художествени занаяти; банските зографи се учат от изкуството на Виена и не случсйно почват да се назовават „молиери” от немското maler (оттук и родът на молерови). Имаме редица белези, които говорят за създаване на нови парично-стокови отношения в икономическия живот, за оформяне на нови обществени сили, които от края на XVIII в. Започват да играят важна и решителна роля в стопанското и политическото развитие на страната. Тъкмо от такава среда би могъл да произлезе паисий. Той живее в един преломен момент, когато се руши старото феодално обществот и си пробиват път нови икономически и обществено-политически отношения, когато започва нашето национално възраждане. Надарен с проницателен и даловиден ум, той долавя новите тенденции в историческото развитие на българския народ и им дава ярък израз в своето бележито съчинение.

Светогорските кондики споменават- особено след 1762 г. – много пъти името на Паисий като проповедник и пратеник, който обикаля различни краища на страната- София, Пловдив, Златица, Ловеч, Пирот, Котел, Самоков. Кондиките дори го изпращат през 1777- 1780 г. В Йерусалим, откъдето той се връща хаджия. Не бихме могли да твърдим, че навсякъде, където се споменава името на Паисий, се касае за историка и писателя- това име се среща твърде често сред атонските монаси. Несъмнено е обаче едно, че Паисий деиствително е обикалял страната като манастирски пратеник, водил е поклонници, разнасяле  своята история- това показват нейните преписи от различни краища. Първите преписи са били направени от личния Паисиев екземпляр, както това отбелязва Софроний.

Не можем да бъдем сигурни в бележката от 3 юли 1798 г., в която се говори за смъртта на Паисий: „Да се знае какво се яви у манастир дяк Марко, та се стори абер от Самоков какво се представих. Паисий ирмонаха старец хилендарски и се не поврати веки на Света гора, а са го копали в гробе отца поп Никола за харно место. Бог да го прости- три пати рекоа тука. Собрано от покоинаго х. Паисиа ирмонаха в Самоков милостини грош 720, а принесено без арчо грош 517 и три маски со чрги две.” Дори тая бележка и да не се отнася пряко до смъртта на нашия Паисий, а за неизвестен негов съименник, тя всъщност загатва добре за съдбата му. Вероятно е той да е завършил живота си някъде на път, по време на своите обиколки из страната, когато е изпълнявал обществения си дълг. Може би от него са останали само „чрги две”, които да свидетелствуват за пълното му самоотречение и за великото му патриотично просвещение. Паисий си е отишъл така, както и е дошъл- потънали са в мрака неговото рождение, детството и юношеството, в неизвестност е и неговият гроб. Дори и името му скоро се забравя: в началото преписвачите пишат „някой си Паисий” („собрано и нареждено некоторим Паисием”), докато по- късно съвсем изпускат неговото име. Това име не фигурира и в първото печатно издание на „История славянобългарская”, направено от Хр. Павлович в 1844 г. Името изчезва, обаче делото остава. След един век това дело получава висока оценка (най- напред в бележитат статия на проф. М. Дринов „Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му”, Периодическо списание, 1871, кн. 4) и оттогава то привлича изключително обществено и научно внимание.

Делото на Паисий буди такъв голям интерес, че и до днес продължават издирванията върху неговата биография, все по- нови опити се правят за всестранно осветляване на личността му. Преди няколко години бяха обнародвани нови материали, намерени в Хилендарския манастир: подпис на Паисий, две разписки, свързани със суми, едно Паисиево писмо, две писма, засягащи личността на Паисий. Тук не се спирам на тези материали, защото все още не разполагаме с фотоснимки, по които можем да съдим определено за тяхната автентичност (вж. Подробности в моята книга „Из историята на българската литература”, 1969, с. 167- 173). От тях може да се направи само най- общия извод, че Паисий е играл значителна роля в Хилендарския манастир и е имал трайни интереси към книжовната работа.

Паисий Хилендарски влиза в историята на българската литература и култура само с една книга, но това е книга новаторска по съдържание и форма и поставя началото на нов етап в нашето литературно развитие. Новото е преди всичко в актуалността на проблематиката. Действително и преди Паисий в българската литература през епохата на робството се поставят няколко актуални въпроси. Така през XVI в. софийските книжовници поп Пейо и Матей Граматик са развълнувани от съдбата на българското население, изложено на ударите на турския религиозен и народностен фанатизъм, и рисуват образите на двама мъченици, борци за запазване на своята вяра, което за онази епоха значи запазване на своята народност. През XVII и XVIII в. широко се разпространяват дамаскинските сборници, написани на достъпен народен език. В някои от тях( особено в сборниците  на Йосиф Брадати) намират отражение отделни страни от тогавашната българска действителност – невежеството на духовенството, икономическия гнет на чорбаджии и лихвари, - проявява се и известен интерес към българското историческо минало. Интересно явление в българската литература през XVII и XVIII в. представят летописните бележки, които се явяват най- често като преписки по страниците на отделни книги и сборници. В тях намират място вести за народните бедствия и страдания през този период. Между тях особено заслужава да се отбележи вълнуващия летописен разказ на поп Методий Драгинов за потурчването на чепинските българи. Във всички тия произведения се откриват отделни нови черти на, известен интерес към историята, известно вглеждане в големите събития на съвременността, някои патриотични елементи, но това са все още произведения, които в основата си са свързани със средновековния черковен светоглед и със старите литературни форми. Те са само предзнаменование за новото, което се създава и иде, за новата култура и литература, която никне в недрата на разлагащия се феодален строй и която през втората половина на XVIII в. чрез делото на Паисий прави първите си решителни стъпки.

Новите задачи, които Паисий поставя на литературата – за тясно сближаване с живота, за неговото активно отразяване, за вярна служба на народа, - изискват и нова форма. Средновековните литературни жанрове – житията, поучителните и похвалните слова, религиозните трактати и т.н. – не могат да изпълнят тая задача. И Паисий се обръща към историографията. Действително в средновековна българска литература се срещат истори1ески съчинения, но това са преводни византийски хроники или кратки летописни разкази и бележки. Паисий пристъпва към написване на цялостен исторически труд, на цялостна история на своя народ. За първи път в историята на българската литература и култура се осъществява такова системно дело. Оттук и важното място, което Паисий заема в развитието на българската историческа наука. Той разбира, че в епоха на тежко робство историята може да изиграе огромна роля за народното събуждане и осъзнаване – то ще върне на сънародниците му вярата в бъдещето, ще събуди патриотичната му гордост. Интересно е, че по същото време с подобна мисъл за ролята на историческите знания живеят и писателите от другите славянски страни.

Но недостатъчно е да се каже, че „История славянобългарская” представя просто исторически труд. С оглед на задачата, която сие  поставил, Паисий придава на творбата си ярък публицистичен характер. Тя е предназначена за широка народна аудитория; фактите са подбрани с оглед на тяхното по- могъщо въздействие върху читателите, изложението на фактите е силно актуализирано, подчинено е на една основна идея, която се разкрива по пътя на темпераментната полемика; разказът е емоционално наситен, дълбоко развълнуван и напрегнат. Очевидно е, че тук се касае за творбата, която се явява нещо ново за българската литература в жанрово отношение. Стилът се отличава с живост и естественост, дори с известен лиризъм, а също представлява значителен интерес като момент от развитието на нашия литературен език и стил.

Композицията на творбата се подчинява на същите публицистични изисквания; в нея основна роля играе градацията. „История славянобългарская” започва с една предварителна принципна глава – „Ползата от историята”, - която дава най- общата постановка на въпроса за значението на историческите знания. Паисий изтъква, че историята е особено потребна на народите, които се намират в робство, защото сочи, че съдбата на обществата е непостоянна и променлива – потребностите отново могат да се въздигнат и възстановят. Тук мислите са изложени спокойно, без емоционални изблици, идеята се разкрива по пътя на разсъжденията. Следващата глава, която представлява същинския предговор към книгата – „Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история”, - изведнъж променя общия тон, изложението става динамично, наситенос  емоционалност: обръщенията, въпросите и възклицанията придават на разказа живот и острота. Тук Паисий разкрива своето схващане, че историята ще бъде за него средство за борба срещу чуждото политическо потисничество, за затвърждаване на националното съзнание, за запазване на здравите традиции, за разчистване пътя на свободното и независимо обществено развитие на българския народ. Поради това писателят неможе да бъде безразличен към историческите факти – навсякъде ще дава израз на своето отношение и на своята оценка.

Пред нас се изправя един буден, дълбоко съзнателен, прозорлив български общественик и писател, който вижда тежкото положение на народа си – угнетен, непросветен, загубил националното си чувство, готов да забрави родния си език. Паисий отправя енергичен зов за свестяване. Той прави наистина един забележителен опит – като заговори открито и смело за недъзите в живота на нашия народ и като разкрие собственото му героично минало, да му посочи изход и път към бъдещето.

Паисий се обръща към своите „читатели и слушатели”, към българския род, към ония, които обичат и имат присърце своя род и своето българско отечество, за да им разкаже за миналите дни на техните бащи, прадеди, царе, патриарси и светии. Несъмнено това е най- съзнателната част на българския народ; това са жителите на по- големите и будни села, които икономически се възмогват и превръщат постепенно в градчета; това е онова селско население, което навлиза в градовете и се залавя там за търговия и занаяти. В по- големите градове то среща веднага острата конкуренция на гръцкия елемент, уседнал там отдавна, по- издигнат в културно отношение, взел търговията в свои ръце. Българите чувствуват силно тая конкуренция; от една, страна те изпитват върху гърба си (особено селячеството) грабежите и икономическата експлоатация на гръцкото фенерско духовенство. Върху тая основа се ражда конфликтът между формиращата се българска търговско- занаятчийска класа и селячеството, от една страна и гръцкотоградско население и гръцкото духовенство, от друга. В тоя конфликт част от българите в градовете( както по- старите жители, така и нови заселници) се поддават на гръцкото влияние и са на път да се обезличат национално. Както Паисий се изразява, те „ не обичат да знаят за своя български род, а се обръщат към чужда култура и чужд език и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гръцки и се срамуват да се нарекат българи”. В „История славянобългарская” те са изобличени силно и остро. Паисий ги нарича неразумни и слабоумни и отхвърля техните аргументи за висотата на гръцката култура. Той посочва, че българите със своята простота и нравствени качества стоят по- високо от гърците, които жестоко експлоатират българското население. Що се отнася до любовта към своята народност, българите трябжа да вземат пример от самите гърци, които, макар и от тях да има много по- учени народине забравят своя род, не се срамуват от своя произход. Главният аргумент на Паисий обаче е в изтъкването величието на българското минало. Да разкрие това минало в най- хубавите му прояви, за да събуди и закрепи националното съзнание на своите сънародници- това е и основната му задача. Още в предговора към историята той заявява: „Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство и държава? Тогава години са царували и са били славни и прочути по цялата земя и много пъти са взимали данък от силни римляни и умни гърци. И царе, и крале са им давали своите царски дъщери за съпруги, за да имат мир и любов с българските царе. От целия славянски род най- славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най- много земи те завладели...”

Развивайки тия свои мисли, Паисий изказва съжалението си, че не емогъл да събере целия необходим исторически материал- той  е положил големи усилия, но е срещнал огромни трудности поради унищожението, на което са били подхвърлени българските ръкописи и книгохранилища, и поради невярното предаване на събитията от гръцки и други чужди историци.

Осносвният тон на предговора, неговата разобличителна страст и патриотичният му патос дават насока на цялото по- нататъшно историческо изложение. В това изложение могат да бъдат установени няколко момента, развити във възходяща линия. На първо място- обширен исторически разказ за съдбата на сръбския народ, тясно преплетена с българската. Това са главите „Историческо събрание на българския народ”, „Тук внимавай, читателю, ще кажем накратко за сръбските крале”, „Пак завършваме разказа за Константин Шишман”. Втори момент предтсавят следващите две глави, които дават обобщение на изложения исторически материал и още по- силноподчертават величието на българското историческо минало: „Тук е потребно да се съберат заедно имената на българските крале и царе, колкото се намерат и кой след кого е царувал” и „Събрано накратко колко знаменити били българските крале и царе”. Третият момент засяга българската културна история. Паисий иска да посочи, че българите са постигнали в миналото си не само големи военнополитически успехи, но имат и огромно заслуги за развитието на славянската култура. Това се разкрива в двете последни глави: „За славянските учители” и „Тук събрахме накратко имената на българските светци, колкото са просияли от българския народ в последно време”. Книгата завършва с „Послесловие”, в което отново се подчертава основната цел на творбата, дават се ценни автобиографични сведения и се докосва творческата работа на писателя. По тоя начин композицията се сключва естествено и получава стойност. Авторът осъществява успешно задачата си.

Тук няма да проследяваме самото изложение на историческите събития. Ще изтъкнем само, че още в началото Паисий потърсва връзката на българския народ със славянството и разкрива етническото и езиковото родство на славянските народи. Той започва с легендарния библейски разказ за потопа. Ясно е,че в случая има за образец старите хроники. Говори за вавилонското стълпотворение, за ряздялата на езиците и произхода на славянския род от Афетовия син Мосхос. Подробно се спира на разселването на славяните и особено на българите, за които подчертава ясно, че са славяни, че са част от голямото славянско племе, затова ги нарича „славянобългарски народ”, както назовава и историята си- „славянобългарска”. Паисий проследява съдбата на българите, борбите им с византийски и други владетели, техните победи. С особена гордост посочва тяхната сила. „Не били научени да се покоряват на царе, а били свирепи и диви, безстрашни и силни във войни, люти като лъвове. Един отивал срещу десет без страх.” Той подчертава благополучните войни  и победи на българските царе, но не се колебае да изтъква и отрицателните страни, да изобличава, когато това е потребно. Говорейки за падането на България под турците, Паисий рисува страданията на народа след пропадането на държавата и насилията на завоевателите турци: много млади, хубави момчета били отвлечени и потурчени насила; майки, бащи и сродници „ридаелибезутешно и въздишали за чедата си”; по- хубавите черкви били обърнати в джамии; ограбени били храмове, манастири, къщи, ниви, лозя; по- видните българи били избити. В двете последни глави Паисий описва дейността на Кирил и Методий, изтъква, че българският народ пръв се е покръстил между всички славянски народи, спира се на самостойната българска йерархия и изрежда най- забележителните български светци.

От анализа на „История славянобългарская” се вижда ясно, че Паисий е успял широко и смело да изнесе и постави на разискване най- жизнените въпроси от живота на нашия народ през втората половина на XVIII в., в началния период на нашето национално възраждане. Активното отражение на епохата представя за него основна творческа задача; пряката цел на неговата книга е да засегне, разгледа и реши най- актуалните обществени въпроси на своето време. Дълбоко е развълнуван от съдбата на своя народ, към литературната работа го влече пряк граждански и патриотичен дълг. Той се обръща с пламенен зов към съзнанието на своите съвременници; идеализира българския народ, неговото минало, език, култура и земя; остро разобличава чуждия политически и духовен гнет; произнася сурова присъда над ония свои сънародници, които са готови да се отрекат от народността и езика си, търси опора в широките демократични среди на народа; чертае пътищата на неговото ново историческо развитие; дълбоко вярва в неговото бъдеще.

Новост в българската литература представя страстният, откритият, безкомпромисният, ярко подчертаният патриотичен тон на „История славянобългарская”. Още в първите думи, с които се обръща към читателите, Паисий дава израз на своята гореща любов към родината и народа: „Внимавайте вие, читатели и слушатели... които обичате и имате присърце своя род своето българско отечество... За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи за своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език.” Паисий отправя думите си към най- съзнателната част от своите съвременници- към ония, които обичат народа си, които не са се отказали от езика си. Но той знае, че има и други, които са забравили народа и езика си: „Някои не обичат да знаят за своя български род, а се обръщат към чуждата култура и чужд език и не се грижат за своя български език, но се учат да четат и говорят по гърцки и се срамуват да се нарекат българи.” Паисий говори с дълбоко възмущение за тяхното поведение, разобли1ава с обилни аргументи техните твърдения за мнимото превъзходство на гръцкия народ и гръцката култура.

Паисиевата история ни въвежда в атмосферата на тежките изпитания на нашия народ през епохата на турското робство, когато политическият гнет и икономическата експлоатация на трудещите се народни маси сас съчетани с денационализаторските стремежи и мракобесническата културна политика на гръцкото фенерско духовенство. Известни слоеве от българското население са се били поддали на гръцкото влияние (главно части от по- заможното градско население: някои чорбаджии, някои търговци, които за нуждите на търговията са усвоявали гръцкия език, защото през тоя период по- рано създалата се гръцка буржоазия е играла голяма роля в търговските пазари на империята и в търговските отношения с чужбина). Те твърдели, че „гърците са по- мъдри и по- културни, а българите са прости и глупави и нямат изтънчени думи. Затова, казва, по- добре е да се присъединим към гърците.” Паисий смело заклеймява невежеството или съзнателното предателство спрямо интересите на българския народ. Страниците, посветени на висшето гръцко духовенство, са изпълнени с остри нападки и смели разобличения. Но Паисий не спира само дотук; той насочва своите изобличения и срещу политическия гнет, насилията и грабежите на турците. Когато описва падането на българската държава, Паисий разкрива жестокостите, извършени от турските завоеватели над българското население. Нещо повече – турците и „в сегашно време нямат никаква правда, нито съд”. Ясно е, че Паисий е притежавал голяма смелост и забележителна гражданска доблест, за да може така открито, живеейки в пределите на турската империя, да разобличи нейната грабителска и потисническа система.

Паисий не се задоволява само с описанието на тежкото положение на народа – той потърсва и пътища за изход. Разкривайки величието на миналото и националните добродетели на българския народ, той се обръща към най- будните среди на тогавашната българска общественост, призовава тяхното патриотично съзнание, двъхва им вяра в бъдещето и в силите на народа. Това е призивът на горещ патриот, който издига високо идеята за национална независимост и културна самостоятелност и заявява смело: „Българино, не се мами, знай своя род и език, и се учи на своя език!” За него народност и език патриотизъм и език, освободителна борба и език са неразривно свързани. Обръщайки се към своите съвременници с пламенен патриотичен призив, посочвайки им необходимостта да проучат своето историческо минало, той заявява: „Аз ви написах подред това, което е известно за вашия род и език”... Отказът от езикът за Паисий е отказ от народността, предателство към родината и заслужава най- силен укор. Всъщност Паисиевата история представя цяла програма за националното възраждане и националноосвободителната борба на българския народ, тя сочи пътя на борбата за културно и политическо национално самоопределение. Оттук и нейното голямо значение и силно въдействие в националноосвободителното движение на българския народ.

Патриотизмът на Паисий е съчетанс дълбок демократизъм. Паисий търси опора в демократичната народна среда,в народа; новите обществени сили за него са свързани с народа. Говорейки за историческото минало, Паисий проявява дълбок интерес към съдбата на народа, народът е активен участник в историята, няродът сваля ония свои владетели, които са се провинили срещу неговите интереси. Обръщайки поглед към настоящето, Паисий отново посочва народа, изтъква неговите добродетели. На ония, които са се повлекли  по гръцката култура, и на самите гръцки връхни слоеве той противопоставя „българската простота и незлобливост”, „простите орачи, копачи, овчари и прости занаятчии”. Паисий издига високо техните добродетели, вярва в техните възможности и в тяхното бъдеще. По тоя начин начертава дълбоко демократична програма на националноосвободителното движение: силата на националноосвободителната борба той вижда в широкото участие на народа в нея.

Характерна черта на демократизма на Паисий е обстоятелството, че той има активно отношение към враговете на народа, и това именно дава възможност по- нататък, през XIX в., неговия демократизъм да се превърне в революционен демократизъм на освободителното движение, патриотизмът и демократизмът да се издигнат на нов, по- висок етап. Няма никакво съмнение, че демократичните начала, които залегнаха в идеологията на нашето националноосвободително движение и в цялото ни национално възраждане, се крият още в начертаната от Паисий програма. В тоя случай авторът на „История славянобългарская” показва необикновена прозорливост, още в зората на нешето възраждане той не само можа да формулира реалните задачи пред историческото развитие на нашия род, но видя и реалните общтествени сили, които могат да осъществят и решат тия задачи.

„История славянобългарская” се поражда като резултат на дълбоко и живо познаване на деиствителността, като резултат на дълготрайни и задълбочени наблюдения и впечатления от живота на нашия народ. Писателят Паисий- това не е монах, затворен в килията, в манастирския двор, съсредоточен в молитвите или в дребните черковно- калугерски залиси и грижи, който не вижда нищо извън високите каменни кули на Зографския и Хилендарския манастир, чиято книжоена работа се изразява единствено в четене и преписване на ръкописи, наследени от миналото. Паисий не е и  неможе да бъде такъв тип книжовник. Преди да стигне до света гора , изминали са 23 години от неговия живот, които той е прекарал в родината си, сред народа, в някои от ония будни селища, където се зараждат нови икономически отношения, където предприемчиви търговци и занаятчии отправят поглед надалече- някои пътуват до Австрия и Унгария, други до Русия, за да разнасят стоките на българския труд. Паисий се е взирал внимателно в заобикалящата го обстановка- с политическия и икономическия гнет, с всекидневните турски насилия, с жестоката експлоатация на българското селячество, с денационализаторската политика на гръцкото духовенство, настанило се като господар в българските епархии, с гърчещи се, забравили народността си „юроди” и „отцеругатели”, повлекли се по чужд  език. Като попада в Света гора, Паисий не прекъсва контакта си с народа; като манастирски проповедник обикаля страната, задълбочава своите наблюдения и впечатления, общувас обикновените, прости български хора. Той говори, че е написал книгата си просто, неведнъж напомня за простите орачи, копачи, овчари и занаятчии, чиито страдания разбира, чиито надежди и стремежи подхваща и им дава израз в своята творба. Когато се намира в манастира, при срещите си с чужди монаси той, неспокоен, развълнуван, въодушевен, спори упорито, с жар, с патриотична страст за миналото на своя народ. Дълги години се взира в обществената действителност (пише творбата си на 40 годишна възраст), дълги години изучава живота на народа си, дълги години го вълнува неговата трагична съдба. Преди да се оформи писателят Паисий, оформя се Паисий общественикът, патриотът, борецът. И едва тогава той пристъпва към литературното си дело. Така писателят и общественикът у Паисий са органически свързани- и то не само преди написването на историята, но и след това, когато той тръгва да агитира чрез нея за националното осъзнаване на съвременниците си. Само три годинислед това (в 1765 г.) го виждаме в Котел да се среща с младия свещенник Стойко Владиславов (бъдещият епископ Софроний Врачански), който с трепет приема от ръцете му скъпата книга и я преписва със забележителна грижа и пиетет. Ние нямаме никакви сигурни данни за дейността на Паисий през тия години, несъмнено е обаче, че тоя темпераментен, подвижен, вдъхновен, дълбоко развълнуван от съдбата на народа патриот не може да остане бездеен. Ето образа на писателя Паисий- активен общественик, пламенен патриот, истински демократ, тясно свързан с народа си, дълбоко отзивчив изразител на времето си. Това е нов тип писател, ново явление в българската литература.

За да се характеризира „История славянобългарская” по- пълно, трябва да се изтъкне, че тя се намира в несъмнена връзка с идеите на европейското Просвещение. Тя представя ярък израз на антифеодалнатаборба на българския народ, провъзгласява неговото свещено право на свобода и равенство, на свободно културно и политическо развитие. Като просветителите на XVIII в. и особено в съгласие с идеите на Русо Паисий високо защитава „естественото право” на българския народ и издига простите български орачи, копачи, овчари и занаятчии над „учените” и „славните” на земята. Делото на Паисий показва, че новата българска литература се ражда в кипежа на големите идеи на века, че в основните си линии е съзвучна с идеалите и надеждите, които вълнуват тогавашния европейски свят.

Идеите на Просвещението проникват в България не пряко, но чрез гръцките училища, от които излизат и първите реформатори на българското образование, чрез преводи и общуване с произведенията на гръцки, руски и сръбски писатели (особено с произведенията на Доситей Образдович). За начетеността на Паисий в тая насока говорят и неговите чужди извори. В „История славянобългарская” той използува широко два западноевропейски исторически труда (в руски превод): “Il regno degli slavi” от Мавро Орбини (1601), в руския превод „Книга историография” (1772), и “Annales ecclesiastici” от Цезар Бароний (1588- 1607), в съкратеното руско издание „Деяния церковная и гражданская” (1719). Руското издание на Бароний е направено по съкратения полски превод на П. Скарга. Предговорът на „История славянобългарская” („Ползата от историята”) е взет чрез руското издание от Скарга, защото липсва в оригинала на Бароний. За големия интерес, който е съществувал в славянските страни към съчинението на Бароний, свидетелствуват не само преводите на полски и руски, но и преводът, който прави през XVIII в. сръбският писател Г. Ст. Венцлович ( той превежда полското издание на П. Скарга). Следователно Паисий съвсем не попада случайно на своя извор. Към Мавро Орбини има известно отношение „Стематографията” на Христофор Жефарович (1741), който е превеждал свободно съчинението на енциклопедиста, историка и поета П. Ритер- Витезович „Stem matographia sive armorum illiricorum delinneatio descriptio et restitution”, а Витезович е използувал труда на Орбини.

Тук не говорим за домашните извори на Паисий, който е познавал съчиненията на редица български писатели от средновековието- от Черноризец Храбър до поп Пеъо, летописа, жития, служби и т. н. Той на няколко пъти отбелязва с какво голямо усърдие ги е издирвал и събирал.

За да се очртае пълно значението на „История славянобългарская”, трябва да се посочи ролята, която тя играе в по- нататъшното развитие на българската литература. Паисиевата книга оказва силно въздействие върху националното съзнание на редица писатели, дава несъмнен тласък на цялото ни национално и литературноразвитие. Достатъчно е да се споменат само няколко имена- Софроний и Априлов, Бозвели и Раковски, П. Р. Славейков и Д. Войников. Многобройните преписи преработки на историята показват, че тя е обиколила всички краища на страната и е събуждала съзнанието, чувствата и мислите на многобройни знайни и незнайни книжовници и обикновени читатели и слушатели. Под нейно непосредствено въздействие се появяват през XVIII в. още два исторически труда- „Зографска история” (позната по препис от 1785 г.) и „История вратце о болгарословенском народе” на йеросмонах Спиридон (1792). „История славянобългарскя” продължава да оказва въздействие през целия период на нешето национално възраждане. Името на Паисий се налага и в нашето обществено и литературно развитие след Освобождението. То живее в делото на редица български писатели. Един от най- арките примери е Вазов, който му посвети една от най- хубавите си творби „Епопея на забравените”.

Демократичните и патриотични традиции на Паисий намират жив отлик в нашето време- време на велико социалистическо преустройство. И може ли да бъде иначе? Нима може да бъде чужда на нашата съвременна общественост една творба, родена в борбите срещу чуждото политическо и икономическо потисничество, отразила копнежа на народа за свобода, въплътила във вълнуващи думи народните надежди за по- добър и по- щастлив живот! Неведнъж в „История славянобългарская” Паисий подчертава великата роля на народа в историята, издига високо добродетелите на народните маси. Дълбокият демократичен патос е една от най- характерните особености на Паисиевото дело. Любпвта към народа е отразена не само в горвщата неговат защита от хули и нападки, но преди всичко в оня страстен копнеж на светогорския монах да види своя народ свободен и просветен, отхвърлил тежките вериги на политическото и духовно робство, утремен към светлия бъден ден, изпълнен с вяра в своите сили и своето бъдеще. В специфичната историческа обстановка на своето време Паисий се бори за нови идеали и разчиства пътя ма свободното развитие на своя народ- така както днес при други исторически условия най- добрите синове на нашия народ се борят за неговото настояще и бъдеще, осъществяват велик прелом в неговото развитие, въплъщават в живо дело вековните му мечти и стремежи. Тъкмо с борческия си глас, със смелостта на своите идеи, с пламенната си устременост напред, с дълбокия си демократизъм и патриотизъм „История славянобългарская” и днес- два века след своето създаване- продължава да говори живо и непосредствено на нашето време.

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG