Home Литература Любен Каравелов - Маминото детенце - Хумористични, сатирични и гротескни елементи

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Любен Каравелов - Маминото детенце - Хумористични, сатирични и гротескни елементи ПДФ Печат Е-мейл

ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ - „МАМИНОТО ДЕТЕНЦЕ”

ХУМОРИСТИЧНИ, САТИРИЧНИ И ГРОТЕСКНИ ЕЛЕМЕНТИ

Хумор, преливащ в сатира, превръща безобидния смях в отрицание на нравите български в „Маминото детенце” на Любен Каравелов. Дванадесет години от живота на автора преминават в чужбина, далеч от България, но мисълта му остава да живее с проблемите на родния край и народната съд­ба.

Обществената ангажираност на дейна­та му натура не приема застоя, тишината, равнодушното спокойствие. Любен Каравелов не може да се примири с паразитното съществуване на част от чорбаджийското съсловие. В обстановката на исторически кипеж, във времето, когато се гради новата история на народа, истинският патриот не би могъл да остане безучастен към съдби­ните му.

В повестта „Маминото детенце” Любен Каравелов създава галерия от колоритни ге­рои на своето бреме, лишени от всякакви възвишени идеали и стремежи. Това са хора, които, възпитавайки неправилно децата си, създават себеподобни, обречени на деграда­ция. Те самите, чрез своите действия и постъпки, се поставят извън времето, извън ис­торията.

Авторът на „Маминото детенце” (1875) произнася своята присъда над застоя, консу­мативното, пълната незаинтересованост, като осмива своите герои чрез средствата на хумора и сатирата във всичките им разно­видности - от иронията до карикатурата и гротеската. Агресивността на сатирично­то му изображение се дължи на желанието му да унищожи злото. Според Исак Паси: „Омра­зата на сатирика пронизва до костите на онова, което той счита за зло, за да го уязви най-болезне­но, а ако може и да го унищожи.”

Своята позиция писателят внушава, ка­то осмива литературните си герои - на първо място Нено, Неновица и техния син Николчо. Безпощаден е и към цялото обкръжение от алчни попове, деградирали чорбаджийски синове, лишени от елементарни мо­рални принципи даскали, безгласни и нищожни елементарни слуги.

Носталгията по родното не пречи авторът да познава добрата и лошата страна на българския нрав. Смях и болка, са­тира и гняв прозират в повествователния ироничен тон. Любен Каравелов осмива пряко и косвено своите герои чрез колоритните им портретни описания, чрез представяне­то им в различни ситуации. Безсмислените диалози, които те водят помежду си, отно­шението на околните към проявите им, множеството детайли от обстановката са доказателства за авторовото непримиримо отношение.

Още в самото начало завладяващият при­повдигнат тон на творбата не е случаен. Често чрез възклицанията и речевите обрати авторът припомня за великите исторически събития и личности - битката при Ватерлоо, Демостен, Атила. Контрастът между исторически значимото и битово дребното е въведен. Очистителният смях на Каравелов е скрит зад текстовите послания. Хуморът искри от всеки ред на иронично приповдигнатата възхвала на Казанлъшката гюлова ракия: „Ах, ти моя люляно, ти казанлъшка гюлова ракийко! В твоите алкохолни искрици се скриват стотина тома от най-зна­менитите епохи на българската история, кои­то са пълни с хиляди велики и славни подвизи...” Ироничен, но пълен с живот, е присмехът на Каравелов над жалките стремления на своите герои. Напълно незаинтересовани от чуждата съдба, те се вълнуват единствено от своето елементарно благополучие. Застой, тишина, робско примирение - всичко това би могло да предизвика у Любен Каравелов гневно възмущение, да породи подигравка, желание за унищожение на елементарно­то и пошлото. Реакцията му е свързана с появата на язвителната и непрощаваща гнев­на усмивка.

След обзора на историческите факти, конкретната обстановка в Казанлък, гюловите градини, Любен Каравелов постепенно отп­равя поглед към дома и семейството на чорбаджи Нено. Леката подигравка, веселата, дяволита закачка отстъпват място на пряката сатира и гротесковата карикатура. Следва поредица от комични ефекти, множество умалителни в контраст с грозните постъпки и уродлив външен вид на героите, хиперболизацията и честото зоологизиране на действащите лица.

Смях, оживление, радостна глъчка царят през месец май в околните трендафилови гра­дини. Навред кипи труд, лее се волна песен. Трудът изпълва сърцето с безгранично щас­тие и задоволство. На фона на оживлението и пълната с живот картина съвсем ненадей­но читателят се среща с двамата герои - Нено и Неновица, и галеното им дете Николчо. Осмиването на героите си Каравелов пос­тига посредством портретната им характеристика. Авторът открива голямо сход­ство „между душата и тялото”: „Под една кичеста круша в една от трендафиловите гради­ни било постлано черно-жълто китено чердже, на което седели две лебеници, или както ги нари­чат казанлъчани, две дини, които представлява­ли единосъщност и неразделност, или да Кака по-понятно, едната лебеница, която била твър­де голяма и малко продълговата, седяла на черджето, а другата, която била малка и туплеста, седяла на първата лебеница, така щото от тия две разновидни лебеници произходило едно не­разделно мазно тяло, което се наричало Нено чорбаджи.”

Очите на чорбаджи Нено са сравнени с две черни точки, а ушите и носът - с три червени подлоги. Следват няколко сравнения с неодушевени предмети, които показват, че чорбаджи Нено няма никакви духовни ин­тереси и доказват авторовото отрицание на моралната деградация чрез гротесковото описание на външно карикатурния образ на Нено чорбаджи, красноречиво говорещ за бездуховността му.

Каравелов извежда основните характерни черти, но силно ги преувеличава и заост­ря, създава истинска и великолепна карика­тура. Освен карикатурен - образът е и гротесков - получава се съчетание или по-точ­но заместване на човешкото тяло с форми на растителния и животинския свят.

Авторът не отминава и „нежната родителница” — Неновица, която има голямо сходство „ с ония двоеноги животни... които се отгояват за Коледа”.

Разгърнатото описателно сравнение отново предизвиква смях и критика. Авто­рът осмива героите, Като прибягва до тях­ното зоологизиране. Неновица гледа своя син „с овче умиление" и обича да глади по главата „своето теле”.

Каравелов съумява да осмее своите герои и по друг начин: посредством контраста между тяхната физическа и душевна гру­бост и тромавост, и използваните множество умалителни имена в описанията им. Не в елек, а в „елеченце” е облечена „голямата ле­беница”. Не на миндер, а на „миндерлъче” при­сяда обемистата чорбаджийска двойка. Николчо от малък посяга към „ракийка”, баща му Нено така и не успява да му тури „юларчето”. Всички те живеят своя дребен, мизе­рен и никому ненужен „Животец". Необезпо­коявани от никого, незаинтересовани от съд­бата на своя народ. Едва ли някаква сила би нарушила спокойствието им и би ги извади­ла от обичайното равновесие. Празно, без­целно, безсмислено съществуване! Живот, лишен от смисъл е техният спокоен рай. Об­хваналото го равнодушие, самодоволството, изпълнило душата на Нено, му позволяват гордо да заяви: „В моята къща е рай - райска тишина. Този привиден рай отблъсква Кара­велов и събужда у него гняв и презрение. Глав­ната дилема, която бълнува Каравеловите герои в летния зной, е дали да дремят под кестена, или под крушата. Чрез сполучли­вия израз „спали да пият, яли да пият и живели да пият” авторът посочва главните „ценнос­ти” в живота на чорбаджийския син Никола и неговите другари.

Осмиването на литературните герои е подчинено на основния замисъл на творба­та. Паразитните слоеве в обществото или напускат историческата сцена, или дос­тигат до пълна деградация. Смехът и сати­рата помагат да бъдат разобличени и съкрушени човешките недъзи.

 

WWW.POCHIVKA.ORG