Home Литература За убиване са такива бащи

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
За убиване са такива бащи ПДФ Печат Е-мейл

“ЗА УБИВАНЕ СА ТАКИВА БАЩИ”

Повестта “Маминото детенце” от Любен Каравелов е замислена като поучително произведение, посветено на възпитанието на младия човек. Тя обаче засяга широк кръг проблеми на възрожденското общество и се превръща в социално-битова повест, порицаваща паразитния живот на част от българското чорбаджийство преди Освобождението. Съдбата на един о главните герои – Николчо, обединява и двете теми и разкрива причините за неговото морално падение и неудачен жизнен път, свързани с неправилната родителска позиция.

Николчо се формира като човек под влияние на своите бездейни и духовно ограничени родители, които нямат нравствени принципи и не могат да ги предадат на своя наследник. Нено е човек без воля и мнение, човек, безропотно подчиняващ се на своята властолюбива съпруга. Такъв безхарактерен баща не може да е пример за своя син. В стремежа си да угоди на Николчо задоволявайки желанията му чорбаджията загубва авторитета си пред него и не е в състояние да спре пропадането му, да ограничи вредните му постъпки спрямо други хора. Всеобщото порицание на Неновата погрешна педагогика намира израз в думите на Али ага: ”За убиване са такива бащи”.

Човек не избира своите родители и героят на повестта има нещастието от ранно детство да получи от тях най-неблагоприятните за бъдещето си развитие “уроци”.Всеки миг му се насажда самочувствието, че е чорбаджийски син, че не е като другите и може да има всичко, което си пожелае. Чорбаджи Нено строго поръчва на слугата Иван да не оставя нито за минута Николчо сам, заменяйки естествената му детска среда с постоянно угодничещия слуга. Зает преди  всичко със самия себе си и доволството си, Нено няма време за своя наследник. Бащата пръв си служи с лъжа, за да го извика при себе си – обещава чрез Иван, че ще даде “ново гроше” и че е “хванал пиле”. Чорбаджията не разчита нито на родителския авторитет, нито на детската обич. Николчо свиква да мисли, че за всичко трябва да му се плаща и водещо начало в поведението му става не дългът, не обичта, а единствено интересът.

Една от големите грешки на Нено е надменното и грубо отношение към другите хора и особено към бедните, на което Николчо е свидетел още в детството си. У детето се вкоренява презрението към слугите. Обиждайки Иван, Николчо цитира баща си: “В твоята глава, казва татко, мътят яребици...” Чорбаджийското дете гледа на слугата като на животно, което може да бъде ругано, яхано, бито, но и длъжно да остане безсловесно. Имайки подобно отношение към сеизите Николчо свиква въобще да не зачита другите, включително и собствените си родители по-късно.

По примера на баща си Николчо се научава да лъже едва единадесетгодишен. Нено и Неновица обаче нямат никакво намерение да го изобличават и наказват, а даже му обещават награда за случката с ухапването на Иван – “жълто поясче”. Николчо се убеждава, че лъжата е ефикасно средство да се излиза от затруднено положение и оттук нататък с лекота си служи с нея.

За беда на Николчо привилегированото му  положение, което духовно го осакатява в собственото му семейство, продължава и в училище. Криворазбраната родителска обич на Нено и Неновица, които изискват от даскал Славе да не го бие и даже да не му се кара, се допълва от недостойната и пагубна позиция на казанлъшкия педагог. Николчо чува с ушите си как даскал Славе разделя децата на чорбаджийски и сиромашки и това затвърдява представата му, че принадлежи към избраниците в обществото. Родителите, сами лишени от образование, не виждат в училището извор на знания, не поставят изисквания към обучението на наследника си. За четири години той научава само две молитви, макар по природа да е будно и бързо реагиращо дете. Мързелът, подражанието на високомерните родители и чувството за безнаказаност го тласкат към неспирни пакости и пренебрежително отношение към другите ученици.

Нено е неспособен да предпази детето си от пороци – не може да забрани на Николчо да опита от ракията, защото не е в състояние да му даде личен пример, а аргументите му са толкова неубедителни, че дори и Николчо ги оборва. Синът остава с убеждението, че пиенето на ракия е нещо естествено и вярва, че следва примера на баща си: “А нима малките чапкъни, са по лошави от големите?”. Вместо опасения, остроумните отговори на детето предизвикват възхищение и умиление у чорбаджията: “Ах, какъв си ти левусти Пенко! – казал бащата и заповядал на майката да налее на остроумния оратор малко ракия”. Към бащината грешка се прибавя и майчината. Неновица превъзнася качествата на гюловицата, насърчава Николчо винаги да пие, щом му “тегли” сърцето. Плодовете на неправилното възпитание не закъсняват и израсналия вече Николчо става предводител на пиянска компания. Каравелов обобщава начина им на живот чрез поговорката – “яли да пият, спали да пият и живели да пият” и чрез перифразата – “ трите надежди на казанлъшкото бъдеще”.

Единственото  нещо, което бащата дава на своя син като наследство, е присъщата му духовна пустота. Чорбаджията губи контрол над сина си  и когато той се превръща вече в зло за цялото казанлъшко общество, Али ага събужда бащината отговорност на Нено. Закъснял е опитът на чорбаджията да вразуми сина си. Поучителната лекция на Нено, започва с въпроса, как се печелят парите. Николчо е научил най-важния чорбаджийски принцип – селяните печелят с кървава пот, а чорбаджиите добиват парите наготово. Каравелов не сдържа ироничната си бележка, че синът гледа на баща си като знаещ ученик учителя си. За читателя не е трудно да прозре, че нито Нено е добър учител, нито Николчо е примерен ученик. Но в контекста на разговора между двамата отговорите на наследника показва добро познаване на семейната философия за живота. Втората реплика на сина настройва чорбаджията гневно. Николчо е научил абсолютната житейска истина: ”щото се печели лесно, то се и харчи лесно”. Тъкмо тук е голямото разминаване във възгледите на бащата и сина. Нено е силно обезпокоен от категоричното мнение на Никола за съдбата на чорбаджийското имане. За детето бащините пари са само средство за охолен, безметежен живот. Това става ясно от Неновите упреци към Никола. Синът е станал такъв, какъвто са го възпитали безотговорните му родители и осъждайки наследника си, бащата дава красноречива оценка, за собствената си ограниченост, безсилие и неспособност да даде положителен нравствен пример на пропадащия младеж. Авторът подсказва и факта, че Нено е толкова немислещ човек, че дори не осъзнава липсата на тежест на собствената си дума: “Нено бил твърде зачуден, когато видял, че синът му не желае да слуша”. Намерението на бащата да вразуми сина си е без резултат, защото са загубени властта и авторитетът, с които Нено трябва да се изправи пред Николчо.

В епизода с разкриването на кражбата, пресъздаден също в Четвърта глава, читателят очаква, че родителите ще се стреснат и ще разберат какъв е резултатът от невзискателното им отношение към Николчо. Отначало чорбаджията показва способност да разсъждава трезво: “Аз мисля, че тая работа е извършил наш Никола”. Тези думи разкриват родителската болка на Нено, но той не е свикнал да отстоява мнението си и поставя на преден план криворазбраното си чувство за господарска чест. Ето защо родителят с облекчение приема очевидните лъжи на съпругата си сам предава истината. Чорбаджийският син има някакво чувство за вина, за което говори и изразът на лицето му: “стоял пред нея ни жив, ни мъртъв”. Въпреки че Николчо е присвоил нейните пари, които са най-голямата и ценност, Неновица го прикрива с безочливата си лъжа: “Аз му давах”, “Откраднал ги е не той, а твоят измекерин с моите измекерки”. Николчо придобива смелост и безцеремонност и със злорадство участва в обвинението на невинните слуги.

Връх на бащиното късогледство и безотговорност е решението на Нено да оженят Николчо. Вместо да бъде спирачка за прегрешенията на Николчо, бракът се явява повод за още по-разпуснат, безотговорен, неудачен и порочен живот.

Последствията от родителските грешки отрезвяват Нено и Неновица, но цената на непростимото нехайство към възпитанието на сина трябва да се плати. Никола не изпитва нито срам, нито милост, когато за втори път краде пари от бащиния дом и става причина за смъртта на баща си. Реакцията на чорбаджията – “изревал”, “опулил очите си като стар бухал”, показва, че парите са единствената житейска ценност за Нено. Авторът използва анимализацията, като похват за сатирично изображение.

Въпреки трагичната си съдба Нено не заслужва съжаление. Любен Каравелов осъжда своя герой, който не е научил наследника си на човечност, почтеност, уважение към другите и затова е неизбежно сам да бере горчивите плодове на своето лекомислие проявено във възпитанието му. Темата за криворазбраната родителска обич и за пренебрегването на духовното е близка и актуална и за днешните поколения.

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG