Home Литература Човекът и природата в Нежната спирала от Йордан Радичков

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Човекът и природата в Нежната спирала от Йордан Радичков ПДФ Печат Е-мейл

Човекът и природата в „Нежната спирала” от Йордан Радичков

Като любител на природата, Радичков познава в детайли полята, равнините и планините и с опитното око на голям художник забелязва промените, които все по-често и по-трайно се виждат в околния свят и които събуждат основателната му тревога за оцеляването му. Писателят, описвайки един отделен случай, достига до общозначимите проблеми за връзката между човека и заобикалящия го свят, за естествената сила на природата и насилието на човека над нея, в стремежа му да докаже превъзходството си, за хармонията в света от една страна и отчуждението на съвременния човек, отдал се на техниката и сивотата на големия град от друга.

Разказът започва направо с описание на завръщащите се от лов и ясно показва, как тези пътници в колата не се чувстват уютно и комфортно в заобикалящата ги реалност. Ловът е един от начините човек да покаже силата и превъзходството си над природата и това съответно води до още по-голямо отчуждение от нея. От описанието не струи задоволство и радост за човека, а напротив – силно не дружелюбие и враждебност. Ловът не е в синхрон с природните закони, а хората, които пътуват са безлични – „неколцина човеци”, „нито едно лице”, те нямат имена. Това е първият сигнал за нарушена хармония между човека и заобикалящия го свят. Всичко наоколо е студено, мрачно, безцветно. Преобладаващият сив цвят създава тягостно усещане: „Небето над нас бе сиво, вляво от шейната сивееше гора... ” В същото време околността е жива и одухотворена по особен начин – тя се движи и живее по свой начин: „Бялата равнина леко се изтегляше и завърташе край нас, смълчаната гора се измъкваше на пръсти назад, най-близките до пътя дървета подтичваха бързо, по-далечните се движеха по-бавно и се създаваше илюзията, че гората бяга назад с хиляди крака, без дърветата да се застъпват едно друго.” Природата и хората съществуват независимо един от друг, между тях няма единство и разбирателство. Това одухотворяване създава усещане за приказност и тайнственост, не колата се движи по пътя, а природата около нея е във вечно движение.

Така „внезапно” изниква шипковият храст – едновременно обикновен, традиционен и все пак тайнствен и заплашителен някак, с тези много на брой червени очи. Човекът, в случая конярят, безпричинно и безсмислено го удря с камшика си и то не просто удар, а „перна храста през лицето”. Храстът се пробужда и оживява, за да се запази от неоправданото и ненужно насилие. Застава нащрек и предупредително със затаена закана следи действията на хората по лъкатушещия им път през равнината, взира се в тях, отправя своя ням укор и стаено желание за отмъщение. Един от групата – отново незнайно кой, с недоумение гледа храста и без да разбира неговата няма защита, от своята, човешката, егоистична гледна точка го оприличава на вампир. Човекът вижда злото, което може би сам носи в себе си, а не правото на защита от страна на природата.

Чрез спомена и описанието на втората подобна среща, въведена чрез ретроспекция е разкрито отношението и гледната точка на човека-творец, търсещ истините и хармонията на битието и природните закони. Тази втора среща на пръв поглед подобна е съвършено различна. Тя изразява нуждата от единение с природата, оптимизмът, че все още съществуват и такива хора, които искат и се опитват да разбера езикът на природата: „в този миг той приличаше на човек, който е престанал да гледа на живота и на природата край себе си като на декоративна завеса, ами се мъчеше да пробие тази завеса или перде, да ги разкъса и да надникне зад тях. Навярно Методи Андонов бе успял да надникне зад тях, макар и само през шпионката, бе съзрял, изглежда, нещо извънредно съществено и важно, иначе как мога да обясня, че един нормален човек може с такъв съдбовен поглед да обикаля измръзналия шипков храст?” Чрез шипковия храст човекът-творец търси невидимото в природата, тайнственото, да разгадае сложните тайни на живота. Природата наблюдава човека и неговото безразсъдство: „откъдето и да застанем, той все ни гледа”. Между търсещия човек, който в случая е конкретизиран и си има име, за него не се говори общо и безлично, и природата има контраст: „Той вторачи фанатичния си поглед върху спокойния, разположен спокойно посред снега шипков храст”, доказващ превъзходството на природата. Тя, според автора, е „винаги будна, но спокойна”. Дава своите знаци, праща своите послания, които трябва да бъдат разчетени и разгадани от човека. Много въпроси за взаимоотношенията между природата и човека поставя авторът, които остават без точни отговори, защото няма такива; има само търсене и желание за откриване. Отговорите за битието са в душата на човека: „Ако исках да намеря нещо, трябваше пак в себе си да се поровя.”.

Сложният въпрос за отношенията човек - природа е поставен най-драматично в разказа за третата среща - с ятото гълъби и умиращата птица. Околността е сякаш недокосната и единна в своята белота: „Никъде никаква диря не се виждаше, бялата равнина се стелеше пред очите ми чиста и светла, без нито една драскотина и без ни една прашинка върху себе си.” Белотата на пейзажа се допълва със сивия цвят, който присъства още от самото начало на разказа. В момента на срещата с ятото сивотата се връща натрапчиво – „...от сивото небе започнаха да се зараждат птици, все по-зрими и по-зрими, макар и сиви. Птиците прераснаха в голямо сиво ято, носеха се спокойно над сивата гора...” На фона на тази безцветност ярко се откроява червеният цвят - на шипките върху шипковия храст и на капките кръв, които образуват спирала върху белия сняг, при падането на простреляната птица. Смъртта не носи красота, тя е нарушена хармония, особено, когато е резултат не безсмислени действия – „Заприлича на сива дрипа...”. Хората са безмълвни пред тази смърт, тя е много по-силна от тях и по някакъв начин те усещат предупреждението на природата, нейната стаена мощ, осъзнават своето безсилие. Червените капки кръв нарушават целостта на бялата равнина и са знак за тревога. Групата притихва пред непознатото и тайнствената неизвестност: „Може би тази фраза съдържа проклятие; може би съдържа някакво завещание към другите птици; а може би е само прост отпечатък на един внезапен финал?” Тези въпроси остават без отговор и пораждат нови тревожни въпроси в душите на читателите, защото навяват тревога за това, дали човечеството ще съумее да надмогне високомерието и гордостта си и да съхрани природата; дали ще добие онази мъдрост, която ще му позволи да се приближи до заобикалящия го свят и да се помъчи да го разбере, да научи неговия език и да разчете знаците му.

В края на повествованието природата е същата, но хората са усетили предупреждението чрез шипковия храст, „вторачил като вампир стотиците си червени очи” и чрез нежните спирали, оставени от умиращата птица. Променен е и разказвачът - душата му е изпълнена с болка, с тревога, с желание да пробие завесата на видимото, подобно на Методи Андонов. Той е приел предупреждението на природата, отправено към човека: „започнах да чувствам, че освен звънчетата звъни и откънтява тихо и нещо друго в душата ми, подобие някакво на небесна червена сълза, на шепот от стреснат шипков храст, и че душата ми започва да чертае и да усуква неясни, но нежни кръгове и спирали”.

Природата живее у нас така както ние живеем в нея, тя ни говори и ние просто трябва да се вслушваме в този неин тайнствен език.

 

Велина Николаева Вълова

8А клас

 

WWW.POCHIVKA.ORG