Joomla Software solutions Template

Payday loan

Ранно българско възраждане

Падането на България под османска власт в края на ХІV в.прекъсва  естествения ход на българското историческо развитие.С налагането на османската политическа,икономическа и религиозна система настъпват коренни промени в еволюцията на българския народ.

Унищожена е българската държава,аристокрация,църква,с което българите губят основните си  опори през Средновековието. В резултат от завоеванието е наложена  чуждата деспотично-теократична форма на управление,крепящо се на непозната военно-ленна система,силна власт на султана и религиозен фанатизъм.

В тези условия българският народ заедно с останалите балкански народи е изолиран от новите промени в Европа,която изживява Ренесанса и навлиза в Просветлението/ХVІІІ-ХІХ в/.

Поради османския политически и икономически гнет българите водят постоянна съпротива с различни форми  и интензивност, но с доминираща цел-политическо освобождение . Като най-масова и постоянна форма на въоръжена борба се откроява хайдутството.

Избухват пет български въстания:на Константин и Фружин 1408 г.,Първо Търновско въстание от 1686 г.,Чипровско въстание от 1688 г. и Карпошевско въстание 1689 г. Въпреки проявеният героизъм въстанията нямат успех, но натрупаният боен и политически опит става основа за съзряване на българското общество през епохата на Възраждане/ХVІІІ-ХІХв./

Основното съдържание на Българското Възраждане се изразява в историческия преход от Средновековието към Новото време, в утвърждаването на буржоазните икономически и социални отношения, в създаването на самобитна национална култура, във формирането на българската нация, която води продължителни борби за политическо освобождение и възстановяване на българската държава.

Терминът "Възраждане "  и в българската и в европейската история има общо значение-символизира ренесансовите промени , новата икономическа , социална , духовна и политическа промяна в обществото.

Между Българското възраждане  и в Европейския ренесанс обаче съществуват известни различия . На първо място, ако в Западна Европа Ренесансът се свързва   с интерес към античното минало , а в българското общество,периодът се свързва  с интерес към Българското Средновековие . От друга страна българското възраждане закъснява с 3-4 века  от европейското  и се развива в условията на чуждата османска политическа и религиозна система , при съответствие на самостоятелна държава  и църква.

При развитието на  възрожденски процеси  трябва да се прибави  и решаващото влияние на т.нар. Източен въпрос. Това е политически ,дипломатически, военен  и икономически въпрос касаещ османското наследство. В неговото решаване взимат участие  три групи сили, всяка от които е с противоречиви интереси. От една страна , това   е Османската империя , която  се стреми да запази статуквото си с всички сили и средства .  От друга страна  са Великите сили Англия , Австро-Унгария, Франция , Германия, Италия и Русия, като преследват собствените си политически интереси. Важна роля играят и балканските народи, които се стремят към национално освобождение, но не винаги проявяват нужната солидарност.

При тези условия според проф.Николай Генчев Българското възраждане е политически подвиг на нашия народ , който е лишен от държава, национална църква, от силна буржоазия и международна подкрепа , мъчително изживява прехода към буржоазната епоха.

Въпреки своята специфика Българското възраждане следва хода на европейските промени.

Най-общо промените в живота на възрожденските българи се свеждат до възникването и развитието на нов тип материални отношения, които разрушават османските стопански и социални норми. В резултат на вътрешни и външни фактори,производството  и търговията нараства. Появяват се манифактурното и

Фабричното производство. Разширява се стокообменът с големите европейски държави. Зараждат се и българската буржоазия и интелигенция.

Настъпилите промени през епохата на Възраждането обхващат и духовния живот. През ХVІІІ и ХІХ в. в българското общество се извършва цялостна духовна обнова с  цел доближаване на възрожденските българи до европейската буржоазна цивилизация. Поставено е началото на движението за новобългарската просвета и за светска култура. Важна роля оказва  и движението  за църковно-национална независимост.

В рамките на възрожденската епоха съществени промени настъпват и в демографското развитие  на българите. През ХVІІІ-ХІХ в.българското население достига около 6-6,5 милиона души .

Съществен дял през ХVІІІ и ХІХ в. заемат  и процесите на политическото възраждане . В хода на стопанските , социалните и духовните промени,които настъпват

В живота на възрожденските българи, се създават благоприятни предпоставки за зараждане на националноосвободителната идеология и за активизиране на борбите за освобождение на България. През ХVІІІ и началото на ХІХ в.това намира израз в масовото участие на българите  в руско-турските войни и в освободителните прояви на съседните балкански народи .  Но постепенно започва подготовката  и на самостоятелни въоръжени акции , а след Кримската война / 1853 – 1856 г./ възниква и организираното освободително движение.  Кулминацията си българското  националноосвободително движение достига по време на Априлското въстание  от 1876 г.и Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г.

Независимо от своята специфика като всяка епоха Българското възраждане  има свои  хронологически граници,мненията, за които в науката са различни. Възрожденците Васил Априлов и Неофит Бозвели възприемат за начало на националната пробуда 30-те години на ХІХ в. когато започват движенията за светска просвета и за църковна независимост. По –късно проф. Марин Дринов предлага за начало на възрожденската епоха 60-те години на ХVІІІ в.-появата на „История Славянобългарска”на Паисий Хилендарски.Подобно мнение след Освобождението застъпват  и историците Иван Шишманов , Михаил Арнаудов, Боян Пенев и др. По-различно е мнението на проф.Христо Гандев, според който началото на епохата е към края на ХVІІ- началото на ХVІІІ в. и завършва с Руско-турската война от 1877-1878 г.

При анализа на възрожденската епоха се разграничават три периода. Първият период обхваща ХVІІІ и началото на ХІХ век и условно се нарича Ранно възраждане.

Характеризира се с ускореното разложение на османската стопанска и  военнополитическа система, със зараждането на капиталистическите отношения в общо турската и българска икономика. През този период се ражда българската буржоазия , националната идея в българската история. Водени от своята общонационална солидарност, българите участват в освободителното движение на другите балкански народи.

Вторият период  на Българското възраждане обхваща 20-30-те години на ХІХ в. до Кримската война /1853-1856 г./. През този период възрожденските процеси се задълбочават . Утвърждават се буржоазните стопански отношения, оформя се структурата на едно слабо развито буржоазно общество. Започват две могъщи национални  движения – за новобългарската просвета и за църковна независимост. Ускорено се осъществява процесът на формирането на българската нация.

Третият период започва след Кримската война и завършва с освобождаването на България през 1878 г. Той съвпада с финалната фаза на Българското възраждане.В условията на пълното разложение на Османската империя се завършва процесът на културното възраждане и на духовното обособяване на българската нация. Това е период и на организирано национално революционно освободително движение.

Освобождението на България през 1878 г.увенчава с частичен успех усилията на българското общество за държавно обособяване.

Според някои учени Освободителната война отбелязва край на възрожденската епоха само за Княжество България. За източна Румелия горна граница на Възраждането се явява Съединението от 1885 г. , а за Македония и Източна Тракия-Балканските войни 1912-1913г.

Както бе посочено началото на възрожденските процеси се поставя в периода на Ранното възраждане. Той намира отражение в западни,османски и български извори. От западните източници интерес представляват сведенията на Ламартин,Антоан Оливие,Шарл Санони и др. От османските извори преобладават султански заповеди,данъчни регистри,пътеписи и др.

Редица български документи от този период са събрани в „Архив Възраждането”,Там 1 от Димитър Страшимиров. Интерес в това отношение правят: писма на български търговци,кондика на абаджийския еснаф в Пловдив,Врачански сборник от XVIII в. и най-вече „История Славянобългарска” на Паисий Хилендарски, „Житие и страдание грешна го Софрония” на Софроний Врачански. Интересни сведения и документи се пазят в архивите на Русия,Австрия,Англия,Франция и др.

Този период от възрожденското ни развитие е изследвано от Марин Дринов,Иван Шишманов,Димитър Страшимиров,Петър Ников,Христо Гандев,Христо Христов и др.

Процесите в българското общество през XVIIIв. И 20-те години на XIXв. Са пряко свързани с промените в Османската империя,която губи войната с Австрия. Така през 1699г. Османската империя подписва Карловския мирен договор,съгласно чиито клаузи империята губи голяма част от европейските си владения и се превръща във второстепенен политически фактор. Османската империя търпи неуспехи и срещу Русия, която в резултат от войните водени през XVIIIв.принуждава империята да отстъпи цялото Северно Причерноморие и Крим. Русия получава и привилегията да покровителства православието и да закриля Влашко и Молдова. Така тя установява своето влияние в Европейския Югоизток.

Военните неуспехи се отразяват неблагоприятно върху общото състояние на Османската империя.армията е напълно демобилизирана. Финансовата криза се задълбочава, беззаконието и корупцията обхващат всички структури на местната и централната власт.

В тази обстановка на султаните Ахмед III и Салим III да европеизират империята чрез реформи завършват без успех.

Започват промени в еничарския корпус и спахийството. През XVIIIв.корпусът се попълва предимно от мюсюлмански деца. Самите еничари започват да се занимават с търговия и прекупвачество, да контролират местната и централната власт. Така корпусът се прекършва в решаващ фактор за политическото състояние на империята.

През XVIIIв. Подобни процеси протичат и в тамариатското съсловие. Спахиите отказват да изпълняват военните си задължения, но продължават да ползват предоставените  им тимари. Започва и арендуване на тимари. Често явление сред спахиите е вписването в регистрите на по-ниски приходоизточници.

Започналото разложение се засилва и от постепенното интегриране на Османската империя в системата на европейската търговия и стопаство. В резултат  от наложения режим на капитулации империята сключва неравноправни договори с Франция ,Англия, Австрия ,Холандия  и др.предвиждащи ниски вносни мита до 3 % . Проникването на западните капитали и стоки нанасят удар на османската икономика, но и стимулират стоковото производство, появата на нови стопански и социални сили.

Обществено –икономическата и военна криза в Османската  империя водят до отслабването на централната власт. След ХVІ в. нараства ролята на аяните , които се стремят към повече власт. В резултат от спекулата и корупцията започва разбойничество, което се превръща  в организирано движение , известно като „Кърджалийство” изследвано задълбочено от Вера Мутафчиева.

През 70-те и 80-те години на ХVІІІ в.се появяват големи дружини от няколкостотин души. Значителни територии от Румелия попадат под властта на кърджалиите. Десетки градове като Елена , Тетевен, Плевен   и др. са разграбени . Това предизвиква и действията на българското население , което започва да се въоръжава . Характерен пример за това са градовете  като Котел и Сливен.

Успоредно с разбойничеството започва и феодален сепаратизъм. Влиятелни паши и бейове от Видинско , Русенско, Силистренско , Добруджа започват открито да се противопоставят на султана. Те се обявяват за самостоятелни владетели. Особено силен е видинския отцепник  Осман Пазвантоглу. Той успява за овладее Видинската крепост и да спечели подкрепата на видинското население с обещания за намаляване на данъците.

Султанът успява да възстанови властта си над крепостта едва след смъртта на Пазвантоглу.

Настъпилите промени в Османската империя през ХVІІІ в. пряко засягат живота на българите. Създава се нова обстановка , която стимулира стопанската им инициатива,Османската империя губи Унгария и Крим , а Египет и Анадола стават арена на размирици. Увеличава се населението на големите градове, което довежда до нарастване на потреблението. Така се засилва ролята на българските земи в общоосманската икономика.

В аграрната сфера възрожденските процеси намират израз в две противоположни тенденции:разпадане на класическия османски модел на земевладение  и зараждане на частната собственост в българското село.Двете тенденции протичат с различна интензивност и в пряка зависимост от състоянието на Османската империя . През ХVІІІ и нач. на ХІХ в. се увеличава броя на чифлиците.

В научната литература съществуват различни мнения за начина им на създаване , за характера им. Според някои учени  единият от тях е покупко-продажба на земя, друг е насилствената комасация  на земята , а има и случаи , в които чифлиците се изграждат чрез усвояване на необработваеми масиви .

В литературата съществуват различни оценки за техния характер. Според едни автори чифлиците носят характера на османския феодален модел. Други учени смятат, че те носят  капиталистически елементи в оргавизацията на производството и начина на реализиране на продукцията. Трети пък смятат, че в чифлиците се преплитат елементи  от средновековния  и капиталистическия начин на производство. Независимо от споровете най-важната особеност на чифлиците е тяхната пазарна икономика.

През  ХVІІІ-нач. На ХІХ в. Видин , Русе , Добруджа са райони на чифлици.  Те са притежание на местни паши и бейове , а по-късно и на по- заможните българи. Успоредно с появата на чифлиците се разширяват частнособственическите права върху земята . Все повече земи като господарлъците придобиват статут на частни владения .

В новите условия  положението на селяните се променя. Оформят се чифлишки и  господарски  селяни, които загубват напълно или частично владенчески права  върху земята . При бавния процес на създаването на едри стопанства не се наблюдава обезземляване на селячеството . Поради наличието на много земя част от българските селяни  през ХVІІІ в.успяват да запазят , а някои дори да увеличат своите земи. Развитието на стоково- паричните отношения  им дават възможност да участват в покупко-продажба на земята.

Започналата стопанска диференциация в българското село ,стопанските промени  през ХVІІІ в. дават тласък на развитието на земеделското производство. Нуждите за износа  и на градската промишленост налагат да се премине към добива на технически култури. Интензификацията на производството довежда до изменения в оръдията на труда, до една начална специализация на селскостопанските райони. Така още през първата половина на ХVІІІ в. Пловдивско , Пазарджишко  и Серско стават главни производители на ориз, Македония на памук, Добруджа на зърнени храни , Подбалканските полета на розово масло , Беломорието на тютюн и т.н. В планинските райони на Стара планина и Средна гора, на Рила и Родопите се отглеждат стада от дребен и едър добитък. Това стимулира търговията с добитък. Въпреки промените  селското стопанство продължава да се развива с бавни темпове.

Стоково-паричните отношения засягат най-чувствително гражданското стопанство. През ХVІІІ в. занаятчийското производство се развива интензивно. Появяват се нови видове занаяти  и ръчни производства. Много градове ,свързани с центровете на българското животновъдство , се развива кожарството и кожухарството . В Самоков , Малък Самоковец и в Неврокопско се слагат основите на железодобива. За нуждите на европейската манифактура започва бързо да се развива копринарството. Усъвършенстват се старите занаяти –абаджийство и гайтанджийство.

Известен тласък занаятчийството получава и вследствие потребностите на турската държава, поради което през 1773 г. султан Мустафа ІІІ издава специален ферман , регламентиращ структурата ,правата и целите на еснафските организации. Ферманът предвижда държавна закрила за еснафите и гаранции за тяхната вътрешна автономия. В резултат българските занаятчии започват да произвеждат значителна част от промишлената продукция – аби и други тъкани, дрехи , кожи и др.

Развитието на занаятите довежда през ХVІІІ в.до активизиране на еснафските организации. Поради вътрешната автономия на еснафите те бързо попадат в ръцете на българите. Започват и демографски промени.Много от старите градски центрове се възраждат . Десетки и стотици промишлени селища придобиват градски облик-Габрово,Котел, Копривщица и др.

Възраждането на градския живот,натрупването на свободни капитали, довеждат до създаването на първите едри предприятия под формата на разпръсната манифактура,главно в областта на текстилното ръчно производство. Такива манифактури се наблюдават в планинските райони на  Котел, Габрово , Калофер и др.

Развитието на  стоково – паричните отношения стимулира търговската  обмяна в българските земи. За нуждите на европейската манифактура от Ориента ,започват да се закупуват освен традиционните стоки –вълна, коноп и восък, и огромни количества памук, тютюн , коприна и розово масло.

Външната търговия съдейства за развитието на вътрешно-търговската мрежа. Първоначално вътрешната търговия  е елементарно посредническа . Тя обслужва връзките между града и селото и се осъществява чрез  седмичните или празнични пазари. Постепенно започват да се провеждат големи годишни или сезонни панаири. Най- голямо търговско значение през ХVІІІ в. имат панаирите в Узунджово, Неврокоп, Долян , Сливен, Ески Джумая и Сер.

Успоредно с обособяване на вътрешния пазар българските търговци излизат на големия пазар на империята  и на европейското тържище. Една част от българските търговци насочват интересите си към държавните доставки с хранителни и занаятчийски продукти  за столицата и османската  империя. Други започват да осъществяват делови контакти  с Русия , Влашко, Молдова и др. Постепенно възникват и български търговски колонии в Будапеща, Виена, Букурещ, Гюргево и др. Българските търговци усвояват по-съвършена система за придобиване на печалба-

Чрез кредитът, търговската марка , търговията на мостра и др.

През ХVІІІ в. в България започва да се изгражда буржоазната социална структура.

Извършва се диференциация сред селското население. Наред с едрите земевладелци- чифликчии , обикновено от турски произход се  появява тънък слой  от заможни селяни, собственици на големи поземлени участъци.

Основната маса в селото обаче остават така наречените ратаи или свободни селяни- притежатели на поземлени участъци, които обработват с помощта на многобройната си челяд.

С появата на чифликчийството се появяват и малоимотните и безимотни селяни, които наемат и работят чифлишка земя. Данни за изполичари и кесимджии? Развитието на стоково-паричните отношения довежда до обезземляване на незначителна част от селяните , които се превръщат в постоянни или временни наемници в селското стопанство  и са известни като ратаи, аргати , слуги . Техният труд се пласира в скотовъдството, в чифлиците. Друга част от обезземлените селяни преминават в градовете.

Началото на Възраждането отбелязва промени и в социалната структура на българския град. Тук най-масовата социална група е занаятчийско- промишленото съсловие. Тя се състои от майстори , които имат неравностойни капитали и ползващи труда на работници. В състава на еснафите влизат и потенциални майстори – калфи и чираци. В началото на ХІХ в. Част от занаятчиите  израстват като едри промишленици-собственици на разпръснати манифактури, други се издигат в търговци – посредници.

Едрата буржоазия през ХVІІІ в. нач.на ХІХ в. се състои  предимно от едри търговци –посредници в търговията между Европа и Османската империя ,манифактуристи  и др. През началния период на Възраждането  , се оформя съсловието на дребните и едрите търговци- собственици на безистени и бакалии и др.

В градовете живеят и малък брой наемници в манифактурите и занаятчийските работилници   и една тънка прослойка от градска беднота.

Бавното проникване на буржоазните отношения води до появата на групи с неопределен профил-лихвари, откупвачи на данъци ,чорбаджии. Те са свързани с органите на самоуправление и трупат богатствата си  под закрилата на турската власт .

Така през ХVІІІ в. В България се оформя нова социална структура , характерна за буржоазното общество . Всички социални групи властно се подчиняват на законите на буржоазното развитие.

В резултат от стопанския и социален подем през ХVІІІ и нач. На ХІХ в. започва духовна пробуда на българите . Важна роля за това играят проникващите ренесансови идеи. Силно въздействие имат и идеите на европейското Просвещение , плод на творчеството на Волтер ,Монтескьо, Русо . Нужно е да се спомене ,че възрожденските процеси са повлияни  и от тези на гърци , сърби , руси.

В началото на ХVІІІ в. се съживяват книжовните школи в Рилски , Етрополския и Светогорските манастири , в Котел  и др. Широко разпространение получава дамаскинарската литература,представени от Никифор Рилски  и Йосиф Брадати . Засилва се и интересът към печатната книга, която навлиза в Русия, Гърция , Сърбия.

Важна роля за духовното раздвижване  на възрожденските българи  през първата половина на ХVІІІ в. изиграва и творчеството на българите  католици  Кръстьо Пейкич, Петър Павлович  и Христофор Жерафович.

Кръстьо  Пейкич е роден  в Чипровци и получава високо образование  в Рим. Разгръща активна просветителска дейност сред българите католици  в Седмиградско . Автор е на няколко полемични книги  върху различните религии.

Петър Павлович пък е роден в Силистра. Завършва бейска академия в Букурещ ,обикаля Венеция , Флоренция,Рим и др. Ръкоположен е за епископ в Сремски Карловци. Автор е на поетични произведения , няколко превода и на „Автобиография „.

Христофор Жерафович се свързва най-вече с отпечатването през 1741 г. във Венеция на „Стематография „ сборник с изображенията на сръбски и български владетели и светци, придружени с 58 герба. Силно въздействие върху българите оказват гербовете на Мизия , Тракия, Македония и България.

През 50-те и 60-те години на ХVІІІ в.се появяват и първите чужди публикации върху българската история: на францисканският духовник Андрия Мостич , на библиотекаря на Ватикана Йосиф Асемани, Блазиус Клайнер завършва на латински „История на България „ .

Безспорно най-ценни за българите са  идеите е делото на Паисий Хилендарски  и неговата „История славянобългарска „ . Животът  и делото на Паисий  са проучвани от Марин Дринов , Иван Шишманов, Михаил Арнаудов, Христо Христов и др. Документалните свидетелства за Паисий Хилендарски са оскъдни . Главно неговата „История славянобългарска „ , както и кондиките на Хилендарския и Зографския манастир , някои преписки и др.

Паисий Хилендарски е  роден през 1722 г. в Банско. За негово родно място претендират и други селища от Самоковската епархия, но ной-новите проучвания доказват ,че бащината къща на братята му Лаврентий- игумен на Хилендарския манастир  и влиятелния търговец х. Вълчо се намирала в Банско.

В 1745 г. Паисий заминава при своя брат Лаврентий в Света гора и става монах.През ХVІІІ в.  атонските манастири са средище на духовния живот на балканските християнски провинции. В тях работят големи монашески братства, между които и много българи. Там постепенно започват  да проникват идеите на европейската култура  и образованост . Плод на това е опитът на големия гръцки реформатор Евгений Вулгарис  да открие през 1753 г. на Атон академия , в която да се преподава от европейски учители.

През 1761 г. Паисий Хилендарски посещава Сремски Карловци, където се запознава с труда на дубровнишкия абат Мавро Орбини „ Книга историография „  и с „Църковна история „ на Цезар Бароний. След завръщането си той напуска временно хилендарския манастир  и се премества в Зографския , където през 1762 г. завършва „История славянобългарска „.

Идеята да написването на „История славянобългарска „ възниква около 1760 г. Някои учени смятат ,че причина за това е въздействието , което сръбският просветител Йован Раич оказва върху Паисий . Други пък  смятат , че „Историята”е написана поради дългогодишни спорове между атонските монаси за качествата на отделните балкански народи и тяхното минало . Трети отнасят това събитие към 50-те ,60-те години на ХVІІІ в. , когато нараства потребността „българите да опознаят миналото си”. Написването на Паисиевата история продължава две години ,през които той проучва стари и нови книги и ръкописи , съхранявани в библиотеките на атонските манастири. От изворите , които той използва се открояват грамотите на някои български царе. Житията на български и други православни светци,съчиненията на патриарх Евтимий,летописни бележки и др. Използва и посочените произведения на Мавро Орбини и Цезар Бароний.

В структурно отношение „История славянобългарска” се състои от десет части ,в това число два предговора  и едно послесловие. Що се отнася до съдържанието си „Историята” представлява кратък преразказ на основните събития от българската история  от най-стари времена до унищожаването на България от османците. Няколко страници са отделени на сръбската история , а в края на книгата си Паисий добавя кратки животописни данни за българските владетели ,за братята Кирил и Методий и за българските светци.

Като цяло Паисий Хилендарски предлага една романтична по своя дух представа за българската история . Той разкрива героичното минало на своя народ като акцентира върху богатството  и мощта на средновековната българска държава , върху бляскавите победи на българските ханове и царе, върху културния принос на българите в духовното развитие на всички славянски народи .

Така чрез драстичния контраст между бляскавото средновековно минало и робската действителност ,Паисий се стреми да пробуди националното самочувствие , националното съзнание на българите  и да ги подтикне към дързост в борбата срещу враговете.

Като деец на европейското Просвещение Хилендарският монах издига ролята на новобългарския език като фактор за национално самоопределение . В предговора към „История славянобългарска” той съветва читателите си да обичат своя род и език, своето Отечество и българското си име.

Паисий внушава идеята за културно – духовно обособяване чрез езика    , писмеността и просветата  и историческото наследство . Въпреки , че издига в култ славянството той отделя българите от останалите народи. Хилендарският монах акцентира върху т.нар. „другост” на българина – той е не само рая на султана ,но принадлежи към една етническа и езикова общност със своя история и култура.

Издигайки националната идея като водеща за запазване на българите  , Паисий внушава стремеж за отхвърляне на гръцката църковна и културна  опека и възстановяване на Българската църква.  Паисий гневно порицава  и отцеругателите , които се гърчеят . „О, неразумни и юроде –поради что се срамиш да се наречеш болгарин  и не четеш по свой език и не думаш”.

Въпреки , че никъде в „Историята” той не зове пряко към бунт или въстание , Паисий прокламира вярата си в освобождението на българите от османското иго чрез победата на кръста над полумесеца и с помощта на „Голямата северна страна” –Русия. Така Паисий защитава историческото право на българите да имат своя държава . По този начин в своята малка по обем, но голяма по значение книжка , атонският монах за първи път формулира задачите , стоящи пред българския народ – националното пробуждане и освобождение . Той очертава и пътищата , по които трябва да се постигнат тези задачи-чрез борба за изграждане на модерна българска просвета и култура , за независима българска църква  и най-вече за национално освобождение . В този смисъл „ История славянобългарска” с пълно право може да се разглежда  като програма на Българското възраждане .

Паисий е и първият автор , който очертава етническата територия на българската нация ,която според него обхваща земите на Мизия , Тракия , Македония и Поморавието.

След написването на „Историята” , която е предназначена за цялото българското общество, Паисий сам тръгва да я разнася из села и градове.