Joomla Software solutions Template

Payday loan

Правни изисквания на застраховането  в ЕС

Увод

Създаването на Общо пазар е постижение, свързано с интеграционните процеси в Европа.

Общия пазар  дава съществени предимства на производителите на стоки и услуги, както и на потребителите на отделните стоки и услуги в рамките на ЕС, но наред с това, Общия пазар е обект на съществени регулации с цел гарантиране на общите свободи в рамките на ЕС.

При присъединяване към ЕС, всяка от страните е длъжна да съблюдава и спазва изискванията на ЕС, в това число и по отношение на осъществяване на търговия и предлагане на  различни  услуги  и  продукти.

Един от тези пазари е застрахователния. За него е характерно, че оперира с огромен поток от финансови средства. При това, застрахователната дейност синтезира интересите на много лица- физически и корпоративни, което определя и надзора, който се упражнява върху нея.

Застрахователния пазар е елемент на пазара за финансови услуги. Този пазар е  в процес на изграждане от 1973 г. Направени са важни стъпки към изграждане на достатъчно сигурна среда, в която финансовите институции могат да оперират в държавите- членки на ЕС.

Структурните промени, които настъпиха с въвеждането на еврото, поставиха нови предизвикателства пред финансовите регулатори и надзорници, които търсят ефективен отговор на въпросите, свързани с осигуряването на балансирано регионално разпределение на печалбите от конкуриращите се и интегрирани пазари на финансови услуги.

Главните  насоки за действие, които са предприети  в рамките на ЕС  по отношение на законодателството във финансовия сектор са както следва:

• Европейският съюз придобива правото да развива законодателен апарат, който да отговори на новите регулативни промени;

• Всяко по-нататъшно фрагментиране на капиталовия пазар трябва да бъде елиминирано, като по този начин се понижат разходите за набиране на капитал на пазарите в ЕС;
• Потребителите и доставчиците на финансови услуги трябва да могат свободно да използват търговските възможности, предлагани от единния търговски пазар, възползвайки се от високата степен на потребителска защита;
• По-задълбочена координация между контролиращите органи;
• Разработване на интегрирана инфраструктура в подкрепа на финансовите транзакции на дребно и на едро.

Следва да се посочи, че правото по отношение на застраховането в ЕС се базира приоритетно  на директиви, които са най – общо няколко вида.

1. Застрахователни директиви

Развитието на правото на  застраховането в ЕС преминава през  няколко етапа, които са определени от самото развитие на законодателството, както и разбира се, от степента на интегрираност на пазара.

Първоначално, въпреки, че политиката за Европейския вътрешен пазар цели да се създаде благоприятна бизнес среда чрез осигуряване на група правила, които да бъдат прилагани еднакво в страните–членки, на някои правила им липсва яснота и прецизност. Това води до различни, понякога дори противоположни тълкувания в страните–членки, водещи до ситуации, където бизнесът трябва да се съобразява с различните изисквания на партньорите си от различните страни–членки и на практика се формира по-скоро фрагментиран, отколкото общ пазар.

В някой случаи, законодателството на Единния вътрешен пазар не отразява развитието на новите пазари и продукти или не идентифицира нови нужди или бариери. От тук следва, че не се отговаря адекватно на изискванията на бизнеса. Икономическите агенти разполагат със законодателство, на което му липсва достатъчна адекватност към реалността и все още съществува риск от законов “вакуум” за някои от техните дейности.

Ето защо, застрахователното законодателство в рамките на ЕС се е развивало на няколко етапа.

При създаване на първото поколение застрахователни директиви се цели

улесняване предприемането и извършването на бизнес по застраховане в рамките на Общността, като се елиминират съществуващите различия между националните надзорни законодателства. [1]

В този смисъл, се набляга на осигуряването на  адекватна защита на застрахованите лица посредством координиране разпоредбите, свързани с финансовите гаранции и финансовата стабилност на застрахователните предприятия и се въвежда класификация на видовете застраховки с цел определяне дейностите, подлежащи на задължително разрешение. Въвежда се разграничение на дейностите по общо застраховане и животозастраховане, като не се допуска предприятията да извършват тези дейности едновременно.[2]

Следователно, може да се заключи, че първото поколение директиви е насочено към адекватна  защита чрез уеднаквяване на законодателствата.

Въвежда се критерият – граница на платежоспособност, който се определя като допълнителен резерв над техническите резерви (вкл. математическите), необходим за посрещане на поетите от застрахователните предприятия задължения с оглед подсигуряване срещу колебания в бизнеса и неблагоприятно развитие на риска. Въвежда се изискване за формиране на гаранционен фонд, който по структура и количество да гарантира, че предприятията в момента на създаването им разполагат с достатъчни ресурси, така че при по-нататъшното развитие на бизнеса им границата на платежоспособност да не попада под определения минимум за сигурност.

След приемането на тези директиви, пазарът на застрахователни услуги в ЕС бележи подем.  Застраховането се интегрира и с други участници в сектора- например с  банките и с пенсионно осигурителните дружества, като това, заедно с други фактори оказва влияние при развитието на живото застраховането и някои живото –спестовни продукти, което пък от своя страна налага приемането на втория пакет директиви.

Те са насочени по –скоро към самите застрахователни предприятия, а не толкова към потребителите, като акцентират върху   застрахователите, които имат главен офис в общността, да предлагат услуги в другите страни-членки, като по този начин държателите на полици ще имат възможност да разполагат с ресурсите не само на застрахователите в тяхната страна, но и с тези на застрахователи, имащи главен офис в общността и учредени в друга страна-членка.[3]

Държателите на полици, които предоставят рисковете си за покритие от застраховател в друга страна-членка, се поставят под защитата на правната система в тази страна-членка, като поради съществуващите различия в законодателството, касаещо договорите, държателите на полици имат свободата на избор относно конкретния закон (който може да е различен от действащия в страната по ангажимента), който да бъде приложим към техния договор.

Дефинират се определени разпоредби, касаещи застрахователните услуги, като се взема предвид както мястото на учредяване на застрахователя, така и мястото, където рисковете следва да бъдат покрити. Разграничават се дейностите, свързани с начина на учредяване, от дейностите по свободно предлагане на услуги.

Разбира се, предвид социалната политика и политиката по защита на потребителите в рамките на Единния пазар, съществуват и разпоредби касаещи самите потребители.

Допълват се Първите директиви на Съвета на Европейската общност с цел изясняване правомощията и функциите на надзорните органи, като се установяват специфични разпоредби, свързани с предприемането, извършването и надзора на дейностите съгласно принципа на свободно предлагане на услуги. Въвеждат се разпоредби относно сътрудничеството между компетентните надзорни власти на страните-членки, произтичащо от свободното предлагане на услуги, както и между тези власти и Европейската комисия.

Въвежда се изискването техническите резерви, включително математическите, да се подчиняват на правилата и да бъдат обект на надзор в страната-членка, в която се предлагат услугите.

Като важен елемент от осигуряване защита на потребителите в условията на нарастващ брой застрахователни продукти вследствие на свободното предлагане на услуги се поставят изисквания за професионална квалификация и независимост на застрахователните брокери поради тяхната съществена роля по оказване на помощ при сключване на застрахователните договори.

Третото  поколение европейски застрахователни директиви цели установяване на системата на единствен лиценз/паспорт за извършване на застрахователна дейност, валиден и признат на територията на общността.      Приложението им улеснява застрахователните предприятия с централни офиси в общността да предлагат услуги (да поемат ангажименти/рискове) на територията на цялата общност, като се премахват ограниченията относно учредяване и предлагане на услуги и по този начин се спомага за обособяване на вътрешен за общността застрахователен пазар.

Предвиждат се  допълнителни инструменти по неговото регулиране, както и предоставяне възможност на застрахованите лица да сключват застрахователни договори с който и да е застраховател с централен офис на територията на общността, както и да предявяват претенция към него.

Осъществява се хармонизация на законодателството, позволяваща взаимното признаване на системите за лицензиране и целесъобразен надзор, като по този начин се създава възможност за предоставяне единствен лиценз, валиден за територията на общността и се прилагат принципите на надзор, възприети в страната-членка по мястото на учредяване.

Поставят се изисквания относно формирането на адекватни застрахователни резерви, актюерските методи, за изчисляването на които трябва да бъдат координирани в рамките на общността с оглед взаимното признаване на подходящите правила и практики, възприети от различните страни-членки.

С оглед прилагане на актюерските принципи и техники в съответствие с Третото поколение директиви страните-членки може да изискват системно уведомяване за техническите бази, използвани при калкулирането на застрахователните премии и резерви, като при това уведомяване се изключва уведомяване относно общи, специални условия и тарифи по застраховките, както и за съответните бонуси и надбавки, прилагани от предприятията.

Третото поколение директиви създава възможност за отпадане изискванията за инвестиране активите на застрахователните предприятия, покриващи застрахователните резерви в определени категории поради необходимостта от либерализирането движението на капитали. [4]

Въвежда се координация при ликвидацията на застрахователни предприятия. В случай на ликвидация на застрахователно предприятие се осигурява система за защита във всяка една страна-членка, за да бъде гарантирана равнопоставеност при третирането на всички кредитори независимо от националността им и от начина на сключване на застрахователния договор.

2. Автомобилни директиви

В рамките на правото на ЕС по отношение на застраховането, особено място заемат директивите, насочени към определен  сектор на застраховането.

Такива директиви са например автомобилните.

Целта на Първа автомобилна директива 72/166/ЕИО от 24 април 1972 г.[5]

е да съдейства за свободното движение в рамките на единния общ пазар, като премахне съществуващия граничен контрол за наличието на валидна застраховка “Гражданска отговорност” при ползване на моторни превозни средства. По този начин директивата цели да предостави възможност на жителите на държавите- членки по-добре да осъзнаят реалността на общия пазар, като налага мерки за по-нататъшно либерализиране на режима за движение на лица и моторни превозни средства, пътуващи между държавите-членки. Това облекчение на правилата за движение на пътници съставлява още една стъпка към взаимното отваряне на пазарите на държавите-членки и създаването на условия, подобни на тези на вътрешния пазар.

Премахването на проверките на застраховките “Зелена карта” за превозни средства, които нормално са регистрирани в една държава-членка и преминават на територията на друга държава-членка, обуславя необходимостта от споразумение между шестте национални застрахователни бюра на тогавашните държави-членки, където всяко Национално бюро гарантира обезщетения в съответствие с разпоредбите на националното си законодателство за всякакви загуби или вреди, за които се полага обезщетение, причинени на нейна територия от някое от споменатите моторни средства независимо дали е застраховано или не.

Целта на Втората  автомобилна директива 84/5/ЕИО от 30 декември 1985г е по-нататъшното сближаване на законодателствата на държавите-членки, свързани със застраховките „Гражданска отговорност” при използването на моторни превозни средства и с прилагането на задължението за застраховане на такава отговорност.[6]

Директивата цели също така да предвиди създаването на орган, който да гарантира, че пострадалият няма да остане без обезщетение, когато превозното средство, което е причинило произшествието, не е застраховано или не е идентифицирано, да предвиди, че пострадалият при такова едно произшествие ще може да предяви претенциите си директно пред този орган, като се дава възможност на държавите-членки да прилагат ограничени изключения по отношение изплащането на обезщетението от този орган и да предвидят, че обезщетение за увреждане на имущество, причинено от неидентифицирано моторно превозно средство, може да бъде ограничено или изключено с оглед на опасността от измама.

Целта на Трета автомобилна директива 90/232/ЕИО от 14 май 1990 г.  е насочена  към  сближаване на законодателствата на държавите-членки по отношение застраховките “Гражданска отговорност” при използването на моторни превозни средства и за прилагането на задължението за застраховане на такава отговорност.             Тя въвежда допълнителни изисквания към всяка държава-членка да предприеме всички подходящи мерки, за да гарантира, че гражданската отговорност при използването на моторни превозни средства с обичайно местодомуване на нейна територия е покрита със застраховка.

С директивата се въвежда изискване всяка държава-членка да създаде или оправомощи орган, който да обезщетява пострадалите при произшествия, причинени от незастраховани или неидентифицирани моторни превозни средства, като се има предвид, че упоменатата разпоредба не накърнява правото на държавите-членки да разглеждат обезщетенията, предоставени от този орган като субсидиарни или несубсидиарни. Следва да се има предвид, че в случаи на спор между упоменатия орган и застраховател по „Гражданска отговорност” относно това кой трябва да обезщети пострадалия при произшествие държавите-членки, за да избегнат всякакво забавяне на изплащането на обезщетение на пострадалия, трябва да гарантират, че една от тези страни е посочена за отговорна първоначално да изплати обезщетението в очакване на разрешаването на спора.

Във връзка с това, че пострадалите при произшествие с моторни превозни средства понякога имат трудности при откриването на името на застрахователното предприятие, покриващо отговорността, произтичаща от използването на моторно превозно средство, участвало в произшествието, се цели в интерес на такива пострадали държавите-членки да предприемат всички необходими мерки, за да гарантират, че такава информация е предоставена своевременно.

До приемането на Четвърта автомобилна директива 2000/26/ЕО от 16 май 2000 г.  все още съществуват известни различия между разпоредбите, установени със законови, подзаконови или административни разпоредби в държавите-членки относно застраховката “Гражданска отговорност”, свързана с използването на моторни превозни средства, и тези различия представляват пречка за свободното движение на хора и свободата за предоставяне на услуги.[7]

Приема се обаче, че системата на бюрата "Зелена карта" не решава всички проблеми на увреденото лице, което трябва да предяви правата си в друга държава срещу лице, което пребивава в тази държава, и срещу застрахователно предприятие, което е лицензирано там (чужда правна система, чужд език, непознат ред за ликвидация на щетите и често неоснователно забавяне на ликвидацията).

Целта на директивата е да се допълни установения с директиви 72/166/ЕИО, 84/5/ЕИО и 90/232/ЕИО режим, като на лицата, претърпели вреди от пътнотранспортно произшествие, бъде осигурено съпоставимо третиране независимо от мястото на настъпване на произшествието в рамките на територията на общността, за произшествията, които попадат в приложното поле на настоящата директива, които са настъпили в държава, различна от тази, в която пребивава увреденото лице, доколкото съществуват празноти във връзка с уреждането на предявените от тези лица претенции.

За създаване на действащ механизъм е необходимо да се предвиди, че държавата-членка, в която е лицензирано застрахователното предприятие, трябва да задължава предприятието да назначава живеещи или установени в другите държави-членки представители за ликвидация на щетите, които да събират цялата необходима информация във връзка с щети, причинени от такива произшествия, и да предприемат подходящи действия за тяхната ликвидация от името и за сметка на застрахователното предприятие, включително изплащането на обезщетение за тях.

Държавите-членки могат да предвидят, че подаденото до органа искане за изплащане на обезщетения има субсидиарен характер, но увреденото лице не следва да бъде задължавано да се обръща към отговорното лице, преди да се е обърнало към органа за изплащане на обезщетения. В този случай увреденото лице следва да бъде поставено най-малко при същите условия както при искане до гаранционния фонд съгласно разпоредбите на директива 84/5/ЕИО.

Заключение

Свободата на предоставяне на услуги е една от четирите свободи, на които се основава функционирането на вътрешния пазар на Европейския съюз (ЕС). Въпросите относно свободата на предоставяне на услуги се съдържат в чл. 49-54 от Договора за създаване на Европейската общност (ЕО), като целта е да се премахнат съществуващите пречки пред движението и пребиваването вътре в Общността на самонаетите лица и техните семейства. Според тази правна уредба, в рамките на Общността са забранени ограниченията върху свободата на предоставянето на услуги спрямо гражданите на държавите-членки, които са се установили в държава от Общността, различна от тази, в която се намира лицето, на което се предоставя услугата. От друга страна, въпреки свободите, които се предоставят в ЕС, както всяка друга област, така и областта на застраховането е строго регламентирана от директиви.

Тези директиви са плод на развитие на интеграцията в  рамките на пазара на ЕС.

Формирането и развитието на Европейския вътрешен пазар отразява същността на протичащата структурна и икономическа реформа в интеграционната Общност през 90-те години на двадесети век и от началото на настоящото десетилетие.

Следва да  се  посочи, че първоначално, съществуват различия между националните финансови пазари в ЕС в областта на застраховането и третирането на застрахователните посредници.  Страните-членки са развили защитни механизми за потребителите по отношение на застрахователните посредници, но съществуват големи различия в националното законодателство, които пречат на свободните доставки на услуги. Имайки предвид важността им за функционирането на единния застрахователен пазар, е необходим ясен общ подход по отношение регулирането на дейността на застрахователните посредници. Промените  в полза на Единния европейски финансов пазар се основават на:

• Хармонизация на застрахователното дело чрез актуализиране на Директивата за застрахователните посредници от 1976 г.
• Засилване на защитата на потребителите чрез установяване на общи изисквания за регистрация, финансова сигурност и достъп до информация на потребителите.

а европейските автомобилни директиви: www. zastrahovatel.com: 17 Октомври  2005 г