Joomla Software solutions Template

Payday loan

Човешкото общество е сложна саморазвиваща се организация, породена от постоянната борба на индивидите за биологическо оцеляване. Обществото е естествената среда, в която възниква единството на политическата организация, властта и територията, наречено „държава”. Обществото и държавата се срещат, понякога си сътрудничат, често пъти влизат в конфликти, но никога не се препокриват.

Славянските корени

Славяните водят своя произход от голямото семейство на индоевропейските народи. Езикови и археологически данни локализират тяхната прародина в северните земи на Централна Европа (между реките Одер и Висла - на запад, Днестър и Буг - на изток, Балтийско море - на север и Карпатите - на юг). Може би най-старите известия за славяните дава древногръцкият историк Херодот (V в. пр. Хр.), който говори за племената „неври" и „будини", чиито названия изглеждат славянски. Но първите сигурни сведения за тях се съдържат в трудовете на римските историци Плиний Стари и Тацит (I - II в.), александрийския географ Птолемей (II в.) и Певтингеровата карта на света (IV в.), които ги познават под името „венеди", взаимствано от германците - западните съседи на славяните.

Началният етап на славянското разселване от прародината и разпадането им на три групи по времето на IV - V в. описва истoрикът Йорданес (VI в.): „Наистина те (славяните)... са от един и същ произход, но сега се явяват под три имена, сиреч венети, анти и славини." Венетите образуват западния клон на славянската общност, антите - източния, а славините - южния й дял.

В края на V - нач. на VI в. придвижилите се плътно до р. Дунав южни славяни предприемат своите първи нападения във византийски земи. Опустошителните им набези принуждават император Анастасий I да построи през 512 г. т.нар. „Дълга стена", разположена на 75 км от Константинопол между Черно и Мраморно море, за да брани непосредствените околности на столицата от нападенията на варварските племена.

Около средата на VI в. на Балканите се появява силното племе на аварите, идващо от Централна Азия. За близо четвърт век славяните се оказват под аварска власт, но през 80-те години на 1 в. я отхвърлят и отново нахлуват в земите на Византия. По това време славините в Дакия изграждат мощен военноплеменен съюз, начело с вожда Добрита, който „заедно с другите вождове с него" надменно отхвърля аварското искане да се подчини на хагана със следните забележителни думи: „Кой е впрочем този човек между човеците и под слънчевите лъчи, който ще преодолее нашата сила? Защото ние сме свикнали да владеем чужда земя, а не други нашата. И сме сигурни в това, докато има войни и мечове."

Основна клетка на славянското общество е родът (голямото семейство). Няколко рода образуват родова община, а няколко общини съставят племето. Начело на племената стоят вождове (князе). По време на война те се ползват с пълна власт над хората, но в мирно време трябва да се съобразяват с решенията на Съвета на старейшините (най-старите хора в родовете) и с народното събрание на въоръжените мъже (славянското вече). Постепенно княжеската власт се засилва и дори става наследствена (преди това князът се избира) за сметка на загубване значението на народното събрание, което продължава да се свиква, но няма никакъв решаващ глас, а просто изслушва волята на владетеля. Военноплеменните съюзи от временни обединения, създадени за отбрана или военно нападение, стават по-устойчиви и дълготрайни (напр., Седемте славянски племена в Мизия). Но те не достигат до прерастване в държава.

Славяните не познават робството. Те вземат много военнопленници, но, по думите на Псевдомаврикий, „им определят един срок и оставят на тях да решат дали да се върнат у дома си срещу определен откуп, или да останат при тях като свободни хора и приятели."

Пак Псевдомаврикий разказва, че в земите на север от р. Дунав славяните „живеят в гори, реки, блата и непроходими езера". Техните селища са неукрепени и разположени близо едно до друго. Традиционното славянско жилище е полуземлянката. Векове наред славяните се препитават със събирачество, лов и риболов. Постепенно те усвояват земеделието, като отглеждат главно жито, ръж, просо, бобови растения, лен и коноп. От балканското население усвояват лозарството. Имат много домашни животни и птици. Практикуват различни занаяти и главно предачество, тъкачество, ковачество, грънчарство, дърводелство, златарство и др.

Славяните се сражават винаги пеша, конницата им е непозната. При това те, както пише Псевдомаврикий, „нито познават боен ред, нито са свикнали да се бият в редовно сражение, нито се явяват в открити и равни места." Своите нападения извършват в горите, проходите, езерата, реките, т.е. там, където врагът не може да разгърне бойните си редици, а те отлично могат да използват военни хитрости, засади, мними отстъпления и др. Въоръжени са с лъкове, къси копия и дървени щитове, покрити с кожа. Контактът с империята обаче довежда до значителни промени в бойното изкуство на славяните. Те вече не само приемат сражения на открити и равни места, но обсаждат силни крепости и големи градове (Солун и Константинопол), строят обсадни машини, въоръжават се като византийците и, ако вярваме на Йоан Ефески, се бият по-добре от тях.

Славянската религия е политеистична. Те имат много богове: Сварог, Дажбог, Хръз, Велес, Лада, Морана и др. На Балканския полуостров обаче техен главен бог е Перун. Вярват и в редица полу-божества, наричани вили, самовили, самодиви, юди, русалки. Славяните почитат природните сили и явления (натурализъм). Своите обреди и жертвоприношения извършват на открито, край реките и езерата, върху скали или под своето свещено дърво - дъба. Основният погребален обред при славяните е трупоизгарянето, като прахът на мъртвеца се поставя в урна, закопава се в земята и върху него се издига малка надгробна могилка. След заселването си във византийските земи славяните влизат в контакт с народи, които погребват своите мъртви чрез трупополагане. Постепенно и славяните приемат този обичай. Намерените в гробовете предмети и оръжия говорят, че славяните вярват в задгробния живот. Известни са техните погребални обреди страва (погребално угощение) и тризна (военизирано състезание в чест на починалия).

Прабългарите – народът, у който бойното поле прославя рода

Въпросът за произхода на прабългарите и тяхната начална история е все още недостатъчно изяснен. Приема се, че те се зараждат като народ в земите на Централна Азия (в степната зона на юг от планината Алтай, около р. Иртиш). Очевидно те се числят към семейството на тюркските народи.

За пръв път името „булгар" (българи) се среща в един анонимен Римски хронограф от 354 г. По това време част от прабългарите обитават земите около Азовско и Черно море, на север от Кавказ. Тези прабългари обикновено се наричат приазовски. Друга част от прабългарите е увлечена от хуните към Централна Европа и заселена в Панония, която става център на големия хунски военноплеменен съюз, начело с Атила. Това са панонските прабългари. Трета група преминава на юг от Кавказ и се спуска в арменските земи; по името на своя водач те са известни като Вундови българи.

Прабългарите са номадски народ. Основен техен поминък е подвижното скотовъдство. Отглеждат най-вече коне, едър и дребен рогат добитък и други животни. Конете са неразделни спътници на прабългарите. С тяхна помощ те преодоляват огромни разстояния, преминават реки, планини и степи, а Енодий споменава, че от кобилите те се хранят, тъй като смятат, че е „достатъчно удоволствие да пият кобилешко мляко". Бойните коне се пазят особено грижливо. Арабският писател Ал-Масуди разказва, че „те пасат постоянно свободни по ливадите и никой не ги язди, освен във време на война. И ако намерят човек, който в мирно време се качва на (боен) кон, убиват го." Известно е че знамето на прабългарите е конска опашка. През пролетта и лятото прабългарите се придвижват със своите стада на север, търсейки свежа паша за животните, а през есента и зимата се спускат на юг, в близост до уседнало земеделско население, за да обменят своята скотовъдна продукция за земеделска. Прабългарите познават редица занаяти: обработката на метали, производството на вълнени тъкани, грънцарството, златарството (за което говори прекрасното прабългарско златно съкровище от Наги Сент Миклош, Унгария) и др.

Под влияние на аланите те преминават към полууседнал начин на живот, като си строят временни (сезонни) селища (аули) около това земеделско население. Типичното прабългарско жилище е преносимата шатра (палатка), известна под името юрта. Около Азовско море прабългарите обитават, както твърди Захарий Ритор, „ в градове". Според Теофан Изповедник античният град Фанагория на Таманския полуостров (в Азовско море) става столица на Велика България.

Векове наред основна обществена единица сред прабългарите е номадската родова община, чиято собственост са стадата, пасищата, сезонните селища. Отделните родове съставят племето, а няколко племена образуват военноплеменен съюз (кутригури, утигури, уногондури). В прабългарското общество все по-ясно се очертават две основни групи: обикновени скотовъдци - общинници и родовоплеменна аристокрация. Няколко рода излъчват редица ханове, управлявали Велика и Дунавска България продължително време: Ерми, Дуло, Вокил и Угаин. От надписите на хан Омуртаг познаваме имената на още известни родове: Ермиар, Кувиар, Чакарар и др. Измежду тях се определят приближените на владетеля, т.нар. „хранени хора". Самата аристокрация се дели на висша (боили) и низша (багаини).

Псевдомаврикий пространно описва бойната тактика на прабългарите: „За сражение не нареждат войските си в три редици, както персите и ромеите, но (нападат) вкупом, в различни отряди, като съединяват отрядите си едни с други, та изглеждат само като една редица. Те имат в запас вън от строя известна войскова част, която изпращат в засада срещу непредпазливия противник или я пазят в помощ на оная част от войската, която изпадне в тежко положение... Те предпочитат да нападат отдалеч, да устройват засади, да обкръжават противника, да правят мнимо отстъпление с обръщане за ново нападение..." Прабългарите не практикуват пехотния бой, те се сражават изключително на своите издръжливи и бързи коне. Имат тежко въоръжение: ризници за себе си и дори за гърдите на конете, дълги копия, мечове, лъкове, щитове. Противника си те преследват до пълното му унищожаване.

Много характерно за прабългарската религия е вярата в една особена свръхестествена сила, която притежават, макар и в различна степен, всички живи същества и предметите. Тази сила може да преминава в човек от предмет, животно или друг човек. Позната е под името оренда. Най-красноречивият пример за вярата в орендата е съдбата на император Никифор I Геник, убит по време на своя поход в България през 811 г., от чийто череп хан Крум заповядва да направят посребрена чаша и сам той, боилите му и славянските князе се черпят с вино в чест на голямата победа. Като владетел на силната Византия Никифор I притежава голямо количество оренда, която преминава в пиещите от твърде зловещата чаша. Оренда се съдържа още в кръвта, в конската опашка (не случайно именно тя служи за знаме на прабългарите) и т.н.

Прабългарите са монотеисти. Те вярват само в един висш бог - Тангра (Тенгри; Бог - Небе). В негова прослава се извършват жертвоприношения на животни и хора. На бог Тангра са посветени и прабългарските светилища (калища), а жреческото съсловие (шаманите) трябва да прави неговата воля достояние на хората.

Прабългарите погребват своите мъртъвци чрез трупополагане. При това те вземат сериозни мерки да им попречат на едно евентуално завръщане в света на живите хора. Археолозите откриват погребения със завързани крака на мъртвеца, с отрязани пети или с поставени на гърдите тежки камъни. Наличието на оръжие и на редица предмети в гроба (понякога и скелета на боен кон) говори  за вярата на древните българи в задгробния живот.

Обществени структури в Първото българско царство

По времето на цар Симеон разцвет постигат тогавашната образованост и наука и материалното производство. Подобно на хан Омуртаг, и Симеон се прочува като владетел-строител. В Българския апокрифен летопис от XI в. четем: „й създаде той (Симеон) градове велики по морето, и великия град Преслав той създаде и там прие царството". Симеон превръща старото славянско селище във великолепен град, във велика престолнина, в център на голяма култура, която, по думите на проф. Иван Божилов, може да бъде наречена „Преславска цивилизация".

Коя е формата или кои са особените аспекти на цивилизацията, която се родила във Велики Преслав? Това са новата графична система (азбуката) - кирилицата, литературният старобългарски език, изкован в края на IX и първите десетилетия на X в. (в основата му бил, разбира се, езикът на първите Кирило-методиеви преводи), основният литературен фонд, онези образци и модели, изработени в същата тази бляскава епоха, новата столица Велики Преслав с нейната основна идеологическа функция: да приеме първия василевс („цар") извън Константинопол, новата политическа идеология, която оспорвала византийския политически модел и имала амбицията да го видоизмени, най-сетне. титлата „цар" за българския владетел и санът „патриарх" за българския църковен глава, т. е. славянското царство.

Кой е ареалът на Преславската цивилизация, т. е. ядро и периферия, център, в който възниква и се развива, и пределни, крайни точки на разпространение? Ако тази схема се изпълни със съдържание, тя би изглеждала така: Територията на Велики Преслав е поделена между две концентрични линии, очертаващи „външен" и „вътрешен" град. Във „вътрешния град" (цитаделата) са разположени дворците, църквите, жилищни сгради, обществени постройки и т.н. Той е обграден с високи каменни стени от големи, отлично обработени блокове, снабдени с различни по форма защитни кули. Във „външния град" се разпростират множество имения, манастири, църкви, както и занаятчийски работилници, търговски складове, жилища на войници и обслужващ персонал. „Външният град" на Преслав, за разлика от Плиска, също е обграден с високи каменни стени и бастиони.

Това е първоначалният ареал на Преславската цивилизация. Но новата цивилизация не е била затворена система. Напротив, тя била отворена към света, който по един или друг начин бил свързан с Константинопол или бъдещето щяло да го свърже с него. В Преслав имало готовност новите продукти, които се произвеждали там, да бъдат разпространявани далеч извън пределите на страната. По този начин България била готова, използвайки новата цивилизация, да посредничи между Константинопол и периферните области на Източна Европа – Сърбия, Русия Влахия, Молдова. Тъкмо тези територии, разположени между българските национални и държавни граници и границите на византийско – славянската общност, стават обект на разпространение на преславските продукти – език, азбука, модели, по-късно политическа идеология. Така границата на общността станала и граница на Преславската цивилизация.

Църковното строителство заема важно място в културната програма на цар Симеон. Ако първите християнски храмове у нас са базилики, то от началото на X в. като основен архитектурен тип се налага кръстокуполната църква. Във Велики Преслав са открити над 20 такива църкви. Сред тях важно място заема т.нар. Кръгла (Златна) Симеонова църква.

Широката строителна дейност в края на IX - началото на X в. е причина за появата на един изключителен феномен - Преславската рисувана керамика. Става дума за изработването на белоглинени плочки за стенна декорация (пана), подови настилки, икони и др. Красиво украсени са и трапезните съдове. Известна е прочутата икона на св. Теодор Стратилат, съставена от 16 керамични плочки, върху всяка от които е изобразена част от лицето на светеца. По обхват, обем, техника и стил Преславската рисувана керамика няма равна на себе си в тогавашна Европа. За съжаление тя е нещо като фойерверк: появява се в края на IX в., за да изчезне в началото на следващото столетие.

Представите ни за Преславската цивилизация ще останат непълни, ако не споменем и златарството. В своя „Шестоднев" Йоан Екзарх дава една картина на истинско златно разточителство: .....княза, седнал в мантия, обшита с бисери, със златна гривна на шията, с гривни на ръцете, препасан с кадифен пояс и увиснал на бедрото златен меч, а от двете му страни седналите боляри със златни огърлици, с пояси и гривни..." Дълго време описанието на старобългарския писател не намираше материално потвърждение. През 1978 г. обаче близо до Преслав беше открито едно изключително богато златно съкровище. То се състои от златни и позлатени предмети: огърлици, обици, диадеми, копчета, халки, пръстени, апликации за украса на златотъкана дреха и т.н. Към златните предмети са приложени разноцветен емайл, изумруди, аметисти, стъкло, перли, планински кристали и др. Съставките на накитната гарнитура са повече от 120 на брой. Предполага се, че всичко това е укрито по време на бурните събития от 971 г., когато Йоан Цимисхи превзема българската столица.

„Векът на Симеон" безспорно е най-великото време в Българското средновековие. Самият Симеон се оказва най-надареният български владетел: той едновременно е пълководец и строител, дипломат и учен, преводач и писател; единствен измежду всички наши държавници той е наречен Велики.

Промени в българското общество през XI – XII век

Промяната в етно – демографската картина на българските земи, освен като следствие от войната, завършила в 1018 г., била в зависимост от интензивното действие на още един дълготраен процес: нашествията на „варварски" народи, идващи от областите, разположени на север – североизток от Долни Дунав. Покоряването на България и последвалото бързо отпадане на отвъддунавските земи от обхвата на византийската провинциална администрация превърнали голямата река в граница на Империята. Тази граница, колкото и да била охранявана от войските на тема Паристрион, била твърде уязвима и често преодолявана. А това правело балканските провинции на Византия и на първо място българските земи обект на безмилостни, разорителни нападения. Първата вълна нашественици или по – точно серия от вълни били дело на печенезите. До 1018 г. по традиция, установена още от цар Симеон, българската държава се стараела да поддържа мирни, дори съюзни отношения с печенезите, въпреки че част от тях се настанили в българските земи между Днепър, Днестър и Прут. Положението се променило след 1018 г. и печенезите, без да срещнат особена съпротива на дунавския бряг, нахлували в Паристрион и оттам се разпилявали из различните византийски теми. Механизмът на тези нападения бил почти един и същ: разрушения, грабежи, понякога отвличания на хора и след това завръщане в севернодунавските области.

Тези грабителски походи, продължили с малки прекъсвания почти едно столетие, също оказали въздействие, в една или друга степен, върху демографската картина на българските земи. Въздействието се чувствало поне в три посоки. Първият резултат безспорно бил унищожаване на местното българско население. От друга страна, пряко следствие от всяко едно нашествие е било отвличането на хора, които след това трябвало да бъдат продадени или обратно изкупени от византийските власти, или напускане на родните места и търсене на по – сигурни земи, които поне на първо време стоели настрани от пътя на нахлуващите на юг от Дунав „варвари". Всички тези последици от грабителските походи, както и неизбежните сблъсъци с византийските войски водели към намаляването на броя на изконното българско население както в Паристрион, така и на юг от Стара планина. Този процес имал и обратна страна: заселване на чужди етнически групи в българската етническа територия. Заселването ставало по два начина: по желание на самите заселници или с решителната намеса на византийските власти. Обект на първия тип заселване били най-близките земи по пътя на нашествениците, преди всичко десният бряг на Дунав и особено Добруджа. Вторият тип заселване бил постоянен елемент от политиката на Византийската империя. Още в 1048-1049 г. имперските власти дали разрешение на хиляди печенези да преминат Дунав и да се настанят на територията на Византия.

През XI и XII в. преобладавала частната и държавната собственост върху земята. Запазили се и общинските земи - главно ливади, пасища, гори, езера, необработваеми земи. Частната собственост се владеела от дребни собственици (предимно свободни селяни) и едри поземлени собственици - църкви, манастири, физически лица.

В развитието на собствеността през този период се наблюдава двустранен процес: обезземляване на селячеството и диференциацията му по имуществен и социален признак, от една страна, а от друга - окрупняване на поземлените владения.

Селячеството се разделяло на три основни категории - зависими от едър поземлен собственик парици, държавни селяни и свободни данъкоплатци. В юридическо отношение париците били лично свободни хора, но в имотно били зависими икономически от държавата, църквата, манастира или от друг собственик, от когото арендували земя.

Бавно или бързо - в зависимост от редица обстоятелства (време, място, социално положение) - поне част от българите във Византия се превръщали не само в поданици на империята, но и в ромеи. Друга част от тях - може би голямото мнозинство, макар и поданици на василевса, запазвали своята ограничена самостоятелност и преди всичко българско самосъзнание; една амбивалентност, характерна за византийското общество. Безспорно свидетелство за това са някои книжовни паметници от епохата, както български, така и византийски. Нека започнем този оглед с вторите и с идеята за съзнателната духовна, езикова асимилация, ръководена от византийските власти и осъществявана от писатели като Теофилакт Охридски и Георги Скилица. И единият, и другият пишат жития на светци, които не са случайни личности и, което е по – важно, те са обвързани с тяхната дейност в българските земи. Теофилакт, като български архиепископ с център на своята епархия в Охрид, се е чувствал задължен, следвайки и зачитайки местната традиция и преди всичко отдавайки дължимото на своя предходник на Охридската епископска катедра св. Климент, да му посвети житие. Един поглед върху житието на св. Климент - най-добрият извор за неговия живот и светител-ска дейност - подсказва, че сериозни пропуски, съзнателни деформации на факти и събития не се забелязват: св. Климент е „пръв епископ на български език", пише и превежда на български език, живее в българската държава, българските владетели го изпращат в Охрид и Девол и го правят епископ56. Същото би могло да се каже и за житието на св. Иван Рилски и неговия автор Георги Скилица (то не е познато в своя оригинал, т. е. на гръцки, а от българския му превод са запазени петнадесет преписа). И в двете жития Византия и „византинизмът" отсъстват.

Социални структури през Второто българско царство

През пролетта на 1186 г. Иван Асен и Теодор – Петър поставили едно начало. Поставили началото на нова епоха в българската история; епоха, която обикновено се нарича Второ българско царство; поставили началото на процес, който тръгвайки от тържествения акт в Търновград, трябвало да завърши с възстановяването на модела на Българското царство, създаден във времето на цар Симеон. Защото началото не означавало създаването на нещо ново, а възстановяване на нещо съществувало в миналото. Никита Хониат е историкът, който предлага най-добра представа за това начало, както от фактологическа, така и от идеологическа гледна точка. Хониат е изразител на ромейското политическо мислене и то рефлектира категорично в онези страници от творбата му, посветени на действията на Асеневци, както и в неговите речи и слова, които имат за сюжет някои моменти от двустранните отношения.

Действията на Иван I Асен през следващите пет години могат да бъдат характеризирани само с едно изречение - усилия за постигане на целта поставена в 1186 г. - освобождаване и политическо обединение на всички български земи. Тези усилия  били осъществявани с помощта на умела и гъвкава тактика. Българският цар разчитал на краткотрайни кампании, на бързи операции, на светкавични походи, които не винаги носели териториални придобивки, но непрекъснато тревожели Империята. Друга отличителна черта на военните планове на Иван Асен била постоянната, и то твърде бърза, всеки път неочаквана смяна на посоката на нанасяния удар. Така през 1191 г. (или 1192) българите се появили по Черноморското крайбрежие и превзели Варна и сетне Анхиало. И докато Исак II Ангел възстановявал своето господство над опустошената област, Иван Асен се прехвърлил в западните части на полуострова и овладява Средец, Ниш и Стоб. А наскоро след това български отряди се появили в околностите на Пловдив. Исаак II се опитал да противодейства с различни средства. Така например той възложил надеждите си на своя братовчед Константин Ангел, дук на флота, когото назначил за стратег и изпратил в Пловдив. Но твърде скоро, без да постигне нещо съществено, младият и енергичен военачалник започнал метеж срещу василевса, сетне бил заловен и ослепен. Веднага след това Иван Асен повел войските си на поход и през Средец, Пловдив, достигнал до Адрианопол, а край Аркадиотал нанесъл поражение на ромеите, предвождани от Алексий Гид и Василий Ватаци, показвайки очертаващото се превъзходство на българската държава.

Въпреки това превъзходство на българите продължава да съществува проблемът за собствеността върху земята. Царят е върховен собственик на държавата и всички са зависими от неговата воля и желания. Подобно обстоятелство изисква постоянно управление, което може да се осъществява само чрез щаб от доверени хора, лично предани на владетеля и изпълняващи разнообразни функции. Тези хора се наричали „практори" или „работници". Те получават приходи от земята, която обработват, но тя не им принадлежи, не е тяхна собственост, а на царя. Това означавало за тях, че с края на политическата им кариера ги очаква икономически крах. Несигурността, липсата на правни гаранции и непредвидимостта на царската воля предизвиквали съответни действия от страна на чиновническия апарат, който се опитвал с всички възможни действия да се подсигури материално от превратностите на политиката.

Селяните били реалните собственици на земята. В исторически извори от ХIII-ХIV в. те се отбелязват като „люде". Какъв точно е бил техният правен статут, трудно може да се определи. По всяка вероятност, както и в предходните столетия, те били лично свободни. Имали право да се разпореждат със земята си - да я завещават, да я продават, да я разделят.   Липсват данни, че фактическото владеене на земята е било регистрирано в някакъв тип правни документи. По силата на царската воля селяните можели да бъдат дарени на светски или църковен земевладелец и те ставали „парици". Юридическият статут си оставал същият, но всички фискални и административни задължения били извършвани в полза на получателя на дарението.

Някои „люде" можели да продадат земята си и да се преместят на друго място. Тогава те са наричани „външни люде". Ако се заселели в пустеещи села, получавали земя за обработка под аренда. Вече не разполагали с „бащина" и преминавали в по – долна имуществена и социална категория - „отроци". Ако били зависими от някоя църква или манастир, се наричали „клирици".

В градовете преобладавали занаятчиите и търговците. Занаятчиите се обозначавали с общото название „технитари". В социално и имуществено отношение статутът им не се различавал от този на селяните. Някои от тях разполагали със собствени работилници и „продавници". Те били лично свободни и работели по поръчка или за свободна продажба. Други били напълно лишени от имот, получавали всичко (инструменти, работилница) от болярин, църква или манастир и работели за него. В юридическо отношение също били свободни хора.

Обществените структури на българите през средните векове не били постоянни и неизменни, а отворени и динамични. Всеки можел да се надява на просперитет, без да е ограничаван кастово. Разчитало се главно на собствените способности и късмета. Тази социална мобилност имала своите положителни и слаби страни. По – важното е друго - в десетилетия на изпитания българското общество показвало завидна устойчивост и инстинкт за оцеляване.