Joomla Software solutions Template

Payday loan

Велики Преслав

Град Велики Преслав е разположен в полите на Преславска планина,  непосредствено до мястото, където р.Голяма Камчия напуска пролома и се разлива в просторната долина,следвайки неизменно своя път към брега на Черно море. Тези плодородни места от стари времена били заселени от местните племена, като при археологическите проучвания са открити следи от тракийско поселение. Името на града има славянски произход, което е свидетелство за преобладаващото присъствие на славяните тук в първите векове след създаването на Дунавска България през 681г. Около началото на IХв./вероятно след Крумовите войни с Византия/ на това място е започнало изграждането на добре укрепено средище, превърнало се постепенно във важен военно-стратегически център и седалище на Ичиргубоилата /висш сановник,трети по ранг след владетеля/. В първия век от своето съществуване града пораства, заграден е с яка крепостна стена,водоснабден и благоустроен. След налагането на Християнството като официална религия /864г./от княз Борис, тук са построени множество храмове, показващи издигането на града до втори по значимост след столицата Плиска. През 893-та година в политическия живот на България настъпва сериозен трус. Поради стремежа на Борисовият приемник, първородният му син Владимир Расате, да реабилитира езическия култ,старият княз организира преврат, в който Владимир е свален от престола и ослепен. На организирания събор, неговото място е заето от високо образования му брат Симеон, а за нова столица на държавата е определен Преслав. В следващите 80 години градът преживява изключителен разцвет, като се превръща в център не само на политиката и дипломацията, но също така на редица художествени занаяти, забележителни архитектурни достижения, активна книжовна и просветна дейност. Древният автор споменава,че Симеон градил преславната си столица в продължение на 28 години, но археологическите разкопки доказват, че всъщност града продължава да се развива и при управлението на сина му Петър. Навярно именно през 30-те и40-те години на Хв. Преслав е достигнал разцвета на своето великолепие, а по благоустройство и икономически напредък е съперничил на най-значимите за времето си градски центрове като Константинопол, Багдат, Дамаск, Магдебург и др.  През 969-а цар Петър умира и за империята на българите настъпват съдбовни промени. Едва поел в ръцете си държавното управление, БорисII се сблъсква с коварството на византийската дипломация и за разлика от дядо си Симеон, не успява да удържи независимостта на царството. Преслав е окупиран от варягите на киевския княз Светослав, а на Великден 971г.-превзет,опожарен и разграбен от армията на византийския император Йоан Цимисхи. Величието на Преслав помръква, завоевателите отнасят със себе си хазната, царските регалии,огромна част от Симеоновата библиотека.

Макар че градът не губи своята значимост и през следващите 300 години, находките показват как околните предградия и големите манастири запустяват, а градската икономика губи своята значимост. Татарските набези от 70-те години на ХIII в. прогонват и последните останали жители на Преслав, както и прототронният епископ на града, потърсил убежище някъде в естествено защитените склонове на Шуменското плато. Малкото оцелели потомци на старите преславяни построили село със същото име на 2 километра северно от крепостта, където днес се е разположил съвременният град Велики Преслав.

Надпис

НАДГРОБЕН НАДПИС НА ТУДОРА - Х век .

Открит близо до Кръглата църква

“Гроб съм на Тудора , раба божия. От този камък (са) ...  лакти до стената.”

Надписът представлява интересна епитафия и е свидетелство за някои промени, настъпили в старобългарския език през първата половина на Х век.

Рисувана керамика

Икона "Св.Теодор" -  кр.ІХ-нач.Хв

Открита през 1909г. при разкопките на манастира "Свети Пантелеймон" край Преслав. Откривателят Й. Господинов успява да я сглоби след дълги месеци на работа с фрагментите - към ноември 1911г. Поради възникналите спорове около идентификацията на светеца, плочките с надписа СВЕТИ ТЕОДОР /на гр./ остават извън възстановката. Образът е монументален, като за постигането му са използвани квадратни плочки със страна 12 см. Увереният рисунък и тънкото цветоусещане, демонстрирани тук, подсказват за авторството на талантлив майстор. Дали той е бил българин, изучил иконографското изкуство в далечни земи или пък е чужденец, дошъл в Симеоновия двор да предадева опита си? Все едно - оставил ни е един истински шедьовър, оцелял през вековете,за да буди възхищение по цял свят у ценителите на вечните стойности.

Иконостас /олтарна преграда/ -  Хв. Дворцов манастир

Това е най-яркият паметник, представящ зрелия етап на преславската керамична иконопис. Повечето от неговите детайли са открити в руините на едно от манастирските ателиета, а няколко - в ямата за бракувана продукция - може би разрушението е заварило иконостаса в процес на изработване. Рамката на преградата е съставена от псевдоколонки, свързани в горния си край с арки,а пространствата в основата и между арките са запълнени от трапецовидни и триъгълни плочки. Всички елементи са богато украсени с геометрични мотиви, лилии, мотивът "пауново перо" и стилизирани палмети. Особен интерес представляват плочките с икони, запълващи пространството между колонките и под арките.Добре запазената икона с Христос,седнал на лировиден трон без съмнение е запълвала централната част на композицията.

Печати

Печат на цар Симеон / 913-927г/ - олово

Печатът е открит край с. Черенча, Шуменско. До този момент не са известни други екземпляри от същата група печати на  цар Симеон.  Околовръстният надпис - "Симеон   Василевс " показва,че моливдовулът трябва да бъде отнесен след коронацията на българския владетел  в Константинопол през 913г.

Бронзова матрица на  цар Петър - копие, /?-969г./

Местонахождение: открит при разкопките на Големия Дворец в Плиска

Матрицата е предназначена за отпечатъци върху мек материал /восък ,  глина/ . Надписът, разположен от двете страни на изображението, е изписан на кирилица.Това е най-ранният сфрагистичен паметник, в който срещаме българския еквивалент на византийската титла василевс - цар или цесар.

Цар Калоян

По мнение на изследователите в резултат на десетгодишното управление на цар Калоян /1197 - 1207/ са постигнати успехи, които са равни на цяла епоха от развитието на средновековната българска държава. Според историческите извори Калоян е най-младият от династията Асеневци.

Възстановка на образа на цар Калоян.

Той поема управлението на Второто българско царство след гибелта на своите братя Асен и Петър през 1197 година. Още през следващата година Калоян предприема бойни действия срещу Византия, като превзема крепостта Констанция, днешен Симеоновград. Две години по-късно българските войски, водени от Калоян превземат крепостта Варна. България получава излаз на Черно море и си връща Родопската област и Македония. В резултат на умела дипломация Калоян сключва уния с главата на Римокатолическата църква папа Инокентий Трети и архиепископ Василий е провъзгласен за български патриарх, а Калоян е провъзгласен за крал.
Най-шумната победа на Калоян, която отеква дълбоко в кралските дворове в Европа е през 1205 г., когато в битката край Одрин рицарите от Четвъртия кръстоносен поход на армията на Латинската империя са разгромени, а техният главнокомандващ император Балдуин Фландърски е отведен като пленник в столичния Търновград. През същата година победите на Калоян продължават с превземането на Пловдив, който бил във владенията на солунския крал Бонифаций. Две години по-късно Калоян подновява похода към Солун, но пада убит след заговор край стените на крепостта.
Според Паисиевата "История славяноболгарская" тялото на българския владетел било пренесено от негови войници и офицери до столицата Търново, където било погребано във фамилната църква на династията Асеневци.

Победата на цар Калоян над кръстоносците при Адрианопол

Безчет са паметните битки в българското Средновековие, няколко обаче са тези, за които с увереност можем да кажем, че са променили хода на историята, не само българската, но и на целия европейски континент. Наред с битката на хан Аспарух с византийската войска при Онгъла (област в долното течение на Дунав) през 680 г., след която се основава българската държава на Дунав, и на хан Тервел с арабите през 718 г. пред стените на Константинопол, достойно място в този списък заема и победата на цар Калоян над латинските рицари при Адрианопол, днешния Одрин в Турция, на 14 април 1205 г. Как се стига до този сблъсък с вековни исторически последици?

В началото на 13-и век се организира поредният, Четвърти кръстоносен поход, с традиционната цел за освобождаване на Светите за християните места в Палестина от властта на мюсюлманите. По това време обаче бездната, която се е отворила между източното и западното християнство още от средата на 11 век, се е задълбочила до степен, че сътрудничеството отдавна е отстъпило пред взаимното недоверие и неприязън. В същото време Византийската империя преживява период на вътрешна криза. Така че нищо не спира рицарите, тръгнали да освобождават Светите земи от сарацините, да се насочат към една по-лесна цел – Константинопол, столицата на Византия, втория Рим, най-големия и пълен с богатства град на Средновековна Европа. Йожен Дьолакроа, "Влизането на Балдуин в Костантинопол"След многобройни конфликти с византийците рицарите щурмуват столицата на империята и на 12 април 1204 г. за първи път в историята си градът на Константин Велики пада в ръцете на чужд завоевател. Три дни прекрасният град е подложен на опустошение. Богатствата му са разграбени, храмовете осквернени, безценни произведения на изкуството – варварски унищожени. Както пише византийският историограф на епохата Никита Хониат, дори арабите били “по-човеколюбиви и кротки” от тези “мъже, които носят кръста Христов на раменете си”.

За кратко време по-голямата част от територията на Византийската империя пада в ръцете на кръстоносците, които я поделят помежду си. На императорския престол в Константинопол е поставен граф Балдуин от Фландрия. Остават само няколко слаби огнища на византийска съпротива в Мала Азия и в отдалечените райони на Епир, но и тяхната съдба изглежда обречена. Най-тежък удар понася Византийската църква, подчинена на Римския папа, който след дългогодишни дипломатически усилия да наложи духовното си върховенство на изток, сега вижда възможност да го стори със силата на оръжието. Дори българският цар Калоян (1197 – 1207) в търсене на международно признание подчинява Българската църква на папската власт. За съвременниците изглежда, че православната славяно-византийска общност е към своя край.

Насилията на рицарите превръщат старото недоверие на ромеите към тях в омраза. От Латинската империя се отдръпва и цар Калоян, обезпокоен от засилването на кръстоносната държава и обиден от високомерието на новата власт в Константинопол. Няколко месеца след завоеванието жителите на Тракия въстават срещу новите владетели на империята и предлагат съюз на единствения си възможен съюзник в този момент – българския цар, като му обещават императорската корона. Калоян приема предложението на драго сърце и скоро много от градовете в Тракия преминават под властта му.

Наличните в Константинопол латински сили веднага се организират и потеглят на поход начело с императора Балдуин да окажат отпор на въстаналите ромеи и българския цар. Когато достигат до Одрин обаче, виждат, че на стените му вече се веят знамената на Калоян. Живо описание на битката ни е оставил очевидецът Жофроа дьо Вилардуен. Рицарите обсаждат града, но когато вече са близо до успеха, на помощ на неговите жители начело на голяма войска от българи и кумани идва самият български цар. След първите стълкновения Калоян прибягва до военна хитрост, като изпраща напред отряд от кумани, които след първоначалната атака отстъпват и увличат голяма част от рицарите начело с императора в преследване. На определеното за засадата място основните сили на българския владетел излизат от укритието си зад околните хълмове и, както пише летописецът, кръстоносците се озовават обградени от всички страни като от “черен и гъст облак”. Рицарите се сражават храбро, мнозина падат в боя, но пътят им е отрязан във всички посоки. Накрая сам император Балдуин с 200 отбрани воини се хвърля в битката. Обграден отвсякъде, той е заловен жив и отведен в българската столица, където умира на следващата година. Остатъкът от латинската войска отстъпва към Константинопол, където скоро, изтощен от паническото бягство, умира и вдъхновителят на кръстоносния поход - венецианският дож Енрико Дандоло. В следващите месеци Калоян завладява почти всички латински владения на Балканския полуостров.

Латинската империя никога не се възстановява от удара, който понася при Одрин на 14 април 1205 г. Унижението от пленяването на самия император и смъртта на най-способните предводители лишават в зародиш младата кръстоносна държава от възможността да наложи господството си в европейския югоизток. Както пише в летописа си един от кръстоносците, при Одрин “загина цветът на латинското рицарство”. Объркването в редиците им дава време на останките от византийските сили да се стабилизират и да започнат бавното отвоюване на земите на старата си империя. Българският цар овладява по-голямата част от полуострова. Макар че кръстоносците остават в Константинопол чак до 1261 г., те никога вече не владеят нещо много повече от столицата си и държавата им мъждука единствено поради несъгласията между балканските и малоазиатските им противници.

След битката при Одрин, една година само след налагането на латинската власт и папското господство на изток, започва процес, който бихме могли да определим като византийска и православна Реконкиста (отвоюване). Културно-историческият кръг, който големият историк Дмитрий Оболенски определя като “Византийска общност”, обединен от православието и общите си корени в славяно-византийската цивилизация, оцелява в един от най-драматичните си моменти. И макар че историята не признава “ако”, можем да се осмелим да кажем, че без победата на българския цар Калоян при Одрин днешното културно, религиозно и цивилизационно многообразие на Европа вероятно нямаше да е същото.”