Joomla Software solutions Template

Payday loan

През средновековието отношението на селяните към властта постепенно се променя с напредването на периода. Изследването му обаче е затруднено поради анонимността, в която се намират. В изворите на Ранното средновековие те представляват слята маса, свободните, зависимите и робите се представят под общото обозначение “селяни” (rustici), плебс, бедняци (paupers). В съчиненията на монаси и други духовни лица социалният строй е представен в специфичен облик, в съвсем друг вид  в сравнение с това, което е бил в действителност. Обществото се деляло на сеньори и поданици, богати и бедни, потисници и потиснати, но тези граници макар и да не се игнорирали изцяло, отстъпват на по-съвършеното от гледна точка на Църквата деление: на праведници и грешници.

Почти не се знае как са осъзнавали положението си самите селяни, поради което се сблъскваме със затруднения в опита за формулиране възгледите на налагащата се класа на феодалите относно тях. Селячестото и неговия живот почти никъде не са отразени в представите за социалната картина на света през онази епоха и този факт е симптоматичен. Обществото, което се изграждало върху експлоатацията и подчиняването на широките слоеве селско население, изглежда си позволявало да игнорира идеологически своето мнозинство. Селяните обикновено не попадали в зрителното поле на образованите хора. Тези, които произхождали от средите на простолюдието били лишени от достъп до  литературата. Терминът “rusticus” е използван в значението на “неграмотен”, “невежа”. Огромна роля в този процес на “изтласкване” на селяните изиграва Църквата с нейната латинска образованост. Противопоставянето на езика на грамотните хора и “селския език” е имал оценъчен характер, отрицателен за простолюдието. Селянинът в очите на авторите от онова време е бил въплъщение на всички отрицателни страни на социалния, икономическия, културния и религиозния живот. Идеалът на църквата и господстващата класа е покорният, смирен, кротък и послушен на закона народ.

В Германия, където процесите на формиране на селската класа са протичали по-бавно, отколкото във Франция, естествено се забавяло и формирането на възгледите, според които селяните са най-низшият обезправен обществен слой. В немската литература доста дълго се запазва патриархалната интерпретация на отношенията между благородниците и простолюдието. Селският жител не винаги е бил носител на отрицателни черти. Но противопоставянето между моралните оценки на аристокрацията и простолюдието е липсвало. В тази връзка внимание заслужават шеговитите народни приказки “Unibos”(Х или ХІ в.) и “Ruodlieb”(първата половина на ХІ в.), първообраз на шванките, плод на отношението на селячеството към по-високо поставените в социалната стълбица. Зад грубият им хумор явно стои народната традиция. Обществото в поемите се дели на умни и глупави, а не по социално-правови признаци. “Ruodlieb” представя многообразна и сложна картина на обществото. Действието се разгръща в различни социални сфери. Издигнати са идеалите за справедливия крал и доблестния рицар, но заедно с тях фигурира персонаж със същите положителни качества – селянинът. В центъра са етичните, а не съсловните противоречия. Злото и доброто са еднакви за всички слоеве на обществото. Селският живот не е противопоставен на придворния – принципите на справедливостта и умереността имат еднаква сила както за рицарите, така и за селяните.

Настроенията представени в немската и френската литература от Х и ХІ век се запазват в отделни паметници от немската литература от следващия период, които представят отношения между господар и слуга, които са равни и взаимно верни.

Поради формирането на селската класа и по-нататъшното развитие на феодалния строй, класовата ненавист на господарите към нея и пренебрежението на градските жители и образованите хора стават обща черта както за немската, така и за френската литература.

Задачата на Църквата по това време се изразявала в това да заглажда социалните конфликти, оставяйки същевременно на страната на господарите, към които принадлежала самата църковно-аристократична върхушка. В съответствие с това била изработена и идеологическата позиция на духовенството. Църковните автори осъждали магнатите заради налаганите от тях ограничения спрямо простолюдието и жестокостта, с която те се отнасяли към поданиците си. Съчувствието към нисшите слоеве на обществото и осъждането на техните тирани, до голяма степен произтича от социалното учение на църквата, която се е отнасяла с подозрение към богатството и превъзнасяла бедността, смятайки я за идеално състояние. Осъждането на богатството е леко приглушено в литературата, когато самата Църква става крупен собственик.

Бедняците били възприемани от богатите не толкова като нещастници, чиято участ трябва да бъде облекчена, колкото като техни спасители чрез милостинята, която им давали и грижите, които полагали за тях. Бедните съществуват, за да могат богатите да изкупят греховете си; богатите пък са нужни на бедните, за да могат те да се изхранват. Следователно бедността не се е осъзнавала като социален проблем, който обществото трябва да разреши. Всеки член на обществото е длъжен да живее съобразно положението си, а не да се стреми да измени правовия и имуществения си статус. Разглеждайки социалните противоречия през призмата на вярата, църковното учение ги правело да изглеждат илюзорни, понеже истинският живот на човека е животът на душата му.

Още през периода на Ранното средновековие хората са се замисляли върху устройството на обществото, неговия състав и съотношението между отделните му части. В ІХ и Х в. възниква и придобива популярност учението за разчленяването на обществото на три части, според което земната йерархия не е нищо друго освен отражение на небесната йерархия. В съответствие с нея, обществото се дели на три съсловия, разреда (ordines), взаимно допълващи се и образуващи едно хармонично цяло – социалния ред (ordo). Формулата за тричленното деление на обществото придобива нов вид и принципно различен смисъл по времето на крал Алфред, който в превода си на трактата на Боеций “За утешението на философията” от латински на староанглийски език, включва текст, който липсва в оригинала. За успешното осъществяване на монархическата мисия, той пише, че служат трите “съсловия”: “онези, които се молят” (gebedmen), “онези, които воюват” (fyrdmen), “онези, които работят” (weorcmen). Тук вече се прави опит обществото да се представи като функционално разчленено цяло, всяка част от което допълва останалите и служи за осъществяване на общата задача. Що се отнася до континентална Европа, Абон от Фльори придава на тричленната формула следния вид: обществото се състои от два “ордена” – клирици и миряни, като последните се делят на “земеделци” (agricolae) и “войни” (agonistae). Разделянето на тези три “ордена” е невъзможно, понеже услугите на едните правят възможно съществуването на другите и всички се опират един на друг. Още в средата на VIII в. свети Бонифаций различава ordo на господарите и ordo на поданиците, ordo на богатите и ordo на бедните. През следващото столетие вместо ordo започва да се употребява чисто светското понятие “чин”, “звание” (conditio).

Тричленната схема е била най-авторитетната и се е отличавала с обмисленост и завършеност. Налага се идеята за сътрудничеството между съставящите социалното цяло “ордени”, всеки един от които незаменим. Богоустановеният ред оправдава подчиненото положение на селячеството. Тази схема отговаряла на дълбоко вкоренената в средновековното съзнание потребност да вижда отделното под знака на цялото; благополучието на цялото пък зависи от неделимостта и постоянството на неговите компоненти. Що се отнася до обикновения народ, селячеството неговият труд е толкова важен и необходим за “молещите се” и “войните”, както услугите на духовенството и рицарството са жизнено важни за “орачите”. Класовата хармония и отричане на социалната мобилност – това е идеалът на мислителите от тази епоха. През периода на господството на теологическата мисъл осъзнаването на социалните отношения е означавало изобразяването им с митологеми. Класово-съсловното деление се извежда от библейски прототипи: рицарите, свободните и сервите произхождат от тримата братя – синовете на Ной; рицарят – от Яфет, свободният – от Сим, зависимият – от Хам. Причината за зависимостта на селяните се корени в проклятието на Хам от Ной, тълкуване, което по-късно се опровергава. Тричленната схема намира израз и в поезията, в немската поема “Frauenlob”. Там се подчертава взаимната зависимост на съсловията.

При всички различия на тълкуването на християнската  тричленна формула нейният смисъл остава в идеологическата обосновка на зависимостта на селяните и ненарушимостта на обществения строй, крепящ се на труда на земеделците.

Селяните обаче имали и собствени представи за социалното устройство и мястото, което заемали. Особено важно за тази част на обществото, която през изследвания период изпада в зависимост от едрите земевладелци, била идеята за свободата. Този аспект от светогледа на селяните е запазен в т.нар варварски правди и вергелдните степени, служили като мярка за оценка на обществената значимост на лицето, рода и семейството. Те предвиждали увеличаване размера на сумите, които трябвало да заплащат лицата със знатен произход при правонарушение. В представата на варварите личните качества на човека, принадлежащ към свободен род и тези на роба са несъпоставими. Подобни оценки отразявали дълбоката вкорененост в съзнанието на хората от Ранното средновековие на представите за взаимната връзка на социалните и нравствените различия между робите и свободните. В такава морална атмосфера се утвърждавало традиционното деление на тези две противоположни категории. Ясното противопоставяне между свободни и роби не изчезва през периода на генезиса на феодализма, но губи сво   ята рязкост. Църквата спомагала за притъпяването на тези конфликти. В стремежа си да избягат от социалната принизеност селяните осмислят своя протест чрез категориите на връщането към езическата вяра, към “стария ред”, към “правото на свети Олаф” или “законите на Едуард Изповедник”. Докато те самите все още продължават да се смятат за свободни, господстващата класа вече гледала на тях като на несвободни. Именно това разминаване в тълкуването на статуса на селячеството през Ранното средновековие е източник на острите социални конфликти между него и феодалната аристокрация.

В средновековната агиографска литература също се мотивира властта на държавата. Светецът, защитник на безправните, в същото време съвсем не е опонент на светската власт и не е борец против потисничеството. Той стои по-високо от тази власт, тъй като църквата е по-праведна от държавата. Зъл може да бъде човек, а не конкретна институция, на пример краля. Простият народ е длъжен безспорно да търпи несгодите си, а зависимостта и неравенството са естествено състояние на обществото. Светците от ранносредновековната агиография са обикновено лица със знатен произход и високо социално положение. Ако даден светец има благороден произход, той е още по-благороден със своята религиозност. Основополагащата триада в структурата на ранносредновековното житие – “народ – крал – светец” – се допълва по-късно с нов член – “аристокрация” – при което тя постепенно изтласква монарха на заден план или изобщо го изключва. В Меровингската агиография двойката противоположни понятия “fidelis – perfidus” се тълкува “вярващ – невярващ” или “верен – неверен”. Това изместване на значението, разпостирането на чисто религиозно-вероизповедни понятия върху социалните връзки е немаловажен симптом на преустройството на общественото съзнание. Идеологията на феодалната вярност се включва в църковната литература, като оказва въздействието си върху народа.

Тази картина естествено е валидна предимно за Западна Европа, но отчитайки индивидуалностите в развитието на страните на север, за придобиване на по-пълна картина е необходимо да разгледаме и литературните източници създадени от скандинавските народи. В едическата “Песен за Риг” се е въплътила митологическата социология на скандинавците, се разказва как от съжителството на бог Хеймдал, приел по-късно името Риг, с Прабабата се родил Трел, от когото започва рода на робите (praell – роб), Бабата родила Карл, т.е селянина, а Майката родила благородния Ярл, чийто син бил Кон (оттук konungr – конунг, крал). Това предание трябвало да обясни генезиса на трите социални слоя, образуващи обществото на Северна Европа през Ранното средновековие. Представите на селячеството за техния владетел са представени в кралските саги. Колкото по-знатен и благороден е човек, според техните вярвания, толкова с по-голям късмет е надарен. Всеки конунг притежава лична сполука, но заедно с това е наследник на късмета на всички свои прадеди. В “Земният кръг” многократно се повтаря мотивът за безсилието на простолюдието при сблъсъка с конунга. Според тогавашните разбирания човек може да се приобщи, ако влезе в контакт с него, като му служи и получава дарове. Ето защо дружинниците изпитвали много по-сложни чувства от алчност, те се стремели посредством подаръците на конунга да споделят късмета му.

Периода на приемане на християнството в скандинавските страни се отличава с определени специфики. Християнизацията не била съпроводена от радикално преустройство на езическия светоглед. Вярата в управляващата съдба се кореняла твърде дълбоко в съзнанието на народа. Църквата изисквала да не се вярва в езически богове – християнският бог е единствен. Исландците обаче по-скоро само са престанали да почитат предишните богове, тъй като тяхното време е преминало. В случая категориите власт и могъщество са по-подходящи, отколкото категориите вяра и истинност. Взаимодействието между старите и новите представи за управляващите света сили не било ограничено. Учението за божественото провидение се е превеждало в тяхното съзнание посредством представите за късмета и съдбата. Старата религия е свързана с традиционните народни привилегии, а християнизацията със засилването на кралската власт и нейния произвол.

През ХІІІ в. тричленната структура намира отражение и в проповедите на Бертолд Регенсбургски. Според него йерархията и разпределението на обществените функции, рангове и богатства е признак за благоустройството на света. То е угодно на Бога – Творец на космическия и социалния ред. Първият дар даден на човек е неговата личност, вторият е социалната функция на индивида, неговото съсловно и професионално призвание. Има най-различни социални типове – господари, владетели, рицари, селяни, занаятчии, търговци. Структурата на търговеца не е съвсем еднаква с тази на рицаря. Тази мисъл добре отразява спецификата на самосъзнанието на средновековния човек. Личността включва в себе си социалната функция на човека, службата, която той изпълнява по предначертание. В проповедта “За десетте ангелски хора и християнството” Бертолд Регенсбургски обяснява, че съвкупността от вярващи се разделя в десет рода. Низшите са длъжни да изпълняват служби в полза на висшите, на които са подчинени. Следователно аналогията се прави между десетте ангелски хора и десетте разреда на обществото. Сред тези ангелски хорове три са висши, така и първите три разреда хора са най-възвишени. Първият от тези разреди това са свещениците начело с папата, вторият – монасите, третият – мирските съдии. Господ е поверил съда и властта на императора, кралете, херцозите и всички светски господари. На тях са подчинени останалите разреди. Другите шест разреда трябва вярно да изпълняват своята длъжност. Те са абсолютно необходими.

Това е структурата на развитото феодално общество. Въпреки това според свещеника, човек не е длъжен да се подчинява на господаря си за неща, които въвличат в смъртен грях. Мисълта за необходимостта от подчинение на Бог в ущърб на покорството спрямо земния господар в онези условия означава отвоюване на нова територия за човешката свобода, каквато в по-ранния период на феодализма тя не е имала.

В историята на Вернер Градинаря “Майерът Хелмбрехт” е изразена политическата обстановка в Германия по времето на “междуцарствието” с характерния разпад на обичайните връзки и устои, с ръста на социалната неустойчивост. Разкрит е антагонизма между двете съсловия – селячеството и рицарството, обусловен и от засилването на потисничеството от страна на аристокрацията, и от укрепването на икономическите и социалните позиции на селската върхушка. Поемата демонстрира очевидния разрив между неоснователните претенции на първенюто за принадлежност към рицарството и жалката им реализация. В поемата въпреки това липсват идеи пропагандиращи промяна. Все пак тя утвърждава съществуващия ред на съсловията и социалните професионални общности.

Светогледът на неграмотните маси от селото и града се проявява в тези съчинения във вече преработен вид, той е преминал през идейната призма на духовни лица и други образовани хора, така че истинските настроения и стремежи на социалните низини ние откриваме отразени върху екрана на друга, чужда за тях идеология и менталност. Ето защо познанията за възгледите и представите на простия народ за властта и отношението му към нея е неизменно косвено и в една или друга степен деформирано.