Joomla Software solutions Template

Payday loan

Великобритания в евроинтеграционния процес

Увод

Създаването на евроинтеграционните институции, както е известно, е продължителен процес, преминал както през прилагане на различни интеграционни теории, така и през диалектика на отношеинята на европейските държави.              На практика еволюцията на целите на икономическата политика се основава и отразява еволюцията на целите на икономическата интеграция в Европейската общност.

Съзряването на предпоставките на по-висока степен на икономическо сближаване на страните- членки неизбежно доразвива и добавя нови цели на икономическата интеграция. Икономическата политика на координация и постепенно сближаване с цел общи мерки и действия става необходима едва при условията на по-развит интеграционен процес на икономиките на страните-членки.

Тук следва да се посочи, че както и в момента-  при решаването на някои спорни въпроси, свързани с политиките на ЕС, така и в началото на европейската интеграция съществуват различни противоречия,  при които част от страните – европейските сили – отстояват своите интереси.

В курсовия проект ще бъде разгледана позицията и интеграцията на едната от водещите сили в процеса- Великобритания.

1. Европа по време на съзряване на интеграционната идея

Резултатите от Втората световна война довеждат до нова конфигурация на държавите и стопанските системи, както в Европа, така и по света.  Победителите решават основните тенденции в развитието на следвоенния свят. Териториите се разделят съобразно глобалните интереси и се формират изкуствени федерации, в които волята на народите за самоопределение се смазва с брутална сила. И отново победителите се стремят да овладеят за себе си големи икономически пространства.

След Втората световна война обаче, се налагат и нови глобални тенденции в политическото и стопанското развитие. Победителите от т.нар. "Антифашистка коалиция" сега са от две различни системи.  Докато Западът (Великобритания, САЩ, Френските антифашистки сили на Дьо Гол) воюват за запазване на западната демокрация и системата на свободно пазарно стопанство, СССР воюва за разширяването на политическото влияние на комунизма и установяването на съветската тоталитарна система върху големи части на света под благовидния лозунг за "световна социалистическа революция".

От средата на 50-те години на миналия век, развитите европейски държави възстановяват икономическия си потенциал, растежът на тяхната икономика се засилва, а техният дял в световното производство отново заема значително място. И ако средният годишен ръст  на американското производство между 1948 и 1962 г. средно е 1,6%, то ръстът на най-развитите европейски държави е средно над 4%. Разбира се тук трябва да се има предвид, че САЩ продължават след войната от едно много високо ниво на производство от военновременния период, което претърпява известна мирновременна трансформация, без обаче да претърпи някакви особени сътресения. В същото време растежът на основните европейски държави тръгва от много ниско ниво след огромните загуби и разрушения. Така например, впечатляващ е  общият икономически подем на Франция в първите следвоенни десетилетия. Тръгнала от крайно ниско ниво на индустриализация в първите десетилетия на ХХ век, тя преживява силен индустриален подем през 20-те години. Той  е по-скоро догонване на най-мощните индустриални държави. От началото на 30-те години на миналия век обаче, френското стопанство изпада в криза и продължителна стагнация. До началото на Втората световна война страната не успява да преодолее последиците от Великата депресия. Годишният темп на развитие на френската икономика още към средата на 50-те години надхвърля 4,5%, а след създаването на Общия европейски пазар, през 60-те години достига 5,8% - един от най-високите в света. Не само традиционното аграрно стопанство и леката индустрия получават големи външнотърговски възможности, но и отраслите на тежката промишленост, които досега винаги са отстъпвали на другите големи индустриални държави.

Доста по-различни са тенденциите в икономическото развитие на Великобритания в следвоенните десетилетия. Първата и най-мощна до последните десетилетия на ХIХ в. индустриална държава в света още преди ХХ в. показва известен застой, особено в сферата на технологичното обновление.

Развивала се близо два века като най-могъщата морска и колониална империя в света, Великобритания и в първата половина на ХХ в. продължава да определя стопанската си политика от гледна точка на имперските си амбиции - господство в световния океан и  в световната търговия; износ на огромни капитали и промишлена продукция /предимно в колониите и доминионите си/ и внос на суровини, горива и храни.

Инвести-циите за своевременно технологично обновление обаче, остават относително малки, а  това силно намалява възможностите за стабилен икономически растеж. На това обстоятелство, в значителна степен, се дължи и хроничното икономическо изоставане на Великобритания от края на ХIХ век нататък. Имперските амбиции и традиционната британска икономическа политика продължават чак до годините след Втората световна война, за да се превърнат в илюзии в следвоенните десетилетия.

Сигурна все още в особеното място, което заема, Англия продължава да разчита на затворените колониални пазари, бори се напразно да запази старата стойност на лирата- стерлинга, поддържа скъпи презокеански гарнизони /голям канал за изтичане на валута/, отказва да се присъедини към първите движения за Европейски съюз и изразходва за отбрана повече пари от всяка друга сила в НАТО, с изключение на самите Съединени щати.

Британското икономическо изоставане не се забелязва веднага в първото следвоенно десетилетие, когато и останалите европейски държави все още възстановяват икономиките си. От средата на 50-те години обаче, стагнацията на британската икономика става очевидна, особено на фона на мощния германски индустриален подем, на бързия икономически растеж на Франция и Италия. Продължаващият износ на капитали към презморските владения и големите военни разходи /особено с развитието на британската ядрена програма/, отново изтеглят възможните инвестиции за технологично обновление, за развитие на основните промишлени отрасли и собственото аграрно стопанство. Военният крах в Египет през 1956 г. показва, че Великобритания вече е неспособна да задържи колониалната си империя и тя бързо започва да се разпада. Това вече налага неминуемо преструктуриране на цялата й икономическа система. Ще минат обаче доста години преди това да бъде извършено.

Загубата на колониите, икономическите и стратегическите предимства на Великобритания в света, обособяването на бившите доминиони в самостоятелни развити икономики, превръщат бившата империя в една обикновена държава. Въпреки това, Великобритания има съществен принос към европейската интеграционна идея.

2. Изграждане на Общността и ролята на Великобритания

Европейският Съюз, такъв какъвто съществува днес, представлява резултат от дългогодишен процес на постепенно изграждане на Общността. Началото на този процес е поставено от шест държави през 50 -те години на века. Договорът за създаване на Европейското обединение за въглища и стомана /ЕОВС/ е подписан на 18 април 1951г. от Белгия, ФРГ, Франция, Италия, Люксембург и Холандия влиза в сила на 23 юли 1952г. На 25 март 1957г. Шестте страни подписват в Рим договор за създаване на Европейска икономическа общност /ЕИО/ и договор за създаване на Европейска агенция за атомна енергия /ЕВРАТОМ/.

Сред трите страни, които се присъединяват към ЕО,  Великобритания очевидно е от голяма важност. Повече от 10 години са били необходими, за да приемат британците да бъдат по-малко "островни" и за да престанат французите да се противопоставят на присъединяването на Великобритания. В крайна сметка Уинстън Чърчил, който винаги е твърдял, че Великобритания ще остане извън ЕО е опроверган.

Британският представител е поканен на първоначалните проговори за създаването на Общия пазар /ЕИО/, но той се въздържа от изказвания и не дочаква края на заседанието. Преди да се завърне в Лондон, той заявява на европейските си партньори, че договорът, които те искат да приемат няма никакви шансове да бъде подписан; дори и договорът да бъде подписан, той няма да бъде ратифициран, ако бъде ратифициран няма да се прилага успешно.

Три години след влизането в сила на Римския договор, през август 1961 министър - председателят на Великобритания обявява намерението си да открие проговори за присъединявано към Европейските общности. След отказа си да влезе в ЕО, а след това и след опита си да засенчи раждащата се ЕО, като инициира създаваното на Зона за свободна търговия, Великобритания решава да излезе от своята изолация. На 20.10.1971 мнозинството в Британската камара на общините подкрепя влизането в ЕО. Причина за обрата в политиката на Великобритания е влошаването на икономическите връзки със страните от Британската общност.

Великобритания е подтикната към тази стъпка и вследствие на одобрението и насърчението от страна на САЩ, с които поддържа привилегировани отношения. Членството в Европейски общности и за трите страни от първата вълна е възможност за развитието на търговията, промишлеността и икономиката като цяло.

Ръководството на генерал Де Гол счита Великобритания за Американския "троянски кон" и заплаха за европейския проект като цяло. Изискваните от Великобритания изключения (exeption) и дълъг период на адаптация обуславят първото вето от страна на Франция през 1963г.

Второ вето следва през ноември 1967г. Едва при Жорж Помпиду, приемникът на Де Гол на президентския пост, положението е деблокирано и Франция не се противопоставя на евентуално присъединяване на Великобритания. Междувременно ЕО засилва позициите си и Великобритания, чиято влошена икономическа ситуация контрастира на тази на 6-те понижава изискванията и претенциите си и приема достиженията на правото на ЕО - 1'асquis communautaire.

Проблемът с Британския принос в европейския бюджет представлява най-голямата трудност в процеса на проговорите, които се откриват през юли 1970 - константа, която излиза на преден план и през следващите години. Във вътрешнополитически план политическите партии във Великобритания са раздвоени в отношението си към Европа. В крайна сметка Лондон се присъединява към ЕО тогава, когато Общността дава първите доказателства за успех.

3. Ролята на Великобритания при изграждане на социалния облик на Европа

В дебата за социалната държава и социалната демокрация Великобритания често служи за модел.  Великобритания е заела  пионерска роля както по отношение на индустриализацията, така и при либерализирането на търговията.        В съответствие с това,  тук са се развили първи елементи на социална държава по-рано и в друга форма, отколкото например в скандинавските или другите европейски съседи от континента. Освен това Великобритания е заемала особена историческа роля, а именно като световна имперска сила до края на Втората световна война.

Вътрешнополитическите и социално- икономическите развития в „страната майка” на империята са имали съответно формиращ характер за социално-държавното развитие в държавите на Европейската общност.

Великобритания е важен пример за либералния, съответно англосаксонски модел за държава на благоденствието, а концепциите на New Labor за държава на благоденствието служат понастоящем като важна ориентировъчна рамка на най- различни европейски социалдемократически партии и правителства.

Следва да се посочи, че в Европа  - по британски образец - са възприети отношенията със синдикатите, изграждането на пенсионни модели, някои приватизационни модели, въведени от Тачър и пр.

4. Великобритания и еврото

Идеята за обща европейска валута е поставена още през 70- те години на миналия век.             През 1970 г,  докладът "Вернер", наречен така на името на министър-председателя на Люксембург, предлага по-тясна конвергенция между икономиките и валутите на шестте страни- членки на Европейската икономическа общност (ЕИО).

Първата стъпка е направена 9 години по-късно, през март 1979, със създаването на Европейската валутна система (ЕВС).

ЕВС е проектирана така, че да бъдат намалени значително флуктуациите във валутните колебания между валутите на шестте страни. Целта е създаването на механизми, гарантиращи колебанието на разменните курсове на валутите на страните в ЕВС в два максимални диапазона – до ниво 2,25% или до ниво 6%. Тези механизми обаче значително отслабват в резултат на серия валутни кризи, дължащи се на отслабването на американския долар, както и на спекулативен натиск.

Нуждата от валутна стабилност е осезателно почувствана при успешното изграждане на общ пазар. Единният европейски акт (ЕЕА), подписан през февруари 1986, подразбира логично конвергенция между европейските икономики и ограничаване на колебанията в разменните курсове между валутите на страните-членки.  Основната идея се състои в следното: общия пазар би бил по –ефективен, ако валутите на страните в него не  девалвират, тъй като девалвацията на една валута би могла да доведе до създаване на нелоялна конкуренция и изопачаване на свободния пазар.

От друга страна, Великобритания е тази, която се противопоставя, като запазва и до момента националната си валута.

Според редица политолози от Острова, когато една държава премахне националната си валута, тя се отказва и от предпазните икономически инструменти на политиката на националния лихвен процент и валутния курс. Еврозоната има един валутен курс, който не може да се приспособи към специфичните нужди на икономиката на всяка отделна страна. Резултатите могат да бъдат опустошителни за много домакинства, ако заемите и ипотеките се вдигнат. Щом една държава не може да контролира собствената си икономика, и може би се изправя пред нарастваща безработица и/или инфлация, обикновено в резултат се увеличава и политическото напрежение. Когато една държава вече не контролира своя лихвен процент и валутен курс, единствената гъвкавост, останала в нейната икономическа политика, е да променя или данъците, или бюджетните разходи. Това може да доведе до увеличаване на данъците за домакинствата и бизнеса или до орязване на бюджета за здравеопазването. Пактът за стабилност и растеж ограничава и тази възможност. Тогава рецесията може да се парира чрез орязване на заплатите, нарастване на безработицата или пренасочване на работната сила от по-богатите към по-бедните региони и държави.

Великобритания провежда преговори за отлагане на въвеждането на еврото още през 1991 г., когато този процес се договоря в Маастрихт. Скептиците се оплакват, че еврото е заплаха за националния им суверенитет, тъй като техните правителства не биха могли да определят собствени лихвени проценти, което би ограничило автономността им в икономическата политика.               За останалите  европейски държави, които приеха еврото, основният мотив бе политически. Убеждението в нуждата от задълбочаване и засилване на политическата интеграция бе главната движеща сила, а икономическите аргументи имаха второстепенна роля. Британското правителство избра противоположния подход.

Заключение

Няколко явления допринасят за промяна на облика на западния свят: стратегическият развой, новата икономическа мощ на европейските държави, които се организират в ЕИО (Европейската икономическа общност), волята на Франция за национална самостоятелност и кризата в международната валутна система. От друга страна обаче, се наблюдават и редица проблеми в страните от Европа.

Забележителният растеж след 50-те години е особено отчетлив през 60-те години. От него се възползват Съединените щати, чиято икономическа и финансова активност е вездесъща. Това е и времето на икономическите чудеса и на възхода на Европа и Япония.

Още в началото на европейската интеграция,  съгласно чл. 103 от Римския договор страните-членки на ЕИО изразяват готовността си да определят своята макроикономическа политика чрез взаимна координация.

Еволюцията на интеграционния процес сравнително бавно налага заинтересоваността от ефикасна координация на икономическите политика на участвуващите страни.

През 70-те и 80-те години на миналия век,  процесът на взаимодействие между икономическите политики на страните-членки не е обвързан с конкретни общи мерки на макроикономическо равнище. Не се формулират общи политики нито по отношение на борбата с инфлацията, нито по отношение на ограничаването на безработицата и създаването на предпоставки за устойчив икономически растеж.

Аналитичните оценки на равнище на институциите на Общността относно макроикономическите цели и инструменти на политиката на отделните страни за дълъг период от началото на интеграцията нямаха правна обвързваща сила и не бяха задължителни за правителствата на страните-членки. По принцип от средата на 70-те и през 80-те години правителствата на страните-членки често провеждат сходни политики, вследствие на необходимостта да се адаптират към неблагоприятни промени в световната конюнктура и глобалните предизвикателства на  по-голямата международна взаимозависимост поради либерализацията на търговията, услугите и движението на капиталите.

През август 1961 г. Великобритания подава молба за членство в След продължителни преговори на 22 януари 1972 г. в Брюксел са подписани договори за присъединяване на Дания, Ирландия, Норвегия и Великобритания. На референдум Норвегия гласува “не”, но другите 3 страни официално стават членки на 1 януари 1973 година. Лондон се присъединява към ЕО тогава, когато са налице първите доказателства да успех.

Следва да се посочи, че макар и по –късно, Великобритания успява да наложи някои от типично англосаксонските модели при определяне бъдещия модел на развитие на Европа.

Англосаксонският модел  се основава на капитала и по-слабата намеса на държавата в икономиката. Той приема върховенството на пазарните сили и на ролята на частния сектор  при  влагането на ресурси. Тази система беше особено типична за  Великобритания, особено за периода на прилагането на икономическите схващания на тачеризма. Този модел поставя ударение върху търговската ефективност като източник на икономически, а оттам и на социален успех.  През годините на управлението на лейбъристкото правителство на Тони Блеър във Великобритания, бяха възприети някои елементи на социалния пазарен модел – например, присъединяването на Великобритания към социалната политика на Общността  и приемане на изискването за минимална работна заплата.

Разбира се, към момента, Великобритания запазва своята идентичност – например по отношение на националната валута, както и при някои други дейности в рамките на ЕС-  отбранителна политика и пр. Самата интеграция на Великобритания е изпълнена с дуализъм: на общите избори на 18 юни 1970 г. във Великобритания лейбъристите понасят поражение и властта преминава у консерватора Едуард Хийт. Идването на консерваторите улеснява значително вече започналите по времето на Харолд Уилсън преговори. Трудностите обаче са много - приносът на Великобритания в бюджета на общността, ролята на лирата като резервна валута и преференциалните икономически връзки с Британската общност (специално за захарта и маслото). Великобритания би искала да ги запази, но отказва да спазва Римския договор, който гласи, че при значителен външен внос трябва да се плаща определен процент в бюджета на общността. Преговорите стигат до компромис през юни 1971 г., като Великобритания трябва да внася в общия бюджет малко над 8% през 1973 г. и почти 19% след осем години. Въпросът за износа на масло от Нова Зеландия за Англия е решен със специален статут. Интегрирането на лирата в бъдещата европейска валутна система е оставено в сянка.     На 22 януари 1972 г. в Брюксел е подписан договорът за членство не само на Великобритания, но и на Дания, Ирландия и Норвегия. Впоследствие норвежците отхвърлят с референдум влизането в Общия пазар. Европа на Шестте става на 1 януари 1973 г. Европа на Деветте, като ролята на Великобритания в процеса се свръзва  най – вече с трайно налагане на  редица типично британски модели на управление и функциониране на икономиката.