Joomla Software solutions Template

Payday loan

С османското завладяване на България се извършва генерална промяна във всички сфери на обществено-икономическия, политическия и културния живот на българите. Прекъсва се естественият ход на развитие на българския народ, унищожена е българската държавност и заедно с нея системата от административни, правни, военни, културни и други институции, които били плод на специфичното за българите историческо развитие. Средновековната българска държава представяла българите в международния живот и осигурявала обмен на материални и духовни ценности с другите европейски народи. Османската агресия премахнала всички нейни функции и включила българския народ в управленския модел на една чужда за него държавна организация.

Чуждата политическа власт, езиковите, верските и битовите различия, дискриминационната и асимилаторска политика на османската държава, прокарвана и налагана по икономически, юридически и военен път, предизвикали борбата на българския народ срещу чуждото потисничество. Тя протича през целия период на османското владичество и обхваща цялата българска етническа територия.

Първият период е относително кратък.Неговите хронологически граници се затварят между 1396г.,когато погива видинското царство и 1453 г.,когато османците превземат Константинопол.Основната му характеристика е участието на българите в европейските антиосмански коалиции през първата половина на XV век.Конкретното му съдържание са няколко опита или намерения за отхвърляне на чуждата власт с реално или предполагаемо включване в плановете и акциите на християнските противници на османците.

Само четири години след падането на Видинското царство историята като че ли открива пред българския и другите балкански народи големият шанс да отхвърлят чуждата зависимост. През лятото на 1402 г. османската държава „се оказва на ръба на пропастта”. Огромната армия на Баязид I Светкавицата (1389-1402 г.) е напълно разгромена от войските на монголския хан Тимурленг(1336-1405 г .). Завоевателя на Търново и Видин е пленен,а държавата му изоада в дълбока криза. Политическата конюктура в Европейския Югоизток дава шанс за резки промени в полза на християбите.В края на същата 1402 г. Византия, Венеция, Галата, родоските рицари хоспиталери и херцогът на остров Наксос, които били най-застрашени от османската агресия, се обединили в т.нар. Християнска лига. Но целта им била да преговарят със Сюлейман, първородния син на султан Баязид. Резултатът бил преподписването на Галиполския договор, който връщал на Византия значителни територии,включително и черноморското крайбрежие до Варна. Срещу това тя приела и узаконила искането на османския принц да бъде провъзгласен за господар на тракия и другите земи. В голямата си част „дригите земи” от наследството на Сюлейман били териториите на средновековната българска държава.

Другите християнски политици потърсили свои пътища,за да използват доколкото могат неочакваната и задълбочаваща се криза в османската държава. Резултатът бил оформянето на втора, вече антиосманска коалиция. Нейния инициатор и организатор е унгарския крал Сигизмунд. Под неговата егида в северозападния дял на полуострова обединяват своите сили и оръжия влашкия воевода Мирчо Стари,сръбския деспот Стефан Лазаревич, босненския крал Остоя и Константин, син на видинския цар Иван Срацимир. През пролетта на 1403 г. те предприемат от няколко посоки широко настъпление към балканските владения на османския принц Сюлейман.

На фона на тези събития и в пряка връзка с тях избухва първото антиосманско въстание на българите, ръководено от престолонаследниците на Видинското и на Търновското царство-Константин, син на цар Иван Срацимир и Фружин, син на цар Иван Шишман. Учените спорят за годината , в която избухва въстанието. Едни автори твърдят, че това е станало в 1404 г., а други-в 1408г. Според едни то е ограничено в родовите владения на Константин по течението на р.Темска между Пирот и Ниш, а според други обхваща българското пространство от Силистра до р.Тимок.

Въстанието, ръководено от престоланаследниците Константин и Фружин е значителен опит да се възтанови българската държава, като се използват възможностите, които открива османската криза в първото десетилетие на XV век. При сложната международна обстановка то има определено политически характер и максимално отговаря на интересите на българския народ. Константин е свързан с влашкия двор, а Фружин с маджарския крал, но общите действия и целта на ръководеното от тях въстание е възтановяването на независимата българска държава. В хода на тези събития в тактическите планове на османските противници изчезнала българска държава все още продължава да присъства като политическа формация. Доказва го цитирания пасаж от писмото на крал Сигизмунд,който титулувал Константин „император на България”.

В края на 1409г. в европейските владения на Османовци, с голяма армия пристига принц Муса, чието открито намерение е да свали от трона брат си Сюлейман. Той получава политическа и военна подкрепа от мнозинството балкански владетели. В неговата войска се включват войски на сръбския владетел Стефан Лазаревич и на влашкия воевода Мирчо Стари. И балкански, и османски извори свидетелстват , че заедно със сърби и власи като съюзници на Муса действат и български военни отряди, обособени в самостоятелни бойни еденици. В „Българската анонимна хроника” от XV век участието на българите е отбелязано само с едно изречение: „ Излезе Муса в дунавските области и събра голямо множество власи ,сърби и българо.”. Със съдействието на балканските си съюзници той няколко пъти нанася тежки поражения на своя брат и враг. След като дестабилизира напълно войските му, Муса влиза в Одрин и убива Сюлейман. Веднага се провъзгласява за владетел на Румелия и рязко сменя политиката си към балканските християни.

Антихристиянската плитика на принца разбойник принудила всичките му бивши съюзници,включително и българите да преминат на страната на Мехмед, следващия Баязидов син. Обединените сили на неговите спахийски дружини,тези на местните бейове и отново на отряди от сърби,власи и българи разгромили войските на Муса през месец юни 1413 г. в битката при село Чемурли. Реално обаче победата на султан Мехмед I (1414-1421) слага край на политическата криза и поставя началото на бързо стабилизиране на османската държава. Тя се оказва фатална за балканските народи.

Християнската съпротива срещу османците се направлява от католическа Унгария, най-пряко застрашена от тяхната разширяваща се експанзия. Още през 20-те години на XV век унгарският владетел Сигизмунд прави опити да възтанови коалицията на балканските държави.и този път в нея участват българите, предтсавяни от „Фружин,годподарят на Загоре”, който вече живее в Унгария. християнските войски преминават р. Дунав и превземат Оряхово и Видин със съдействието на местното население. Но успехите им са нетрайни. Унгарската армия отстъпва,а българите отново остават под властта на османците.

В 40-те години на XV векевропейският свят прави поредния голям опит да спре експанзията на мюсюлманите османци. Военните успехи на трансилванския воевода Янош Хуняди , който поема охраната на южната унгарска граница и на Белградската крепост и няколко пъти разгромява нахлуващите в Трансилвания османски армии, възвръщат надеждите за възможно отблъскване на завоевателите в Азия. Призивите на папа Евгений IV за нов кръстоносен поход и активността на младия полско-унгарски крал Владислав III Ягело стимулират голямата военна акция срещу османците. След дълги дипломатически преговори за събиране на бойци и на поари през лятото на 1443 г. в Смедерово започва сборът на кръстоносната армия. Около 25 хиляди унгарски, полски, френски и немски рицари и чешки хусисти,към които се присъединяват 8000 сръбски конници и пехотинци поемат на изток. Без препятственото им движение е благоприятествено от всестранната подкрепа на местното население. Първият османски опит да се спре християнското настъпление по пътя между Ниш и Алексинац завършва с поражение.В тази битка загинали 3000 мюсюлмански войници.Победата на кръстоносните войски в Нишкото сражение засилва антиосманските настроения ма балканските християни.и християнските,и османските извори съобюават за присъединяването на българи към кръстоносната войска,в която били използвани като авамгард при преминаване на проходите.

Движението на кръстоносната армия продължава към София.Османците отстъпват,опожарявайки града и неговата околност.Влизайки в града кръстоносния крал назначава за негов управител местния православен владика и превръща отновов църква „Св.София”, която мюсюлманите вече били напрвили джамия.Кръстоносците продължават пътя си на изток с намерението да преминат в Тракия,за да превземат Одрин.В планината обаче ги очаква голяма и добре организирна османска засада.След София кръстоносната войска се е разделила на два отряда.Първия трябвало дапремине през Средна Гора през Златишкия проход.Втория се движел по Диагоналния път към Тракия, като се опитал да заобиколи теснините при Траянови врата.В това относително обширно пространство се разиграли няколко тежки сражения.Твърди се,че въпреки големите загуби,които нанесла напротивниците си,кръстоносната армия била принудена да спре настъплението и да се върне назад.

В обратния си път през изпепелените селища армията на Владислав III Ягело нанася още едно сериозно поражение на османците в плаината Куновица между пирот и Ниш.Загубите на румелийския бейлербейКасъм паша са огромни.Само пленените са 4000.изтощената кръстоносна войска се отправя към Буда.Тя триумфално влиза в унгарската столица,водейки оковани във вериги пленените мюсюлмански военоначалници.”Дългият поход”, както наричат тази антиосманска акция на християнския свят,опровергавал представите за смайващо превъзходство и неудържимостта на мюсюлманските завоеватели.

Османците налагат жестоките репресии над местното население на Балканите поради сътрудничеството му с кръстоносците.В София владиката е обезглавен.Раята и войнуците,подпомагали християнската войска,са избити.Църквата „Св.София” отново е превърната в джамия.В тази обстановка,притиснат от тежките конфликти и в малоазийските си владения,султан Мурад II разбира,че ще му е невъзможно да воюва на два фронта и предлага на Владислав III Ягело и Янош Хуняди мирен догвор.За тях за папа Евгений IV проблемът не е в доказване на необходимостта от организиране на нов поход, а в практическото разширяване на участниците в него.Венеция,Дубровник и Бургундското херцогство обещават да подкрепят предстоящото сухопътно настъпление с общо 24 кораба.

Османската дипломация се активизира необичайно.В Бъда пристига пратеничество за предварителни мирни преговори.По натояване на Стефан Лазаревич османското предложение за преговори е прието.Те се провеждат в Одрин и Мурад II отстъпва по всички пунктове.Срещу клетвата на унгарския крал,че ще спазва договореностите,той се съгласява да сключи десет годишен мир,войските му да не преминават р.Дунав,да пусне всички пленени християни,да плати еднократна контрибуция от 100 000 флорина,да предостави на унгарския владетел помощна армия  от 25 000 войници и да възтанови унищоженото в 1439 г. Сръбско деспотство.Но когато става ясно,че Мурад II е принуден да започне бърза война срещу Караманския бейлик и да изтегли цялата си армия в Мала Азия,подготовката за нов кръстоносен поход се възтановява още преди подписването на мира в Сегед на 14 Юли 1444 г.Един месец по-късно крал

Владислав III Ягело публично заявява,че има намерение през същата година да прогони от Европа мюсюлманските неверници.

Събирането на рицари пеодължава дълго и отново сборната християнска армия е готова едва в края на лятото  на 1444 г.В нея и този път участват полски,унгарски,френски и германски рицари и чешки хусисти.Общия и състав е 20 000 бойци.новите участници са 4 000 бойци на вла’кия воевода Влад, но сръбският деспот Стефан Лазаревич категорично отказва да участва. Владислав III Ягело и Янош Хуняди променят маршрута на кръстоносната армия.На 20 септември 1444г. тя навлиза в българските територии през Оряхово и започва придвижването си на изток.Според предварителния план войниците на кръста трябвало да достигнат до Варна,където щели да ги очакват вече обурудвани съюзни кораби, за да ги прехвърлят в Тракия.Целта им е превземането на одрин и окончателното изгонване на османците от Европа.Кръстоносната флота поема задължението да не позволи прехвърляне на вражеските отряди от мала Азия на Балканите.Но рицарската войска трябвало да води тежки сражения  при Никопол,Нови пазар и Провадия.Отново много българи снабдяват рицарите и техните коне с храни.Други стават водачи по пътищата.

При Шуменската крепост до водачите на християнската армия пристига известието на папският легат Франческо Кондолмиери, че османските войски са преминали проливите.Двете войски се срещат в равнината пред Варна.Султан Мурад II е довел цялата си бойна мощ, обединявайки румелийсккта и анадлоската си армия.Уморена от дългия път кръстоносната войска е значително по-малобройна.на 10 ноември 1444г. започвапродължителна битка,необичайно ожесточена поради факта,че и за двете страни тя е „свещенна борба за вяра”.Ентусиазмът на кръстоносците и военнията такант на Янош хуняди накланят везните на успеха към тях.Султанът остава на полесражението,защитен единствено от еничарите.осемнадесетгодишният полско-унгарски  крал Владислав III Ягело  и неговите съветници се изкушават да атакуват директно султанската шатра.Мнозина от християнските конници попадат в предварително изкопаните ями.Кралят се хвърля в самото чело на боя.тежко въораженият рицар се оказва абсолютно безпомощен и някой си Коджа кадър,султански еничарин,отрязва главата му и я изпраща на Мурад II.Набучена на кол,тя е издигната високо над султановия стан.разбягалите се спахии се завръщат на бойното поле,а кръстоносците изпадат в паника.те не могат да отговорят на яростната мюсюлманскаатака и разгромът им е пълен.Единствен Янош Хуняди успява да спаси живота на част от бойците си.макар с немалки загуби на хора османците се оттеглят от бойното поле тържествуващи.Много по-късно по река Дунав се появяват 6 бургундски кораба,командвани от Валериан дьо Ваврен и Жофроа дьо Тоази, които трябвало да подпомагат кръстоносната войска.те завладяват няколко крепости по южния дунавски бряг и прехвърлят във Влахия няколко хиляди българи,последвани от турците,понеже се били разбунтували.

Това е последното сведение за българското участие във фатално завършилия за християнския свят кръстоносен поход.

Погромът на християнските войски в битката при Варна на 10 ноември 1444г. на практика отбелязва кря на кръстоносната идея.

В османското общество кръстоносните начинания през XV век , завършили с неуспехите на рицарските войски , утвърждавали увереността в силата на ислямската вяра, в подкрепата на Аллах и в моща на газавата.Многократно доказваната неспособност на воините на кръста да победят бойците на полумесеца била неопровержим аргумент за религиозната, което означавало и за цивилизационната мисия на османската държава и на Османовата династия,

За българите от XV век антиосманските коалиции били повод за надежди и причина за задъбочаващата се безпрспективност.Походите , сраженията и пораженията на християнските армии ставали на тяхната земя ,придружавани или последвани от разорението на техните селища.В безуспешните християнски акции чезнели очакванията им за прогонване на завоевателите и възтановяване на българската независимост.Историческите извори свидетелстват за дълбоки промени в българското общество и в общественото съзнание на българите.В първото десетилетие на XV век, въпреки гибелта на българската държава, те участвали в международните коалиции като организирана общност със свои политически представители, а във военните акции-със свои рганизирани отряди.Тридесет години по-късно учатието им в походите на кръстоносната армия на  Владислав III Ягело и Янош Хуняди било свидетелство за „непреклонен стремеж за свобода”.