Joomla Software solutions Template

Payday loan

ОБРАЗУВАНЕ И УКРЕПВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА

(681-718)

Българската държава на Балканите била създадена през втората половина на VІІ век главно върху територии на Византийската империя. Причините, довели до създаването й, се основават на етнически, социално-икономически и политически процеси. Те могат да се групират така:

І. ЕТНИЧЕСКИ – свързани са с българските държавнически традиции от времето на Стара Велика България на хан Кубрат, които намират приложение и продължение в Дунавска България начело с неговия син хан Аспарух. А че това наистина е било така, свидетелствува и неизвестният съставител на „Именик на българските ханове”, който без колебание отбелязва, че Аспарухова България е единственият и пряк наследник на Кубратовата държава: „Тези пет князе управляваха княжеството оттатък Дунава 515 години с остригани глави. И след това дойде отсам Дунава Исперих (Аспарух), княз също и досега. Исперих княз управлява 61 години. Родът му беше Дуло...” и т. н.

ІІ. СОЦИАЛНО-ИКОНОМИЧЕСКИ (вътрешен фактор) – наличието на приблизителни сходства в социалното и икономическото развитие на славяните и българите, както и съществуващите между тях контакти съдействат за сближаването и обединението на двете общности.

ІІІ. ПОЛИТИЧЕСКИ (външен фактор) – той включва общата заплаха преди всичко от Византия, която се стреми да подчини новите заселници, както и от Хазарския хаганат на североизток и Аварския хаганат на северозапад. Общият враг изиграва решаваща роля за появата на нов тип политическа организация, която да гарантира самостоятелното разнитие на българи и славяни.

Веднъж настанили се сигурно в земите на Онгъла, българите започнали твърде често да преодоляват Дунава и да нападат византийските провинции Малка Скития (дн. Добруджа), Долна Мизия (част от територията на дн. Северна България), а може би и Тракия. Колко години са продължили тези походи на юг от голямата река е трудно да се каже, но към края на 70-те години на VII в. Византия, след като отстранила временно опасността от арабите, заплашващи източните й провинции, започнала да съсредоточава войски в Тракия.

През 680 г. византийският василевс (император) Константин IV Погонат (Брадати), „като въоръжил флота, потеглил срещу тях (българите) по суша и море, с намерение да ги изгони с война”. Византийската флота навлязла в Дунава и дебаркирала край Онгъла. Византийските автори Теофан Изповедник и патриарх Никифор представят малко пристрастно тези събития, но в общи линии те се развиват така: нито българите (в самото начало) са имали желание да напуснат укрепленията си, нито пък византийците са имали сили да атакуват Онгъла. Нещата се променили, когато след няколко дни византийският император напуснал войските си и се отправил към Месемврия (дн. Несебър) под предлог, че ще се лекува. Това действие породило много слухове сред ромейските войски, разколебало ги и немалка част от тях се впуснала в бягство. Тогава конницата на Аспарух излязла от укрепленията и нанесла тежко поражение на ромеите, което се оказало решително за изхода на тази военна кампания. Нещо повече. Аспарух се проявил не само като добър тактик, но и като още по-добър стратег. Българските войски за пореден път преодолели р. Дунав и без особено усилие успели да овладеят трайно територията до Одесос (Варна). Така те се оказали в близост до племето севери и седемте славянски племена, които населявали територията на север от Стара планина. Аспарух сключил договор със славянските князе, според който всяка от страните поемала ангажименти за защита на общите граници.

Това завоевание – установяването на юг от р. Дунав, било предпоставка за следваща стъпка: нападения на юг от Стара планина в Тракия; нападения, които вероятно са били извършвани през 681 г. През 681 г. Константин ІV Погонат подготвил нов поход срешу българи и славяни, ала поради продължителните войни на изток с арабите решил, че е по-разумно да сключи мир с Аспаруховите българи. Този договор от 681 г.  признава новото обединение на българи и славяни и неговата територия, като империята се задължавала да му изплаща ежегоден данък.

Значение на договора:

• ·той е акт на юридическо признаване на държавата, която става известна под името България;
• ·за първи път на стара византийска територия се създава независима държава, която се признава от самата Византия и ще има трайно присъствие в историята на Балканския регион и в Европа.

Така годината 681 станала повратен момент в историята на българската държава. Българите успели да овладеят големи територии на юг от Дунав (или „отсам Дунава” според „Именика”) и което е по-важно – да изтръгнат със силата на оръжието си признанието на Византия да владеят тези територии. Така границите на държавата били значително разширени. Ядро на новата държава станали земите в Мизия. Границите й се простирали на юг до планината Хемус (Стара планина), на изток до Черно море, на север включвали бившите римски провинции Дакия и Панония, а на северозапад опирали до разклонението на Дунав, известно като Железни врата (в дн. Югославия). Важен акт, извършен вероятно още през 681 г., бил преместването на държавния център от Онгъла в Плиска.

Преобладаващата част от населението на земите, завладени от Аспаруховите българи, било славянско. Този извод може да се направи от византийските извори, които почти не говорят за присъствието на ромеи в двете бивши имперски провинции. Може да се допусне, че до събитията от 680-681 г. ромейското присъствие там се е ограничавало със служители в гражданската, църковната и военната администрация, които са се изтеглили на юг след поражението на империята (разбира се, това не изключва наличието на отделни групи византийци, главно в големите крайморски градове).

Характер на държавата. Статут на прабългари и славяни в нея. Новата българска държава се откроявала със своя федеративен характер – в нея славяни и прабългари се намирали в равноправни отношения. Освен това всеки един от етносите запазвал своята религия, език и бит, ето защо не може да се твърди, че в новообразуваната държава е имало централизъм.

Прабългарите обаче запазили доминираща роля в управлението на държавата. Върховната власт принадлежала на българската аристокрация, от нейните среди се излъчвали първите български ханове. Това било признание на зуслугите й в борбата с външните врагове на държавата и на реалната бойна сила, стояща зад нея. Начело на държавната администрация стоял хан, чиято власт била наследствена, и съветът от 12-те велики боили – представители на знатни родове. Решения от висша държавна важност се вземали от т. нар. Народен събор – събрание на представителите на всички знатни български родове и князете на славянските племена, влизащи в българската държава.

Променило се положението на славяните. До 681 г. те били поданици на Византийската империя или по-точно нейни федерати. Събитията променили техния статут, но само в един основен пункт. Славяните не били противници на Аспарух, не понесли тежестите и несгодите на войната, до голяма степен се намирали встрани от вихъра на военните кампании през 680-681 година. След окончателната победа на българите и сключването на мирния договор от поданици на Византия те станали поданици на България. Те продължили да изпълняват част от функциите си на федерати и преди всичко поели службата по охрана на границите на българската държава (седемте племена на запад срещу аварите, а племето севери на югоизток, около старопланинските проходи - Върбишкия и Ришкия). Наред с това те били принудени да се настанят в нови територии, за да освободят земи за онази част от българите, които се настанили трайно в областта между Стара планина и Дунав.

Краят на седмото столетие заварил на Балканския полуостров сериозна промяна - демографска, етническа, държавно-политическа. За пръв път от столетия хегемонията на Византия била нарушена и на полуострова се появила още една държава. Пробивът бил направен от България, която обхващала територии на север от Дунав, Добруджа и земите между Дунав и Стара планина. В продължение на две десетилетия, прекарани в мир, българската държава успяла да стъпи здраво на новите земи и да пусне корени. Изтичането на тези две десетилетия съвпаднало не само с края на едно столетие и началото на друго, но и със смъртта на първостроителя на държавата хан Аспарух. Ето как я представя неизвестният автор на „Български апокрифен летопис” (XI в. ): „Цар Испор (Исперих - Аспарух) царува на българската земя 172 години и след това го погубиха измаилтяните на Дунава.” Историческата наука отдавна е освободила този текст от легендарните елементи и неясноти и е доказала, че хан Аспарух загинал в сражение с хазарите, на североизток от дунавските устия към 700-701 година.

УКРЕПВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА ПРИ ХАН ТЕРВЕЛ (700-718)

След смъртта на хан Аспарух управлението на младата държава поема друг представител на първия управляващ български род Дуло – синът на Аспарух хан Тервел. Според “Именика” той управлявал 21 години. Следователно властта му продължила до 721 г. Ала съществува и друга теза, според която Тервел е управлявал до 718 г., откогато е последното известие за него, свързано с битката срещу арабите при Константинопол.

През 705 г. войската на хан Тервел оказва помощ на детронирания византийски император Юстиниан ІІ повторно да се възкачи на престола. В знак на благодарност той отстъпил на България областта Загоре (между Източна Стара планина и Странджа – между днешните градове Сливен и Ямбол и Черно море) и предоставил на българския владетел византийската титла кесар, която е втора по значение след императорската и обикновено се давала на брата на императора или на неговия наследник (друг подобен случай освен този с Тервел в историята на Византия няма). Така българската държава постигнала първото си териториално завоевание и ново признание в лицето на хана. Тази териториална придобивка има голямо стопанско и стратегическо значение за държавата.

Три години по-късно, през 708 г., Юстиниан ІІ, забравяйки за оказаната му помощ, предприел военен поход срещу българите, но при Анхиало (дн. Поморие) бил разбит от тях. През 711 г. бил повторно детрониран и отново поискал помощ от българския владетел. И този път хан Тервел се отзовал, но преди да достигне Константинопол, император Юстиниан ІІ бил убит от своите противници. Във Византия настанала вътрешнополитическа криза, от която българският хан се възползвал, като системно нахлувал в земите на Тракия, достигайки чак до Босфора. Това принудило новия византийски император Теодосий ІІІ да сключи с българите през 716 г. мирен договор с 4 основни клаузи:

1. Зачитане на границата между двете страни, която минавала през земите на Тракия, като областта Загоре оставала в български владения.
2. Изплащане на ежегоден данък от Византия на България – пурпурни одежди и червени кожи, които се изчислявали на 30 литри злато, т.е. стойността на около 22 000 златни номизми. Технологията на производството на пурпурните одeжди (символ на императорската власт) била византийски държавен монопол и се пазела в тайна. Тези одежди били най-“твърдата” валута за Византия.
3. Уреждане на размяната на политически бегълци – по искане на византийския император.
4. За първи път в европейската средновековна история се регламентират двустранни търговски връзки, като България се задължавала да осигури транзита на стоки от Византия към страните на запад; стоките трябвало да са снабдени със специални печати, в противен случай се конфискували.

Вероятно е имало и друга клауза в договора, според която двете страни е трябвало да си оказват военна помощ. Това предположение произтича от факта, че когато през 717 г. Константинопол бил обсаден от арабите, войските на българския владетел Тервел се явили в тила на противника и голяма част от арабската войска била унищожена. Опасността за арабите била толкова голяма, че се наложило войската им да се обгради с два окопа – един срещу Константинопол, а другия – срещу българите. През лятото на 718 г. арабите дали решително сражение на българите, но претърпели поражение. С това войската на хан Тервел дала своя принос за спирането на арабската инвазия към европейските територии. (Същото сторил и франкският владетел Карл Мартел в успешна битка при Поатие – дн. Франция, през 732 г.)

При управлението на хан Тервел българската държава постига:

• ·Териториално разширение – земи на Тракия и областта Загоре (договорите от 705 и 716 г.)
• ·Нарастване на международния авторитет – признанието от страна на Византия, защитата от арабската инвазия -  718 г.

Особено важни в този период са годините 716 и 718, защото са години на външнополитическа изява и признание на българската държава!!!

Извори: византийският автор Теофан Изповедник, “Хронография”, патриарх Никифор, надписът от Мадарския конник, “Именник на българските ханове”

План:

1. Предпоставки и причини за създаване на българската държава – етнически, социално-икономически и политически
2. Трайно овладяване на територията до Одесос (Варна) – близост до седемте славянски племена, договор със славянските князе, 680 г.
3. Нападения на юг от Стара планина в Тракия – 681 г.
4. Мир на Константин ІV Погонат с Аспаруховите българи – 681 г. – признава новото обединение на българи и славяни и неговата територия, като империята се задължавала да му изплаща ежегоден данък; значение на договора.
5. Граници на новата държава
6. Характер на държавата – статут на славяни и прабългари в нея.
7. Управление на хан Тервел (700-718)

• ·Договор с Юстиниан – 705 г.
• ·Нападението на Юстиниян – 708 г.
• ·Втори договор с Юстиниян – 711 г.
• ·Договор с Теодосий ІІІ – 716 г.
• ·Битка при Константинопол – 718 г.