Joomla Software solutions Template

Payday loan

Държавно-политическо и обществено-икономическо развитие на България от началото на XX век до Балканските войни

Необходимостта от бърза модернизация на българското общество – както стопанска, така и политическа и институционна, съпътства неговото развитие от Освобождението до края на XIX век. Липсата на традиции в държавното изграждане и на собствени институции почти пет столетия налагат възприемането на готови модели и приспособяването на българското общество към тях, което води до неизбежни деформации. Същевременно в тези години България е изправена пред необходимостта да отстоява териториалната си цялост и държавния си суверенитет срещу опитите на Русия да контролира нейните вътрешни дела.

Новият век заварва страната под управлението на правителство, в което доминират представители на Либералната (Радославистка) партия. След като Константин Стоилов подава оставка (януари 1899), княз Фердинанд възлага на Димитър Греков да състави коалиционно правителство до изборите. Бившият консерватор и лидер на Народно-либералната (Стамболовистка) партия получава мандат при условие, че в кабинета ще вземат участие представители на най-влиятелната опозиционна партия – Либералната. Демократическата, Народно-либералната и Прогресивно-либералната партии отказват участие. Въпреки категоричното си нежелание да види хомогенно правителство на Либералната партия, князът е принуден да даде съгласието си, тъй като княгиня Мария Луиза е на смъртно легло. На 19 януари 1899 година е съставено правителство с министър-председател Димитър Греков и министър на вътрешните работи – Васил Радославов. Между двамата все повече се изостря съперничеството за лидерска позиция в кабинета. Техните партии – Народно-либералната и Либералната, повеждат преговори за сливане в единна Либерална партия. На 8 февруари 1899 година е подписано споразумение за сливане. Васил Радославов назначава за околийски и окръжни управители членове на Народно-либералната партия, но никакви други действия за обединение не се предприемат. Не е подписан никакъв програмен документ. Натрупаните в миналото различия и персонални недоразумения между лидерите на двете партии провалят начертаното споразумение. Народнолибералите са поставени на заден план, тъй като в правителството доминират привърженици на Васил Радославов. Неговият пост на вътрешен министър му дава ключови позиции в реалната вътрешнополитическа власт.

След разпускането на Деветото Обикновено Народно събрание, правителството спечелва новите избори от април-май 1899 година. 89 депутати са от правителствената листа и 61 – от опозицията. Най-големият проблем пред правителството е финансовата криза. В началото на 1899 година султанът отказва да одобри търговските договори, сключени от правителството на Константин Стоилов и те не влизат в сила. Тогава банковият синдикат, който кредитира правителството не отпуска искания заем за уреждане на железопътните проблеми, свързани с Източната компания. Кризата се задълбочава и от тежката суша, която разорява българското селско стопанство. Това налага спешното приемане на Закон за подпомагане на земеделското население, пострадало от сушата. По силата на този закон събирането на поземления данък в пострадалите райони на страната се отлага с 3 до 5 години. На селяните се предоставя възможност да сключват под гаранция на държавата заеми в земеделските каси. Празната хазна, наследена от правителството, и липсата на така необходим външен заем правят проблемите във финансовата сфера неразрешими. Междувременно все повече се влошават отношенията между радославистите и стамболовистите. Васил Радославов получава мнозинството от депутатските мандати, затова Димитър Греков и представителите на стамболовистите са принудени да напуснат изпълнителната власт и да преминат отново в опозиция. През септември 1899 година се провеждат допълнителни избори за 39 депутатски места. 31 са спечелени от радославистите и само 6 – от стамболовистите. Като резултат на 1 октомври 1899 година Димитър Греков подава оставка. От 1.X.1899 г. до 27.IX.1900 г. правителствата на България са съставени само от представители на Либералната партия. Княз Фердинанд, обаче, не желае да предаде министър-председателския пост на техния амбициозен лидер Васил Радославов. Либералите се съгласяват правителството да бъде оглавено от Тодор Иванчов, бивш директор на Държавната статистика и близък сподвижник на Васил Радославов от началния период на формирането на Либералната партия. Князът още веднъж показва, че се стреми да определя основните насоки в дейността и персоналния състав на правителствата. Управлението на Либералната партия често се определя като “радославистки режим”, тъй като и в двата кабинета Васил Радославов заема поста министър на вътрешните работи. Това е отстъпката, която монархът прави, за да следват либералите своя вътрешнополитически курс.

Новото правителство наследява тежката финансова криза, която се задълбочава от обхваналата световния пазар аграрна криза в края на XIX век. Цените на селскостопанските произведения рязко падат, което нанася удар върху постъпленията в бюджета. Финансовите проблеми на държавата излизат на преден план. За да се справи с тях, правителството упълномощава БНБ да обменя банкнотите със златно покритие срещу сребро, за да спре изтичането на злато. Приет е и Закон за временни (14 месечни) удръжки на заплатите на чиновници и пенсиите. За да предотврати финансовия крах на страната, правителството се опитва да сключи външни заеми от чужди банки, но прекомерните изисквания на чуждестранните кредитори и вътрешнополитическата нестабилност провалят това намерение. Тогава либералите пристъпват към една крайно непопулярна мярка – възстановяват натуралния десятък върху селскостопанските произведения. Този закон е въведен само за срок от 3 години, но той предизвиква масов обществен отпор. Всички политически партии се обявяват против новия данък и разгръщат масови протестни кампании. Особено силно е недоволството на населението в земеделските райони, които поемат най-големия дял от новоналожените данъчни задължения. Избухват вълнения и протестни митинги в Русенско, Варненско, Ловешко, Плевенско и Шуменско.

Изплашено от размера на протестите и опасността те да прерастнат във въоръжени селски бунтове, правителството прави опит да успокои населението. За тази цел се използва дори авторитетът на монарха, който се обръща към населението с молба да се спазват законите, което е рядък прецедент в новата българска история. Тъй като резултатът е нищожен, правителството предприема крайни мерки срещу протестите.

На 5 февруари 1900 година войската стреля срещу участниците в земеделския митинг във Варна, които се опитват да превземат няколко обществени сгради. През април 1900 година се вдигат на бунт селяните от Тръстеник, Шабла, Дуранкулак. Правителството изпраща войскови части, които потушават вълненията. Въведено е и военно положение. В сраженията загиват няколко десетки селяни. За пръв път в новата българска история армията се използва за въвеждане на ред в страната. Използването на оръжие срещу мирното население сериозно разклаща позициите на правителството. Изключителната корумпираност на този кабинет и прословутата “афера с гнилите вагони” довеждат до неговата оставка на 22 ноември 1900 г.

С падането на Тодор Иванчов от власт за пръв път в новата българска история се достига до предаването на бивши министри на Държавен съд с обвинение в нарушаване на Конституцията и законите. Съдебният процес продължава до 1903 година, когато министрите са осъдени на минимални срокове затвор, но веднага след това са амнистирани от Народното събрание.

На 27.XI.1900 година генерал Рачо Перов заменя Васил Радославов в правителството на Тодор Иванчов. Само след месец между тях избухва конфликт за доминиране в правителството. Неподкрепен от княза и лишен от парламентарна подкрепа, на 12 януари 1901 година Тодор Иванчов подава оставка. Министър-председателският пост е поверен на Рачо Петров. Амбициозният генерал създава условия за едни от най-демократичните избори в новата българска история. За 40-те дни на своето управление Рачо Петров се опитва да създаде т.нар. “безпартийна партия”, която да наложи диктатура от княжески тип и да отстрани коримпираните партии от властта. Усетили заплахата, традиционните партии провеждат сериозна предизборна кампания и провалят амбициите на генерала и монарха. Самоубийството на приближения до Рачо Петров Дико Йовев заради аферата с фалшивите гербови марки в тираж 10 млн. лева е удар по амбициите на генерала.

На изборите през февруари 1901 година за пръв и единствен път през управлението на Фердинанд се избира Народно събрание, в което правителството няма мнозинство. Резултатите от изборите, обаче, не удовлетворяват нито една партия, тъй като никоя не спечелва достатъчно гласове, за да състави самостоятелно правителство. Най-голямата парламентарна група – тази на народнолибералите, е от 40 души. Това довежда до алтернативата или да се разтури Народното събрание, което отговаря на амбициите на Рачо Петров, или да се създаде коалиционно правителство, в което да влязат поне три партии. Княз Фердинанд предпочита коалиция от Народната партия, Демократическата партия и Прогресивно-либералната партия. След като Народната партия отказва, в резултат на дълги преговори на 20 февруари 1901 година лидерът на Демократическата партия Петко Каравелов съставя правителство, в което влизат и представители на Прогресивно-либералната партия. Правителството се ползва с подкрепата и на Народната партия, чийто лидер Иван Евст. Гешов е председател на Народното събрание.

Това правителство управлява до 22 декември 1901 година и подчинява цялата си дейност в търсене на средства и начини за излизане от задълбочаващата се финансова криза. В правителствената програма се поставя въпросът за уреждане на държавните финанси чрез балансиране на бюджета и консолидиране на държавните дългове. След като се отказва от натуралния десятък като начин за набавяне на средства, единствената възможност на правителството остава намирането на външен заем. След няколкомесечни преговори е сключен договор за заем с Банк дьо Пари и дьо Пеи Ба, но при 5% лихва и залагане на тютюневия монопол на България. Точно тези условия се посрещат с неодобрение от парламента, когато Петко Каравелов внася за утвърждаване договора за сключване на заем. Бламиран и от своите, и от опозиционните депутати, Петко Каравелов подава оставка.

Крахът на коалиционния кабинет дава възможност на княз Фердинанд да покаже на партиите, че при съществуващата разпокъсаност на политическите сили съставянето на стабилни правителства чрез прекия и неманипулиран вот на избирателя е невъзможно. Затова, в унисон със съществуващата тенденция, той връчва мандат за съставяне на правителство на д-р Стоян Данев, лидер на Прогресивно-либералната партия. Новото правителство провежда парламентарни избори и спечелва нужното му мнозинство.

Външнополитическата ориентация на правителството е подчинена на стремежа да се поддържат тесни връзки с русия, на която се разчита да помогне за основните задачи, стоящи пред страната. Тъй като финансовата криза продължава, правителството разчита да получи външен заем от Франция с посредничеството на Русия. Ето защо то се старае стриктно да изпълнява руските искания.

През 1902 година започват преговори за сключване на тайна военна конвенция между България и Русия. За Петербург заминават князът, военният министър и министър-председателят. След продължителни преговори се стига до подписването на военна конвенция, която е насочена против Австро-Унгария и Румъния. С конвенцията Русия се превръща в съюзник на България при евентуален конфликт с Румъния и Австро-Унгария. Русия, обаче, не се ангажира при конфликт с основния противник на България – Турция. Русия продължава политиката си за спазване на статуквото на полуострова и не поема никакви ангажименти, които биха могли да я въвлекат във война на Балканите. От спогодбата е облагодетелствана Русия, която си осигурява подкрепата на България в очертаващите се руско-австрийски и руско-румънски конфликти. Нещо повече, в случай на война между Русия и някоя от споменатите две държави българската армия се разполага под руско командване.

Подписването на тайната конвенция е грубо нарушение на Търновската конституция, която изисква представянето на всички международни договори за сведение и одобрение от парламента. Тя е един опасен прецедент на т.нар. “тайна дипломация”, която постепенно се превръща в практика на българския монарх.

Правителството прави още една отстъпка, която има крайно отрицателни последици за българската кауза в Македония. Става въпрос за назначаването на сръбския епископ Фирмилиан за Скопски митрополит на мястото на починалия гръцки владика Методий. Присъствието на сръбски митрополит в сърцето на Македония е успех за дипломатическата и културна инвазия на Сърбия в земи, населени с българи. Руската дипломация, която се стреми да балансира между интересите на София и Белград, заявява на Стоян Данев по време на посещението му в Петербург, че българското противопоставяне срещу Фирмилиан може да има отрицателни последици върху руското посредничество за френския заем. Д-р Стоян Данев отстъпва, с което нанася силен удар върху българските интереси в Македония.

Поредицата от отстъпки, които правителството на Прогресивно-либералната партия прави, принуждават княз Фердинанд да потърси начин да го отстрани. След скандал между монарха и част от министрите, на 5 май 1903 година Стоян Данев подава оставка, която веднага е приета.

Постоянните правителствени смени силно ограничават възможността за модернизация на страната. Ето защо княз Фердинанд се обръща отново към стамболовистите и на 6 май 1903 година генерал Рачо Петров съставя правителство, което има за своя политическа основа Народно-либералната партия. С управлението на това правителство България навлиза в един от най-съзидателните периоди в своето развитие. Трикратно се увеличава икономическият потенциал на страната. Осем пъти се увеличава вложеният в индустрията капитал. Правителството на Народно-либералната партия изпълнява разгърната строителна програма. Първостепенно място заемат инфраструктурните проекти. Строят се ж.п. линии Търново-Трявна-Борущица и Радомир-Кюстендил-Гюешево.

По време на “втория стамболовистки режим” укрепват организационно и започват да играят важна роля търговско-индустриалните камари. Продължава се срокът и се разширява обхватът на Закриляните от Закона за насърчение на местната индустрия икономически структури.

Стамболовистите разгръщат активна законодателна дейност, насочена към по-нататъшната либерализация и модернизация на страната, към увеличаване на стопанския и индустриален растеж. Още в края на 1903 година се прилага европейската система на косвените данъци, приет е Закон за разработване на общинските мери, при който селяните могат да изкупуват до 2/3 от тях. Държавата увеличава източниците за хазната си, а обемът на производство в селското стопанство нараства стремително – в сравнение с 1899-1900 г. той е увеличен по продукция 2,5 пъти. Земеделските каси се централизират в банкова институция, а от 1904 година е въведена нова, по-изгодна митническа тарифа. Въведен е държавен монопол върху най-употребяваните вносни стоки. Високо (до 15%) се облагат с мито вносните земеделски продукти. България постига значителни успехи в проникването на европейските пазари. През 1905-1907 година се сключват нови, по-изгодни търговски договори с Русия, Германия, Англия, Франция, Турция и Румъния. Със Сърбия през 1905 година се подписва договор за митнически съюз, с който се въвежда безмитна търговия на някои стоки. Приема се и нов Закон за защита на местната индустрия и търговия.

Стамболовистите отделят голямо внимание на въоръжените сили на страната. Според тях, за да може България ефективно да разреши своите национални задачи, е необходимо да притежава 400-хилядна армия с модерно въоръжение и подготвен офицерски корпус. Над 30% от бюджета на страната се отделя за армията. Закупено е модерно оръжие, а много от талантливите български офицери са изпратени на обучение в Русия, Германия, Италия и Франция. Към средата на първото десетилетие на XX век, според безпристрастните оценки на независими експерти, България е в състояние сама да се изправи срещу Османската империя.

Правителството на Народно-либералната партия реформира и голяма част от държавната административна структура. Много внимание е отделено на местната административна структура, на полицията и правосъдието. Министърът на народното просвещение, видният учен проф.д-р Иван Шишманов, полага големи усилия българското образование да стане всеобхватно и задължително. Изграждат се множество общообразователни и професионални училища, увеличават се отделяните средства за просвета, подобрява се материалната база на училищата, намаляват се годишните такси за обучение.

В социално-осигурителната сфера е въведена модерната здравна политика с приемането на Закон за опазване на общественото здраве и Закон за защита на детския и женския труд, с които поне като законодателство България се нарежда сред най-напредналите държави в света. На 19 януари 1904 година създаденото при Стефан Стамболов Висше училище става Софийски университет.

Активното законодателство на втория стамболовистки режим извежда окончателно България от балканската периферия. Именно на България по това време европейските дипломати предричат историческото бъдеще на полуострова като държава, нация и стопански и интелектуални ресурси.

Идването на стамболовистите на власт донася допълнително засилване на монархическата институция. Основен пункт в програмата на управляващата партия е “създаване на народна династия”. На 15 януари 1904 година по идея на Димитър Петков е приет Закон за особата, последван от увеличаване на цивилната листа на княза.

По време на втория стамболовистки режим се утвърждава “личният режим” на княз Фердинанд, който се превръща във водеща фигура на българския политически живот. Функционирането на този режим е подготвено от възможностите за различни тълкувания и произволно прилагане на предписанията на Търновската конституция. Обсебеното от монарха право на властораздаване става възможно и от старанията на отделните пратийни елити да бъдат “извикани” да управляват, тъй като не могат да дойдат на власт по нормалния парламентарен път. В този период от българската история се налага практиката Търновската конституция да не се спазва, без непременно да е суспендирана.

На 23 октомври 1906 година след сериозни скандали и обвинения в корупция министър-председателят се оттегля, за да бъде заменен от лидера на партията Димитър Петков. През февруари 1907 година Димитър Петков е застрелян на улицата. Кървавите разпри с българските политически мъже започват да се превръщат в навик на “неотговорните фактори”. След като княз Фердинанд е освиркан от студентите при откриването на Народния театър, временно е закрит и Софийският университет. След краткотрайното управление на Димитър Станчов и д-р Петър Гудев, през януари 1908 година под натиска на общественото мнение, на политическите партии в опозиция и на самия княз правителството на Народнолибералната партия подава оставка.

Във външнополитически план вторият стамболовистки режим следва принципите, начертани още от Стефан Стамболов. Подготвяйки националноосвободителна война, стамболовистите не търсят прецедент за скорошна война, тъй като отчитат силата на Турция и нескритите амбиции и враждебност на останалите балкански държави. По тази причина те отхвърлят всички комбинации, които биха могли да доведат до подялбата на Македония.

Водено от тези принципи, правителството сключва през 1904 година спогодба с Османската империя, с която се нормализират отношенията между двете страни след Илинденско-Преображенското въстание. България се задължава да възпрепятства формирането на комитети и чети на нейна територия, а в замяна на това Високата порта обещава да приложи Мюрцщегските реформи, да даде амнистия на затворниците, взели участие в революционното движение, с което опасността от война значително намалява.

Активната балканска политика на правителството намира израз в подписването на българо-сръбски договор (31 март 1904 г.), с който се осигурява независимостта на двете държави и който е насочен против посегателствата върху западните части на полуострова от трети сили.

Цялостната дейност на народнолибералите както във вътрешнополитически, така и във външнополитически план е подчинена на укрепването на националните институции, на натрупването на достатъчно ресурси и сили за осъществяване на националните интереси. През 1908 година на преден план излиза въпросът за прекратяване на васалния статут, който Берлинският договор дава на България. Васалитетът влиза в остро противоречие с българските национални стремежи, защото е комбиниран с режима на капитулациите, които позволяват на Турция и Великите сили да се намесват в икономиката и суверенните права на Княжеството.Безпрепятственото нахлуване на чужди стоки и капитали при ниски митнически бариери разоряват традиционните български занаяти и не позволяват да се изгради конкурентноспособна българска индустрия. Васалитетът заплашва и Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Тъй като клаузите на Берлинския договор, които се отнасят до Източна Румелия, продължават да съществуват, има опасност при политическа дестабилизация на района да се направи опит за възстановяване на статуквото отпреди 1885 г.

Идеята за обявяване на българската независимост се формира още в края на XIX век. По време на Съединението и на кризата след детронирането на Александър Батенберг тя се използва като средство за натиск върху Великите сили. По-късно, през 1897, 1903 и 1907 години, в дипломатическите среди се водят разговори, но до резултат практически не се стига. Съставеното на 16 януари 1908 година правителство на Демократическата партия начело с Александър Малинов вече определя като своя първостепенна задача постигането на независимостта на страната. През лятото на същата година постепенно назряват условията за постигането на тази цел.

На 11 юли 1908 година в Турция е извършен т.нар. младотурски преврат, който коренно променя ситуацията на полуострова. Младотурците извършват редица преобразования в посока на демократизиране на империята, но същевременно се засилва националистическата пропаганда и репресиите към националните малцинства. Българското правителство реагира незабавно на променените условия. В София разбират, че българската цел – прилагането на чл.23 от Берлинския договор и постигането на автономия за Македония, се отдалечава и става трудно осъществимо. Това налага да се премине към решителни действия.

На 30 август 1908 година на прием при великия везир се оказва, че българският дипломатически представител Иван Ст. Гешов единствен не е поканен. Обяснението на Високата Порта е, че се канят само представители на независими държави. България реагира остро и на 1 септември 1908 година отзовава Гешов. От този момент кризата в отношенията между двете държави вече е реален факт.

На 5 срещу 6 септември избухва стачка на ж.п. работници по линията Белово-Свиленград, която е собственост на Турция, но е предадена за експлоатация на т.нар. Компания на източните железници. Правителството на България използва стачката и на 9 септември окупира линията.

България предприема редица сондажи за признаването на независимостта, без да се стига до открито нарушаване на Берлинския договор. Княз Фердинанд заминава за Виена, тъй като през 1908 година Австро-Унгария има намерение да анексира Босна и Херцеговина. По тази причина в София разглеждат Австро-Унгария като източник на поредната криза в Източния въпрос и се стремят максимално да използват участието й като държава, подписала Берлинския договор.

На 22 септември 1908 година в старата столица Търново князът и правителството тържествено провъзгласяват българската независимост. Страната е обявена за “Царство”, а княз Фердинанд приема титлата “цар на българите”. Същевременно Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина.

Българското правителство заема твърда позиция. Министър-председателят Александър Малинов заявява, че страната ще води война при необходимост “до последната капка кръв”. Пристъпва се и към мобилизацията на някои части на армията.

Мобилизацията разтревожва Великите сили, които все още не са подготвени за военен конфликт. На 14 октомври 1908 година Англия, Франция и Русия, подкрепени от Германия и Италия, връчват колективна нота на българската правителство, в която се настоява да се демобилизира армията и да се пристъпи към преговори с Цариград. Българското правителство се съгласява и за турската столица заминава Андрей Ляпчев.

Турция също е посъветвана да започне преговори, но нейните първоначални искания надхвърлят разумното, като се простират от огромни компенсационни суми до териториални отстъпки от страна на България. И двете страни отказват да променят позициите си. Тогава, изправени пред опасността да получат още един удар върху своя престиж на Балканите, руските дипломати поемат инициативата да изведат преговорите от мъртвата точка. Русия предлага финансова комбинация, с която да поемат разликата в предложените суми за сметка на турските задължения към Русия. Петербург отпуска на България необходимите средства под формата на заем с изгодна лихва. В средата на април 1909 година българското и турското правителство подписват окончателния протокол между двете страни, с който се уреждат всички спорни моменти. Великите сили незабавно признават българската независимост.

С обявяването на независимостта България отхвърля своя ограничен международен статут. Тя демонстрира на Великите сили своя отказ съдбата й да се предрешава на конгреси на т.нар. “европейски концерт”, а настоява сама да поеме нейното изграждане. От септември 1908 година до началото на Междусъюзническата война през 1913 година идва най-високата степен на българското присъствие в балканската и европейската политика. От най-незначителната страна на полуострова България се превръща в първата балканска сила, което й дава увереност да предприеме следващите решителни стъпки за постигане на своето национално обединение.