Home Литература Дейност и идеи на Любен Каравелов

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Дейност и идеи на Любен Каравелов ПДФ Печат Е-мейл

Кратка биография

Любен Стойчев Каравелов e роден през 1834 г. в Копривщица. Учи в килийно, после в училище на Христо Пулеков по взаимоучителния метод. През 1850 г. се премества в училището на Найден Геров в Пловдив. След това баща му го изпраща да учи в гръцко училище (2 години). После се прехвърля да учи в българско училище, чете и руски автори. Изпратен в Одрин да учи за чирак, връща се в Копривщица, а 1856 г. го изпращат в Цариград. Тук вместо да се заинтересува от търговия, той се интересува от политически въпроси от Кримската война. Паралелно с това си записва и материали за изследователска работа по фолклор и етнография.

В 1857 г. заминава за Москва през Одеса, но не се записва в кадетския корпус, а се записва като слушател в Историко-филологическия факултет на Московския университет — поради наклонност към литература, история и славянски езици. Особено влияние му оказват обществените идеи сред бурната студентска младост като част от руската интелигенция. Тук живее и работи заедно с българите Константин Миладинов, Райко Жинзифов, Васил Попович, Нешо Бончев и др. Образуват българската дружина „Братски труд“ и започват да издават списание „Братски труд“, в което Каравелов печата първите си стихотворни опити — „Загорец“, „Желание“, „Пастир“ и революционната статия „Славяне в немско“. Участвува в студентските вълнения (1861) и бива последовател на руските революционни демократи като влиза в техен забранен кръжок. Поставен е под полицейски надзор (1859). Не успява да се яви на изпити, но чете много Белински, Херцен и Чернишевски (революционни авторитети и образци на критиката и философията), Гогол, Шевченчко и Вовчок, други литературни автори. Пише статии в „Наше время“, „Московские ведомости“ и „Русская речь“. Пише повестите „Войвода“, „Неда“, „Сирото семейство“, „Дончо“ и „Българи от старо време“. След покушението срещу Александър Втори, Любен Каравелов заминава за Белград (1867), откъдето изпраща кореспонденции за руските вестници. От 1869 г. се установява в Букурещ с намерение да редактира свой вестник. Възторжено посреща идеята за създаване на Българското книжовно дружество (днешната Българска академия на науките).

Редактира вестник „Свобода“ (1869–1873), където съавтор му става Христо Ботев (1872–1873). По-късно двамата редактират вестник „Независимост“ (1873–1874). По това време Любен Каравелов оглавява Българския революционен централен комитет в емиграция. След трагичната гибел на апостола на свободата Васил Левски, Любен Каравелов ревизира своите младежки революционни възгледи и започва да издава списание „Знание“, научно-популярни книги и сборници.

(1857–1867) Москва — Л. Каравелов издава „Памятники народного быта болгар“ (1861), „Страницы из книги страдании болгарского племени. Повести и рассказы“ (1868), „Българи от старо време“ (1867).(1868–1869) Белград — на сръбски език издава „Крива ли е съдбата“, „Сока“ и „Наказал я Бог“.

(След 1869) Букурещ — „Три картини из българския живот“ („Маминото детенце“, „Прогресист“ и „Извънреден родолюбец“), повестите „Хаджи Ничо“ и „Децата не приличат на бащите си“.

Умира в Русе на 21 януари 1879 г.

Дейност и идеи на Любен Каравелов

Дейността на Любен Каравелов е богата и разностранна- художник-белетрист, учен, публицист и общественик, политик и революционер, -която и страна от дейността му да проследи човек, той се сблъсква със значително наследство, за ориентирането в което се изисква и време, и търпение. При това положение да се говори тук за целокупната дейност на Любен Каравелов би значело да си поставим твърде широка задача, която би ни наложила просто изброяване на извършеното от него, без да успеем да вникнем в движещите пружини на неговия живот, в неговите идеи и личност.

По необходимост трябва да се спрем  върху онази страна на дейността му, която е обединявала и концентрирала най-много сили и която, както и при всеки друг човек, в една или друга степен се е отразила и върху останалата му дейност. Тук става дума за политическата дейност на Любен Каравелов. Как се е оформил Каравелов като политик, през какви периоди на развитие е минал той.

Каравелов отива в Русия една година след Кримската война, когато руският живот е в кипение. Селяните вече не могат да живеят при старите условия, а господстващата помешчическа класа не иска да отстъпи. Създало се положение, което Ленин нарича „революционна ситуация”. На политическата сцена на руския живот излязло ново течение-течението на революционните демократи, политически изразител на бедните селски маси. Това течение не минава съвсем безследно за нашия сънародник –от него той усвоил известни похвати на литературна критика и на худижествено творчество.

Напълно понятна и хармонираща с настроението му на човек, който очаква освобождението на своята страна от чужда намеса, е била дейността  на друга политическа групировка- славянофилите и панславистите, които проявявали открито интерес към съдбата на поробените славянски народи. Лично Каравелов се движел в средата на славянофилите. Чрез Славянския комитет, който бил в ръцете на славянофилите, била осигурена издръжката му в университет. „Руски възпитаник, обзет от идеологията на московската школа на славянофилите- пише Д.Димитров,- Любен несъмнено повече, отколкото който и да е друг от поменатите български деятели страдал от „вяра в братска Русия”. Обаче, продължава същият автор, тази вяра успоредно с политическия ръст на Каравелов все повече и повече изветряла”.

Узряването на нашия сънародник като политически милсител и деятел е дълъг процес, който предполага нови явления, идещи преди всичко от българската действителност. Но това време е още доста далече. Цяло десетилетие Любен Каравелов е носител и страстен борец за идеологията, добита   всред славянофилските среди. Още в началото на 1861г. той започнал да се подвизава на публицистическото поле, като сътрудничи на славянофилските вестници „Наше время”, „С.Петербургски ведомости”, „Москва”, „Руски ведомости”, „Ден” и др. Статиите му от това десетилетие представляват изобилен материал за характеристикта му като идеолог. За съжаление те не са събрани и не са познати у нас.

*Идеи на Каравелов, заимствани от славянофилите

Върху славянофилството като политическа идеология силно се отразява изходът от Кримската война. Обстоятелството, че Русия губи в тази война, усъмнило останалите славянски народи в освободителната й мисия.

Всичко това се отразява и върху славянофилството, респективно панславизма. Наред с по-старото славянофилско течение се появява и ново, което не поддържа  обединението на славянските народи под скиптъра на руската корона, а проповядва духовно единство между тях. Под това се разбирало да се създаде общ език за славянските народи и обща култура- в печата се разисква въпросът за общославянска азбука.

Любен Каравелов става страстен привърженик на идеята за обединението на южните славяни. Един от псевдонимите му е южен славянин. Чрез южнославянския съюз той смята, че и България ще добие своята свобода, и се отдава всецяло да защитава идеята за обединението на славяните.

Идеята за единството на славянските народи е основна политическа идея за него през 60-те години. Той дава израз на тази идея по най-различни поводи. Всичко, което  в една или друга степен добива изглед  за реализирането на тази идея, буди у него нескрита надежда. Известната всеславянкса изложба през март 1867г. в Москва и на която всички славянски народи, освен поляците изпращат свои представители, той посреща с жив интерес и очакване на по-далечна крачка в обединение на славянството. В дописката „От черноморските граници”, засягайки известни въпроси за отношението между Сърбия и Херцеговина, Каравелов добавя: „Но сега нещата се измениха, настъпиха други времена, идеята за славянското единство бърже се развива и както се вижда скоро ще пренесе своите плодове на алтаря на южнославянската свобода...”

Наред с въпроса за обединението на целокупното славянство стои и въпросът за обединението на южните славяни. И в това няма нищо чудно: обединението на южните славяни в очите на Каравелов е първото условие за освобождението и на българския народ. С голямо задоволство той отбелязва, че на втория Омладински събор в Белград се взима решение „сърбинът да помага на българина и българинът на сърбина, както си помагат еднокръвни и едноверни братя”. Дори библиграфските си бележки, които се отнасят само до сръбски книги, Каравелов означава като „Югославянска библиография”, т.е. библиография, имаща значение за всички южни славяни. В поменатата библиография той пише: „Сближението на славянските племена на изток, юг и запад получава в последно време все по-голямо значение. Всеки от нас по моето убеждение, който е само в сили, е длъжен да помага на това сближение, а заедно с тов за развитието на общославянско самосъзнание, защото от това самосъзнание зависи нашата бъдъщност, нашето съществувание и нашето щастие”.

Надеждите върху освободителната роля на Сърбия пораснали след Кримската война. Носители на идеята, че Сърбия този път може да изиграе същата роля, която в края на 20-те години изиграва Русия, като помога на румънския, сръбския и гръцкия народ да се освободят, били славянофилите и близките до тях кръгове. Каравелов сам разказва кой и как го е насочил към Сърбия в надеждите му да види своето отечество свободно.

На въпроса на Любен Каравелов към един руски велможа: „Ще помогне ли Русия на България да се освободи?”, той получил отрицателен отговор- Русия може да помогне пряко, понеже Европа й пречи, но тя може да помогне чрез Сърбия.

На  надеждите върху Сърбия  Каравелов посвещава широко място в своите политически статии, обнародвани във вестниците „Московски известия”. „Ден”, „С.Петербургски известия” писани след 1862г. Но особено се засилват тези надежди през 1867г., когато Любен Каравелов, воден от тях минава в Белград. Вярата му в Сърбия е подхранвана от сключения по това време  договор между сръбското правителство, макар и неподписан от последното, и българската „Добродетелна дружина”  в Букурещ, политически комитет, който плавал изключително във водите на руската царска дипломация.

Мнгогобройни са изказванията на Каравелов от тази епоха по въпроса за отношението между българи  и сърби. Той развива мисълта, че сърбите без българи не  могат, както и българите-без сърбите. „Южните славяни трябва да устроят свободна федеративна държава”-казва той. Сочи Швейцария като пример за такава федерация, в която „всички трябва да бъдат братя пред хората и пред бога”.

През белградския период на своя живот Любен Каравелов не е чужд на идеята за въстание. Щом то започнело в България , не остава, освен да бъде подпомогнато от Сърбия. Характерно за неговите схващания през този период е, че въстанието, за да успее, трябва да бъде подпомогнато отвън, от Сърбия.

Просветителството на Любен Каравелов засяга не само въпроси от практическо политически характер. За него то е същевременно израз на най-общите му схаващания. Всеки идеолог неминуемо се сблъсква с въпроси от този характер и им дава едно или друго решение. Ако политическата действителност зове идеолога към промяна на историческата действителност, пред него естествено се поставя въпросът: Кое движи историята? Каравелов не закъснява да си отговори  на този въпрос. Негови учители в това отношение са английските буржоазни историци Бокл и Маколей. Знанието движи човешката история-такъв отговор дава Бокл на  най-общият въпрос, поставен от историческата наука.

Каравелов познава и френския философ Огюст Конт, когото смята за „един от най-големите философи на нашето време, един от най-силните, огромните и най-бистри умове на това столетие”. Основното положение на Огюст Конт е: идеите ръководят и движат човешката история.

Това схващане споделя и Любен Кравелов. Той изисква от носителя на знанията твърдост на характера, устойчивост и смелост-високо морални черти. В повестта „Крива ли е съдбата?” Каравелов бележи, че „трайната основа на свободата зависи от това: има ли отделни личности с твърд и положителен характер. Единствено в това се крие гаранцията на общата безопасност и на народния напредък”.

Европейското просветителство, върху почвата на което стои Любен Кравелов, е не само обща теория на историческия процес. То има и по-пряка политическа страна. Щом знанието е, което движи историята напред, тия слоеве от народа, на които то е чуждо, не могат да излезнат напред и ръководят политческия и обществен живот в една страна. Само просветени, последните могат да играят роля в живота; без тази просвета те представляват мъртва величина, предмет на грижи от страна на моралисти и филантропи.

Любен Каравелов е просветител от западноевропейски тип. Българският народ затова е робувал според него, защото не е образован. Когато той добие образование, той ще потърси и свободата си. „Ние сме навикнали да смесваме причините  със следствията от тия причини-четем в повестта „Крива ли е съдбата?”,-но трябва веднъж да разумеем., че просвещението носи със себе си и свобода, и равноправие.(стр.159)

Тази мисъл е повторена кажи-речи със същите думи във възванието, което Каравелов отправя към българите и сърбите през 1869г. В програмата, която той пише през лятото на същата година за в.„Отечество”, чийто редактор е уговорил да бъде той, цитирайки Чернишевски, пише: „За славяните на юг е по-полезна в сегашно време една добре написана книга, нежели сто щика, те нравствено по-скоро ще победят враговете, отколкото физически”.

Нашият голям деятел изживява дъдлъг период, който може да се характеризира като либерално-просветителски период. Отрече ли  веднъж това, възникват  много противоречия и множество факти както из живота и дейността на Каравелов, така и засягащи други негови съвременици. Достатъчно е в това отношение да напомним писмото на Васил Левски до Иван Кършовски:

Приятелю, пише великят революционер- Питаш ме познавам ли те! Как не! И вази, и г-н Панайота, Райнов, Живков, Кършовски и Д.Ценова, Каравелова, и много други. Нали дойдох  нарочно из Българско да ви представя народното мнение на простия и учения ни народ в Българско, върху което цяла година мнение давахте, нали сте вие горните? Помните ли всичките си думи, които аз ги имам и забелязани и срещу които съм противостоял!”

Би ли поставил Левски и Каравелов в числото на тези хора, на които той е „противостоял”, ако последният  бе революционер още от самото начало своя емигрантски живот?

През пролетта на 1869г. Каравелов е поканен от русофилския комитет в Букурещ да редактира в. „Отечество”. Отиването му в Румъния е събитие в живота му-за първи път влиза в  близко съприкосновение  с българското освободително движение. Досега той е публицист на руска и сръбска почва и ако и да се занимава с българския въпрос, занимава се отдалече, изолирано, откъснат от родната среда. Наскоро след това се завързват близки отношения между него и представители на революционното течение. Замисленият от него собствен вестник „Свобода” скоро става орган на революционното течение. Каравелов мени своя начин на мислене и схващане, като се приближава до революционерите. В това отношение много  му помага  една особеност на досегашния негов мироглед. Българското просветителство, което през 40-те години насочва усилията на българския народ към откриване на училища, през 70-те години като политическо течение воюва с революционната партия на Левски. В това отношение Любен Каравелов стои съвсем особено: въпреки либерално-просветителския период от неговото развитие той винаги е бил убеден в необходимостта да бъде освободена страната от господството на турцитеа. Разликата между него и революционерите се свежда до разлика в методите за постигане на общата цел.

Еволюцията, която извървява Любен Каравелов, за да стъпи на революционна нога, представлява висок биографичен и психологичен интерес. Той ту заявява, че просветата е условие политическа свобода, ту- че двете тези условия са едкакво важни. Като повтаря и във в.”Свобода” старата си теза, че само „слепите и необраовани народи дават да се водят за носа”, той добавя, че що се отнася до българите, за да „бъдат те образовани, трябва да бъдат свободни”. Като поставя условието за свобода пред условието за образованието, Каравелов прави стъпка напред към господстващите сред революционврите схващания. „Човешкото щастие-пише той още в първия брой на „Свобода”- зависи от просвещението, а просвещението-от материалното богатство, а материалното богатство-от свободата”. Едвам по-късно Каравелов стъпва напълно и безрезервно на революционна почва. В 32 брой на в. „Свобода”( 27 юни 1870г.) той пише: „Революция, революция и революция е нашето спасение и повече нищо”. Заедно с всички големи и малки наши революционери Каравелов прегръща идеята за въстанието на  народните маси като средство бза освобождение на народа от турско иго.

Но не само идеята за въстанието усвоява Любен Кравелов, а възприема и мисълта за необходимост от организиране на въстанието и воденето му в национален мащаб, черти, които досега не виждаме в него. Той се издига до равнището, на което Левски  вече е поставил революционното дело. Когато през първата половина на 1870г. в Букурещ се обрзаува Българския централен революционен комитет, Каравелов е избран за негов председател. На този висок пост той остава до лятото на 1875г.

Едновременно с непосредственото ръководство на революционнта организация върху Каравелов, пада отговорната работа да редактира вестниците и изданията на организацията, да бъде тръбач на революционните идеи: той е основател на революционната преса у нас. Неговият принос в това отношение е огромен. Когато прелистваме и днес редактираните от него вестници „Свобода” и „Независимост”, не можем да не се удивлим на работата, която той е извършил за идейната, стилна и езикова висота, на която стоят неговите вестници- станали вече паметници в борбата на българския народ за освобождението му.

През 1870г. Любен Каравелов написва „Програма на Българския Централен Революционен Комитет”, която била напечатана в руското задгранично списание „Народное дело”, а във в.”Свобода”-през октомври 1870г. В „Програмата” той допуска, че на Турция все още може да се действа със „същите мирни средства, каквито били употребени против гръцкото духовенство”. Малко по-рано през 1867г. във „Възвание към българския народ” той зове народа да излезе не с оръжие в ръка, а да не плаща данъци на султана. За същото мирно средство Каравелов загатва и в „Програмата” като добавя , че само в крайни случаи ще се употребят против турците „оръжие, огън и нож”.

По въпроса за управлението на България той се явява привърженик на републиката. „Не е ли смешно да очакваме помощ от тия деспоти-пише Каравелов в „Български глас”,- които държат и своите собствени поданици под желязна ръкавица и с помощта на черковните пастири и с божието име не дават да повдигнат главата си и да се нарекат хора”.

В същия документ четем: „На народа е нужна такава свобода,която да обезпечава неговата личност и неговата народност,а от тука произхожда,че българите трябва да изгонят своите господари, да свалят турските синджири от шиите си и да унищожат турското правителство; освен  това българският нардо трябва да унищожи и чорбаджиите, които повече притесняват народа, нежели турците”.

Ние виждаме каква голяма еволюция извървява Каравелов, след като влиза в съприкосновение с българското революционно движение и се включва в революционната работата. В едно отношение обаче неговият възглед остава непроменен. Думата е за ролята на Балканската федерация за освобождението на българския нардо. Неговата идея за федерацията на балканските народи става идея и на революционната организация. Наистина между него и твореца на революционната организация Левски, както по-късно Ботев-по този въпрос съществуват известни различия. И Левски, и Ботев смятат , че българския народ може да се освободи и със  собствени сили и в такъв случай федерацията би била само по-далечна форма на отношение между балканските народи. За Каравелов федерацията е необходимо условие за освобождението на бълграския народ. Според него силите на народа не са достатъчни, за да се справи сам с ековния си тиранин.

Особеното място, което заема Любен Каравелов в историята на  българската политическа мисъл, се дължи не само и не толква на пътя, който той извървява в своето развитие, на влиянията, които претърпява, а преди всичко на обстоятелството, че той изразява настроенията на широкия слой дребни търговци и средно заможни еснафи от края на 40-те и десетилетието на 50-те години на ХІХ век.

Каравелов, който напуска България през втората половина на 50-те години, със своята политика: българското въстание да бъде непременно комбинирано с една акция на сръбското княжество срещу Турция, изразява настроението на поменатите по-горе слоеве на нашия народ. С това се обясняват и други черти на неговия мироглед-утопичната мисъл, че просветата, училищата ще премахнат злото и ще доведат до стопанско възмогване. Въжделенията на тези слоеве проличават и в крайната цел, която Каравелов поставя на освобождението: свобода лична  свобода народна.

Като личност Любен Каравелов се характеризира с упоритост при преследване на веднъж избраната от него цел-освобождението на България от турско робство. Тази цел стои пред него при всички условия на неговия живот- и като просветител, и като революционер на тази цел той отдава всичките сили на богато надарената си природа, на тази цел посвещава и големия си талант на художник-разказвач. Каравелов умира непосредствено след Освобождението, когато младата българска книжнина има най-голяма нужда от него. Неговото дело е безсмъртно. Великият патриот живее в съзнанието на поколенията и името му е обкръжавано с неувяхваща слава наред с имената на Ботев и Левски и на хиляди още герои, отдали живота си за свободата и щастието на нашия народ.

 

WWW.POCHIVKA.ORG