Joomla Software solutions Template

Payday loan

АНТИОСМАНСКА СЪПРОТИВА НА БЪЛГАРСКИЯ

НАРОД ПРЕЗ XV-XVII ВЕК

Османското завоевание и налагането на чужда политическа власт в българските земи в края на 14 век съществено променят историческото развитие на народа ни. Държавната организация с всички нейни институции е заменена от чуждата на българите османска държавна система. Нанесен е удар и върху независимата българска църква като е унищожена Търновската патриаршия.

Османците унищожават българския политически и духовен елит, който ръководи обществения живот. Установява се едно ниско социално равнище на българското общество като цяло, без обособени в него социални прослойки.

Намалява демографският потенциал на българската народност. В  хода на завоеванията са избити, напуснали са родината или са преселени насилствено хиляди българи.

Съществени са последиците от османското завоевание и в областта на културата. До идването на османците българската култура се изгражда на основата на християнската религия. Османците налагат друга идеология – исляма, което води до унищожаването на християнските духовни и просветни центрове.

Османското завоевание унищожава българското феодално стопанство и го отделя от европейската феодална система.

Така османското владичество налага пълно пренасочване на народната енергия към съхраняване на народността, търсене на пътища за културно и духовно обогатяване и съзряване; подготовката им за политическо освобождение.

Основната историческа задача на българите става борбата срещу чуждото владичество.

Антиосманската съпротива е основна тема в българската историческа наука. Основните източници на информация за съпротивата през XV-XVII век могат да бъдат разделени на няколко групи съобразно своя произход. От домашните извори са хроники като „Безименната българска летопис от XV век”, „Сарандаперската летопис”, различни преписки и жития, между които се откроява житието на Стефан Лазаревич, написано от  Константин Костенечки, разказ на поп Петър от Мирково и други.

Най-подробна информация за съпротивата на българите се съдържа в османските документи от периода (хроники, султански заповеди и протоколни книги от кадии).

От западните извори подробна информация се съдържа във Венецианските документи, сведения на пътешественици, преминали през българските земи през периода, както и в писма между европейските владетели  и папството.

Единният процес на българската съпротива срещу османците в довъзрожденския период се гради на основата на сложен комплекс от фактори, действащи в българското общество, в Османската империя и в Европейската политическа обстановка. В трите столетия между началото на XV и края на XVII век настъпват редица изменения във всяка група фактори. Директно или косвено тези промени влияят на българската съпротива. Променят се : нейните форми, преките й цели, средите , които я ръководят. В зависимост от тях видимо надделява една или друга насока на българската антиосманска съпротива- борба за запазване на народността, антифеодален отпор, политически движения.

Условно се очертават три етапа в антиосманската съпротива през разглеждания период.

1. Първи етап

Първият етап обхваща сравнително кратък хронологически период. Той започва в началото на османското политическо утвърждаване в българските земи в края на XIV век и завършва към средата на следващото столетие.

Важна негова особеност е , че в това време са все още живи и действат, макар и силно намалени, обществените сили на Българското средновековие. Българската аристокрация в голямата си част е избита , друга е помохамеданчена, трета е емигрирала в близките държави ,а една малка част е останала в българските земи. Представителите на последните две групи оглавяват съпротивата на българите.

Друга характерна особеност е вътрешно-политическото развитие на османската държава. Едновременно с разширяването Мала Азия и на Балканите в османското общество постепенно се утвърждават феодални отношения от раннофеодален тип, който в същността си следва един източен, неевропейски модел.

В началото на XV век в продължение на едно десетилетие възходящата линия на османското развитие е спряна от острия конфликт между дофеодалните, родовите отношения и налагания феодализъм, намерил политически израз в междуособицата на Баязидовите синове. Едва през 1413 година Мехмед I стабилизира положението, но то възстановява настъпателното си движение при Мурад II.

При  тази обстановка основна задача в борбата на българите е политическото освобождение, възобновяване на независимата българска държава.

Първата изява на тази борба е участието на българите в похода на унгарския крал Сигизмунд през 1396. По това време българският цар Иван Срацимир, макар че още владее Видинското царство, е османски васал. Без да се включва с въоръжени сили  в кръстоносната армия Иван Срацимир я подпомага, като отваря вратите на силните крепости Видин и Оряхово. В този смисъл българското участие в Никополската битка има значение на  общонародната освободителна акция.

Последвалото завоюване на Видинското царство ликвидира последния независим район, който може в известна степен да организира общобългарска борба. Законните наследници на Търновския и Видинския престол – Константин (син на Иван Срацимир) и Фружин ( син на Иван Шишман) , емигрират , но те продължават да търсят начин за прогонване на османците. След битката при Анкара 1402 година , когато монголските орди на Тамерлан разбиват войската на Баязид I, отново унгарският крал Сигизмунд прави сериозен опит да обедини в антиосманска коалиция всички балкански народи. В изградения от него съюз се включват сръбският деспот Стефан Лазаревич, влашкият владетел Мирчо, босненският крал Остоя и Видинският цар Константин. В едно писмо Сигизмунд до бургундския херцог Филип от 1404 година прави впечатление, че Константин е титулуван с най-високата владетелска титла- император. Въпреки че вече не притежава реална владетелска власт, той все още е считан за господар на българските земи. Писмото съобщава, че Константин съвместно с Мирчо „много пъти нападаха смело гръцките области и други области, които и до сега се владеят от турците”. Ясно е, че става въпрос за българските крайдунавски територии. В резултат на тези нападения влашкият владетел Мирчо превзема Силистра. Предполага се, че Константин е действал по посока на своите подови владения – в северозападните български земи. Обстоятелството, че той продължава да носи титлата си, въпреки че няма държава, навежда на мисълта че е разполагал с известни военни сили, съставени от българи. Изворите не съобщават за успехи на българите в Северозападна България, но укрепването на позициите на Сърбия и Влашко увеличава и надеждите на българите.

През 1408 година използвайки задълбочаването на османските междуособици, Сигизмунд прави опит за активизиране на антиосманската коалиция. Този път те реализират една значителна акция, за която съобщава Константин Костенечки. Избухва въстание начело с Константин и Фружин. Счита се, че то обхваща северозападните български земи. Това е първата акция на организиран антиосмански отпор в страната. Макар и свързан с външни сили, този опит за политическо освобождение, ръководен от аристокрацията, е разчетен на съдействието на местното българско население, а не на външна военна сила.

За хода на въстанието не е известно нищо освен, че е потушено от Сюлейман, който „превзел въстаналите градове с бой”- Константин Костенечки. Податките за сражения говорят, че въстаниците имат известна военна организация и вероятно въоръжени отряди, ръководени от българските владетели.

След битката при Чемурли (1413) османската власт се стабилизира. Мехмед I концентрира управлението в свои ръце и скоро минава в настъпление. Неговият наследник Мурад II предприема поредната обсада на Цариград. Към средата на 20-те години балканската коалиция отново се възстановява под егидата на унгарците. И сега тук участват българите, предвождани от „ Фружин, господар на Загоре”, който вече живее в Унгария. Съюзниците навлизат в османските предели като превземат Видин и Оряхово, но успехите и този път биват нетрайни.

Събитията от второто и третото десетилетие на XV век показват, че българските войски вече са изчерпали своите възможности за активно военно участие в борбата срещу османците. И това е естествено. През изминалите години остарява и числено намалява поколението, участвало в средновековната българска войска. При условията на чуждо владичество  българите нямат организирана военна сила.

Независимо от това българите продължават да участват във военните акции и през 40-те години на века. В поредния опит  за прогонване на османците- кръстоносните походи на Владислав III Ягело и Ян Хуниади през 1443 и 1444 година , различни извори съобщават за вливане на отделни българи или на цели  въоръжени групи в кръстоносната армия. След сражението при Ниш, където християнската войска  разбива османските сили, Ян Хуниади пише, че кръстоносната армия непрекъснато нараства, благодарение на попълненията от българи, босненци, албанци и сърби.

При Пирот към кръстоносците се присъединява и един отряд българи. По това време на кръстоносците от похода на Владислав Ягело превземат Видин (1444г.), в следствие на което мнозина от жителите на град се присъединяват към кръстоносците. Полският хронист Калимах съобщава, че жителите на българските градове минават на страната на краля. Османската хроника (газават) пише, че след оттеглянето на кръстоносните сили, султанът издал заповед за най-строго наказание на местните жители, подпомагащи християнската войска. Не са малко сведенията и за репресии над българските селища след поражението на войската на Владислав III Ягелов битката при Варна. В тези съпротивителни движения на българите обаче не се чувства военно-организираният момент. Случаят с 12 000 българи- мъже, жени и деца, които след битката при Варна напускат родните си места и се преселват във Влашко, описан подробно от Французина Валеран дьо Варвен, свидетелства за изчерпване на съпротивителните сили на българите. Без сила, призната от целия народ като ръководна, каквато в тази епоха е аристокрацията, идеята за всенародно освобождение се превръща в стремеж кум лично спасение от османската власт.

Поражението на обединената кръстоносна войска на Владислав III Ягело слага край на кръстоносната стратегия в европейската политика спрямо османците. Българите постепенно губят своите средновековни обществено-организиращи сили. Болярите измират в чужбина, а наследниците им биват асимилирани в чужди дворове. Българският народ съхранява идеята за отхвърляне на чуждото владичество, но я свързва с  чужда военна намеса.

1. Втори етап

Вторият период на антиосманската съпротива на българите се очертава след средата на XV век и продължава до 80-90-те години на XVI век. Това е времето, когато Османската държава прераства в империя , която налага своята власт върху територията на три континента. При султан Сюлейман Законодател през средата на XVI век, османците достигат до Виена. Тези успехи във войните срещу християнска Европа до голяма степен се дължат на факта, че централизмът като форма на управление и държавната собственост върху земята дават възможност на султана да поддържа огромна армия. Това е времето, в което  се утвърждава като основна бойна сила спахийската конница, издържаща се от тимари, формирани върху държавна земя. Тогава в българските земи се наблюдават първите целенасочени опити за асимилация, посредством налагане на исляма.

Военното превъзходство на Османската империя над католическа Европа прави възможно формирането на европейски коалиции с антиосманска насоченост. Народностната и религиозната дискриминация поставя пред българите и друга насока на съпротива, а именно борбата за съхранение на народностна и религиозна принадлежност. Основен център, направляващ съпротивата, е православната църква. Тя  продължава да действа с утвърдени през Средновековието методи на възпитание в религиозна твърдост чрез проповеди.  През XVI век се появяват и житията на новомъченици, загинали, но запазили вярата си. На Балканите тези жития са повече от 100 ( Житие на Св. Георги Нови Софийски и Св. Никола Нови Софийски , написани от поп Пейо и Матей Граматик).

През този период доминират стихийните съпротивителни прояви. В множество документи на османски административни служители се съобщава за бягство на селяни от стопанствата, за откази да се изплаща рента и други от подробен род. Масово явление е напускането на селата. „Раята се разбяга” е постоянна констатация на данъчната документация. Това влияе за дестабилизирането на османското управление и поддържа враждебността към чуждата държава. През разглеждания период най-сериозен израз на спонтанното недоволство е хайдутството.

Хайдутството може да се разглежда като своеобразно продължение на средновековното разбойничество. Терминът е с унгарски произход- „хайду” се наричат малки враждебни отряди, които са разположени по границите на османската държава и които осъществяват нападения над завоюваните територии. Първото сведение за хайдути по българските земи е от 1454 година, когато в една приписка се споменава, че около София е заловен хайдушки войвода- Радич.

Многобройни сведения, които се съдържат в османски документи от периода, дават възможност да се реконструира организацията на хайдушката дружина. Начело стои войводата, след него е знаменосецът. Известно е, че хайдушките чети са малобройни и рядко надвишават 100 души. Въоръжението им е хладно или огнестрелно, а обект на нападение са търговски кервани, безистени в градовете. Известно е, че в действат през топлите месеци на годината (от Гергьовден до Димитровден) като след това се връщат по родните си места. Доброто им приемане от българите прави трудно тяхното залавяне, а възможността им да наказват изявени местни потисници на населението, им създава ореол на народни закрилници. Многобройните хайдушки акции по главните пътища превръщат комуникациите в твърде несигурни.

Обектите на нападение разкриват мотивите на хайдушката борба. Един от тях е икономическият отпор. Хайдутинът временно избягва системата на данъчното облагане. Освен точа разчита да забогатее за сметка на богати турци. Важен мотив е този, че наказвайки народните потисници, хайдутите могат да раздават правосъдие и от името на народа. В това се съдържа народностния елемент на тяхната борба. Народни             ят епос и историческите извори съхраняват имената на районите на действие на множество хайдути.

През XVI век в Битолския край действа четата на Толе войвода. През XVII век хайдушки дружини действат във Велешки, Кичевски, Тетовски и други региони. Във Видинско действат четите на Куртури, Милко и Чокан. Наред с Индже войвода, един от най-видните български войводи е Чавдар, който действа в района на Витоша. През XVIII век в района на Ямбол действа „неуловимият” Даглу Стоян. По-късно се прочуват имената на Ангел войвода и капитан Петко войвода. Други войводи са дядо Ильо войвода, Жельо, Дончо, Марин и много други. Хайдушките чети действат по българските земи до Освобождението, като част от тях подпомагат освободителните руски войски.

В хайдушките песни се споменават и имената на жени хайдути – Бойка, Сирма, Румяна , Боянка, Драганка и други. Имайки за своя основна насоченост борбата за смекчаване на социалния и народностен гнет, хайдутството поддържа будно народното създание на българите. То не  може да се смята за движение, поставящо си политически задачи. По-скоро то изпълнява функциите на стихиен регулатор на отношенията между поробители и поробени. През определени исторически периоди обаче, като единствена форма на колективна съпротива, то има смисъла на политическа борба.

Върху основата на историческите традиции и приемственост в епохата на Възраждането, хайдутството създава предпоставки за раждането на четнически движения, което в условия за възрожденския подем изразява народните тежнения за политическа свобода.

1. Трети етап

Третият период на българската антиосманска съпротива започва през края на 90-те години на XVI век, след битката при Лепанто (1571), когато се проявяват първите признаци на залязващата османска мощ. Той продължава до края на XVII век.

През втората половина на XVI век редица явления във вътрешнополитическия живот на Османската държава показват, че тя е преминала своята връхна точка. Появяват се новите форми на частно владеене на земята- чифлиците. Еничерските бунтове стават част от вътрешнополитическия живот, настъпва финансова криза, а Анадолът се разтърсва от непрекъснати въстания.

Разгромът на Османската флота при Лепанто разрушава една голяма бариера в европейската политика – страхът от османската мощ. В следствие на това рязко се активизират опитите за контакти с европейските сили. От българска страна такива са посещенията през 1572 година и 1574 година на Охридския архиепископ Йоаким в Неапол и Мадрид, в търсене на помощ в подготовката на антиосманско въстание.

През 1593 година Австрия започва война срещу османските турци, като привлича на своя страна Влако, Трансилвания и Молдова. Нападенията на влашкия княз Михаил Храбри, който достига до София, превръщат северобългарските земи в боен фронт. Общото напрежение открива възможност за въстание с цел политическо освобождение. Въстанието, известно като Първо търновско въстание, е познато в етапа на подготовката му – главните организатори са търновският архиепископ Дионисий, дубровнишкият търговец Павел Джорджич и българинът от Никопол Тодор Балина. Въпреки малкото сведения, с които разполага науката прави впечатление грижливата предварителна организация. Привлечени са архиепископите от Шумен, Русе, Ловеч и Романия (Пловдив). Очевидно въстанието е проектирано в широк план. От самото Търново, което е център на въстанието,  в организационното ядро са включени тридесет души, дванадесет от които свещеници.

За организиране на населението по селата Тодор Балина посещава старопланинския район, където заклева в единодействие в името на българската свобода селските попове и първенци. Вероятно тази обиколка, в която са създадени първите в българската антиосманска борба локални въстанически звена, е целяла създаването на охрана на старопланинските проходи. През септември 1598 година въстанието избухва. Неговият център е Търново, където се събират няколко хиляди въстаници. Като се има предвид малобройният състав на градовете в онази епоха, може да се предположи, че във въстаническите сили се включват и множество селяни.

Освободителният характер на въстанието се подчертава с провъзгласяването на българския цар под името Шишман III. Това показва и живата идея за приемственост с независима Средновековна България. Липсата на достатъчно извори ограничава познанията за хода на това голямо събитие в българската история. Известно е само, че въстаниците не са могли да удържат натиска на редовната османска армия и са разбити. Главните организатори Дионисий и Тодор Балина емигрират. Някои сведения казват,  че въстанието е имало по-широки мащаби. През 1596 година австриецът Фридрих Зайден вижда при София купища избити хора от двете страни на пътя, а при Ниш стотици набити на кол глави на бедни български селяни. Единственият повод за жестокото избиване може да бъде масовото участие на населението в подготовката на Търновското въстание. Безпричинното убийство на охридския архиепископ Варлаам през 1598 година и неговото канонизиране за мъченик от православната църква дава основание да се предположи, че нишките на търновската организация достигат до Македония. За широкия обхват на въстанието говори масовото емигриране на българско население с войските на Михаил Храбри.

През 40-те години на XVII век в българския съпротивителен процес се включва една друга основна група , в която голяма роля играят духовните водачи на българските католици.

Със създаването на католически архиепископии в българските земи през първото десетилетие на XVII век  е подготвен висш клир от български произход. Хора с европейско равнище на образование, възприели хуманизма на ренесансовия свят, българските католически свещеници са не само духовно водачи, но и инициатори на политическата борба.

Най-ярката страна на тяхната дейност са опитите за активизиране на европейските сили срещу османците и включване на българския въпрос в международния политически живот. На тази цел посвещава целия си живот Петър Парчевич. От 1640 година той непрекъснато обикаля столиците и търси съратници на българската кауза заедно с видния книжовник Петър Богдан Бакшев.

През 1683 година Османската империя започва война с Австрия. На следващата година към нея се присъединяват Полша и Венеция, а през 1686 година и Русия. „Свещената лига”, както се нарича коалицията е първият голям опит на Европа след XV век да се противопостави на османците. В тази обстановка българите достигат до една от кулминационните точки в своята борба за свобода. За четири години (1686-1890) избухват три големи въстания. През 1686г. Център на въстанието отново е Търново.  Второто търновско въстание е свързано с началните опити на Русия за намеса в съдбата на балканските народи. Въстанието има подчертан политически характер, тъй като е организирано от Ростислав Стратимирович( потомък на Иван Срацимир).То е пряко свързано с политическата дейност на патриарх Йоаким III, който се стреми да обедини Балканите под духовната власт на руската църква. Създаден е голям план за освобождение на България. Увлечената в новата система на евроотношения Русия, се стреми към излаз на Черно море и за тази цел започва да изгражда сфера на влияние сред религиозно близките балкански народи особено след като в следствие на падането на Византия оста единствената мощна православна църква.

За хода на въстанието е известно, че въстаниците не успяват да удържат османския натиск и са изтласкани от търновската крепост, насочвайки се към Габровския балкан. Тежки сражения с османските войски се водят в Софийското поле, но те са отново неуспешни. Ростислав Стратимирович и тежко ранен и търси убежище в Рилския манастир. Три години по-късно той се завръща в Русия.

Въпреки репресиите само две години след това през 1688 година се вдигат българите от района на Чипровци. Чипровското въстание има продължителна и сериозна подготовка. Въстаниците са групирани във 8 въоръжени отряда, съставени от жителите на Чипровец, селата Ковачевци,Желязна и Клисура. Командирите Георги Пейчевич, Богдан Маринов, Михаил Станиславов имат предварителен тактичен план. Освен укрепването на Чипровци, те изнасят  част от въстаническите сили и селското население в специален лагер (месността Жеравица).Към въстаниците се присъединяват жителите на околните райони. Вдига се населението на някои села в Ломско и  Видинско. Създали устойчиви отбранителни звена, въстаниците преминават към активни действия, превземайки местния османски административен център- Монтана. Неочаквано срещу тях са изпратени войските на османския съюзник Тьокьоли. Те атакуват лагера край Жеравица и въпреки съпротивата успяват да го превземат. Хиляди са убити, други емигрират във Влашко и Трансилвания.

Замислено като опит да се предизвика влизането на австрийски войски, Чипровското въстание има локален характер. То се ограничава в Северозападните български земи. Но австрийските преки планове имат друга посока. Движението на австрийските сили на изток превръща западните български земи в боен фронт. Османският хронист Силяхдар съобщава, че хайдути от Пазарджишко, начело със Страхил войвода, действат с австрийските войски при превземането на Кюстендил, а по-късно и в отбраната на Ниш.

В този момент хайдушкото движение придобива подчертано освободителен характер, а през 1689 година то достига връхната си точка, като прераства във въстание. Начело на въстанието застава популярният войвода Карпош, който успява да организира местното население. Въстаниците прилагат подчертано нападателна тактика. Те превземат крива паланка и Куманово. При срещата им с австрийските сили при Прищина съратниците са 5000 души. С отряд от 3000 души Карпош превзема Скопие. Карпош е обявен за български крал - свидетелство за освободителния характер на въстанието. Отстъплението на австрийските войски не означава и край на въстанието на Карпош. Въстаниците няколко месеца сами се съпротивляват срещу редовната османска войска и татарските отряди. Близо една година българите в този район отстояват своята свобода.

Тясната обвързаност на българската съпротива с международната обстановка е закономерно условие на тази епоха. Българският народ няма нито обществени, нито материални възможности за самостоятелно постигане на освобождение. Но в общия ход на развитието на съпротивителното движение той натрупва организационен и политически опит, консолидира се българската народност.

Въстанията на българите не успяват, тъй като Османската империя е все още много силна. Те обаче могат да бъдат разглеждани като доказателство за това, че споменът за българската държава е жив. Със своята съпротива през първите векове на османското владичество, българите успяват да съхранят народностната си и религиозна принадлежност. Решаваща е ролята на българската аристокрация, висшето духовенство, хайдушките войводи и градското население.

Възстановяването на българската държавност и решаването на българския политически въпрос се осъществяват едва в края на XIX век.