Home Икономика Британски регионален модел

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Британски регионален модел ПДФ Печат Е-мейл

Икономическата политика на Роналд Рейгън

От самото начало, Роналд Рейгън отправи предизвикателство към всичко, пропагандирано от левичарския политически елит на Америка. Те вярваха, че Америка е обречена на упадък: той вярваше, че е съдбата й е бъдещо величие. Те вярваха, че рано или късно западния свободен пазар и социализмът в съветския свят ще се слеят и ще се доведат до някаква форма на социалдемокрация: той, напротив, вярваше в рождения провал на социализма, който скоро ще отиде на бунището на историята. Те смятаха, че проблемът на Америка са хората, макар да се срамуваха да го кажат открито. Той вярваше, че проблемът на Америка е американското правителство, и не се страхуваше да го заяви открито”

Маргарет Тачър, по повод смъртта на бившия американски президент.

Актуалността на подобна тематика се налага в два аспекта:

На първо място е безспорно кончината на бившия американски президент преди броени дни. Смъртта му породи дебати, относно правилността на политиката му, приноса му за падането на комунистическия режим и безспорно за т.нар. “рейгъномика”.

На второ място, актуалността на подобна тематика е породена от кпитичните забележки по повод сегашният американски президент, икономическата му платформа и разбира се, водената твърде противоречива война в Изтока.

Смъртта на Роналд Рейгън предизвика вълнения и изказвания в световен мащаб най – известните бивши и настоящи лидери дадоха определения, изказаха мнения, освен задължителните протоколни съболезнования в такъв момент. Интернет сайтовете, дискусиите, форумите и нюз – групите бяха разтърсени от новината. Едва ли, смъртта на друг политически лидер е предизвиквала повече коментари от рода през новото хилядолетие. Разбира се, името на Рейгън присътва и във всички публикации, книги и статии, описващи международната или  в частност американската икономика и политика през 80 – те години на миналия век.

Роналд Уилсън Рейгън, 40-ят американски президент, бе роден през 1911 г. в Тампико, щата Илинойс. Произходът му е скромен, а кариерата му започва като спортен коментатор в местно радио. През 1937 г. решава да стане актьор и сключва договор в “Уорнър брос” за участие в 50 филма. Именно Холивуд го изстрелва в политиката като президент на Гилдията на актьорите благодарение на дейното му участие в прочистването на арт средите от “комунистически инфилтранти”. Като губернатор на Калифорния между 1966 г. и 1974 г. той се проявява като способен, макар и по-консервативен от очакваното администратор. През 1968 г. се опитва неуспешно за пръв път да спечели номинацията на републиканците на президентските избори. През 1976 г. президентът Джералд Форд застава на пътя му, но през 1980 г. вече няма кой да го спре и през ноември президентът демократ Джими Картър е убедително победен. Само два месеца, след като застава начело на Америка, той е прострелян в гърдите от психопата Джон Хинкли, а едва месец по-късно Рейгън отново е в Белия дом.[1]

В последвалите осем години екипът му неотклонно работеше за икономическа програма, която влиза в историята с неговото име - рейгъномика[2]. В основата й са намаляване на данъците и на ролята на държавата, /тук изпитва влиянието на Кейнс и се доближава максимално до политиката на М. Тачер/, зони за свободна търговия, засилване на отбраната и в резултат възможност за изпреварващи действия срещу заплахи по цял свят - линия, следвана от всички негови наследници в Овалния кабинет.

Официално доктрината на Рейгън е известна като supply-side икономика, /въпросът е много добре развит при проф.  д-р Ст. Савов[3]/ основана на допускането, че ниските косвени данъци ще стимулират работниците да харчат повече, а търсенето ще доведе до повече производство, инвестиции и нови работни места, траен ръст, ниски инфлация и лихви и контролиран дефицит. Така Рейгън  изкарва американската икономика от тежка рецесия и летаргията и тя расте непрекъснато близо 20 години, създавайки 20 милиона нови работни места. Но според критиците му има сериозно разминаване между обещанията и постигнатото - данъците бяха съкратени, но заради отбраната държавният дълг се утрои за 8 години, Рейгън остави след себе си по-голяма администрация, отколкото при встъпването в длъжност, а важна част от социалната му програма бе всъщност реализирана от Клинтън.

По негово време терминът либерален републиканец бе запратен в историята, а партийната база на консерваторите се измести от елитните кръгове на Уолстрийт към по-широк и консервативен кръг съмишленици. Акцентирайки върху ценностите, Рейгън превърна Републиканската партия в ясен идеологически паритет на демократите, които на свой ред при Клинтън бяха принудени да преминат към политическия център.

В историята обаче Роналд Рейгън ще остане и като държавника, съумял да се възползва от слабостта на комунистическата система и да положи началото на разпада й. Той не се поколебава още през първите години на управлението си да нарече СССР "империя на злото" и да се шегува зад кадър, че "след 5 минути" съветите ще бъдат бомбардирани и ликвидирани. Рейгън обаче еволюира до това да се срещне с новия съветски лидер Михаил Горбачов в Женева през 1985 г. и Рейкявик през 1986 г., да обещае край на надпреварата във въоръжаването, за да "стане светът по-сигурен". При посещение в Берлин през юни 1987 г. в типичния си прям стил Рейгън казва: "Мистър Горбачов, махнете тази стена." Репликата се оказва емблематична и пророческа - две години по-късно стената пада, а с нея и комунизмът. Именно желанието му да се бори с комунистическата заплаха по целия свят ражда скандала "Иран-контри", който би свалил може би всеки негов предшественик. Не и Рейгън. Излизането му почти сух от аферата ражда определението тефлонов президент, станало впоследствие етикет, желан от мнозина политици. [4]

Трудно е да си представим икономическата картина на САЩ по времето, когато Роналд Рейгън влиза за пръв път в Белия дом. А тази картина, измерена по всякакви показатели, може да се окачестви единствено като “упадък”. Икономическият растеж след 1973 г. е едва 1,6% годишно, а инфлацията е двуцифрена. Безработицата през 1980 г. достига 7%. Лихвените проценти по кредитите надхвърлят 20%. Американските производители изостават в конкуренцията с японските компании, но административните регулации продължават да се множат и да налагат допълнително бреме на предприемачеството. Федералното правителство харчи все повече за социални програми, но положителните ефекти липсват. По бензиностанциите има опашки (подобни на тези в социалистическите страни), а бензинът е скъп и липсва. Данъците върху доходите достигат 70%, данъкът върху корпоративната печалба е 48%, но корупцията процъфтява заради множеството изключения и специални привилегии за определени данъкоплатци.

Рейгъномиката става най - сериозният опит за промяна на хода на икономическата политика в САЩ от страна на администрацията от времето на Новия курс на Рузвелт, според Беров в “Стопанска история[5]”  “Само с намаляване на ролята на правителството, заяви Роналд Рейгън, ще увеличим ролята на икономиката.” Обявената от президента през 1981 г. Програма за икономическо възстановяване имаше четири основни цели:

1. Намаляване на ръста на правителствените разходи.

2. Намаляване на подоходните данъци и за работещите, и за работодателите.

3. Намаляване на държавното регулиране.

4. Намаляване на инфлацията чрез контрол върху притока на свежи пари.

В рамките на два мандата максималната ставка за данъка върху личните доходи е намалена от 70% на 28%. Намаляват се и по-ниските ставки. Данъчната скала се индексира с инфлацията, което премахва порочната практика ефективната данъчна тежест да нараства само заради обезценката на парите. Ставката по корпоративния данък е намалена от 48% на 34%. Същевременно данъчното законодателство е опростено, като са премахнати множество “вратички”, използвани от политически-облагодетелствани бизнесмени за заобикаляне на данъчното облагане. Противно на всеобщото разбиране, данъчната тежест спада най-много за хората с най-ниски доходи – с 263% за 20-те процента данъкоплатци с най-ниски доходи и с 64% за следващите 20 % данъкоплатци. Едновременно с това, най-богатите 1% плащат 28% от общите приходи по подоходния данък през 1988 г., при едва 18% през 1981 г.

Администрацията на Рейгън подкрепя рестриктивната политика на Федералния резерв, в резултат на която инфлацията бързо е сведена до равнища под 5%. Безработицата също намалява (до 5,4% в края на втория мандат), като това отхвърля по категоричен начин вярата, че заетостта може да се увеличава само експанзионистична парична политика.

На осмия ден (!) от встъпването си в длъжност Рейгън премахва регулациите по производството, търговията и цените на петролни продукти. Противно на предсказанията на критиците, т.нар. “петролна криза” изчезва, опашки по бензиностанциите няма, а в продължение на двата мандата цената на петрола спада от 37 на 17 долара на барел. По-нататък следват дерегулация на телевизионното излъчване, телекомуникационните услуги, автомобилните превози, морския транспорт, банковото дело. Антитръстовите регулации са облекчени, което намалява общия риск за правене на бизнес.

Резултатите са очевидни до днес. От 1983 г. досега икономиката на САЩ отбелязва безпрецедентен растеж от средно 3,5% на година.[6] Инфлацията и безработицата едновременно са на ниско ниво. Американската икономика е технологичен лидер на глобалния пазар. Производителността на труда в промишлеността при управлението на Рейгън расте с 3,8% на година – рекорд за мирно време!

Стопанските реформи на Рейгън – т.нар. “рейгъномика” – имат и друго име: “икономика на предлагането”. Тя се крепи на разбирането, че богатството, преди да бъде разпределено и консумирано, трябва да бъде произведено. Създаването на богатство не е автоматичен процес, а напротив – зависи от стимулите на спестителите, инвеститорите и работниците. Затова правителството трябва да намали данъците и административната намеса в бизнеса. Проспериращият бизнес създава растеж, ниска безработица и повишаване на жизнения стандарт.

Според Джеймс Е. Доуърти и Робърт Палцграф – младши [7]Роналд Рейгън е първият президент след Калвин Кулидж (1923-1928), който публично защитава традиционните американски ценности, заложени от Отците-основатели. Той не се поколебава да заяви, че “правителството не е решение на икономическите проблеми, то е същината на проблема”. Икономическата политика на Рейгън не е сбор от случайни мерки, а целенасочена и аргументирана подкрепа на свободния пазар. Реформите му не идват с извинения, а с морална убеденост в правотата на предприетите действия.

Убедителната победа на Роналд Рейгън увенчава започналия обрат в интелектуалния свят на запада. През почти целия двадесети век защитниците на голямото правителство са изразители на обществените настроения. Между двете войни Мизес, Шумпетер и Хайек показват защо социализмът ще се провали, но псевдо-интелектуалният елит ги осмива, и прегръща идеите на Пигу, Ланге, Кейнс и Галбрайт. Целият период след Голямата депресия е маркиран с търсене на начин държавата да се намесва повече. Всеобщият консенсус е, че капитализмът се проваля, предприемачите вредят на обществото и увеличават безработицата, и единственият път към просперитет е повече централно планиране и регулиране. Икономистите разработват всякакви модели, с които да покажат как държавните програми увеличават благосъстоянието. Най-популярният университетски професор Пол Самуелсън обявява, че икономиката на Съветския съюз е успешно доказателство за предимствата на социализма.

Интелектуалният провал на идеята за голямата държава започва през 1970-те. Фридрих фон Хайек, който цял живот доказва невъзможността на централното планиране, получава Нобелова награда през 1974 г.; Милтън Фридмън следва през 1976 г. Джеймс Бюканън, който разбива илюзиите за “доброто правителство”, получава наградата през 1986 г. Консервативните мозъчни тръстове и изследователските институти стават най-авторитетните източници на мнение и анализ – сред тях Фондация “Херитидж”, Института “Кейто”, “Америкън Ентерпрайз Институт”.

Консервативните идеи се превръщат в политическа програма до голяма степен заради Роналд Рейгън, който между другото е наричан и “Големият комуникатор”. Докато левичарските интелектуалци и политици предричат бавен упадък на свободния пазар и неминуем крах на капитализма, Рейгън открито заявява, че “няма граници пред свободната инициатива”. Епохата след Рейгън отбелязва процъфтяване на предприемачеството, нови работни места и увеличен доход за всички американци. Нихилизмът на Голямата депресия и хипи-поколението е преодолян и заместен с уважение към семейството, труда и съзиданието.  Тази консервативна революция обаче не би се случила, ако нямаше политик и лидер като Роналд Рейгън. Обръщането на половин век интелектуална инерция, морален релативизъм и политически компромис не е възможно без отдаденост, смелост и постоянство. Ако трябва да откроим едно качество на президента Рейгън, то това е неговия кураж да предложи предизборна платформа, която открито обявява намеренията за повече свобода на бизнеса и по-малко държавно регулиране.

По своята решителност Рейгън е сравняван единствено с баронеса Маргарет Тачър, която върна блясъка и просперитета на западаща Великобритания. Тя най-добре знае колко е трудно да се правят радикални реформи, и отдава заслуженото на куража му:

  1. Беров, Л., “Стопанска история”, С., 1997
  2. Доуърти, Дж., Робърт Палцграф – младши. “Теории за международните отношения” С., 2003
  3. Савов, Ст. “Световна икономика”, С., 2000
  4. www.bta.bg


 

WWW.POCHIVKA.ORG