Home Литература Двете лица на българина в повестите на Вазов „Чичовци” и „Немили-недраги”

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
Двете лица на българина в повестите на Вазов „Чичовци” и „Немили-недраги” ПДФ Печат Е-мейл

Двете лица на българина в повестите на Вазов „Чичовци” и „Немили-недраги”

Българинът, времето, историята – това са категории на Вазовия творчески свят,формула, която определя много от посоките на неговите търсения. Особеностите на българския свят, както и изявите на българина в последните години преди Освобождението – преломен момент от историческото битие на народа – са в центъра на авторското внимание в повестите „Чичовци” и „Немили-недраги”.С неповторим творчески усет в тях Вазов пресъздава двете страни на духовния облик на българина. Верен на своята творческа мисия, той търси разноликия му образ – героя и антигерия на времето, старае се да го обобщи и подчини на своята художествена концепция за историята.

Очебийна е близостта между двете повести в структурно-композиционен аспект. И в двете липсва ярко изразен главен герой, липсва последователна сюжетно-събитийна верига, авторовия поглед свободно се премества от едно лице на друго, от едно място и случка – на друга, без видима логическа последователност. И при двете авторовия глас, авторовия коментар е неотделим елемент от художествената тъкан на творбата. И това е естествено, защото и в двата случая художествената задача на Вазов е да изгради колективен образ на българина от конкретната епоха. В центъра на вниманието му е не толкова случващото се , колкото проявленията на българския характер в това случване, рефлексияра на историческото време в духовния свят на общността. Противоречивата двуликост на националния характер, ярко изявената полюсност на родното съзнание е въплътена в образите от двете творби.Тези персонажи вписват същностни антитези на извисеното и ниското, на героико-романтичното и профанното, на историческото и битовото. Героите са родствени в контекста на етностното, хъшовете са кръвните родственици – синове и братя – на „чичовците”, но в контекста на историческото ги разделя различното им отношение към „своето”, различния начин, по който мислят себе си и другите, ценностите, които определят смисъла на битието им. И докато хъшовете в изгнанничеството и отдалечаването от родното изстрадват и заявяват любовта си към него, то „чичовците” не могат да надмогнат тесните рамки на профанната битийност и кръгово-повторяемото безвремие.

Обрисувани в бутафорно-комичен план, героите на повеста „Чичовци” се разгръщат единствено чрез речта , неспособни да прекрачат ограниченията на робското съзнание. Сам авторът нарича тази своя творба „Галерия от типове и нрави български в турско време”. Така подзаглавието конкретизира, че предмет на изображение ще е типичното, характерното за „нравите български”.Самото заглавие имплицира едно амбивалентно отношение на автора към героите – едновременно родствено-приобщено и същевременно иронично-дистанцирано, защото думата „чичо” е едновременно понятие, означаващо родствена принадлежност и същевременно е словесен знак за определена социална прослойка, обикновени, простовати и не особено грамотни хора.Обедителен белег на героите на повестта е тяхната отчужденост от всичко външно. Още първите страници на повестта въвеждат в затворения „непроменлив свят” на общността. Не случайно първата глава носи заглавието „Обществото” и е избрано пространството на църквата. Във възрожденското съзнание това е един от топосите на общностното единение, основен различителен знак на „своето”. Същевременно църквата е и метафоричен образ на устойчивост и непроменливост. Използването на особена глаголна форма ( минало несвършено време – „обърнеше” „кажеше” ) внушва повторяемостта на случващото се, неизменността на битийното и всекидневното, в чиито контекст героите изявяват себе си чрез взаимоотношенията си. Времето сякаш е застинало в строго ограничените граници на бита, движението е това пространство в имитативно, неистинско.

В основата на сюжета ( доколкото има такъв ) лежи един битов конфликт – многогодишната вражда между фамилиите на Копринарката и Селямсъзът за един капчук. Но този конфликт, както и всички останали сблъсъци се реализират само на езиково ниво. Езикът е стихията  на „чичовците”. Чрез него те реализират стремежа си за самоизява, чрез словото работи онзи особен компенсаторен механизъм, който издига в сферата на значимото и „съдбовното” незначителните случки от ежедневно-битийното. Чрез езика авторът разгръща същността на своите герои, той е и основното средство за индивидуализирани човешки характеристики. Словото оразличава Иванчо Йотата, защитника на граматиката, от „мъдростта” на Копринарката или „философските” прозрения на Мирончо.

В обрисуването на индивидуалните характеристики съществено значение има връзката между героя и обстановката, персонажите са сякаш сраснали с бита. Авторът насочва вниманието ни към вещи и жестове, в които е материализирана спецификата на героя – Варлаам Копринарката никога не се разделя със своята салтамарка, а Йотата – със своята калеврата. Този подход за индивидуализиране на персонажа чрез проявления, свързани с предметното, задава основното внушение на посланието на повестта , а именно – неспособността на „чичовците” да надмогнат своя затворен конкретно-битиен свят и да се проявят на „арената на политическата и духовна деятелност”, както сам Вазов пише в романа „Под игото”. В споровете си те заявяват отношението към историята, но не са в състояние да влязат в нея, да творят история. Неспособни да преодолеят натрупания вековен страх, те все учат нещо за света „вън”, да отреагират, макар и само на словесно ниво, на провокациите на времето. Показателен в този аспект на текстово тълкуване в образът на Хаджи Смион. В неговата характеристика се срещат конформизмът, като един от белезите на робското съзнание и самочувствието на човек, докоснал се до външния свят, откъснал се макар и за малко от ограниченото робско пространство. Неговата представителна фраза: „Аз когато бях в Молдовата” определя особеното титулно място, което той заема в общността. „Молдовата” е онзи пространствен знак на досега с големия свят, граница за неговата компетентност и осведоменост. Ако традиционното в българската менталност отдалечаване от родното се схваща като страдание и изпитание, то налице е вече процес на отваряне към света.Повестта свидетелства, макар и в описателен план, за съществуването на такъв процес на разколебание на херматичната затвореност, историческото време налага, макар и бавно, своите корективи. Макар и външни за общността, вече сае коментират събития, които са свързани с актуалното време, а не само споровете за Волтер и „елинизма” : Хаджи Смион е готов да „бега” при Филип Тотю, годподин Фратю говори за българското”liberte” и т.н. Реалната история си пробива път към света на „чичовците”, налага своите корективи, промяната започва да се схваща не като заплаха, а като необходимост. Макар подзаглавието на повестта да конкретизира времето като „турско”, да насочва към робската реалност, картина на робските отношения липсва в художественото изображение. Робското е не прякото изображение на насилието. Напротив, а съответствие с пародийния дускус, образът на бея, представител на турската власт, е изграден с добродушна ирония. Робското е в неистовия страх от турците, напластен в душите на героите, плод на вековен битиен опит. Този страх не позволява на  чичовците да се оттласнат от своето. В мига, когато се загатне за нещо опасно – например речта на г-н Фратю за българското „liberte” и опасността да научи беят или разговорите на чорбажди Мичо за „пророчествата” на Мартин Задека – индивидуалните особености на героите изчезват, сливат се в общата подвластност на страха. Затова и повестта – ироничен разказ за непроменливия свят на делничното и цикличната повтаряемост на бита – завърша там, откъдето е започнала. Страхът от „бунтовната” прокламация се оказва напразен, защото никои от героите не е способен да се изтръгне от херметичната затвореност на обичайното и да се извиси до революционното. Защото обичайното затворено пространство е светът на българина, „приел като своя съдба „оцеляването”, съпротивляващ се именно чрез това оцеляване, запазило жизнените му сили”. Този свят е силата и слабостта на българина, той е светът на „чичовците”, но той ражда и героите на това време.

Именно изявата на героичното в българския характер, другото лице на българина от тази епоха, е представено с повестта „Немили-недраги”. Двете творби говорят на различен език за едно и също историческо време – едната с езика на комичното и пародичното, другата – на патетиката и трагичното. Вазов рисува галерия от силни характери, създадени с реалистична плътност и психологическа вглъбеност. Тематичната и проблемна насоченост на съдържанието е зададена още в заглавието. То активизира познати от фолклора представи за изгнанничеството като нравствено страдание, като болка и проклятие и характеризира емоционално динамичната, трагична епоха, време на брожения и въстания, на борби и поражения, „когато историята създава герои, а човекът твори история”.

Подобно на „Чичовци” тук водещ е не съжета, а психологическата и нравствено-етическата характеристика на героите. Случващото се , събитийните обрати и развръзки, са само повод за разгръщане на характери. Всяка една критична оценка на автора, която се превръща в етичен коректив на реалното, например обобщението му във връзка със смъртта на Странджата: „Тъй свършваха тогава предтечите на зорницата на българското освобождение”. Идеите на произведението се свеждат до два основни мотива – героизма и мъченичеството, като всеки един от тях е проблематизиран и преосмислен в контекста на битийното и обективната действителност. Битово и историческо се срещат, за да бъде изграден пълнокръвният образ на героите и мъчениците. Всеки един от героите на повестта е човек на делото, доказал по безспорен начин активната си жизнена позиция. Но поборниците на националното освобождение са поставени в неестествени за тях условия на пасивност и бездействие, принудени да оцеляват в непоносими условия: „Балканските орли стояха в клетка. Героите бяха сега кокошкари!” Именно житейските перипетии, студенината и враждебността на румънското общество, маркирани пряко или подтекстово в повестта, осмислят тяхната сила и подчертават нравствените им качества – жертвеност, стоицизъм, мъченичество в името на идеала.

В българското съзнание пътят без възможност за завръщане, скиталчеството и прекъснатите връзки с родното пространство се схващат единствено като безответно страдание. Отхвърлени в един чужд за тях свят, те търсят обединение в духовния идеал, който поддържа тяхната личностна и национална идентификация. В лицето на българската емиграция Вазов вижда въплъщение на висш патриотизъм, а отдалечаването от родното – като най-върховен израз на свързаност с него. Това внушение намир и художествен израз чрез символния образ на реката – границата между враждебния чужд свят и обичания свой е река Дунав. България е едновременно близо и далеч, видима, но недостижима. Трагиката на битието извън рамките на родното е синтезирана в авторовите думи: „Българио, никога не си така обичана, както когато сме далече от тебе!”

Подобно на „чичовците”, хъшовете също живеят в своеобразно безвремие между спомените за героичното минало и надеждите за по-щастливо бъдеще. Но тяхното настояще не е животът безмислица – ограничен и битово принизен, а част от реално-историческо живеене, което ще превърне думите в дела, гръмките революционни слова в подвиг, надеждите за борба – в действителност. Мъченичеството, неспирните борби за оцеляване, които „охарактеризират” границите на сегашността, всъщност оценностяват идеала, на който са се посветили.

Идеалът в най-чистата и висша форма в въплътен в образа на Странджата. Чрез него и този на Македонски е реализирана героико-романтичната линия на повествованието. В образа му се открива последователна и преднамерена идеализация. Странждата обединява най-прекрасното от образа на българския хъш. Но идеализиран като духовна и нравствена същност, посветил себе си на най-висшата ценност – свободата, той носи и ясно съзнание за суровите реалии на всекидневието: „Хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума да бъдеш мъченик.” Трагичния патос на времето, обективно тълкуване на историята, което се твори с кръвта на тези, които я създават, откриваме и в думите му: „Народ без жертви не е народ!” Героичното му минало, готовността му да служи на България дори слаб и болен, не способен да носи знаме, но самоотвържден в грижата си за нейните „чеда”, го правят безспорен духовен водач на малката хъшовска общност, персонификация на националното достойнство. Особено ярък в моментът на неговата смът, в който Вазов дава художествен облик на идеята за духовното безсмъртие на бореца за свобода. Младият Бръчков приема завета на Знаменосеца: „Помни Странджата! Умри за България” и неговите „светини” – символен акт, означаващ приемствеността на идеала.

Безспорно, в центъра на авторовото внимание са и образите на Бръчков и Македонски – единият като литературен двойник на самия писател, невинен романтично-авантюрния дух на хайдутина и борческия устрем на революционера. В образа на Бръчков е зададена автороват концепция за движещата сила на историята – опияняващият идеализъм, граничещ с безумство, като отицание на прагматичната уравновесеност за „здравия разум”, необходим за постигането на заветните цели. ( Тази авторова идея е пространо разгърната в главата „Пиянството на един народ” в романа „Под игото”. )При изграждането на образа на Македонски липсва екзалтацията и идеализацията, използвани при създаването на образа на Стралджата. В този случай в характера на героя се срещат идеализъм и практицизъм, високо и ниско, героично и плутовско. Това придава особен колорит на героя, приземност, която го прави разбираем и близък. Този образ е проблематизиран и като поведение, и като ценностна ориентация. Способен да излъже и дори да открадне, с доста спорни от гледна точка на традиционните нравствени норми възгледи ( „Щото е твое, то е й мое” ), в нужният момент той е способен да поеме отговорност, доброволно да рискува живота си в името на делото. Той превъзхожда другарите си преди всичко с колорита и ярките черти на характера си. Неговата жизнеустойчивост и гъвкавост му отреждат особена функционална роля в повествованието. Героят до голяма степен доказва в реалността синтеза на героизъм и мъченичество, на бит и история. Неговият опит и интуиция му помагат, дори с цената на убийство, да извършви успешно възложената му мисия.

Съприкосновението му с Левски обаче очертава границите на понятието „хъш”. Вазов прекъсва повествованието си, защото му е невъзможно да положи сакрализарания образ на Апостола, който за него се съзмерва само с величието на идеала, успоредно с колоритния „приземен” образ на Македонски. Тъй като Левски не се припокрива с понятието „хъш”, или по-точно не се вмества в параметрите на това понятие, писателят му отрежда самостоятелно място в художествения свят на повестта. Именно благодарение на „Немили-недраги” българското културно съзнание е запазило най-точната и проникновена характеристика на Апостола. Авторът се докосва до един от най-трудните въпроси от философията на историята – този за връзката между личността и историята, между водач и народ: „Един мъничък Хус..., който в Юдея би бил разпнат, в средните векове би бил жив изгорен, както в деветнайстия беше обесен.” Вазов извисява героя над ограниченията на конкретно-историческото и го обезсмъртява в пространството на подвига.

Противоречивият образ на българина от недалечното минало вдъхновява писателя да открие и пресъздаде смешното и трагичното, ценностното и значимото в българската духовна същност и параметрите на изконно националното, да даде своя отговор на въпросите, които трагичната и величава съдба на нацията поставя пред съзнанието на българския творец, да помогне на българина да приеме и „чичовското” и „хъшовското” като двете страни на националния характер.

 

 

 

WWW.POCHIVKA.ORG