Home Литература „Епопея на забравените” от Иван Вазов – апотеоз на народния героизъм

***ДОСТЪП ДО САЙТА***

ДО МОМЕНТА НИ ПОСЕТИХА НАД 2 500 000 ПОТРЕБИТЕЛИ

БЕЗПЛАТНИТЕ УЧЕБНИ МАТЕРИАЛИ ПРИ НАС СА НАД 7 700


Ако сме Ви били полезни, моля да изпратите SMS с текст STG на номер 1092. Цената на SMS е 2,40 лв. с ДДС.

Вашият СМС ще допринесе за обогатяване съдържанието на сайта.

SMS Login

За да използвате ПЪЛНОТО съдържание на сайта изпратете SMS с текст STG на номер 1092 (обща стойност 2.40лв.)


SMS e валиден 1 час
„Епопея на забравените” от Иван Вазов – апотеоз на народния героизъм ПДФ Печат Е-мейл

„Епопея на забравените” от Иван Вазов – апотеоз на народния героизъм

В годините, когато героите на нашето Възраждане са пред пълно забвение, Вазов, усамотен в своята къща в Пловдив, в прилив на неудържимо вдъхновение написва цикъла „Епопея на забравените”. Създава пантеон за забравените герои. Нашата национална памет за възрожденските ни колоси започва с „Епопея на забравените” и те остават завинаги в съзнанието ни с образ, в който ги е увековечил поетът.

„Епопея на забравените” е не само апотеоз на народния героизъм и желание той да бъде увековечен за бъдещето. Зад възхвалата се крие и друга цел – да докаже пред света достойнството на българския народ. Вазов творчески е импулсиран от изгарящия стремеж да го оневини от хулите, да повдигне националното му самочувствие, да впише името му в редицата на известните народи. Затова не спира да възхвалява подвизите и добродетелите му, страданията, трагедиите и победите.

Измеренията на подвига Вазов търси в делата на тези, които остават неизменно свързани със съдбата на българите през Възраждането – като се почне от зората на идеята за национална идентичност и се стигне до кулминацията в националноосвободителните борби, отбелязана от Априлското въстание и Освободителната война.

В уводната творба от цикъла – одата „Левски”, поетът възвисява подвига на водача, на човека, повел хората към кървавата стихия със силата на словото си, със чистотата на морала си, с искреността на убеждението си и накрая със собствената си саможертва, потресла цяла България. След великолепната ода на Вазов в историческата памет на българина Левски заживява не само в светлината на документалните факти, но и с ореола на поетичната възхвала. В характеристиката на неговия подвиг лирическият говорител събира в едно себеотрицанието на Паисий, титаническата воля на Раковски, и изблиците на народна любов към братя Миладинови, прибавяйки към всичко това онези неповторими черти на неговия характер и подход към хората, които само той – Апостола на свободата, притежава в най-пълна сила.

Левски е онази необикновена личност, която въздейства еднакво силно на „бедни и богати, на прости и учени”. Вазов не само обезсмъртява подвига на една велика личност като Левски, но и постига нещо много рядко за жанра на одата – търси, намира и внушава философията на историческите събития и на мотивацията на участниците в тях:

И всякоя възраст, класа, пол, занятье,

Взимаше участье в това предприятье:

А той, беден, гол, бос, лишен от имотът,

За да е полезен, дал си бе животът!

Голяма част от останалите оди в цикъла са посветени на различните модификации на подвига при следовниците на Левски, които в последните години преди Освобождението се оказват достойни за него със своята саможертва, родолюбие и вярност към националната идея. В поетическия пантеон на възхвалата Вазов въвежда имената и делата на братя Жекови, на Волов, Бенковски, Каблешков и Кочо Честименски, които при различни условия, но с еднаква сила и убеденост повтарят величието на саможертвата. Лирическият говорител дори си позволява мисълта, че героите на възрожденската епоха са сякаш синове на друг народ, а не на този, който дължи свободата си на тях и не им отдава заслужените признания, почит и прослава.

Една от най-прочувствените оди в цикъла Вазов посвещава на подвига на „простия чизмар” Кочо Честименски. Той не е някакво изключение от другите по отношение на смелост, родолюбие, воля за борба, но в неговата саможертва има нещо извънмерно и потресаващо, защото се отнася не само до собствения му живот, а и до живота на най-близките му хора. Постъпката на Кочо, който в условията на една отчаяна съпротива без никаква надежда за спасение посяга да убие жена си и детето си, с проява на висш стоицизъм, напомнящ героите от античните трагедии. В обикновени живот това, което извършва, би било престъпление, но в екстремната ситуация на клането в перущенската черква убийството е акт на милост към ближния и на морално тържество над озверелия враг.

Подвигът на Кочо е част от колективния героизъм на въстанала Перущица. Със съпротивата си в страшните дни на погрома на Априлското въстание тя се вписва и в българската, и в световната история, заемайки достойно място в трагичната и славна поредица на градовете, отстояли докрай правото си сами да избират своята съдба. А това е нещо, което при всички народи подлежи на велика почит:

Твойте чеда бяха силни в трудний час,

твойта гибел беше тържество за нас,

защото ти падна със падане ново

и в нашта исторья тури светло слово!

И индивидуалният, и колективният подвиг по време на Априлското въстание свидетелстват за политическата зрялост на участниците, на тези, които с кръвта си изкупуват българското освобождение. Вазов е особено чувствителен към клеветите за „подарената свобода” на българите в резултат на Руско-турската освободителна война през 1877-1878.

В одата си „Опълчените на Шипка” Вазов търси нови параметри на масовия подвиг и ги намира в героизма и саможертвата на българските опълченци, допринесли немалко за крайния изход на войната.

Лирическият говорител проследява със страст и с необорима логика генезиса и значимостта на тази първа воинска победа на българското оръжие след толкова векове на поражения, която не е нито случайна, нито неочаквана. Защитниците на Шипка се пренасят в жертва на бъдеща Б-я, за да удържат своята изстрадана победа над многократно превишаващия ги числено враг. Въведеният в необичайния финал на одата образ на Балкана е едновременно напомняне и гаранция, че с него във вечността ще пребъде и споменът за подвига на загиналите защитници. Това е не толкова последен акорд от реквиема за героите, колкото мост към бъдещето на родината, което те извоюват, и крайъгълен камък в историческата памет на народа.

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна като някой ек

от урва на урва и от век на век!

Вазов успява да пробуди в душата на българите от всички поколения, така желаните от него гордост и преклонение пред подвига на националните герои и към хилядите безименни борби за национално самоопределение и освобождение. Както той сам пише в една своя статия; „Възпоменанието на великото никога не остава безследствено!”. Героите от „Епопея на забравените” надминават това негово очакване и оставят такава следа в колективната българска памет, че често пъти тя е дори по-ярка, по-жива и по-убедителна от безпристрастните исторически факти.

 

WWW.POCHIVKA.ORG